Р Е Ш Е
Н И Е
№ 10
град Велико Търново, 02.02.2023
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, IХ - ти състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети януари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: КОНСТАНТИН КАЛЧЕВ
при участието на секретаря С.Ф. като
разгледа докладваното от съдия Калчев адм. дело № 733/2022 г. по описа
на Административен съд – Велико Търново, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по
реда на чл. 145 и сл. от АПК вр. чл. 118 от КСО.
Образувано е по жалба, подадена от *** К. К. като пълномощник на Б.О.О. с
постоянен адрес ***, срещу решение № 1012-04-159#1/03.11.2022 г. на директора на ТП на
НОИ – В. Търново, с което е отхвърлена жалбата на лицето против разпореждане №
041-00-8701-3/23.09.2022 г.,
издадено от оправомощено лице за ръководител на осигуряването за безработица
при ТП на НОИ – Велико Търново. Решението се оспорва като издадено при
съществено нарушение на процесуалните правила, в нарушение на материалния закон
и в противоречие с целта му. Развити
са съображения, че като член на ЕС България е длъжна да прилага европейските
правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки
на Съюза – Регламент
(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г.,
както и на Регламент
(ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за
установяване на процедурата за прилагане на Регламент
(ЕО) № 883/2004. Жалбоподателят счита, че административният орган
неправилно е тълкувал и приложил регламентираното там понятие „обичайно място
на пребиваване“, като изразява мнение, че само една държава членка е отговорна
за плащанията за обезщетения по социалноосигурителни схеми и тази държава в случая
е България. Излагат се съображения, че обичайното пребиваване на жалбоподателя
е в България, а единствената му връзка с Германия е трудовото му правоотношение
с германския работодател, което е било прекратено към 10.12.2020 г. С оглед на
така изложеното от съда се иска да отмени решението и да върне преписката за ново
произнасяне със задължителни указания да се отпусне претендираното обезщетение
за безработица. Представя писмена защита. Претендира се присъждане на направените разноски.
Ответната страна –
директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Велико
Търново, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна.
В представена писмена защита излага доводи, държавата на пребиваване на
жалбоподателя през периода на последната му осигурена заетост за времето от
01.09.2014 г. до 10.12.2020 г. е Германия, което се доказва официален документ
– СЕД 006. Претендира присъждането на ***ско възнаграждение.
Въз
основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установена следната
фактическа обстановка:
Б.О. е поискал отпускане на парично
обезщетение за безработица (ПОБ) чрез подаване до директора на ТП на НОИ - Велико
Търново на Заявление с вх. № 041-00-8701 от 15.12.2020 г., в което е заявил
период на трудова заетост от 01.09.2014 г. до 10.12.2020 г. в Германия. Във
връзка с необходимостта от събиране на доказателства производството е спряно с
Разпореждане № 041-00-8701-1 от 21.12.2020 г. Заявителят е подал Декларация от 07.01.2021
г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.
65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., според която последният му период
на заетост в чужбина е от 01.09.2014 г. до 10.12.2020 г. в Германия, където е
бил нает от работодател, като по това време съпругата му и децата му са живели
в държавата по последната заетост, преобладаващата част от роднините му са
живели в България, където са били и преобладаващата част от социалните му
контакти, не е притежавал собствено жилище, заявил е намерението си да се
установи трайно в България. Приложени са още документи на немски език, а от
администрацията е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация
между България и ЕС, в резултат на който е получен документ СЕД Н006 – отговор
на искането за информация за пребиваване. Производството е възобновено с
Разпореждане № 041-00-8701-2 от 20.09.2022 г.
При тази фактическа обстановка от
ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Велико Търново е
издадено разпореждане № 041-00-8701-3 от 23.09.2022 г., с което на основание чл.
54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, б. "а" и чл.
65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е отказал отпускането на ПОБ по чл.
54а от КСО. Адм. орган е изложил мотиви, че с получения на 20.09.2022 г.
структуриран електронен документ Н006 за жалбоподателя е удостоверено, че
Германия е държава на пребиваване и предвид, че през последния период на
заетост Република България не е държавата на пребиваване, то съгласно чл.
65, § 5 във връзка с § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Националният
осигурителен институт не е компетентната институция по отпускане на парично
обезщетение за безработица.
Разпореждането е било оспорено от Б.О.
пред директора на ТП на НОИ – В. Търново, който го е потвърдил с решение № 1012-04-159#1/03.11.2022 г., връчено на жалбоподателя
на 09.11.2022 г. С жалбата по адм. ред са били представени удостоверения за
постоянен адрес на жалбоподателя и Себиле Османова, както и 2 бр. служебни бележки,
че децата на жалбоподателя са записани и редовно посещават детска градина
„Гинка Маркова“ в с. Виноград. Решаващият орган е изложил съображения, че с
официален документ СЕД Н006 е удостоверено, че държавата на пребиваване на
жалбоподателя по време на периода на последната му заетост 01.09.2014 г.-10.12.2020
г. е Германия. Според ответника обстоятелствата, че Б.О. и съпругата му имат
постоянен и настоящ адрес ***, а децата им посещават детска градина към
07.10.2022 г. в с. Виноград, са неотносими при определяне на пребиваването на
жалбоподателя. Недоволен от решението, жалбоподателят го е оспорил пред съда с
жалба, подадена чрез ответника по електронен път на 16.11.2022 г.
В хода на съдебното производство са
приети доказателствата от административната преписка. От жалбоподателя са
представени безсрочен трудов договор от 01.10.2021 г. между „РИО БЕТОН“ ООД /работодател/ и Б.О., с
който жалбоподателят приема да изпълнява длъжността работник строителство с
основно трудово възнаграждение 650 лв.; допълнително споразумение от 30.03.2022
г. към трудовия договор, по силата на което основното трудово възнаграждение на
жалбоподателя става в размер на 710 лв.; свидетелство за регистрация на МПС-лек
автомобил от 14.12.2020г. на името на жалбоподателя; договор за кредитен лимит
на физически лица, който се отпуска чрез кредитна карта от 25.07.2022 г. между
Уникредит Кънсюмър Файненсинг ЕАД и жалбоподателя; договор за потребителски
паричен кредит и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити от 25.07.2022 г. с Уникредит Кънсюмър Файненсинг ЕАД;
удостоверение за работа на немски език с превод; прекратяване на трудово
правоотношение на немски език с превод и предварително отписване от адресна
регистрация на немски език с превод.
От ответника допълнително са
представени писмо изх. № 191/06.01.2023 г. и писмо изх. № 329/11.01.2023 г. на
заместник директор на ТД на НАП В. Търново, според които Б.О. не е подавал ГДД
по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода от 2014 г. до 2020 г. и не подавал искания за
издаване на удостоверения за местно лице.
При така установената
фактическа обстановка съдът прави следните изводи:
Жалбата е процесуално
допустима като подадена срещу акт, който негативно засяга интереса на
жалбоподателя в предвидения от закона преклузивен срок, след
изчерпване на фазата на административния контрол. Разгледана по същество е основателна, по следните
съображения:
При извършената
служебна проверка се установи, че оспореното решение е издадено от компетентен
орган. Спазено е изискването за форма с оглед разпоредбите на чл.
117, ал. 3 и ал.
5 от КСО вр. чл.
59 АПК, като решаващият орган е изложил мотиви, обосноваващи изводите му за
неоснователност на подадената пред него жалба. Тези съображения важат и за
разпореждане № 041-00-8701-3/23.09.2022 г.
Не се установява при издаването на тези актове да са допуснати съществени
процесуални нарушения.
По приложението на материалния закон:
Европейското право определя общите
правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи,
институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните
закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент
(ЕО) № 883/2004, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009.
С Регламент
(ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и
разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на
държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност,
включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни
принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането;
сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на
обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за
определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна
дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на
чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила,
представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна
заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за
безработица, са регламентирани в чл.
65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Нормата на чл. 65, § 2 от цитирания
Регламент гласи, че напълно безработно лице, което по време на последната си
дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да
пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без
да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да
се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която
то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата
държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по
заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено.
Съгласно чл.
65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. a) Безработното лице по първото и
второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със
законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е
прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията
по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на
когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на
държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в
държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с
член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за
периода през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на
което последно е бил подчинен.
Безспорно е, че като лице с българско
гражданство О. попада в персоналния обхват на Регламент (EО) № 883/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на
системите за социално осигуряване /Регламент 883/2004/ съгласно чл. 2, § 1 от
същия.
В случая правният спор е свързан с
тълкуването и прилагането на термина "пребиваване". Според легалната
дефиниция, дадена в чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (EО) № 883/2004,
"пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а
според определението на б. "к" "престой" означава временно
пребиваване. Критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на
лицето са регламентирани в чл.
11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането). Според
тази норма 1. При различия в становищата на институциите на две или повече
държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага
основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на
интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и
информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да
включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на
съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i)
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално
мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение
и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv)
когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното
положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi)
държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното
облагане. 2. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на
приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие
между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези
факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат
за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
Така въведеното изброяване на
критериите е примерно, а не изчерпателно и зависи от конкретните фактически
установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на
лицето. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането
решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване
на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените
факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Съгласно
правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно
само една държава членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по
социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Определянето на
държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на
лицата, които работят в повече от една държава членка.
При извършване на преценка за
относимите критерии за определяне на мястото на обичайно пребиваване на О. въз
основа на събраните по делото писмени доказателства, съдът приема, че това е Република
България. В случая преценката от страна на административния орган за определяне
мястото на обичайното пребиваване на оспорващия е погрешна и не почива на
правилното тълкуване на цитираните по-горе правила. Вярно е, че в документа, на
който се позова АО за отказ за отпускане на търсеното обезщетение -
предоставения от Германия СЕД Н006, е посочено "държава на
пребиваване" и конкретен адрес в Гермерсхайм/Германия. Този адрес обаче е
свързан с времето на полагане на трудова дейност до 10.12.2020 г. Намерението на лицето, видно и от
декларацията, попълнена от О., както и от допълнителните доказателства,
представени от него, относно определяне на пребиваването му, във връзка с
прилагане на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сочат,
че той възнамерява да се установи трайно в Република България. В периода на заетост в Германия,
оспорващият със семейството си е бил на територията на тази страна, но
времетраенето на това пребиваване е било обусловено от единствено от съществуването
на трудово правоотношение и не покрива критериите, въз основа на които се
обосновава извод за "обичайно пребиваване". От представените
доказателства за прекратена адресна регистрация в Германия на 04.12.2020 г., за
сключен трудов договор с „РИО БЕТОН“ ООД, за придобито МПС на територията на
страната непосредствено след завръщането на лицето и за отпуснати банкови
кредити от местна банка, за записване на децата на жалбоподателя в детска
градина в с. Виноград, следва
извода, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република България.
В този смисъл е и т. 3 от
Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в
съответствие с член 65, § 2 от посочения регламент, а обезщетенията се
предоставят от институцията по местопребиваване. Неотносимо е обстоятелството,
че за периода 2014 г.-2020г. О. не е подавал ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ и не е
искал издаване на удостоверения за местно лице, като това единствено би могло
да доведе до евентуално реализиране на административнонаказателна отговорност
по чл. 80, ал. 1 от ЗДДФЛ. Сочените от ответника решения на административни
съдилища са постановени при различна фактическа обстановка и са неотносими с
изкл. на решението на Административен съд-Русе по адм. дело № 156/2022 г. по
описа на този съд, което обаче не се споделя от настоящия състав.
Следователно, в оспореното решение и в
потвърденото с него разпореждане, незаконосъобразно е тълкуването на чл.
65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. По делото няма спор, че О. е бил
напълно безработно лице. Безспорно установено е, че след прекратяване на
трудовия договор оспорващият е напуснал Германия и се е прибрал в страната,
която е център на интересите му с намерение да не се връща, а трайно да се
установи в родината си. По тази причина О. не се е регистрирал и не се е
поставил на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по
пребиваване за времето на трудова заетост Германия, а се е регистрирал в
България, където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава. Следва да се
посочи, че според § 4 от съображенията на горепосоченото Решение №U3 от
12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност, съгласно член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004
напълно безработно лице, което вече не поддържа никаква връзка с компетентната
държава-членка, получава обезщетения за безработица от институцията в държавата
на пребиваване. За периода след 10.12.2020 г. няма данни жалбоподателят да е
посещавал отново Германия за трайни периоди, за да се претендира наличието на
съществуваща връзка с тази държава.
Съотнасяйки установената фактическа
обстановка към релевантната правна уредба, съдът намира, че приложимото
законодателство в настоящия казус е това на Република България. Обезщетението
за безработица, претендирано от О., правилно е било поискано по реда и при
условията на действащото българско законодателство, в съответствие с
приложимите европейски регламенти за това.
Тези съображения обосновават извод за
незаконосъобразност на оспореното решение № 1012-04-159#1/03.11.2022 г. на
директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е потвърдено разпореждане №
041-00-8701-3/23.09.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – Велико Търново, поради което същото следва да бъде отменено като
постановено в нарушение на закона. Естеството на акта не позволява делото да се
реши по същество. На основание чл.
173, ал. 2 от АПК делото следва да бъде изпратено като преписка на
длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Велико Търново за
ново произнасяне по подаденото от Б.О.О. Заявление вх. № 041-00-8701/15.12.2020
г. за отпускане на ПОБ, при съблюдаване на дадените с настоящото решение
указания по тълкуването и прилагането на закона.
При
този изход на спора и с оглед своевременно направеното искане от страна на
процесуалния представител на жалбоподателя, ТП на НОИ – Велико Търново следва
да бъде осъдено на основание чл. 143, ал. 1 от АПК да заплати в полза на жалбоподателя
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Воден от горното и на
основание чл. 173, ал. 2 от АПК съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 1012-04-159#1/03.11.2022 г. на директора на ТП на
НОИ – Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата на Б.О.О. против
разпореждане № 041-00-8701-3/23.09.2022 г.,
издадено от оправомощено лице за ръководител на осигуряването за безработица
при ТП на НОИ – Велико Търново.
ВРЪЩА делото като преписка на ръководителя
на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Велико Търново за ново
произнасяне по направеното пред него искане по Заявление вх. № 041-00-8701/15.12.2020
г. на Б.О.О., съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение
тълкуване по прилагане на закона
ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален
осигурителен институт – Велико Търново да заплати на Б.О.О., ЕГН **********, с постоянен
адрес *** сумата от 400 /четиристотин/ лв., представляваща разноски по делото.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване съгласно чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б"
от КСО.
Решението да се съобщи на страните
чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: