РЕШЕНИЕ
№ 19479
гр. София, 29.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110126028 по описа за 2024 година
Образувано е по постъпила искова молба от М. А. Ч. срещу „Профи Кредит
България“ ЕООД.
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № 40019203576 от 07.08.2023 г. поради
противоречието му със закона. В условията на евентуалност на предявения главен иск
са предявени кумулативно съединени искове по: чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД,
вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие със закона и
накърняване на добрите нрави на клаузата от договора в частта й относно таксите
„Фаст“ и „Флекси“.
Ищцата М. А. Ч. твърди, че на 07.08.2023 г. сключила с ответника договор за
паричен потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40019203576, по силата
на който й била предоставена главница в размер на 600 лева. По силата на договора
следвало да върне сумата от 1328,73 лева, както и допълнително възнаграждение за
закупена услуга „Фаст“ в размер на 240 лева и възнаграждение за допълнителна услуга
„Флекси“ в размер на 360 лева. Било уговорено сумата да бъде върната в срок от 11
месеца, както и размерът на погасителната вноска – сумата от 120,80 лева. Счита, че
сключеният договор за кредит е недействителен поради противоречието му със закона.
Намира, че неправилно е отразен размерът на ГПР, тъй като таксите за услугите
„Фаст“ и „Флекси“ погрешно не били включени в него, а същите представляват пряк
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Намира, че тъй като
отразеният размер на ГПР не е реално прилаганият в отношенията между страните, то
целият договор се явява нищожен на осн. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, т. 10 ЗПК, като с
включването на услугите „Фаст“ и „Флекси“ към ГПР, последният надхвърлял
максимално допустимия съгласно закона размер. Отделно сочи, че не е упоменато в
договора точно кои разходи са включени в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР
формира. Счита, че тази неяснота съществувала и по отношение на уговорения ГЛП в
1
размер на 40,90 %. Поради тези и останалите подробно изложени съображения счита,
че процесният договор е недействителен.
В условията на евентуалност, в случай че предявеният главен иск бъде
отхвърлен, предявява иск за обявяване недействителността на отделни клаузи от
договора. Счита за недействителна разпоредбата от договора, предвиждаща
заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Сочи, че с разпоредбата в
договора се достига до заобикалянето на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не са включени в
размера на ГПР. Освен това предвиждането им водело до накърняване на добрите
нрави, представляващо друго основание за недействителността им.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли да бъде
установена недействителността на процесния договор за заем, евентуално – на изрично
оспорената договорна клауза. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва основателността на предявените
искове. Признава факта, че страните са обвързани от процесния договор, но счита за
неоснователни изложените от ищеца аргументи за недействителност на същия. Сочи,
че при формиране на ГПР, в същия не следва да бъде включен размерът на
уговорените възнаграждения за допълнителни услуги, като развива подробни
съображения. Счита освен това, че предвидените услуги „Фаст“ и „Флекси“ не
представляват задължение за заплащане на допълнителни такси от страна на
потребителя по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Счита, че уговореният фиксиран размер
на възнаградителна лихва от 40,90 %, както и на услугите „Фаст“ и „Флекси“ не
накърнява добрите нрави. Сочи, че в случая ГПР е 48,28 %, поради което не надхвърля
предвидения максимален размер. Излага подробни съображения. Моли исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Между страните по делото е безспорно, че между „Профи кредит България“
ЕООД, като заемодател, и М. А. Ч., като заемател, е сключен договор за потребителски
кредит „Стандарт“ № 40019203576/07.08.2023 г., като по силата на сключения договор
кредиторът се е задължил и е предоставил на ответника заемна сума в размер на
600,00 лева, при уговорен ГПР от 48,28% и при годишен лихвен процент от 40,90%.
При изчисляване на размера на посочения ГПР по договора не са включени
допълнително уговорените такси „Фаст“ и „Флекси“. Тези факти са отделени като
безспорни между страните с приетия без възражения доклад по делото.
Между страните не се спори, а и от представеното копие от договор за кредит
се установява, че по договора са уговорени такси за допълнителни услуги „Фаст“ в
размер на 240 лв. и възнаграждение за допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 360
лв., като размерът на вноските за допълнителни услуги по договора е в размер на 54,55
лв. и е дължима наред с месечната погасителна вноска по кредита, което се установява
от приетия погасителен план /л. 6-7/.
Видно от представен като доказателство от ответника Анекс №1 към договор за
потребителски кредит № 40019203576 от 23.02.2024 г. за намаляване на вноски,
сключен между М. Ч. и „Профи Кредит България“ ЕООД, се установява, че след
подадено от кредитополучателя заявление на 19.02.2024 г. за намаляване на вноски,
размерът на вноски № 4, 5 и 6 съгласно първоначалния погасителен план към договора
за кредит следва да бъдат намалени на 60,80 лева, а останалите вноски да се заплащат
в уговорения размер, като остатъкът от дължимите суми до пълния им размер да се
заплаща в края на погасителния план /л. 34/.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
2
изводи:
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл. 26, ал.1,
предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че
между него и ответника е възникнало облигационно отношение по потребителски
кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40019203576 от 07.08.2023 г., който противоречи
на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди) и небанкова финансова институция-
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на ответника, поради което следва
да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани
за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният
по делото договор за потребителски кредит № 40019203576/07.08.2023, сключен
между „Профи кредит България“ ЕООД, като заемодател, и М. А. Ч., е по правната си
същност потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
Съгласно т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
В процесния случай, по договора за кредит са посочени размерът на
предоставения кредит (означен като „сума на кредита“ в размер на 600 лв.), срокът на
кредита – 11 месеца, размерът на погасителната вноска, както и посочване на ГПР –
48,28% и годишен лихвен процент 40,90%, а също и общо дължимата сума по кредита,
изчислена към датата на сключване на договора. Към договора е представен и
погасителен план, съдържащ размера, броя и периодичността на заплащане и
падежната дата на всяка погасителна вноска, въпреки че в договора е уговорен
фиксиран лихвен процент и поради това предоставянето на такъв погасителен план не
е част от задължителното съдържание на договора (чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК).
В договора за потребителски кредит обаче не е посочено правото на
потребителя да се откаже от договора (чл. 11, ал. 1, т. 20, вр. с чл. 29 ЗПК), въпреки че
това е част от задължителното съдържание на договор за потребителски кредит. Също
така, макар по договора да е посочен размер на ГПР от 48,28 % и формално да е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, посоченият размер не отразява
действителния размер на ГПР, приложим за процесния договор за потребителски
3
кредит, тъй като не включва таксите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният
процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания. В процесния случай съдът намира, че таксите за допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“ следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно дефиницията, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. С
посочената разпоредба в българското право се транспонира разпоредбата на чл. 3, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно която „общи
разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва,
комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия
Според Решение по дело С-686/19 на СЕС, в понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ се включват всички разходи, които потребителят е длъжен да
заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
С решение по дело С-714/22, постановено по отправено преюдициално
запитване от СРС по повод разглеждан пред него правен спор за недействителността
на договор за потребителски кредит, сключен между „Профи кредит България“ ЕООД
и физическо-лице потребител, Съдът на ЕС посочва в кои случай следва таксите за
допълнителни услуги, които дават на закупилия тези услуги приоритет при
разглеждане на искането за разглеждане на кредит и възможността да се отлага
изплащането на месечни вноски или да се намалява техния размер да се включват в
общите разходите по кредита и да се отразяват върху размера на ГПР, а също така се
обсъжда въпросът за недействителността на договора за потребителски кредит при
посочен неточно ГПР. Съгласно разясненията, дадени от СЕС в посоченото решение,
за да осигури по-голяма защита на потребителите, правото на ЕС е възприело широко
определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което включва
всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, като държавите членки следва да гарантират, че
разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат
заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите. Поради това
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
4
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на
искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата
сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер (каквито са и в процесния случай таксите за допълнителните
услуги „Фаст“ и „Флекси“), попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита
за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен
процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и) от Директива
2008/48/ЕО, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена
да прикрие действителните разходи по този кредит. Изрично е посочено, че
националният съд на държава членка, пред който е поставен въпросът дали
закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за
получаването на кредита или е задължително за получаването му при договорните
клаузи и предлаганите условия, следва да се вземе предвид цялостния контекст на
сключване на договора и съдът не може да се ограничи единствено с констатацията, че
допълнителните услуги са поискани свободно от потребителя при сключване на
договора или че са били посочени отделно от останалите задължения в погасителния
план към договора. Съдът, пред който е поставен въпросът за недействителността на
договор за потребителски кредит, следва да разгледа правния контекст и фактическите
обстоятелства, при които е сключен посоченият договор, за да установи дали
сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги,
или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или
допълнителните услуги са само конструкция, за да получи кредитодателя
допълнително възнаграждение от потребителя, заобикаляйки императивния размер на
ГПР и посочвайки размер на ГПР, по-нисък от фактически приложения към процесния
договор за кредит. Клаузите за посочените допълнителни услуги за приоритетно
разглеждане на заявката за отпускане на кредит и за отсрочване и намаляване на
размера на погасителните вноски подлежат на самостоятелна преценка за
неравноправност, тъй като не спадат към основания предмет на договора.
Клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги,
са установени и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно чл.10а ЗПК кредиторът може
да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като съгласно
ал. 4 видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва
да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Видно от
твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, такса за
допълнителната услуга „Фаст“ е за получаване на приоритетно становище по искането
за отпускане на потребителски кредит, а такса „Флекси“ предоставя възможност на
кредитополучателя да прави едностранни промени в уговорения погасителен план.
Договорната клауза „Фаст“ в процесния договор за потребителски кредит задължава
потребителя да заплати такса в размер на 40% от предоставената в заем сума срещу
правото на кредитополучателя да получи приоритетно разглеждане на заявката и за
отпускане на кредит, но при посочената допълнителна услуга обаче
кредитополучателят узнава за размер на таксата едва при отпускане на кредита и няма
възможност предварително да разбере размера на таксата за услугата и да прецени
съобразно интереса си дали иска да ползва допълнителната услуга „Фаст“, или не.
Заедно с това, таксата се заплаща за изпълнение на преддоговорни задължения на
кредитодателя за извършване на действия, свързани с управление на договора за
5
потребителски кредит, поради което кредиторът не може да изисква такса за такива
действия на основание чл. 10а, ал. 2, вр. чл.21, ал.1 ЗПК. Заплащането на
възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ е уговорено, без да е ясна
типичната насрещна престация, обосноваваща по-високи разходи за
кредитополучателя. По отношение на такса „Флекси“, с която се предоставя право на
потребителя да променя погасителния план по кредита, следва да се има предвид още,
че тя се дължи дори и кредитополучателят да не се възползва нито веднъж от тази
услуга, което е в противоречие с добрите нрави и води до неоснователно обогатяване
на кредитора за негова сметка, както и води до значително неравноправие между тях.
В тази връзка следва да се посочи, че целта на таксите и комисионните по чл. 10а, ал. 1
ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но различни от основната услуга
по предоставяне на кредит. Възлагането в тежест на потребителя на допълнителни
възнаграждения, свързани с действия по усвояването и управлението на кредита,
които са част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита, не е
обосновано с икономическия интерес на търговеца и е предпоставка за
неоснователното му обогатяване. Подобни уговорки, водещи до отделяне на пакета
услуги от основното съдържание на кредита заобикалят изискването за оповестяване
на общия разход и забраната на законодателя размерът му да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва.
На следващо място, посочените такси завишават значително общата цена на
дължимата от кредитополучателя сума, тъй като общата им стойност е равна на
размера на предоставената в заем парична сума – 600 лева. Следва да се отбележи
също, че размерът на таксата за допълнителната услуга „Флекси“ е 360 лв. при
предоставена в заем сума от 600 лв., поради което стойността й е 60% от
предоставената в заем сума. В цитираното решение по дело С-714/2022 на СЕС се
посочва, че уговарянето на допълнителен разход за отсрочване и разсрочване на
вноска по потребителски кредит е неравноправна клауза в случаите, когато тези
разходи са явно непропорционални на размера на отпуснатия заем. В случая следва да
се отбележи също, че неравноправния характер на договорната клауза се извлича също
от това, че потребителят, след като е заявил допълнителната услуга „Флекси“ е
задължен безусловно да заплати таксата, дори и в случай, че не използва нито веднъж
възможността да промени погасителния план. По този начин кредиторът си осигурява
приход в значителен размер за сметка на кредитополучателя, дори и в случаите, когато
не е изпълнил задълженията си по договора, което противоречи на правилата на
добросъвестността. При реално предоставяне на уговорената услуга, т.е. при
осъществено отсрочване или разсрочване на вноски по погасителния план, кредиторът
действително би претърпял определени пропуснати ползи. В случай, че нямаше
уговорено разсрочване и отсрочване на погасителни вноски и кредитополучателят
беше върнал заемната сума при първоначалните условия, заемодателят можеше да
предостави върнатата парична сума по друг договор за заем, срещу което щеше да
получи договорна възнаградителна лихва или можеше да получи от
кредитополучателя по процесния договор за кредит законна лихва за забава, в случай,
че в договора не беше уговорена възможността за отсрочване и разсрочване на вноски
срещу заплащане на допълнително възнаграждение. Съпоставяйки размера на таксата
за допълнителна услуга за промяна на погасителния план и евентуалните пропуснати
ползи на кредитора, отново се достига до извода, че размерът на таксата е явно
прекомерен, в сравнение със пропуснатата полза от кредитора при предоставяне на
услугата и с административните разходи за предоставяне на услугата (доколкото има
такива), поради което целта на посочената клауза е генериране на скрита печалба за
кредитора, над размера на възнаградителната лихва по кредита.
6
Характерът на вземането за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“,
обособяването на посочените такси, без кредиторът да е задължен да предостави
насрещна престация, а също така вземайки предвид общата стойност на двете такси за
допълнителни услуги от 600 лв., равняващи се на предоставената в заем сума, води
съда до еднозначния извод, че посочените такси за допълнителни услуги
представляват конструкция на кредитодателя за извличане на допълнителна
свръхпечалба от потребителя, заобикаляйки разпоредбите за максималния размер на
ГПР и за начина на формиране на размера на ГПР. Доколкото посочените такси
представляват възнаграждение за кредитодателя за предоставения паричен ресурс, е
следвало да бъдат включени при изчисляване на размера на ГПР. Липсата на
включването на таксите за посочените допълнителни услуги в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. В цитираното решение на СЕС по дело С-714/2022 се посочва, че ако в
посочения ГПР по договор за потребителски кредит не са включени всички разходи,
посочени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, разпоредбите на чл. 10, § 2, б. „ж“
от Директива 2008/48 допускат договорът да се обяви за нищожен и по този начин
потребителят да върне на кредитодателя единствено предоставената в заем главница и
да се освободи от заплащане на лихви и разноски. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките, макар формално процесният договор да
покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните в договора размери на
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя не
отговарят на действително приложените по договора. Ако кредитодателят беше
включил при изчисляване на размера на ГПР и таксите за услугите „Фаст“ и „Флекси“,
размерът на ГПР щеше да надвиши императивния максимален размер по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Но дори да не беше надвишен този размер, посочването на ГПР, който макар и да
е по-нисък от максималния, но не действителният размер по договора, води до
недействителност на договора за кредит. Тази част от сделката е особено съществена
за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата
на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето и води до
недействителност на договора – чл. 22 ЗПК.
Предвид посоченото, съдът намира предявения главен иск за обявяване на
нищожност на договор за потребителски кредит „Стандарт“ №
40019203576/07.08.2023 г. поради противоречие на закона, за основателен.
С оглед достигането до извод за уважаване на предявения гавен иск, не се
сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждането в предявения в условията
на евентуалност иск за нищожност на договорните клаузи за уговаряне на
възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищцовата страна на осн. чл. 78,
ал. 1 ГПК. В полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 53,15 лв. – заплатена
по делото държавна такса.
Претендира се и заплащането в полза на адв. М. В. М. адв. възнаграждение в
размер на 520 лева с ДДС, като ответникът е направил възражение за прекомерност,
като е посочил, че следва да се присъди размер под минималния съгласно утвърдената
наредба и да не се присъжда ДДС.
7
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с правна или
фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството гласни
доказателствени средства или експертни заключения, като производството е
приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в което
процесуалният представител на ищеца не се е явил. Предвид изложеното настоящият
състав счита, че в полза на адв. М. следва да бъде определено адв. възнаграждение в
размер на 400 лева.
Действително е налице противоречива практика на ВКС по въпроса относно
дължимостта на ДДС върху възнаграждението на адвоката, определено в хипотеза на
чл. 38 ЗАдв.
Съгласно § 2а от ДР на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява
върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение. Следователно, размерите на минималните
възнаграждения по наредбата, при регистриран по ЗДДС адвокат, се явяват данъчна
основа, върху която се дължи ДДС при осъществена услуга по наредбата, в случая -
процесуално представителство пред съд, поради което крайният размер на дължимото
на адвоката възнаграждение включва ДДС. Разпоредбата не въвежда правило, че
данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на постановките
на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на
ДДС. Ирелевантно в случая е, че възнаграждението се дължи не от представляваната
страна, а от насрещната страна, с оглед нормата на чл.26, ал.2 ЗДДС и изхода на спора,
като доставката попада в кръга на облагаемите с ДДС доставки по чл.2, т.1 ЗДДС, при
безспорност на факта, че предоставилият услугата адвокат се явява данъчно задължено
лице по ЗДДС. Последният получава възнаграждение за предоставената услуга, макар
и не към момента на извършването й и не от получателя на услугата. В този смисъл е
константната практика на ВКС, обективирана както в: Определение № 98/08.03.2022 г.
по ч. т. дело № 1544/2021 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 50012/01.03.2023 г. по ч.
т. дело № 478/2022 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 266/18.04.2019 г. по ч. т. дело
№ 1913/2018 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 64/01.02.2017 г. по ч. т. дело №
453/2016 г. на I т.о. на ВКС, Определение № 521/25.10.2017 г. по ч. т. дело №
1225/2017 г. на I т.о. на ВКС, Определение № 442/28.06.2019 г. по ч. т. дело №
502/2019 г. на II т.о. на ВКС, Определение № 261/24.06.2019 г. по ч. т. дело №
3946/2018 г. на III г.о. на ВКС и др.
Посоченото от ответника определение за недължимост на ДДС върху
адвокатското възнаграждение в случаите на чл. 38 ЗАдв., представлява изолирана
8
практика, като с оглед предвидимостта на съдебните актове, настоящият състав
намира, че не следва да се прилага. Ето защо, в полза на адв. М. следва да се присъди
сумата от общо 480 лева с вкл. ДДС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. А. Ч., с ЕГН **********
срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, че договор за
потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40019203576 от 07.08.2023 г.,
сключен между М. А. Ч., като кредитополучател, и „Профи кредит България“ ЕООД,
като кредитодател, е нищожен поради противоречие на закона, на основание чл. 26,
ал.1, предл.1-во ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК:
********* да заплати на М. А. Ч., с ЕГН ********** сумата от 53,15 лева разноски по
делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв.
„Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: ********* да заплати на адв. М. В. М.,
вписана в Адвокатска колегия – Пловдив, с адрес на адв. кантора: гр. адвокатско
възнаграждение в размер на 480,00 лева с вкл. ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9