Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 28.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-16 състав, в публичното заседание на двадесет и седми ноемеври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 14972 по описа за 2017г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на производството са предявени от „Б.ДСК“ ЕАД гр.София
против И.Б.Г. *** обективно съединени установителни искове по чл.422 ГПК за
сумата 77 670.23лв.-главница по договор за кредит от 14.05.2009г. на основание
чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, за сумата 37 266.24лв.-договорна лихва за
периода 11.07.2012г.-09.03.2017г. на основание чл.430, ал.2 ТЗ, 303.06лв.-лихва
за забава за периода 12.08.2012г.-09.03.2017г. на основание чл.86 ЗЗД и
1819.88лв. заемни такси, ведно със законната лихва от 10.03.2017г. до
изплащането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№ 14763/2017г. по описа на СРС, 126 състав.
Твърденията на ищеца са за сключен с ответницата договор
за кредит от 14.05.2009г., по силата на който предоставил сумата 81 000лв. със
задължение за връщане на 360 месечни вноски, считано от 16.06.2009г., ведно с
договорна лихва. Дължимите месечни вноски в погашение на кредита били плащани,
част от тях със закъснение, до 11.08.2012г.. След тази дата ответницата
преустановила плащанията, поради което ищецът твърди да е обявил кредита за
предсрочно изискуем на 01.03.2017г. с връчване изявлението за това. По
отношение заемните такси сочи, че дължимите такива са в общ размер от
1819.88лв., от които 1546.43лв. такса управление по т.24.1.2 от договора,
120лв.такса изискуемост по т.24.1.6 от договора и 153.45лв. заплатени от
банката за сметка на ответницата, като кредитополучател, застрахователни премии
по т.26 от договора.
Ответницата оспорва исковете с
възражение, че не е изпаднала в забава, съответно забавата е на кредитора.
Твърди, че на 29.02.2012г. заплатила в погашение на кредита сумата 6487.45лв.,
която ищецът не отразил счетоводно, включително правила постъпки след
30.07.2012г. да плаща по кредита, което било отказано с мотива, че кредитът бил
обявен за предсрочно изискуем. Във връзка с последното навежда, че предсрочната
изискуемост е настъпила на 14.12.2011г. установено с влязло в сила съдебно
решение по гр.д.№ 9273/2013г. по описа на СГС, І-4 състав, постановено по
предявен от банката установителен иск по чл.422 ГПК във връзка с издадена
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по предходно заповедно производство. В тази
връзка навежда потестативното право на банката да обяви кредита за предсрочно
изискуем да е погасено по давност. На самостоятелно основание възразява да е
получавала изявлението на ищеца за обявяване предсрочна изискуемост.
Противопоставя възражение за изтекла погасителна давност на вземанията за
лихви-договорна и за забава, включително заявените вземания за такси по
кредита, като за последните навежда доводи за недължимост. Навежда на нищожност
на клаузите по чл.12 и чл.14 от договора, съответно т.9.1, т.9.4 и т.20.2 от
общите условия към него като противоречащи на чл.143 ЗЗП.
В допълнителната искова молба
ищецът оспорва основателността на възраженията и доводите на ответницата в
отговора, като излага подробни фактически и правни съображения относно това, че
предсрочната изискуемост е надлежно обявена преди подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК; относно неприложимост на
погасителната давност по отношение правото на банката да обяви предсрочна
изискуемост на кредит; относно това, че извършеното от ответницата плащане на
сумата 6487.45лв. е отнесено и осчетоводено в погашение на предходно изискуеми
погасителни вноски и възникналите във връзка с кредита други задължения;
относно неоснователността на възраженията за нищожност на посочените клаузи от
договора и общите условия, които са и неотносими към процесните вземания, както
и твърди, че от сключване на договора размера на възнаградителната лихва не е
бил променян чрез увеличение; счита, че за вземанията е приложима общата
погасителна давност по чл.110 ЗЗД, която спрямо деня на подаване на исковата
молба по арг. от чл.415, ал.1 ГПК не е изтекла.
В подадения в законовия срок
отговор на допълнителната искова молба ответницата поддържа изразеното вече
становище и възраженията направени в първоначалния отговор.
И двете страни претендират
разноски по делото.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
Не е предмет на спор сключен
между страните договор за банков кредит на 14.05.2009г., по силата на който
ищецът предоставил сумата от 81 000лв. срещу задължението на ответницата
за връщане за срок от 360 месеца, считано от датата на усвояване, на месечни
вноски с падеж 11-то число на месеца съгласно погасителен план. С т.7 от
договора е постигнато съгласие за плащане от кредитополучателя на
възнаградителна лихва общо от 10.29%, формирана от базов лихвен процент от
5.69% и стандартна надбавка от 6.60%. Уговорено е тази лихва да се дължи заедно
с главницата и съставлява формиращ елемент от размера на всяка погасителна
вноска.
Установено е по делото, че
кредитът е изцяло и еднократно усвоен от ответницата на 16.06.2009г. чрез превод
по разплащателната й сметка № 17098248.
Съгласно т.20.2 от общите условия
към договора а кредит при допусната забава в плащанията на главница и/или на
лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се
отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред
остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна
надбавка в размер на 10%.
По делото е прието заключение на
вещо лице по ССч.Е, неоспорено от страните и кредитирано от съда, видно от
което ответницата е правила плащания в погашение на кредита в общ размер на
29 741.43лв., от които 3329.77лв.-главница; 25 304.15лв.-договорни
лихви; 8.39лв.-лихви за забава и такси
по кредита от 1099.12лв., като част от вноските са погасени със забава
/приложение № 1 към заключението/. От същото е видно, че последното плащане по
кредита е на 11.08.2012г., след която дата липсват постъпления. Уговорената с
договора възнаградителна лихва от 10.29% не е била променяна през процесния
период. Видно от заключението размерът на дължимите, но непогасени задължения
към деня на подаване заявлението от ищеца за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК-16.03.2017г. е 77 670.23лв.-главница;
37 266.24лв.-договорни лихви и обезщетение за забава общо от 303.06лв., от
които 238.32лв. санкционираща лихва по
т.20.1 от общите условия с наказателна надбавка от 3% към договорната лихва за
периода 12.08.2012г.-06.03.2017г. и 64.74лв. наказателна лихва по т.20.2 от
общите условия с наказателна надбавка от 10% към договорната лихва за периода
07.03.2017г.-09.03.2017г. Банката е начислила такси при условията на Тарифа за
лихви, такси и комисионни по извършвани услуги на клиенти на кредитополучателя,
а именно 2409.32лв.-такса управление, от които останали неплатени 1546лв.;
389.68лв.-такса застраховка обезпечение, от които останали неплатени общо
153.45лв. и 120лв. такса изискуемост на 07.03.2017г., което също не е платена.
Вещото лице сочи, че за пръв път условията за настъпване на кредита за
предсрочно изискуем според предвиденото в договора е на 14.12.2011г. поради
забава в плащането на три поредни месечни погасителни вноски.
Като доказателство по делото е приета
нотариална покана от 10.02.2017г. /стр.83/, в която „Б.ДСК“ ЕАД обективирала
изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Видно от
представената разписка /стр.85/ поканата е получена лично от ответницата на
01.03.2017г., като този факт е удостоверен от нотариуса.
По делото е приложено гр.д.№
9273/2013г. по описа на СГС, І-4 състав, от материалите на което се установява,
че на 18.01.2013г. „Б.ДСК“ ЕАД подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417, т.2 ГПК против ответницата за парични вземания, произтичащи от същия договор за кредит от
14.05.2009г., а именно 79475.22лв.-главница, 4248.99лв.-договорна лихва за
периода 11.07.2012г.-17.01.2013г. и 3742.89лв.-лихви за забава за периода
28.07.2012г.-17.01.2013г. По образуваното гр.д.№ 2439/2013г. на СРС, 66 състав,
съдът издал заповед за изпълнение на 26.02.2013г. с постъпило от длъжника
възражение в срока по чл.414 ГПК и с оглед разпоредбата на чл.415, ал.1 ГПК
банката подала искова молба на 05.07.2013г. с предявени искове по чл.422 ГПК за
съществуване вземанията за тези парични суми. В същата са били наведени
твърдения И.А.да е била в неизпълнение
задълженията по договора за кредит по т.20.2 от договора поради неплащането на
главница и лихви над 90 дни, т.е на вноски за м.03., м.04. и м.05.2012г., и с
позоваване на тази клауза банката е приела кредитът да е станал автоматично
предсрочно изискуем на 16.07.2012г. С решение № 2524/29.03.2016г. по гр.д.№
9273/2013г. на СГС исковете са отхвърлени по причина, че банката не е обявила
или уведомила ответницата за предсрочната изискуемост съобразно т.18 от ТР №
4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2014г., ОСГТК на ВКС, към деня на подаване заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417, т.2 ГПК-18.01.2013г. Решението е влязло в сила на
08.08.2017г.
Не е спорно, че на 10.03.2017г. „Б.ДСК“
ЕАД подала ново заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК, по което образувано гр.д.№ 14763/2017г.
по описа на СРС, 126 състав. Предмет на същото и издадената на 16.03.2017г.
заповед са вземания по договора за кредит от 14.05.2009г. за сумата 77
670.23лв.-главница, за сумата 37 266.24лв.-договорна лихва за периода
11.07.2012г.-09.03.2017г., 303.06лв.-лихва за забава за периода
12.08.2012г.-09.03.2017г. и 1819.88лв. заемни такси, ведно със законната лихва
от 10.03.2017г. до изплащането, които са предмет на разглеждане в настоящото
исково производство по реда на чл.422 ГПК. Със заповедта СРС присъдил в полза
на заявителя и разноски от 2341.19лв. за платена по заповедното производство
държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт.
При така установеното от
фактическа страна, съдът намира от правна следното:
Страните са обвързани от
облигационно правоотношение по договор за кредит от 14.05.2009г., по който след
изпълнение задължението на ищеца да предостави сумата от 81 000лв., усвоен
на 16.06.2009г., в тежест на ответницата-кредитополучател е възникнало
задължението за неговото връщане в уговорените срок и условия.
От събраните по делото
доказателства се установява, че плащания в погашение на кредита ответницата е
правила до 11.08.2012г., след която дата е в неизпълнение, поради което се
явява неизправна страна по договора.
По
въпроса относно предсрочната изискуемост е налице трайно установена съдебна
практика, според която за вземания произтичащи от договор за банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен
брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да ги събере без да
уведоми длъжника, вземанията стават изискуеми с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Ако е уговорено
в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем
следва да е упражнено преди подаване исковата молба. Предсрочната изискуемост
на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката,
че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили
уговорените в договора за кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. В
хипотезата на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по
чл.417, т.2 ГПК, предпоставките по чл. 418 ГПК са налице, ако получаването на
волеизявлението на банката от длъжника предхожда по време подаването на
заявлението по аргумент от разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ и съответно
изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл. 418, ал. 3 ГПК. Предмет
на делото по установителния иск по чл.422 ГПК е вземането, основано на
представения документ-извлечението от счетоводните книги на банката за вземане,
произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са
определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване
и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в
заявения размер и не е възникнало на предявеното основание-т.18 от ТР №
4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г., ОСГТК на ВКС.
В
разглеждания случай при подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417, т.2 ГПК ищецът е представил и доказателства за
обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Нотариалната покана е връчена
лично на ответницата на 01.03.2017г., а заявлението подадено на 10.03.2017г. По
делото е установено, че към този момент ответницата е била в неизпълнение повече
от 90 дни, т.е. на повече от три поредни месечни вноски, считано от
11.08.2012г., и това неизпълнение съгласно чл.20.2 от общите условия на
договора е породило правото на банката да поиска плащането на задълженията в
цялост.
При
горното предсрочната изискуемост на задълженията по процесния договор за кредит
е настъпила 01.03.2017г. Доколкото е била обявена на длъжника преди подаване
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и съобразно
разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК, обвързваща предявяването на иска за
съществуване на вземането с момента на подаване на заявлението, следва да се
приеме, че вземанията предмет на настоящото производство са възникнали на
предявеното основание и са изискуеми.
Възражението
на ответницата правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем да е
погасено по давност е неоснователно. На погасяване поради изтичане на
определените в чл.110-чл.111 ЗЗД срокове подлежат вземания, т.е. материални
права. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е
потестативно по своя характер, защото при настъпването на обстоятелства
свързани с неизпълнение задължението на длъжника може да внесе едностранно
промяна в уговорените условия-от изпълнение на вноски с определени размер и
падеж в изискване на изпълнение на цялото задължение. То може да бъде упражнено
по всяко време за срока на действие на договора до настъпване крайната падежна
дата. Но с упражняването му се променя единствено изискуемостта на вноските с
последици изгубване от длъжника преимуществото на срока-той вече дължи всички
възникнали от договора и произтичащи от него вземания. Това означава, че дължи
вцялост както вноските с настъпил падеж, така и тези с ненастъпил такъв. В този
смисъл правото на банката за предсрочна изискуемост не може да бъде погасено по
давност и спрямо него са неприложими
правилата на чл.110 и сл ЗЗД.
