РЕШЕНИЕ
№ 4997
гр. София, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Д Л. ДВ
при участието на секретаря А И. И
като разгледа докладваното от Д Л. Д Административно наказателно дело №
20241110209883 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН
Образувано е по жалба на Р. С. Р. против Наказателно постановление № 24-4332-
007458/10.04.2024 г., издадено от началник на група при Пътна полиция – СДВР, с което, на
основание чл. 179, ал. 2 вр. ал. 1, т. 5, пр. 4 ЗДП, на жалбоподателя била наложена глоба, в размер
на 200 лева за нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗДП.
НП е обжалвано от санкционираното лице в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си
оспорва наказателното постановление. Навеждат се доводи за процесуални нарушения (бланкетно
описание; непосочване на доказателства) и недоказаност. Моли за отмяна на атакуваното
постановление.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява. Поддържа
жалбата, по изложените в нея съображения. Отправя критика към формулировките в протокола за
ПТП. Позовава се на показанията на разпитан очевидец, от които формира извод за липса на
виновно поведение. Навежда доводи за противоречива доказателствена маса. Пледира за отмяна на
атакуваното наказателно постановление. Претендира присъждане на деловодни разноски.
Административнонаказващият орган, редовно уведомен, не изпраща представител. В
писмен вид излага становище по същество. Претендира присъждане на деловодни разноски и
прави, в условията на евентуалност, възражение за прекомерност на насрещните.
Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно
провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с
оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа
страна следното:
На 28.03.2024 г., около 19:00 ч., св. К Д управлявал мотоциклет Ямаха, ДК № в гр. по ул.
1
“, с посока на движение от бул. „“ към бул. „“. Пред него, със същата посока на движение, на
разстояние около 10-15 метра, С. управлявал мотоциклет , ДК № . Двата мотоциклета се движели
със скорост, от порядъка на 40 км/ч. Д и Г не се познавали.
По същото време, жалбоподателят Р. управлявал лек автомобил Дачия Докер, ДК № по
ул. „“, в противоположна на двата мотоциклета посока – от ул. “ към бул.
Р. навлязъл в кръстовището на ул. „“ и бул. „ при разрешителен, зелен сигнал на
светофарната уредба и предприел маневра – завой наляво, по бул. „“.
По същото време, отново при разрешителен, зелен сигнал на светофарната уредба, и
навлезли в същото кръстовище, с траектория на движение – направо.
Тъй като Р. не изчакал преминаването на насрещно движещите се мотоциклети,
първоначално реализирал ПТП с този на Гечев, а непосредствено след това – и на св. Джуренов.
Екипи на ЦСМП транспортирали пострадалите водачи на мотоциклетите до здравно
заведение, а жалбоподателят Р. останал на местопроизшествието, до идването на екип на ОПП-
СДВР, включващ и св. Гаврилов, който посетил мястото на инцидента и съставил стандартния
набор документи.
Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по
делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на
свидетелите и АУАН; НП; декларация; скица на ПТП; протокол за ПТП; картон на водач; заповеди
за компетентност.
Доказателствената съвкупност е еднопосочна, по отношение на редица обстоятелства,
включени в предмета на доказване, а именно: време, място и участници в инцидента. По повод
първия параметър, повереникът коректно цитира показанията на св., в които като дата на
произшествието се сочи 27.03.2024 г., а не – 28.03.2024 г. Доколкото, обаче, процесната дата е
намерила отражение в редица документи, съставени, във връзка със случая (вкл. протокол за
проверка за наличие на наркотични вещества в организма, макар същият да няма отношение към
предмета на спора между страните), то и съдът застъпва позиция – че се касае за непрецизност,
която би могла да бъде обяснена с изминал период от време, а не – за вероятност два абсолютно
идентични инцидента, с идентични участници и механизми на настъпване, да се са се случили на
едно и също място, в един и същи час, но на две различни, съседни дати.
В подадената жалба и в пледоарията на жалбоподателя се навеждат доводи за
недоказаност и липса на отнето предимство. Тази теза, според настоящия съдебен състав, почива на
необективен прочит на доказателствата (на какъвто, безспорно, всяка от страните има право).
