№ 721
гр. София, 13.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Силвия Б. Русева
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
частен характер № 20221100601709 по описа за 2022 година
СГС е разгледал делото като втора инстанция по гл. XXI НПК след подадена в
срока по чл. 319, ал.1 НПК въззивна жалба от защитника на подс. К. Т. Н. (ЕГН:
**********) срещу Присъда № 53/29.03.2022 г. по н.ч.х.д. 10609/21 г. на СРС (НО, 108
с.), с която Н. е бил признат за виновен в публично нанесена на тъжителя К. М. обида
(чл. 148, ал.1, т.1, вр. чл. 146, ал.1 НК), извършена словесно (с думите: „****. ****
****…“) на 21.01.2021 г. в сградата на Софийския районен съд (бул. „Цар Борис III“
****). С оспорвания съдебен акт подсъдимият е наказан с глоба от 3800 лв. и
обществено порицание и осъден (чл. 45, ал.1 ЗЗД) да заплати претендираните с
гражданския иск срещу него морални вреди от деянието (до сумата от 1200 лв.), както
и разноските по делото.
И жалбата, и устните пледоарии на защитата (адв. Г.) в откритото заседание
пред въззивната инстанция са бланкетни, без конкретни оплаквания срещу приетите с
присъдата доказателствени и фактически изводи, но с ясно дефинирано искане: подс.
Н. да бъде оправдан (чл. 336, ал.1, т.3 НПК) – теза, с която (също така лаконично)
повереникът на частния тъжител (адв. Х.) е принципно несъгласен. А в последната си
дума самият подсъдим моли единствено за намаляване на „част от наказанието“.
СГС намери, че следва да потвърди (чл. 338 НПК) обжалваната присъда, защото
с нея фактите по делото са били обосновано установени; правната квалификация на
деянието (като престъпление и граждански деликт) – законосъобразно преценена, а
следващите от нея наказание и присъдено обезщетение – справедливо
индивидуализирани. Всички тези аспекти на оспорвания съдебен акт са генерално
(абстрактно) отречени от жалбоподателя, което поставя втората инстанция в
положението да извърши единствено служебна проверка (чл. 314, ал.1 НПК) по повод
жалбата и едновременно с това – в невъзможност да изпълни задължението си по чл.
339, ал.2 НПК, като отговори на конкретно предявени оплаквания и несъгласия.
1
I.
Няма основание в рамките на вече събраните по делото доказателства
инкриминираните в тъжбата и приети за изяснени от Районния съд обстоятелства да
бъдат отричани, изменени или допълвани чрез „нови фактически положения“ (чл. 316
НПК). Това, което първата инстанция е установила във връзка с деянието и
авторството, е адекватно на доказателствените материали и – ако трябва да се обобщи
единствено в рамките на съставомерните детайли – се свежда до ситуацията, разиграла
се в сутрешните часове на 21.01.2021 г. в една от сградите на Софийския районен съд
(гр. София, бул. „Цар Борис III“ ****) след приключване (отлагане) на съдебното
заседание по гражданското дело, по което тъжителят М. била молител срещу подс. Н.
(конституиран като ответник по молбата й срещу него да се издаде заповед за съдебна
защита по чл.5, ал.1 ЗЗДН). На излизане от залата, в коридорното пространство на
съдебната сграда, пред свидетелите К., С. и Х.а и други преминаващи в близост
граждани, подс. Н. се обърнал към ч.т. М. с репликата: „****. **** ****…“, която била
възприета от пострадалата и предизвикала у нея унижение на честта и достойнството
й. Това мотивирало М., малко преди изтичане на 6-месечния срок по чл. 81, ал.3 НПК,
тя да заведе и процесната тъжба, станала повод за образуваното пред СРС наказателно
дело от частен характер.
II.
Трима свидетели (Д. К., Х.В. и Л. С.) са потвърдили еднопосочно пред първата
инстанция, че са присъствали на мястото на събитията и че са възприели (чули)
казаното от подс. Н. по адрес на ч.т. М.. Показанията им са непротиворечиви и
въпреки, че лицата са се намирали в близки отношения с пострадалата, Районният съд
не ги е приел за достоверни безкритично, а ги е подложил на внимателен анализ. Отчел
е обстоятелствата на самата ситуация (че и тримата в действителност са се намирали
на посоченото място, защото са участвали по гражданското дело като свидетели, а
последното е отразено и в приложения като писмено доказателство протокол от
заседанието), както и причината, поради която те имат ясен спомен за събитията. Друг
разпитан пред СРС свидетел – И.А. (процесуален представител на Н. по въпросното
гражданско дело), на практика не е отрекъл инкриминираните реплики, а само е
заявил, че не ги е възприел.
В противоречие с казаното от свидетелите К., В. и С. се намират единствено
обясненията на подс. Н. (в частта им, в която същият отрича да е отправял обидната
реплика), но в тази насока съдът е изпълнил процесуалното си задължение в мотивите
„по доказателствата“ да изложи „…съображения защо едни от тях се приемат, а други
се отхвърлят“ (чл. 305, ал.3 НПК). И тук не се налага да бъде добавяно нищо в повече,
или нищо по-различно от вече застъпеното като извод – че версията на Н. е единствено
„защитна“ и че същата противоречи на логически съответстващите си показания на
тримата свидетели. Внимателният прочит на дадените обяснения, впрочем, разкрива
още едно несъответствие, което дискредитира тезата на подсъдимия. Той твърди, че
веднага след приключване на заседанието е напуснал съдебната зала и е тръгнал „по
коридора (…) сам“, а след това е бил настигнат единствено от адвоката си. В същото
време, в опитите си да поискат от СГС провеждане на въззивно съдебно следствие, Н. и
защитникът му (адв. Г.) настояват (л. 27 от в.н.ч.х.д.) да им бъдат допуснати като
свидетели двама „очевидци“ на събитията – доведените от тях в залата лица **** и
А.М.. Което (на свой ред) резонно поставя следващия въпрос: защо – ако такива
очевидци в действителност са съществували – те нито са били споменати в двукратно
дадените от Н. обяснения пред СРС, нито са били посочени от него като свидетели в
съдебното следствие пред първата инстанция.
III.
2
Софийският районен съд правилно е отговорил и на въпросите по чл. 301, ал.1,
т.2 НПК, защото при обосновано установена фактическа обстановка е квалифицирал
законосъобразно поведението на подс. К. Н. като престъпна обида по чл. 148, ал.1, т.1,
вр. чл. 146, ал.1 НК. Че инкриминираните по делото реплики обективно имат такъв
характер, е безспорно, но в случая са налице и всички останали съставомерни (вкл. и
по-тежко наказуеми) признаци на деянието – казаното е станало „в присъствие“ на
тъжителя М. (разбирано като ситуация, в която пострадалата непосредствено е
възприела думите на дееца); може да се третира като „унизително“ за нейните чест и
достойнство (положение, което не се нуждае от формално доказване, защото за
обосноваването му е достатъчен фактът на подадената до СРС тъжба); и е било
осъществено „публично“, пред също така възприелите го минимум още три
индивидуализирани по делото лица.
IV.
Към момента на деянието (21.01.2021 г.) подс. Н. се е считал за осъждано лице
(извод, правилно направен от СРС с позоваване на това, че не е бил изтекъл
изискуемият в случая 10-годишен срок за пълна реабилитация по чл. 88а, ал.2 НК
относно осъждането му по н.о.х.д. № 24/05 г. на Софийския Военен съд) и това
обстоятелство е възпрепятствало възможността за освобождаването му от наказателна
отговорност по чл. 78а НК. Оттук нататък - въпреки, че е отчела леко преимущество на
отегчаващите случая фактори (предходната съдимост на дееца, мястото на деянието,
няколкото обидни думи в отправената реплика) при съпоставката им със смекчаващите
данни, все пак, първата инстанция е отмерила (индивидуализирала) дължимата в
случаите на чл. 148, ал.1, т.1 НК (като вид наказание по чл. 37, ал.1, т. 4 НК) глоба в
размер, близък до минималния (3800 лв.) – преценка, която не би могла да бъде
ревизирана в тежест на подсъдимия поради липсата на „съответна жалба от частния
тъжител“ (чл. 337, ал.2, т.1 НПК). От друга страна, няма основания размерът на тази
глоба да бъде допълнително смекчаван (намаляван), защото в действителност
установените от Районния съд отегчаващи данни са налице и те не позволяват
излишното толериране на дееца. Поправителният ефект на наказанието спрямо него и
обществената (генерална) превенция на санкцията могат да бъдат постигнати и чрез
кумулативно прибавеното „обществено порицание“ и чрез начина, по който е
постановено то да се изпълни – залепване на диспозитива на присъдата в общинската
сграда на столичния район „Искър“.
V.
Обжалваната от защитата на подсъдимия гражданска част на присъдата също е
правилна. Присъденото с нея в полза на гражданския ищец М. деликтно обезщетение
за претърпените моралните вреди (1200 лв.) отговаря на критериите за справедливост
(чл. 52 ЗЗД), защото е закономерна последица от реализирания в случая фактически
състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД – вредоносно деяние (припокриващо
се като факти с инкриминираните в тъжбата реплики на подсъдимия), причинени с
него вреди от неимуществен характер (психическото разстройване на пострадалата и
преживените от нея притеснения) и пряка причинна връзка между тях. Самият ищец не
оспорил пред СГС присъдата относно отхвърлителната част на иска до сумата от 7000
лв., поради което не се налага и произнасяне в тази насока.
Всичко изложено дотук сочи, че единственият законосъобразен завършек на делото е
оспорената от подс. Н. присъда да бъде потвърдена в цялост, поради което - и на
основание чл.338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
РЕШИ:
3
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 53/29.03.2022 г. по н.ч.х.д. 10609/21 г. на СРС
(НО, 108 с.).
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4