Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.05.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 7418 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 310147 от 10.01.2018г. по гр.д. № 49554/2017г. Софийски районен
съд, 47 състав отхвърлил като неоснователен предявения от Т.К.М., ЕГН **********,
срещу „ДЗИ-О.З.“ АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 3 353 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 09.08.2014г. - 15.02.2015г. върху
главница от 63 053.85 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден
да заплати на ответника сумата 100 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Т.К.М., който го обжалва
изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно
първоинстанционният съд приел, че вземането за лихви за забава върху
застрахователното обезщетение по чл. 208 КЗ /отм./ е погасено по давност с
изтичане на три години от датата на настъпване на застрахователното събитие. Погасителната
давност била прекъсната на 16.02.2015г. на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД със завеждане на исковата молба по
гр.д. № 2082/2015г. на СГС, І-2 състав и с последващото уважаване на иска с
влязъл в сила съдебен акт. Този довод бил наведен от ищеца, но не бил обсъден,
нито взет предвид от районния съд в обжалвания съдебен акт. Исковата претенция
не била погасена по давност, тъй като исковата молба била подадена на
21.07.2017г. и касаела период 09.08.2014г. – 15.02.2015г., който не бил
по-дълъг от три години назад от датата на завеждане на исковата молба. Поради
това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с
което да уважи предявения иск, като му присъди и разноските за двете инстанции
съгласно представените списъци по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „ДЗИ-О.З.“
АД не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от
19.03.2019г. оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното
решение като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата 3 353 лв. - лихва за забава за периода 09.08.2014г. -
15.02.2015г. върху главница от 63 053.85 лв., последната представляваща
застрахователно обезщетение за настъпило на 30.04.2014г. застрахователно
събитие – кражба на застраховано при ответника МПС, присъдено с влязло в сила
на 06.02.2017г. съдебно решение по гр.д. № 2082/2015г. на СГС, І-2 състав. Ищецът
твърди в исковата молба, че на 25.07.2014г. изпълнил задълженията си за
представяне на всички поискани от застрахователя документи, доказващи
основанието и размера на претендираното обезщетение, и ответникът бил длъжен да
плати обезщетението в 15-дневен срок, т.е. до 09.08.2014г., което не сторил
доброволно.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск единствено с възражения за погасяване на вземането по
давност. Съгласно чл. 197 КЗ /отм./, правата по договора за застраховка се
погасявали в тригодишен срок от датата на настъпване на застрахователното
събитие /в случая от 30.04.2014г./, а исковата молба била депозирана в съда на
21.07.2017г., и след като вземането за главното задължение било погасено по
давност, то погасено по давност се явявало и акцесорното задължение за лихви.
Заявил е и възражение за давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го намира за
неправилно по следните съображения:
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Съобразно правилата, установени с чл. 84 ЗЗД, при срочно задължение длъжникът изпада в
забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение –
след като бъде поканен от кредитора.
В случая по делото не е било
спорно и от приетите писмени доказателства се установява, че с влязло в сила на
06.02.2017г. съдебно решение по гр.д. № 2082/2015г. на СГС, І-2 състав ответникът
е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ сумата 63 053.85
лв., представляваща застрахователно обезщетение за настъпило на 30.04.2014г.
застрахователно събитие – кражба на застраховано при ответника МПС, заедно със законната
лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда на 16.02.2015г. до
окончателното плащане.
Съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, при
настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение в уговорения срок. Срокът не може да бъде по-дълъг
от 15 дни и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил
задълженията си по чл. 206, ал.
1 или 2 и чл. 207, ал.
3.
От приетия и неоспорен формуляр /л. 14 от делото на СРС/ относно изисканите
по процесната щета документи с посочени дати на представяне е видно, че на
23.07.2014г. застрахованият е представил на застрахователя всички поискани
документи, пряко свързани с установяването на събитието и на размера на вредите.
Именно от тази дата е започнал да тече и 15-дневният срок за плащане на
обезщетението /представянето на нотариално заверено пълномощно по образец на
застрахователя не е документ, пряко свързан с установяването на събитието или
неговия размер, каквото е изискването на чл. 207, ал. 3 КЗ отм./. Съобразно
правилата, установени в чл. 73 ЗЗД, 15-дневният срок е изтекъл на 07.08.2014г.
и от 08.08.2014г. застрахователят е изпаднал в забава
за плащане на обезщетението. По реда на чл. 162 ГПК и с помощта на електронен
калкулатор, съдът определя размера на мораторната лихва върху главницата от 63 053.85
лв. за претендирания период - 09.08.2014г. – 15.02.2015г. вкл., на 3 353.78
лв.
Възраженията на ответника за погасяване по давност на вземането за лихви за
процесния период са неоснователни.
Съгласно чл. 197 КЗ /отм./, правата по застрахователния договор се
погасяват с тригодишна давност считано от датата на настъпване на
застрахователното събитие, а при застраховки „Живот“ и „Злополука“ и при
застраховки „Гражданска отговорност“ - с петгодишна давност от датата на
настъпване на събитието. Предвидената специална 3-годишна давност по договори
за имуществено застраховане /какъвто е и този по застраховка „Каско“/, касае
правата на застрахования за вземането му за обезщетение, не и за лихви при
забава на застрахователя /за разлика от задължението по застраховката
„гражданска отговорност“, по която застрахователното покритие включва и обезщетяването на вредите от забавеното
изпълнение на задължението за застрахователно плащане, които би дължал
застрахованият делинквент/. Лихви за забава в плащането на обезщетение по
договор за имуществена застраховка обаче застрахователят не дължи от настъпване
на застрахователното събитие, а едва от изпадането си в забава. Поради това
няма как давност върху вземането за лихви за забава да тече от
застрахователното събитие – давност не може да тече за вземане, което още не е
възникнало, както неправилно е приел районният съд.
Всъщност първото възражение за давност на ответника има основанието си в
чл. 119 ЗЗД – твърди се, че тъй като вземането за главница се било погасило със
специалната давност по чл. 197 КЗ /отм./, то и акцесорното вземане за лихви е
погасено. Това възражение е неоснователно, тъй като с предявяването на иска по
чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ на 16.02.2015г. /видно от приетата като доказателство
искова молба/, давността е прекъсната – чл. 116, б. „б“ ЗЗД, а с влизане в сила
на решението, с което искът е уважен, е започнал да тече нов петгодишен
давностен срок – чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Неоснователно е и възражението на ответника, че вземането на ищеца за лихви
за процесния период е погасено по давност по силата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Съгласно
тази разпоредба, вземанията за лихви се погасяват с тригодишна давност. В
случая исковата молба, с която е предявен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е
заведена в съда на 21.07.2017г., поради което погасени по давност биха били
вземания за лихви, дължими преди 21.07.2014г. Претенцията е за лихви за периода
09.08.2014г. – 15.02.2015г., които не са били погасени към завеждане на
исковата молба, а с предявяване на иска давността е прекъсната.
Ето защо въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД е основателен в претендирания размер от 3 353 лв.
Крайните изводи на двете инстанции са противоположни, поради което
атакуваното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с
което искът се уважи. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца и разноските за първата инстанция в размер на 634.12
лв., от които 134.12 лв. – държавна такса, и 500 лв. – заплатено в брой
адвокатско възнаграждение.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззивника. Доказано направените такива са в размер на 67.06 лв. –
държавна такса, и 400 лв. – адвокатско
възнаграждение, заплатено в брой съгласно удостовереното в договора за правна
защита и съдействие. Заплатените банкови такси за превод на държавни такси не
съставляват съдебни разноски и не следва да се присъждат. Съобразно обжалваемия
интерес от 3 353 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на
чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размер на адвокатските
възнаграждения, възлиза на 464.71 лв. Заплатеното от въззивника възнаграждение
е под минималния размер, поради което възражението на въззиваемия за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 310147 от 10.01.2018г., постановено по гр.д. № 49554/2017г.
на Софийски районен съд, 47 състав, и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ДЗИ-О.З.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.К.М., ЕГН **********,
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 3 353 лв. /три хиляди триста петдесет и три лева/,
представляваща лихва за забава за периода 09.08.2014г. - 15.02.2015г. вкл.
върху главница от 63 053.85 лв., главницата присъдена с влязло в сила на
06.02.2017г. съдебно решение по гр.д. № 2082/2015г. на СГС, І-2 състав.
ОСЪЖДА „ДЗИ-О.З.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.К.М., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 634.12
лв. /шестстотин тридесет и четири лева и 12 ст./, представляваща разноски
за първоинстанционното производство, и сумата 467.06 лв. /четиристотин шестдесет и седем лева и 06 ст./,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.