Съгласно показанията на св. (вероятно тук е мястото да се отбележи, че същият не е очевидец на
процесните събития, а е възприел обстановка, темпорално отнесена – след настъпването им), трите
превозни средства не са били местени, до пристигането на екипа на ОПП-СДВР. В този смисъл и
наличната по преписката скица на ПТП е не само принципно годен, но и съществен източник на
данни. Видно от същата, лекият автомобил (за който св. добросъвестно потвърждава, че е бил в
статично положение, в момента на ударите с двата мотоциклета) не просто е бил започнал, но и на
практика наполовина е бил реализирал предприетата маневра по завой наляво – отразеното
местонахождение на предницата на дачията е отнесено около средата на пътното платно за
насрещно движение. В този смисъл и теза за липса на отнето предимство, схематично развита в
2
жалбата и допълнена с доводи за недоказаност в хода по същество, е незащитима.
В пледоарията на повереника се цитира пасаж от показанията на св. , в насока – за липса
на видимост, от страна на водача на лекия автомобил, непосредствено преди инцидента, което се
коментира, в контекста на субективната съставомерност. Подобна линия не би могла да бъде
споделена, на две отделни основания: първо – доколкото в самата попълнена декларация
жалбоподателят е отразил в раздел 5. – видимост „на около 100 метра направо в насрещна посока“
(обстоятелство, диаметрално на застъпената в хода по същество теза) и второ – доколкото липсата
на видимост винаги и всякога предполага или липса на предпоставки за извършване на маневра,
или извършване на такава, но с изключително внимание и асистиране (напр. чл. 40, ал. 2 и др.), т. е.
законодателят, извън хипотезата на случайно, непредвидимо деяние, не урежда такава хипотеза, в
контекста на изключващите отговорността.
В жалбата се излага (макар и под формата на спекулация – „… евентуално…“)
предположение – че причина за настъпването на инцидента би могла да е високата скорост на
движение на двата мотоциклета. Подобно предположение, отнесено към съдържанието на
попълнената от самия него декларация: „… много висока скорост, няма време за спирачен път,
много бързо се показа…“, обаче, води до извод, че тези около 100 метра (в декларацията той
твърди, че е видял моторите на приблизително такова разстояние, преди кръстовището) са били
изминати за не повече от секунда или дори - две (за да не позволят спирачна реакция, доколкото
самият жалбоподател не се е ангажирал с времеви отрязък). Това, обаче, би означавало –
мотоциклетите да са се движели с 360 км/ч, респективно – със 180 км/ч (калкулация, неналагаща
ангажиране на експертен ресурс) – обстоятелство, което, от една страна противоречи на
показанията на св. (разказва за скорост на движение от порядъка на 40 км/ч), а от друга – е малко
вероятно практически приложимо в градска среда (отново в светлината на показанията на – че
преди Р., друг автомобил е преминал през кръстовището, при идентична маневра, но който не е бил
ударен от връхлитащи с подобна скорост мотоциклети).
Предвид изложеното, съдът не намира повдигнатото административно обвинение за
необосновано, а възражението за недоказаност – за основателно.
Сведения за предходни нарушения по ЗДП съдът черпи от приложената по делото справка
от ОПП-СДВР.
Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави
следните правни изводи:
По допустимостта на жалбата
Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна
– наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо
на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира
изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.
По приложението на процесуалния закон
При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги
инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери
законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и
материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.
314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.
3
107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от
компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57
ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.
Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е
връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение
единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към
законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.
Не са налице твърдените съществени процесуални нарушения.
Действително, коректно се сочи в пледоарията на повереника, че описанието, дадено в
графа „Обстоятелства и причини за ПТП“ на Констативен протокол за ПТП № К-180 не просто е
схематично, но и не описва признаци на деяние, запретено от закона. Същевременно, обаче, тази
критика не би могла да обоснове наличието на отменително основание. На първо място, това е така,
доколкото формалното начало на административнонаказателното производство е съставянето на
АУАН (неслучайно, от този момент възниква и правото на защита), а непрецизност на
извънпроцесуален документ не може да доведе до процесуално нарушение. Отделно от това,
констативният протокол има формална (за авторството) и материална (за отразените
обстоятелства) доказателствена сила, поради което и непълноти в него биха могли да бъдат
коментирани, единствено на плоскостта на доказването, т. е. те биха могли да бъдат компенсирани в
всички предвидени в процесуалния закон доказателствени способи (какъвто е и разглежданият
случай, в светлината на разпитан очевидец).
На следващо място, коректно се сочи, че в атакуваното наказателно постановление не се
съдържа посочване на доказателствата, на база на които е взето решението на АНО (отклонение от
изискването на чл. 57, ал. 1, т. 5, пр. посл. ЗДП). Принципна е позицията на настоящия съдебен
състав, обаче (а такава е и последователната практика на касационната инстанция), че не всяко
процесуално нарушение е съществено, т. е. съставлява отменително основание и настоящият
случай е именно такъв. Механичното изброяване на доказателствата има само и единствено
насочваща роля (на практика, съдържанието им не се пресъздава в административния акт), а
запознаването с тях е функция от други действия и организация на държавните и общинските
органи, в който смисъл и липсата на изброяване, сама по себе си, не е от естеството – да ограничи
организирането на адекватна защита.
По приложението на материалния закон
НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното
следствие се установи по несъмнен начин, че на посочените дата, час и място, жалбоподателят, в
качеството си на участник в движението, е предприел маневра по завой наляво, без да пропусне
насрещно движещи се превозни средства, като в резултат на това е настъпило ПТП.
Въз основа на установената фактическа обстановка настоящият състав приема, че Р. не е
изпълнил задължението по чл. 37, ал. 1 ЗДП – при завиване наляво за навлизане в друг път, да
пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства.
Съставът на нарушението урежда изпълнително деяние, което го определя като
нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно действие, тъй като водачът
на МПС предприема неправомерна маневра и причинява ПТП, при вменено задължение да
бездейства – да пропусне движещите се по същия път, но в обратна посока. Законът не поставя
4
изискване - деянието по чл. 37, ал. 1 ЗДП да е извършено, при условията на пряк, евентуален,
алтернативен или друга форма на умисъл, като констатацията за спиране позволява да бъде
направен извод за непредпазливост – израз на липса на вътрешна увереност, че жалбоподателят ще
финализира маневрата, преди траекторията му на движение да се пресече с тази на участниците в
насрещното движение.
Съдът приема, че нарушението не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28
ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или
незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността
обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените
случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на
Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната
норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство
по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. №
1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от
административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на
доктриналната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на
определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова
следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”.
Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в ЗДП задължения
на физическите и юридическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на определен
противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само
застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да са
настъпили вреди (имуществени или неимуществени). Разбира се, приложението на чл. 28 ЗАНН (а
това се отнася и за чл. 9, ал. 2 НК вр. чл. 11 ЗАНН) не е изключено и при формалните
административни нарушения, но преценката следва да бъде направена не с оглед наличието или не
на вредни последици, а на степента, с която формалното нарушение е застрашило обществените
отношения. В конкретния случай нарушението е застрашило обществените отношения, свързани
със сигурността на пътя, като се е стигнало и до умерено тежък пътен инцидент - с материални
вреди и две пострадали лица, поради което и с оглед данните за шофиране, след употреба на
наркотични вещества, следва да се приеме, че обществената опасност на този комплекс от действия
се отличава с достатъчен интензитет, за да се приеме, че деянието следва да се санкционира по
административен ред, а не представлява маловажен случай.
По размера на наказанието
Съгласно нормата на чл. 179, ал. 2 вр. ал. 1, т. 5 ЗДП, който поради неспазване на
предписанието на пътните знаци, пътната маркировка и другите средства за сигнализиране,
правилата за предимство, за разминаване, за изпреварване или за заобикаляне причини
пътнотранспортно произшествие, се наказва с глоба от 200 лв., ако деянието не съставлява
престъпление (данните за телесните увреждания по преписката носят белезите на такива по чл.
130, ал. 1 НК, а те са несъставомерни, при пътни инциденти). Санкцията е във фиксиран размер,
поради което всякакви разсъждения по индивидуализацията им са безпредметни.
По разноските
С оглед изхода на производството пред настоящата съдебна инстанция и императивната
разпоредба на чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, с оглед защитата от юрисконсулт, жалбоподателят следва да
5
поеме разноски за насрещната страна. С оглед липсата на съществена фактическа и правна
сложност на делото, размерът следва да бъде определен между минималния и средния по чл. 27е от
Наредбата за заплащане на правната помощ, издадена на основание чл. 37, ал. 1 от Закона за
правната помощ, а именно – 100 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 24-4332-007458/10.04.2024 г., издадено
от началник на група при Пътна полиция – СДВР, с което, на основание чл. 179, ал. 2 вр. ал. 1, т. 5,
пр. 4 ЗДП, на Р. С. Р. била наложена глоба, в размер на 200 лева за нарушение на чл. 37, ал. 1 ЗДП.
ОСЪЖДА, на основание чл. 63д, ал. 4 ЗАНН, Р. С. Р., ЕГН ********** да заплати по
сметка на СДВР сумата от 100 лева – деловодни разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба, по реда на АПК, чрез Софийски
районен съд пред Административен съд – София-град, в 14-дневен срок от получаване на
съобщението, че е изготвено.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6