Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 23.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
пети септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №1029 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Столична община срещу решение от 25.06.2019 г. по гр.д. №6957/2019 г.
на Софийския районен съд, 125 състав, с което е жалбоподателят е осъден да
заплати на Ю.А.Х. на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД сумата от 3000,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди за периода 16.12.2018 г. – 04.02.2019 г.,
представляващи претърпени болки и страдания, причинени от падане на ищеца на
16.12.2018 г., претърпяно вследствие от необезопасена шахта на пътното платно
на ул. „Извор“ в района на №2 в кв. „Ботунец“, ведно със законната лихва от 16.12.2018
г. до изплащането, сумата от 820,00 лв. за сторени от ищеца разходи – 760,00
лв. за плака за дистален радиус с винтове и 60,00 лв. за преглед при специалист
по съдебна медицина, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, тъй като по делото не е доказано по безспорен начин наличието
на виновно и противоправно поведение от страна на ответника, нито е доказано,
че получената от ищеца травма е причинена от необезопасена шахта, както и че
последният е търпял болки и страдания. Поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно не е уважил релевираното възражение за съпричиняване от страна на
ищеца. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Ю.А.Х. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ищеца в частта, в която искът за неимуществени вреди е
отхвърлен за разликата над посочената сума и в частта, в която е отхвърлен
искът за имуществени вреди за сумата от 57,66 лв. – разходи за медикаменти,
поради което решението е влязло в законна сила в тези му части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Основен
принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този,
който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени
от негово противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по чл.49 ЗЗД е необходимо
да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия,
вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква работа,
да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на
работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за
причиняването и.
Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние
/действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна
връзка и вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да
е противоправно и виновно, вината се предполага до доказване на противното, а
основният елемент на непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като
промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на имуществото, телесната
цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Причинната връзка
е обединяващият елемент на всички останали елементи, за да е налице фактическия
състав на непозволеното увреждане, като вината не се предполага, а следва да се
докаже от увредения.
От представените фиш за спешна
медицинска помощ, епикриза, издадена от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД и
съдебномедицинско удостоверение №С-420/2018 г. се установява, че на 16.12.2018
г. ищецът е пострадал при падане от собствен ръст, като е получила счупване на
метакарпалната кост на лявата ръка, поради което е престояла в лечебното
заведение, където и е извършено оперативно лечение.
От приетото по делото заключение
на СМЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че
при процесния инцидент ищецът е получила счупване на пета дланна кост на лявата
ръка, поради което е хоспитализирана и е оперирана – кръвно наместване и
метална фиксация с плака и винтове, след което е носила мека имобилизация за 30
дни. Вещото лице сочи още, че към настоящия момент счупването е зараснало, не е
изваден фиксационния метал, има лек дефицит в сгъването на 5-ти пръст, но
ищецът може да ползва ръката си. От заключението се установява още, че
възстановителният период при този вид счупвания е около 2 мес.
От показанията на свид. Г.Х.се
установява, че при процесния инцидент ищецът е минала покрай шахта на пътното
платно, където се е подхлъзнала, подпряла се е на ръката и я е счупила.
Свидетелят сочи още, че не е могло да се мине по тротоара, тъй като е бил
засипан с пръст и по него е имало храсти.
От показанията на свид. Д.Д.се
установява, че на мястото, където е паднала ищецът /ул. „Извор“/, не може да се
мине по тротоара, тъй като е бил непроходим – затрупан с боклуци и пясък,
обрасъл с храсти и дървета. Свидетелят сочи още, че нито една шахта на улицата
не е имала решетка.
При тези
данни, съдът намира, че по делото е установено, а и не е спорно между страните,
че процесното събитие е станало в границите на населено място - гр. София. Не
се спори между страните и че пътят е общински по смисъла на чл.3 ал.3 Закона за
пътищата /ЗП/. Съгласно чл.19 ал.1 т.2 и чл.31 ЗП, не само в качеството си на
собственик, но и на задължено лице по управлението на пътя, общината е
задължена да осъществява поддръжката му в състояние годно за обичайното и безопасно
преминаване на пътни-превозни средства и на пешеходци. В случай на съществуваща
опасност, каквито безспорно са шахтите по пътното платно, съгласно чл.13 ал.1 ЗДвП е необходимо съответното място да бъде обозначено със знак или друго
средство за сигнализиране, което в случая не е сторено. Отговорността на Община
София следва да се ангажира на плоскостта на чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД, тъй като, в
качеството си на юридическо лице по смисъла на ЗМСМА, дейностите по поддръжка и
ремонт на поверените и пътища, се осъществява от нейни служители или други
лица, натоварени за изпълнението им, които в конкретната хипотеза са
бездействали и поведението им е в пряка причинно-следствена връзка с
настъпилото събитие.
С оглед на
събраните по делото доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с
процесното събитие ищецът е претърпял телесна повреда, вследствие на което за
определен период от време е изпитвала болки и страдания. Налице е основание за
обезщетение на претърпените неимуществени вреди.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователно и недоказано възражението на въззивника
за наличието на съпричиняване от страна на ищеца. Съгласно разпоредбата на
чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите,
обезщетението може да се намали. Обективният характер на съпричиняването е
признат изрично от Върховния съд в ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер
на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С
цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за
съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено
увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното
настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между
поведението му и настъпилия вредоносен резултат.
В рамките на производството по
настоящето дело ответникът, чиято е доказателствената тежест за това, не е ангажирал
никакви доказателства за установяване, на обстоятелството, че ищецът е нарушил
разпоредбите на чл.108 ал.1 и ал.2 ЗДвП – не се установи да се е движил
неправомерно по пътното платно, респ. не се установи наличието на причинна
връзка между соченото от ответника нарушение и настъпилото за ищеца увреждане.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 500,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Възражението на въззивника за прекомерност на договореното от въззиваемата
страна адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е представен
договор за правна помощ, сключен между въззиваемата страна и адв. Х.К., според
който е договорено адвокатско възнаграждение по настоящето дело е в размер на
сумата от 500,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното
по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава минимално този минимален
размер /от 497,40 лв./, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и
правна сложност на делото не следва да бъде намалявано до минималния размер.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №150252/25.06.2019 г., постановено по гр.д. №6957/2019 г. по
описа на СРС, ГО, 125 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА С. о., адрес: гр.
София, ул. „*******, да заплати на Ю.А.Х., ЕГН **********,
адрес: гр. София, кв. „***“, Възлова станция 999, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 500,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.