За този
извод е без правно значение обстоятелството, че още в края на 2011г. са
настъпили предвидените в т.20.2 от общите условия предпоставки за предсрочна
изискуемост, защото съобразно т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г.,
ОСГТК на ВКС за да настъпят последиците й е необходимо съобщаване на длъжника,
което в предходно развилото се заповедно производство не е било изпълнено и на
това основание с влязлото в сила съдебно решение по гр.д.№ 9273/2013г. по описа
на СГС, І-4 състав, съдът е отхвърлил установителния иск по чл.422 ГПК на
банката против ответницата.
Според
заключението на вещото лице по ССч.Е вземанията на ищеца по кредита са дължима
и непогасена главница от 77 670.23лв., договорни лихви от
37 266.24лв. отнасящи се за периода 11.07.2012г.-09.03.2017г., и лихви за
забава от 303.06лв. отнасящи се за
периода 12.08.2012г.-09.03.2017г.
По
отношение договорната лихва в т.9.1 и т.9.4 от общите условия към договора е
предвидено правото на банката да променя базовия лихвен процент при настъпване
на някое от изброените в т.24.3 условия. Ответницата е навела възражение за
нищожност на тези клаузи поради неравноправност по чл.143, т.10 ЗЗП. При
сключване на договора страните постигнали съгласие за заплащане на
възнаградителна лихва от 10.29%, която не се твърди да е била едностранно
увеличавана от ищеца, а и от доказателствата се установява, че в нито един
момент не е била променяна. Предвид това съдът не дължи произнасяне по това
възражение, тъй като действителността на посочените клаузи няма връзка с
възникването на вземането за договорна лихва и най-вече за неговия размер.
Оспорената
дейстивителност на клаузата по т.20.2 от общите условия също не е от значение
за съществуването на вземанията, тъй като визира предпоставките, при които
банката ще счита кредита за предсрочно изискуем. По изложените вече мотиви тя е
настъпила /произвела действие/ с връчване изявлението на банката на
ответницата, към който момент е била в забава в плащането на погасителни вноски
за период по-голям от 90 дни.
Възражението
за погасяване по давност на претендираните вземания за договорна лихва и лихви
за забава е частично основателно. Съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД с изтичане на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания, като началния момент на течението на давността по чл.114 ЗЗД е изискуемостта. На основание чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, в случая на 10.03.2017г. Поради това и на основание
чл.111, б.“в“ ЗЗД вземането на ищеца за договорна лихва за периода преди
10.03.2014г. /11.07.2012г.-10.03.2014г./ в размер на 13 989.79лв. е
погасено по давност, в която част искът по чл.422 ГПК следва да се отхвърли.
Ответницата дължи заплащането на договорна лихва в размер на 23 276.45лв.
за периода 10.03.2014г.-10.03.2017г.
От
начислените лихви за забава погасени по давност са тези за времето преди
10.03.2014г. в размер на 206.20лв. /за периода 12.08.2012г.-10.03.2014г./ и в
тази част искът по чл.422 ГПК подлежи на отхвърляне. Ответницата дължи на ищеца
лихви за забава за периода 10.03.2014г.-10.03.2017г. от 96.86лв.
С
исковата молба ищецът претендира вземане за такси по кредита общо за сумата
1819.88лв., от които 1546.43лв.-такса за управление; 120лв. такса изискуемост и
153.45лв. платени от банката за сметка на кредитополучателя застрахователни
премии. Ответницата е противопоставила възражение за недължимост на тези суми
поради нищожност на клаузите по т.12 и т.14 от договора поради техния
неравноправен характер по смисъла на чл.143 ЗЗП. Отделно от това навежда изтекла погасителна давност за такса
управление, дължима към 11.06.2013г.
В Раздел V, т.13 от общите
условия е уговорено задължение на кредитополучателя да застрахова в полза на
кредитора приетите по договора вещни обезпечения за сума, съгласно
изискванията на кредитора и да
предостави оригиналните застрахователни полици /т.5/; да подновява договора за
застраховка до изтичане на крайния срок на договора за кредит за сума, съгласно
изискванията на кредитора /т.6/ и да заплаща редовно застрахователните вноски
/т.7/. Според клаузата на т.26 при кредити, обезпечени с ипотека, с подписване
на договора кредитополучателят дава съгласие при неизпълнение на задължението
му за подновяване на имуществената застраховка на обезпечението и плащане на
застрахователната премия кредиторът да извърши тези действия от името и за
сметка на кредитополучателя при избрани от кредитора застраховател, условия и
цени, включително като договаря със себе си в качеството на застрахователен
агент. В този случай платената премия по застраховката се събират от
разплащателната сметка на кредитополучателя след погасяване на месечната вноска
за лихва и главница.
Като
доказателства по делото са приети сертификати към застрахователни полици от
23.06.2014г., 25.06.2015г. и 27.06.2016г. „Индустриален пожар и други щети на
имущество“ /стр.88-90/, от които се установява застраховане на даденото от
ответницата обезпечение по кредита-недвижим имот със застраховател „Г.З.“ ЕАД
гр.София, застрахован И.А.и ползващо се лице „Б.ДСК“ ЕАД гр.София с дължими от
застрахования премии от 116.57лв. В заключението на вещото лице по ССч.Е е
посочено, че общо дължимите застрахователни премии са 389.68лв., от които са
платени 236.23лв. на 30.07.2012г. и останали неплатени 153.45лв., които според
представените сертификати се отнасят за календарните 2014г., 2015г. и 2016г.
Също от заключението на вещото лице се установява, че тази сума е платена от
кредитора. От тези данни следва, че по силата на уговореното в договора
ответницата е следвало да заплаща застрахователни премии във връзка с
обезпечението всяка календарна година, което задължение не е било изпълнено за
последните три години. Плащането им на застрахователя е било осъществено от
кредитора в съответствие с т.26 от общите условия, поради което искът за сумата
153.45лв. се явявана основателен и следва да се уважи.
Съгласно
т.12 от договора за кредит кредитополучателят заплаща такси, съгласно тарифа за
лихвите, таксите и комисионите, които банката прилага за извършвани услуги на
клиента и която е в сила към деня на съответното плащане, а съгласно т.14
кредиторът има право да извършва изменения или допълнения на тази тарифа, които
стават задължителни за кредитополучателя. За всяка промяна кредиторът уведомява
кредитополучателя чрез съобщения, поставени на видно място в банката. Дължимите
от кредитополучателя такси са визирани в т.24.1 от общите условия и те са/ 1. административна
такса за обслужване на кредита, която се внася при подписване на договора по
разплащателната сметка, от която ще се обслужва кредита; 2. такса за управление
на кредита, която в края на всяка година на падежната дата, определена в
договора, се събира от авоара по разплащателната сметка на кредитополучателя
след погасяване на месечната вноска за лихва и главница; 3.такса за предсрочно
погасяване, която при недостатъчен авоар по разплащателната сметка се
капитализира към дълга; т.4 такса за погасяване на изискуем дълг по кредита
чрез рефинансиране от друга банка-текущо при постъпване на превода от друга
банка; 5.разходите за преоценка на обезпечение в случаите на т.18 и т.6 други
обявени от кредитора такси и комисиони, както и всички други разходи по
обслужването на задължението и принудителното събиране на вземането. Когато
кредитополучателят не внесе дължимите суми, с размер им се увеличава дълга.
Възражението на ответницата за
нищожност на клаузата по т.12 от договора като противоречаща на чл.143, т.3,
10, 11 и 12 ЗЗП е неоснователно, тъй
като не попада в нито една от тези законови хипотези. Договорът за банков кредит
е двустранен и възмезден, като възмездността му се изразява не само с плащането
от кредитополучателя на възнаградителна лихва, представляваща цена за
предоставения паричен ресурс, а и с други плащания свързани с дейността на
кредитора по отпускането и обслужването на кредита, каквито са таксите по т.12
от договора вр. т.24.1 от общите условия към него. Тяхното основание е посочено
в договора, а размерът им е определен в тарифа на банката, с която в т.13
ответницата е декларирала да е запозната. Тази тарифа е приложена по делото и
видно от нея са предвидени различни такси свързани с обработката на документи и
отпускането на различни по вид и размер кредити, такси свързани с оценка на
обезпечения, за управление и предсрочно погасяване. Действително клаузата на
т.14 от договора предвижда възможност банката едностранно да променя размера на
таксите след сключване на договора, но по делото не се твърди, а и
доказателства за такава промяна не са представени, т.е. нищожността й не влияе
върху основанието и размера на възникналото в таи част задължение.
От заключението на вещото лице по
ССч.Е е видно, че банката е начислила
такса управление общо от 2409.32лв. в съответствие с т.24.1.2, от която са
останали неплатени 1546.43лв., както и такса изискуемост от 120лв. към
м.03.2017г. Таксата управление е предвидена като периодично плащане, дължимо в
края на всяка падежна календарна година /11.05./ в определен процент от размера
на ползвания кредит. Като такова това вземане попада в приложното поле на
чл.111, б.“в“ ЗЗД. Съгласно ТР № № 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г., ОСГТК на
ВКС, периодичното плащане се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви. Оттук следва, че
вземането на ищеца за такса управление /в която част е противопоставено
възражение за давност/ е погасено с изтичането срока по чл.111, б.“в“ ЗЗД за
времето преди 10.03.2014г. в размер на 614.39лв., в която част искът по чл.422 ГПК следва да се отхвърли. Ответницата дължи такса управление от 932.04лв. и
такса изискуемост от 120лв. или общо
1052.04лв.
По разноските:
Ищецът е направил разноски за
доплатена държавна такса от 2341.19лв. и 200лв. депозит за вещо лице. Същият е
представляван от юрисконсулт, чието възнаграждение в съответствие с Наредбата
за заплащането на правната помощ вр. чл.78, ал.8 ГПК съдът определя на 150лв.
Или от общо направените разноски от 2691.19лв. ответницата следва да заплати
сумата 2350.70лв. на основание чл.78, ал.1 ГПК съобразно уважената част от
исковете.
Ответницата е направила разноски
от 200лв. за депозит за вещо лице и платено възнаграждение за адвокат от
4200лв. или общо сумата 4400лв. Възражението на насрещната страна по чл.78,
ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй
като делото се отличава с фактическа и правна сложност, а с оглед множеството
наведени възражения така уговорения и платен размер съответства на
осъществената защита. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да заплати на
ответницата разноски от 556.69лв. пропорционално на отхвърлената част.
В съответствие с т.12 от ТР №
4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013г., ОСГТК на ВКС съдът разглеждащ
установителния иск по чл.422 ГПК следва да се произнесе и по дължимостта на
разноските направени в заповедното производство с осъдителен диспозитив.
Направените от ищеца в заповедното производство разноски, присъдени с
издадената заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, са в размер на 2391.19лв., от
които съобразно уважената част ответницата следва да заплати 2088.66лв.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение И.Б.Г., ЕГН **********, с адрес ***, по исковете на „Б.ДСК“
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.********предявени
по реда на чл.422 ГПК, че дължи сумата 77 670.23лв. на основание чл.430,
ал.1 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, представляваща главница по договор за кредит от
14.05.2009г., сумата 23 276.45лв. на основание чл.430, ал.2 ТЗ,
представляваща договорна лихва за периода 10.03.2014г.-09.03.2017г., сумата 96.86лв.
на основание чл.86 ЗЗД, представляваща лихва за забава за периода 10.03.2014г.-09.03.2017г.,
сумата 153.45лв., представляваща неплатени застрахователни премии и сумата
1052.04лв., представляваща банкови такси, ведно със законната лихва върху
главницата от 10.03.2017г. до изплащането, предмет на заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 14763/2017г. по описа на СРС, 126 състав,
като
ОТХВЪРЛЯ
иска за договорна лихва по чл.430, ал.2 ТЗ за разликата до пълния предявен
размер 37 266.24лв. и за периода 11.07.2012г.-10.03.2014г.; иска за лихва
за забава по чл.86 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер 303.06лв. и за
периода 12.08.2012г.-10.03.2014г. и иска за заемни такси за разликата до пълния
предявен размер 1819.88лв.
ОСЪЖДА И.Б.Г.,
ЕГН **********,***, да заплати на „Б.ДСК“ ЕАД, ЕИК********, гр.София, разноски
в настоящото производство на основание чл.78, ал.1 ГПК от 2350.70лв. както и
разноски в заповедното производство от 2088.66лв.
ОСЪЖДА „Б.ДСК“
ЕАД, ЕИК********, гр.София, да заплати на И.Б.Г., ЕГН **********,***, разноски
по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК от 556.69лв.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на страните.
СЪДИЯ: