Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Русе, 15.06.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Русе, I-ви състав, в открито заседание
на четиринадесети май през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на
секретаря Наталия Георгиева, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 742 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.226, ал.1 вр.чл.145 и сл. от АПК вр. чл.219, ал.1 от ЗУТ.
С решение №
15758/20.11.2019 г., постановено по адм.д. № 3451/2019 г. по описа на ВАС –
Второ отделение, е отменено решение № 47/09.01.2019 г., постановено по адм.д. №
387/2018 г. по описа на Административен съд – Русе, а делото е върнато за ново разглеждане от друг
състав при спазване на дадените с касационното решение указания по тълкуване и
прилагане на закона.
В изпълнение на
дадените указания, при съобразяване и на мотивите на решение № 16917/11.12.2019
г., постановено по адм.д. № 3819/2019 г. по описа на ВАС – Второ отделение, което
касае същото съоръжение – „пълначна станция за транспортируемо оборудване под
налагане“, съдът е назначил допълнителна комплексна съдебна техническа
експертиза и е събрал писмени доказателства за изясняване на спорните
обстоятелства по делото. Те се свеждат до това дали посоченото съоръжение,
ползването и достъпът до което е забранен с оспорената заповед №
ДК-19-Р-01/19.07.2018 г., издадена от началника на Регионален отдел „Национален
строителен контрол“ – Русе при РДНСК – Северен централен район, представлява
строеж или е преместваем обект по критериите, визирани в § 5, т.80 от ДР на ЗУТ
(в приложимата редакция преди изм. с ДВ бр.25 от 2019 г.) и чл.56, ал.1 от ЗУТ
(в приложимата му редакция към ДВ бр.82 от 2012 г.), съответно ако то представлява
строеж по смисъла на § 5, т.38 от ДР на ЗУТ, дали същият е от първа категория,
както е посочено в заповедта – на основание чл.137, ал.1, т.1, б.“г“ от ЗУТ и
чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. за
номенклатурата на видовете строежи.
В хода на
устните състезания жалбоподателят „Лео газ“ ЕООД, чрез процесуалния си
представител, е изразил становище за незаконосъобразност на оспорената заповед
като издадена в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на
административнопроизводствените правила. Сочи, че начинът на закрепване на навесите,
под които са поставени отделните модули от пълначната станция, по никакъв начин
не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на терена, върху който те
са монтирани (съществуваща бетонова настилка), а самите модули са само
поставени върху него. Поддържа, че пълначната станция е с търговско
предназначение и служи за съхранението и последващата продажба на технически
газове (кислород и въглероден двуокис), а не за тяхното производство, който
елемент следва да е кумулативно налице, за да бъде счетена тя за строеж от
първа категория съгласно чл.2, ал.4, т.1 от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. Възразява,
че физическите и химически свойства на тези газове са такива, че те не създават
опасност от взрив и не са пожароопасни. Сочи, че обектите по т.144, in fine от Приложение № 1 към чл.2, ал.13 към Наредба № 1 от
30.07.2003 г., обозначени като „пунктове за пълнене на газ“, които законът
третира като строежи първа категория, са единствено такива, които боравят с
енергийни газове, с каквито процесната пълначна станция не работи. Поддържа, че
щом законът не третира това съоръжение като строеж, то този извод не може да
бъде направен въз основа на подзаконов нормативен акт и конкретно въз основа на
чл.254, ал.1 и ал.2 от Наредбата за устройството, безопасната експлоатация и
техническия надзор на съоръжения под налягане (НУБЕТНСН), която изисква и за
обектите по чл.2, т.7 от същата, т.е. за пълначните станции за сгъстени,
втечнени и разтворени под налягане газове, да е налице заверен от органите по
технически надзор инвестиционен проект. По тези съображения моли съда да
постанови решение, с което да отмени заповедта. Претендира присъждането на направените
деловодни разноски, включително тези при първоначалното разглеждане на делото и
в производството пред ВАС.
Ответникът по жалбата – началникът на РО НСК – Русе при РДНСК – СЦР, чрез процесуалния си
представител, оспорва същата като неоснователна. В представената писмена защита
и в хода на устните състезания поддържа тезата, че щом, съгласно чл.254, ал.1 и
ал.2 от НУБЕТНСН, за процесното съоръжение е предвидено заверяването на
инвестиционен проект, който да отговаря на изискванията на Наредба № 4 от
21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, то същото
съставлява строеж. Заявява, че липсва законово основание да се счита, че
праговата стойност от 0,07 МРа по чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ от Наредба № 1 от
30.07.2003 г. се отнася само до т.нар. енергийни газове и не включва и
техническите газове, с които работи пълначната станция, съответно че под
„пунктове за пълнене с газ“ по смисъла на т.144 от Приложение № 1 към наредбата
следва да се разбират само онези обекти, които работят с енергийни газове.
Сочи, че обстоятелството, че един строеж е поднадзорен и на друг държавен
орган, в лицето на ГД „ИДТН“, не води до извода, че той не представлява строеж,
а напротив – обосновава по-високата категория на строежа. Твърди, че преценката
дали пълначната станция е строеж или не следва да се извършва като тя се
разглежда в нейната технологична цялост, а не като сбор от съставните й компоненти.
По тези и по останалите подробно изложени в писмената защита съображения счита
жалбата неоснователна и моли тя да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства,
съобрази дадените от Върховния административен съд задължителни указания, доводите
на страните и извърши служебна проверка на валидността и законосъобразността на
оспорения административен акт, приема за установено следното:
От събраните по
делото доказателства се установява, че процесната пълначна станция е
разположена в част от УПИ LI по вътрешнорегулационния
план на ТМ АД, с адрес гр.Русе, бул.“Тутракан“ № 100, който имот жалбоподателят
ползва по силата на договор за наем от 05.04.2011 г., сключен с наемодателя „ТМ
Технолоджи“ АД. Станцията включва два подобекта – инсталация за пълнене на
течен въглероден двуокис в бутилки и инсталация за пълнене на бутилки с
кислород под налягане. Според заключението на вещите лица по допълнителната
техническа експертиза, включващо подробно и онагледено със снимки описание на
вида и разположението на отделните модули от двете станции, цялото тяхно
оборудване – резервоари, система от изпарители, кантари и др. е поставено върху
съществуващата бетонова настилка в посочения имот и по никакъв начин не е
прикрепено към нея, поради което във всеки един момент то може да бъде
транспортирано на друго място без това да доведе до увреждане на настилката. Вещите
лица са установили, че единствено металните навеси в двора, чието
предназначение е да предпазват модулите от двете станции от неблагоприятните
атмосферни условия, са присъединени към терена посредством заваряването им към
забити в настилката чопове от арматурно желязо или са монтирани посредством
болтове. Навесът, под който се намира инсталацията за пълнене на кислород, е
поставен върху дървени трупчета. В съдебно заседание от 14.05.2020 г. вещото
лице К. е пояснила, че липсват технически затруднения заварките в основата на
носещите колони на навесите да бъдат прерязани с ъглошлайф като по този начин те
могат да бъдат отделени от терена, както и че забиването на чоповете, само по
себе си, не намаля, а е от естество дори да увеличи якостта на бетоновата
настилка. Посочила е, че тези навеси не са част от оборудването на пълначната
станция, тъй като тя може да функционира и без тях. Отделните модули на двете
станции (за кислород и въглероден двуокис) са свързани помежду си посредством
лесни за монтаж и демонтаж тръби и маркучи и тяхното разкачване и преместване на друго място не представлява
техническа трудност.
Тези констатации
на вещите лица потвърждават обстоятелствата, установени от вещото лице по
техническата експертиза, назначена при предходното разглеждане на делото. В
заключението на това вещо лице е посочено, че пълначната станция не изменя
трайно субстанцията или начина на ползване на земята, тъй като част от нейните
елементи не са прикрепени към съществуващата стоманобетонова настилка, а друга
част (навесите) са „анкерирани“ към настилката посредством чопове, забити в нея
и заварени („прикапани“) към метални планки на колоните. Посочено е, че
пълначната станция се състои от отделни части, които могат да се демонтират без
те да се разрушават или чупят. Констатациите за начините на поставяне на
резервоарите върху бетоновата настилка и прикрепването на навесите към нея също
са онагледени със снимки.
От
представените писмени доказателства – договори за доставка на технически
газове, сключени между жалбоподателя и негови клиенти, и от заключението на
вещите лица по допълнителната експертиза е видно, че пълначната станция е
съоръжение, което се използва с търговско предназначение. Жалбоподателят
закупува от своя доставчик – „Месер България“ ЕООД, технически газове, които пълни
в бутилки и продава на дребно. Вещите лица са категорични, а това не се и
оспорва от ответника по жалбата, че производство на газове на площадката не се
извършва.
При това
положение съдът намира, че процесното съоръжение, описано в оспорената заповед
като „пълначна станция за транспортируемо оборудване под налягане“ представлява
не строеж, а преместваем обект. Дефиницията на понятието „строеж“ се съдържа в §
5, т.38 от ДР на ЗУТ. Изброяването в тази разпоредба е примерно, а не
изчерпателно. Тук следва да се отбележи, че процесната пълначна станция не е
съоръжение на техническата инфраструктура по смисъла на § 5, т.31 от ДР на ЗУТ
и по – конкретно на газоснабдяването, тъй като не е част от
газоразпределителната мрежа по Раздел IХ „Газоснабдяване“ от Глава четвърта
„Мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура“ от ЗУТ, която мрежа има за
цел снабдяването с природен газ. Следователно, дали процесната пълначна станция
е строеж или не, зависи от отговора на въпроса дали тя има качеството на
преместваем обект, т.е. на обект, различен от строеж.
От
доказателствата по делото се установява по безспорен начин, че предназначението
й е за развиване на търговска дейност – продажба на технически газове на
дребно, която дейност попада в обхвата на чл.56, ал.1 от ЗУТ (в приложимата му
редакция към ДВ бр.82 от 2012 г.). Установява се също, че всички модули от
пълначната станция, без изключение, не са свързани по никакъв начин с терена, а
са само поставени и стоят върху него свободно под тежестта си. От друга страна
навесите не са част от самата пълначна станция, доколкото посредством тях не се
осъществява нейната основна функция по съхранение, преминаване от течно към
газообразно агрегатно състояние на техническите газове и пълненето им в бутилки
под налягане. Това става ясно и от текста на чл.90, ал.1 от НУБЕТНСН, който
предвижда, че съдовете под налягане трябва да се разполагат на открито или под
навес. Наличието на подобна алтернатива показва, че навесът не е неразделна
част от пълначната станция като съоръжение по чл.2, т.7 от НУБЕТНСН, а има само
обслужващо значение, доколкото предпазва модулите на същата от въздействието на
неблагоприятните атмосферни условия (дъжд, сняг), които биха довели до по-бързата
им корозия. Дори и да се приеме, че
навесите са част от цялата пълначна станция, то същите са прикрепени към терена
посредством локално заваряване към метални чопове, забити в бетоновата
настилка. Тези чопове, видно от допълнителното заключение, могат да бъдат
прекъснати чрез срязване на заварката без каквито и да било трудности като по
този начин навесите бъдат отделени от повърхността без да губят своята
индивидуалност и предназначение и без да се променя субстанцията на терена, от
който се отделят те. На още по-голямо основание това важи за двете станции за
пълнене на въглероден двуокис и кислород, които се състоят от отделни модули,
свързани с лесни за монтаж и демонтаж маркучи и тръби. Следователно, касае се
не до строеж, а до преместваем обект по дефиницията на § 5, т.80 от ДР на ЗУТ и чл.56, ал.1 от ЗУТ, в
приложимите им редакции.
Обратният
извод не следва и от обстоятелството, че за пълначните станции, като съоръжение
по чл.2, т.7 от НУБЕТНСН, е необходимо заверяването на инвестиционен проект
съгласно чл.254, ал.1 и ал.2 от същата наредба. На първо място посочената
разпоредба изисква само „заверяване“ на изготвените инвестиционни проекти и то
от органите за технически надзор, а не тяхното „одобряване“ по смисъла на § 3,
т.6 от ДР на Наредба № 4 от 21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на
инвестиционните проекти, като условие за издаване въз основа на тях на
разрешение за строеж. Всъщност целта на заверяването на инвестиционния проект
за пълначна станция, която може и да няма качеството на строеж, е различна от
тази, с която се одобряват инвестиционните проекти за строежите, а именно да се
определят с проекта размерите на защитената зона при отчитане на физико-химичните
свойства на газа, естествената вентилация на площадката и очакваните пропуски
на газ при пълнене или разтоварване – чл.143, ал.2 от НУБЕТНСН. Следователно
касае се не до строителство, а до начин на свързване и разположение на отделите
модули в пространството, за да се гарантира безопасната експлоатация на
съоръжението.
На следващо
място, дори и да се приеме, че се касае до строеж, то, предвид доказателствата
по делото, той не е такъв от първа категория – по чл.137, ал.1, т.1, б.“г“ от ЗУТ и чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г., както е
посочено в заповедта. Според чл.137, ал.1, т.1, б.“г“ от ЗУТ първа категория са
строежите, криещи опасност от взрив, от значително вредно въздействие върху
околната среда или от разпространение на отровни или вредни вещества, а според
цитираните разпоредби от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. това са строежите или
части от тях (сгради, помещения, складове, технологични и транспортни
инсталации и лаборатории) за производство
и съхраняване на суровини, вещества и материали с налягане, по-голямо или
равно на 0,07 МРа или на пожароопасни вещества и материали.
Както
основателно отбелязва процесуалният представител на жалбоподателя, за да може
един строеж да бъде квалифициран като такъв по чл.2, ал.4, т.1 от Наредба № 1
от 30.07.2003 г. е необходимо той да служи както за съхраняване, така и за
производство на описаните в б.“а“ и б.“в“ вещества и материали, доколкото тези
условия, според цитираната разпоредба, следва да са налице кумулативно. Това
следва от използвания в текста съюз „и“. И обратно, ако законодателят е имал за
цел да създаде алтернативност по отношение предназначението на съответния
строеж – първа категория, той би изразил това чрез различна редакция на текста
– чрез използване на съюза „или“ между понятията „производство“ и „съхраняване“.
Това, че подобно тълкуване отговаря на действителната законодателна воля се
потвърждава и от обстоятелството, че т.115 от Приложение № 1 от Наредба № 1 от
30.07.2003 г. включва в класификатора на строежите по чл.2, ал.4 и ал.10 от
същата наредба и тези, в които се извършва производство
на кислород, азот и инертни газове чрез разделяне на атмосферен въздух. Казано
другояче, законът обявява за строежи от първа категория единствено съоръженията
за производство на кислород и въглероден двуокис, без обаче да включва и
съоръженията, в които тези газове само се съхраняват, и то временно – до
продажбата им. Този извод не се разколебава и от тълкуването на чл.2, ал.4, т.1,
б.“д“ от Наредба № 1 от 30.07.2003 г. Според развитата от процесуалния
представител на ответника теза, щом в последната разпоредба за строежи от първа
категория са обявени компресорните станции за пълнене на бутилки с природен
газ, то приложното поле на чл.2, ал.4, т.1, б.“а“ и б.“в“ от Наредба № 1 от
30.07.2003 г. по необходимост включва техническите газове като кислорода и въглеродния
двуокис.
Всъщност дали
един газ попада в приложното поле на тези разпоредби зависи преди всичко от
неговите физико-химически свойства. Вещите лица по допълнителната експертиза са
посочили, че въглеродният двуокис и кислородът не са токсични и се съдържат в
атмосферния въздух, поради което не взаимодействат с него. По тази причина те
приемат, че съоръженията от пълначната станция, които работят с тези газове, не
крият опасност от взрив, а по-скоро от разхерметизиране като само хипотетично е
възможно да се получи т.нар.“физически взрив“. Според вещите лица, макар тя да
се достига в криогенния складов резервоар и тръбопровода за кислород – 0,196133
МРа, както и в частта от същия след изпарителя, непосредствено преди пълнене на
бутилките – 14,709975 МРа, праговата стойност от 0,07 МРа се отнася само до
горливите газове (метан, пропан, бутан и др.), при които е възможно при
по-високи налягания да се получи възпламеняване и взрив. От гледна точка на
пожароопасността на използваните газове вещите лица са посочили, а това е
отразено и в съответните части от заверените проекти за всяка от двете станции,
че въглеродният двуокис е едно от най-често използваните пожарогасителни
средства, поради което не създава опасност за възникване на пожари. За
кислорода е посочено, че не гори, но поддържа горенето. В проекта е отразено,
че органични материали, и особено омаслени такива, се окисляват с повишаване на
температурата и в крайна сметка се самозапалват. Според вещото лице С. обаче
подобно самозапалване практически не може да настъпи като за целта е необходимо
да е налице открито горене.
По изложените
съображения, с оглед предназначението на процесното съоръжение, включващо две
отделни станции, начинът на прикрепването му към терена и на свързване между
отделните му модули, както и обстоятелството, че то се ползва единствено за
съхранение и продажба на технически газове, но не и за тяхното производство,
съдът намира, че то не съставлява строеж, респ. че строежът не е от сочената в
заповедта първа категория.
Според чл.226,
ал.1, т.6 и т.7 и чл.178, ал.5 от ЗУТ началникът на ДНСК, респ. упълномощено от
него длъжностно лице, каквото лице е иначе началникът на РО НСК – Русе при
РДНСК – СЦР съгласно заповед № РД-13-180/11.08.2014 г. (л.62-64 от преписката),
разполага с материална компетентност да издаде административен акт като
оспорения само по отношение на строежи от първа до трета категория включително.
Доколкото, както беше посочено по-горе, съоръжението,
ползването и достъпът до което са забранени, всъщност не представлява строеж, а
е преместваем обект, респ. дори и да е строеж той не попада в някоя от
посочените категории, то оспорената заповед се явява издадена от некомпетентен
орган – чл.146, т.1 от АПК. В доктрината и съдебната практика е безспорно, че
издаденият от некомпетентен орган индивидуален административен акт винаги е
нищожен, тъй като държавата не е предоставила валидно власт на органа я
ангажира като създава права и задължения за частноправните субекти по въпроса,
предмет на издадения акт. Макар и жалбоподателят да не е поискал изрично
обявяването на неговата нищожност, това е служебно задължение на съда, което
произтича от закона – чл.168, ал.2 от АПК.
С оглед изхода
на делото и на основание чл.143, ал.1 и чл.226, ал.3 от АПК, в полза на
жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените разноски в настоящото
производство, както и в производството при предходното разглеждане на делото,
включително разноските пред ВАС. В производството по адм.д. № 387/2018 г. по
описа на АС – Русе жалбоподателят е направил разноски, както следва: държавна
такса в размер на 50 лева, адвокатско възнаграждение, заплатено на адв.Явор
Попов от АК – Русе в размер на 600 лева, адвокатско възнаграждение, заплатено
на адв.Е.К. *** в размер на 1000 лева, депозит за възнаграждение на вещо лице в
размер на 350 лева. Според чл.143, ал.1 от АПК обаче се присъжда възнаграждение
само за един адвокат, независимо от това от колко процесуални представители е
бил представляван жалбоподателят и колко адвокатски възнаграждения е заплатил
той за това, поради което в случая следва да бъде присъдено само по-високото по
размер възнаграждение. В производството по адм.д. № 3451/19 г. по описа на ВАС жалбоподателят е направил
разноски, както следва: държавна такса в размер на 370 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 1100 лева. В производството по настоящото дело
жалбоподателят е направил следните разноски: адвокатско възнаграждение в размер
на 1000 лева, първоначален депозит за възнаграждения на вещи лица в размер на
700 лева и допълнителен депозит за възнаграждения на вещите лица в размер на
142 лева. Ответникът по жалбата не е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК
вр.чл.144 от АПК за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско
възнаграждение, а същото по размер съответства на фактическата и правна
сложност на делото, поради което не следва да бъде намалявано. В полза на жалбоподателя
следва да бъдат присъдени деловодни разноски в общ размер от 4712 лева, за
които е представен и списък. Тези разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК,
следва да бъдат възложени в тежест на Дирекцията за национален строителен
контрол, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.221, ал.1,
изр.първо от ЗУТ и чл.2 от Устройствения правилник на ДНСК.
Така мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК,
съдът
Р Е Ш И :
ОБЯВЯВА
нищожността на заповед № ДК-19-Р-01/19.07.2018 г., издадена от началника на
Регионален отдел „Национален строителен контрол“ – Русе при РДНСК – Северен
централен район, с която, на основание чл.178, ал.5 вр. ал.1 от ЗУТ и чл.222,
ал.1, т.6 и т.7 от ЗУТ, е забранен достъпа и ползването на строеж „Пълначна
станция за транспортируемо оборудване под налягане, състояща се от инсталация
за пълнене на бутилки с течен въглероден двуокис, инсталация за пълнене на
кислород под налягане, инсталации за прехвърляне на газови смеси и площадка за
съхранение на амоняк“, намиращ се в УПИ LI по плана на ТМ АД гр.Русе, землище на гр.Мартен,
обл.Русе, с административен адрес гр.Русе, бул.“Тутракан“ № 100.
ОСЪЖДА Дирекция за национален строителен контрол, с адрес гр.София, бул.“Христо
Ботев” № 47, представлявана от началника И. Н., да заплати на „Лео газ“ ЕООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Мартен, общ.Русе,
обл.Русе, ул.“ Юрий Гагарин“ № 5, представлявано от управителя А. В. И., сумата от общо 4712 лева – деловодни разноски.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: