ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 118
гр. Бургас, 12.01.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети януари през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
частно гражданско дело № 20222100502183 по описа за 2022 година
Производството по делото е по чл.413,ал.2 от ГПК, образувано по частната жалба на
„Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********със седалище и адрес на управление :гр.******,
чрез пълномощник Р.И*, срещу Разпореждане от 15.11.22г., с което е частично отхвърлено
заявлението на дружеството, касателно поисканото възнаграждение на дружеството, поради
установени неравностойни клаузи, които са приети от заповедния съд за нищожни.
В частната жалба са изложени съображения за неправилността на така посоченото
разпореждане досежно извода на първата инстанция, че процесният договор за потребителски
кредит, от който черпи правата си заявителят е нищожен, на основание чл.22 от ЗПК, защото не
отговаря на изискванията на чл.10а,чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл.19,ал.1-4 от ЗПК, поради което е
отхвърлил частично заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК против длъжника Е. В. А* от гр. Бургас.
Страната счита, че в настоящото производство, съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 от
ГПК, съдът е длъжен да разгледа заявлението в разпоредително заседание и да издаде заповед за
изпълнение, освен когато искането е в противоречие със закона или добрите нрави, респективно
искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това, обаче с постановеното разпореждане, първоинстанционният съд е
излязъл извън правомощията си по закон за извършване на проверка и на този етап от
производството, без да е овластен от закона, се е произнесъл по валидността на сделката, от която
заявителят черпи права. Намира, че промените в чл. 411 ал. 2 т. 3 от ГПК обн.в ДВ бр.100/ 2019 г.
следва да се тълкуват в смисъл, че законодателят е предоставил на заповедния съд правомощие да
преценява дали искането на заявителя се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител или е налице обоснована вероятност за това, но не и да преценява валидността на
сделката, поради нарушение на закона или добрите нрави. Счита, че в първата хипотеза на т.3,
клаузата следва да е била обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, което в
1
случая не е налице, а във втората визирана в закона хипотеза, съдът е следвало да анализира
събраните по делото доказателства и от тях да направи мотивиран извод за сигурност и увереност,
че клауза от потребителския договор е неравноправна, като съобрази чл. 143 от ЗЗП, съдържащ
критериите за това- а именно: сключена е във вреда на потребителя или злепоставя интересите му;
клаузата не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и нарушава равнопоставеността на съконтрагентите; клаузата води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и тези на потребителя,
респективно може да бъде установена в някоя от двадесетте хипотези за това, визирани в чл. 143
от т.1 до т. 20 от ЗЗП. Заповедният съд обаче не е направил задълбочен анализ на така посочените
критерии за неравноправна клауза.
Намира за несъобразена от БРС и разпоредбата на чл.145, ал. 2 от ЗЗП, че преценката за
неравноправни клаузи в договора не включва тези, определящи основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението от една страна и стоката или услугата, която
ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на
договора са ясни и разбираеми. В противовес на горното, в случая съдът е извършена точно такава
преценка.
На следващо място страната поддържа, че договорът отговаря на всички законови
императивни изисквания. Преди сключването му на потребителя е предоставен стандартен
европейски формуляр, съдържащ преддоговорна информация във формата, съгласно ЗПК; във
формуляра са посочени същите параметри, както и в сключения договор за потребителски кредит;
ответникът е посочил, че е получил екземпляр от него, изписал е имената си и се е подписал. С
параметрите на кредита се е запознал предварително, чрез Европейския формуляр връчен му като
на кредитоискател, изготвен е погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и той е връчен на Е.А* ведно с
договора за потребителски кредит. Отпуснатата в заем сума е реално получена от горното
лице;спазена е императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 за ЗПК, сочеща максимален размер на
ГПР от 50%, докато уговорения от страните тук е 45,49% и включва фиксиран размер на
годишния лихвен процент от 40,50% .
Страната сочи, че така постигнатите параметри са резултат от приложението на принципа
за свобода на договарянето. Намира, че ответната страна е била информирана от представения й
стандартен Европейски формуляр за различни предложения, които е можела да сравни и е
направила избора си със сключването на конкретния договор, а освен това не е изразила желание
да се откаже от него.
Обяснява завишения размер на лихвите и ГПР по кредита с общоизвестния факт, че при
небанковите институции те са по-високи от тези на банковите, защото небанковите институции не
мога да осъществява влогонабиране и поемат по-висок риск при отпускане на финансов ресурс на
лица, които принципно не могат да получат такъв от банките, поради оценка за ниска
кредитоспособност. Счита, че горните размери обаче са съобразени с пазарната цена на кредитите
в сектора.
Намира, че не са изтъкнати достатъчно конкретни аргументи за неспазване на добрите
нрави, нито е посочено кои точно правила от тях са накърнени с настоящото договаряне.Не
намира за нарушена и еквивалентността между възнаградителната лихва, съставляваща цена за
предоставеното ползване на заетата сума и предоставената срещу нея услуга, което иначе би
2
нарушило принципа за добросъвестност при участие в облигационните отношения.
На следващо място твърди, че договорът за потребителски кредит на страните не е
нищожен изцяло, като се позовава на несъобразената от съда разпоредба на чл.26, ал.4 от ЗЗД,
сочеща, че нищожността на отделни части не влече нищожността на целия договор, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без тях.
В обобщение на горното се моли за отмяна на разпореждането и се иска вместо него да
бъде присъдено и отхвърленото вземане за договорно възнаграждение на „Профи Кредит
България“ ЕООД, както и да бъде разпоредено издаването на заповед за него по реда на чл.410 от
ГПК. Моли за присъждането на съдебно-деловодни разноски в размер на 15 лв., заплатена
държавна такса и 50 лв. за юрисконсулско възнаграждение. Не ангажира нови доказателства.
Проверката на БОС сочи частната жалба за допустима. Тя е подадена в срок, от лице с
правен интерес от обжалване, против акт, подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол и
пред компетентния да я разгледа съд. По същество обаче е неоснователна, а съображенията за
това са следните:
Производството по делото е било образувано първоначално пред ***** районен съд, по
заявление на основание чл.410 от ГПК, подадено от „Профи Кредит България“ ЕООД, против Е. В.
А*, в което е посочено, че описаните в него вземания произтичат от договор за потребителски
кредит(ДПК) №******, сключен от страните на ***** г. при общи условия(ОУ), представляващи
неразделна част от същия, приети от клиента без възражения, с чието съдържание той е
декларирал, че е запознат и се задължава да ги спазва.Впоследствие, с оглед установен различен
адрес на длъжника, делото е пренесено за разглеждане пред БРС.
Заявителят е твърдял пълно неизпълнение на задълженията на ответната страна, поради
което е претендирал пред заповедния съд осъждането й за: главница в размер на 200 лв.; договорно
възнаграждение в размер на 13,84 лв., дължимо за периода от 15.11.2019 г. до 15.02.20 г.;
възнаграждение за закупена използвана услуга ФАСТ от 60 лв., дължимо до 15.02. 20 г.;
възнаграждение за закупена услуга ФЛЕКСИ в размер на 72 лв., дължимо до 15.02.20 г.; такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лв., начислени на 30.11.2019 г.;
лихва от 11,91 лв. за забава от 16.11.2019 г.( датата на изпадане на длъжника в забава), до 15.02. 20
г.;законна лихва за забава от 77, 32 лв., дължима от 15.02.20 г.( дата на изтичане на погасителния
план), до 30.08. 22г. и от датата на входиране на заявлението, до изплащането на вземането.
Първоинстанционният съд е уважил искането, като е издал заповед, осъждаща Е.А* да
заплати на кредитодателя главницата и законната лихва върху нея от датата на подаване на
заявлението(31.08.22г.), до окончателното изплащане на задължението, както и съдебно-
деловодни разноски в размер на 32,25лв., в т.ч. 10,75лв. държавна такса и 21,50 лв.
юрисконсултско възнаграждение, съобразно с уваженото вземане.
Останалите заявени претенции са отхвърлени с обжалваното тук разпореждане, с
аргумента, че договорът е потребителски, но изначално недействителен, поради това, че клаузите
му нарушават чл.10а,чл.11,ал.1т.10,вр.чл.19,ал.1-4,чл.21,чл.22 и чл.23 от ЗПК. Цената на
допълнителните услуги ФАСТ и ФЛЕКСИ се сочат за част от възнаграждението на кредитодателя,
което увеличава ГПР над допустимия според чл.19,ал.4 от ЗПК пределен размер, а за пълнота на
изложението е добавено и допълнително съображение за недействителност на клаузата,
определяща възнаграждението, като противоречаща на добрите нрави, защото надвишава
3
трикратно законната лихва за забава.
Въззивният съд намира разпореждането за правилно в обжалваната част.
Видно от самия договор, той е за сумата от 200лв., със срок за погасяване от четири месеца
и падеж на вноската на всяко 15-то число, при ГПР 45,49% и годишен лихвен процент от 40,50%.
Размерът на вноската по кредита е 53,47 лв. месечно, а крайната дължима за връщане сума - 213,
84 лв. В договора(раздел V) е предвидена възможност за закупуване на поискани от клиента
допълнителни услуги: за приоритетно разглеждане- услуга ФАСТ, на стойност 60лв. и за гъвкав
погасителен план- услуга ФЛЕКСИ, на стойност от 72лв., платими на равни месечни вноски за
срока на договора, с което кредитът се оскъпява допълнително. Така месечните вноски се
увеличават с по 33лв.(общият размер на вноската става 86, 47лв.), а общото задължение за
връщане в края на кредитния период възлиза на 345, 84 лв.Към договора е приложен и
погасителен план. Представени са по делото и общите условия(ОУ) на кредитора.
Обсъжданият по делото договор е за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК, т.к. едната страна по него е физическо лице, чието материално правно положение отговаря
на легалната дефиниция, дадена за понятието „потребител“в ДР на ЗЗП, §13,т.1 и в чл.9, ал.3 от
ЗПК, а именно-лице, придобиващо стоки или ползващо услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност и действащо извън рамките на своята
търговска или професионална дейност, а другата страна е небанкова финансова институция, по чл.
3 от ЗКИ, която може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Следователно за казуса е приложима
уредбата на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и тази на Закона за защита на
потребителите(ЗЗП).Потребителят А* се ползва от защитата, уредена нормативно за лица с
нейното материално правно положение.
С оглед горното, заповедният съд(респективно настоящата инстанция)дължи освен
проверката на заявлението за издаването на заповед по чл.410 от ГПК, според критериите,
визирани в чл.411 от ГПК: искането да отговаря на изискванията на чл.410, да не противоречи на
закона или добрите нрави и длъжникът да има постоянен адрес или седалище на територията на
Република България(респективно да има обичайно местопребиваване или място на дейност на
същата територия), още съблюдаването на това, искането да не се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или на такава, за която да има обоснована вероятност, че е
неравноправна.Т.е. заповедният съд дължи проверка за недействителни клаузи от категорията на
горепосочените, което задължение му е нормативно вменено,вкл. с изменението на чл.411 от ГПК
с ДВ бр.100/19г. Резултатът от установена недействителност е този, че основанието не поражда
правни последици и кредиторът няма вземане към длъжника.
Също така горните предпоставки следва да са налични кумулативно, като липсата на една,
има за резултат отхвърляне на заявлението, изцяло или частично.
Действително, заповедният съд не е призван да разреши материално правния спор на
страните в рамките на това предвидено от законодателя бързо производство за издаване на заповед
за изпълнение на парично вземане, чиято основна цел е да провери дали заявеното вземане е
спорно и ако не е – да го присъди.
Обаче служебната проверка на основанието, от което произтича директно вземането, за
противоречие със закона или с добрите нрави и за наличието на неравноправни клаузи, включени в
договора за потребителски кредит (ДПК), респективно установяването на обоснована вероятност
4
за наличието на такива клаузи, като вменена на съда от закона, е дължима и се осъществява, макар
само за целите на заповедното производство.
При това, доколкото предмет на заявлението са отделни вземания, обичайно се обсъжда
валидността на клаузите, от които те произтичат, но ако законът изрично свързва нищожността на
определена клауза(дори да не засяга съществените елементи на сделката) с недействителност на
цялото договаряне, съдът не може да не съобрази тази произтичаща направо от нормата правна
последица, следователно не може да се приеме, че прилагайки я, заповедният съд е превишил
правомощията си за проверка.
В контекста на горното общо разсъждение, съдът не споделя възражението на
жалбоподателя, че първата инстанция е превишила задължението си за служебна проверка на
подаденото заявление, като е обявила целия договор за потребителски кредит за изначално
нищожен, извън правомощията си.
Конкретно в настоящото производство основното съображение на БРС за отказ да издаде
заповед за възнаграждението на дружеството по договора, е нищожността на последния, извлечена
от чл.22, вр. чл.11, ал.1,т.10 и свързана с превишаване размера на ГПР над 50%, което заобикаля
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Оплакването, че аргументите на БРС не съдържат подробни съображения, обосноваващи
недействителността на целия договор, е основателно, но липсата на мотиви в акта не опорочава
крайния постановен от заповедния съд правен извод по спора.
Въззивната инстанция приема, че БРС правилно констатира нищожността на
процесния ДПК изцяло.
Този порок произтича от факта, че процесният договор е по правната си природа
потребителски и не отговаря на изисквания, с неспазването на които императивната норма на чл.
22 ЗПК свързва извод за пълното му опорочаване като недействителен.
Видно от самия ДПК е обстоятелство, че не съдържа обосновка на формално посочения
при договарянето размер на ГПР, което нарушава изискването на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, да бъдат
обявени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в
приложение № 1 начин. Посочената императивна законова разпоредба поставя изискването за
яснота на договарянето и на механизма на формирането на конкретния размер на разходите в
защита на потребителя, а чл.22 от ЗПК санкционира неспазването му с недействителността на
договора като цяло.
Тук е мястото да се уточни, че и в ОУ, които с подписването и приемането им от
потребителя се считат неразделна част от кредитния договор, липсва посочване на допусканията
при определяне размера на ГПР. Визираното в чл.5.2 от ОУ, че при първоначалното изчисление на
ГПР по ДПК, КР отчита общите положения по Приложение №1 и допълнителните допускания:
договорът да е валиден и надлежно изпълняван, а размерът на лихвата и останалите разходи -
фиксиран, е толкова общо и изчерпващо се само с механичното пренасяне на текстовете от
нормативната разпоредба- в договора, че може да се счете за изпълнено формално, практически
липсващо и поради това напълно незадоволяващо изискванията на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК.
Така установеното в казуса нарушение задейства визираната в чл.22 от ЗПК санкция за
нищожност на процесния ДПК изцяло. В този случай възможността, предвидена в чл.26, ал.4 от
ЗЗД за саниране на договора, чрез приложение само на валидните му части или чрез заместване на
нищожните клаузи с императивни правни норми, не намира приложение.
5
Като последица от това, съгласно чл.23 от ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Респективно не дължи и
възнаграждение на финансовата институция за извършеното кредитиране.
БРС изцяло е съобразил това, като правилно е присъдил в полза на заявителя само
връщането на заетата сума и законната лихва за забава върху нея от заявлението, до окончателното
й издължаване и е отказал да присъди уговореното с недействителния договор възнаграждение за
кредитирането, както и останалите произтичащи от договарянето и заявени пред РС по реда на
чл.410 от ГПК вземания, които не са предмет на настоящото обжалване.
В добавка:изнесените от въззивния съд по- горе съображения за неоснователност на
заявеното искане, не се базират на изводи, противоречащи на предписаното в разпоредбата на
чл.145, ал.2 от ЗЗП. Нищожността на обсъждания ДПК не произтича от несъответствие на
уговорените в него насрещни престации, нито от неяснота на договорния предмет или от
неравноправност на определящата го клауза, поради това съдът не разглежда възражението на
жалбоподателя за несъобразяване на крайния правен извод за недължимост на вземането за
възнаграждение, с разпоредбата на чл.145, ал.2 от ЗЗП, изключваща от преценката за
неравноправна клауза в договора, определянето на основния му предмет, както и съответствието
между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са
ясни и разбираеми.
В обобщение на изложеното дотук, БОС приема жалбата против разпореждането,
отказващо издаването на заповед по реда на чл.410 от ГПК за възнаграждение по ДПК в полза на
заявителя, за неоснователна. Като такава тя следва да бъде оставена без уважение.
Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
******със седалище и адрес на управление :гр.С*, бул.“******, чрез пълномощник Р.И*, подадена
срещу Разпореждане от 15.11.22г.по ч.гр.д.№*****/ 2022г. по описа на Бургаски районен съд, с
което е отхвърлено заявлението на дружеството за присъждане на възнаграждение за извършеното
по Договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт №****от ***.19г. кредитиране, в
размер на 13,84 лв., дължимо за периода от 15.11.2019 г. до 15.02.20 г., ведно със законна лихва за
забава от датата на входирането на заявлението в съда, до изплащането му.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6