Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 02 ноември 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 05.10.2020 г. в състав:
Натали
ГЕНАДИЕВА
при участието
на секретаря Цанкова и прокурор Милушев, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 3307/20 г., намери за установено следното:
СГС е въззивна инстанция
(гл.ХХІ от НПК) по подадения от Софийската районна прокуратура протест срещу
постановената на 05.09.2017 г. присъда по н.о.х.д. № 10838/10 г. на СРС (НО,
103 с.), с която четиримата подсъдими – А.Т.Т. (ЕГН: **********),
Г.Т.Н. (ЕГН: **********), Д.Р.А. (ЕГН: **********) и Т.А.М. (ЕГН: **********),
са били оправдани по обвинението на 30.08.2009 г. в гр. София, заедно – в съучастие
(съизвършителство) помежду си, да са опитали чрез
взлом (разрушаване на прегради) и техническо средство кражба на чужди движими вещи
(бракувани материали от склад на МО на стойност 98, 90 лв.), квалифицирана
съответно: за подсъдимите Н. и М. - по чл. 195, ал.1, т.т.
3 и 4, вр. чл. 194, ал.1, вр.
чл. 20, ал.2, вр. чл. 18 НК; за подс.
А. – и като „повторна“ (по чл. 195,
ал.1, т.т. 3, 4 и 7, вр.
чл. 194, ал.1, вр. чл. 28, ал.1, вр.
чл. 20, ал.2 НК), а за подс. Т. – и като извършена в
опасен рецидив (по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 195,
ал.1, т.т. 3 и 4, вр. чл.
194, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр.
чл. 18 НК).
Протестът, с който
участващият пред втората инстанция прокурор от СГП не е солидарен, е пестелив
откъм аргументи, но съдържа ясно формулирано искане по чл. 336, ал.1, т.2 НПК.
В негова подкрепа е предявено оплакване за проявения от СРС подход при оценката
на доказателствата. Твърди се, например, че извършеното с участието на св. П.в
досъдебната фаза разпознаване на подсъдимите (кои точно подсъдими са били
„разпознати“, прокурорът не уточнява) е неоснователно игнорирано с мотиви
(непоследователното поведение на самия свидетел), които не го превръщат в
негодно действие по разследването. Аналогичен е доводът, изтъкнат във връзка с
извършеното от друг свидетел – А.Ц., разпознаване (отново без да се
конкретизира кой от подсъдимите е бил посочен от въпросния свидетел), а в
подкрепа на обвинението се изтъква и казаното от разпитания пред СРС свидетел П.В.(който
– според прокурора – е посочил „подсъдимия Г.Н. като един от извършителите …“),
но за когото все пак е направено „уточнението“ ,че „…липсва категоричност в
показанията му“.
Откритото заседание пред
СГС е проведено без участие на трима от подсъдимите – Т., М. и Н., които не са
открити за призоваване, въпреки положените усилия на всички известни адреси
(чл. 269, ал.3, т.1 НПК). Служебните им защитници - адвокатите И. (за Н.), К.
(за Т.) и Т. (за М.), лаконично пледират оправдателната присъда да бъде
потвърдена – теза, поддържана и от лично явилия се пред въззивния
съд подсъдим Д.А. и неговия защитник Ж.Ж..
Присъдата е правилна.
Втората инстанция не откри в делото основания за нейната отмяна.
Дължимите по силата на
чл. 339, ал.2 НПК отговори на оплакванията в протеста всъщност следва да бъдат
сведени до служебна проверка на оспорения съдебен акт, защото самият протест не
съдържа конкретни доказателствени аргументи, които да бъдат обсъждани. От съдържанието
на документа личи, че прокурорът е бил затруднен да формулира ясно кои точно са
фактите, правещи обвинението за четиримата подсъдими доказано по несъмнен
начин, защото е ограничил доводите си единствено до несъгласие с мотивите на
Районния съд относно проведените в досъдебната фаза разпознавания.
Фактическото обвинение
срещу четиримата съпроцесници било за това, че в
следобедните часове на 30.08.2009 г., ползвайки неустановено техническо
средство, те проникнали (чрез прерязване на оградата и счупване на стъкла на
три прозореца) в база на Министерството на отбраната (поделение №
46 390-МО, в гр. София, район „Илиянци“), откъдето взели и съвместно
приготвили за изнасяне складирани за бракуване материали на стойност 98, 90 лв.
(електрожен, медни намотки от електрожен, четирижилен
кабел и кабел с гумена обвивка, накрайници за въздух и газ от тръборежеща машина, гаечни ключове, клещи, макетно ножче и
бобина от биметален проводник), но не успели да довършат деянието поради намеса
на двамата охранители (свидетелите А. П. и П. В.), след чиято поява подсъдимите
избягали и зарязали в района на поделението инкриминираните вещи.
Първата инстанция е
приела за установени (доказани) само част от предявените с обвинението факти. Те, обаче, касаят единствено извършването на
самия опит за кражба и механизма на неговото реализиране, но не и
съпричастността на четиримата подсъдими към въпросното деяние. Тези изводи са
направени след обстойно проведено съдебно следствие и събиране на всички
възможни доказателства, доколкото отдалеченият период на изследваните събития
(м. август 2009 г.) е позволявал това. Именно в рамките на този обем
доказателствени материали въззивният съд не намери основания да „установява
нови фактически положения“ (чл. 316 НПК). Затова и прецени да се придържа към
изяснените от СРС обстоятелства, като следва да маркира най-значимите от тях за
изхода на делото. В следобедните часове
на 30.08.2009 г. техническата база на процесното поделение на МО, № 46390,
разположена в гр. София, кв. „Илиянци“, била охранявана от дежурните служители А.
П.и А.Ц.. Съхраняваното в нея имущество било поверено във владение на
свидетелите А.Д.и Х.П., които били материалноотговорни лица. Около 15.00 ч. пет
неустановени с категоричност лица (четирима мъже и една жена) прерязали с
неизяснено техническо средство двете последователни телени огради на обекта,
проникнали в него и се насочили към склада за бракувани материали. Влезли в
него през отвор чрез счупване на стъклото и приготвили за изнасяне описаните в
обвинението вещи (оценени на 98, 90 лв.). След това, отново чрез счупване на
стъклата на прозорците, проникнали в склада за кабели, бои, химикали и метали,
но това активирало алармената система. Свидетелите В.и Ц.се отправили въоръжени
към проблемната зона, където забелязали 5 лица (от които – едно от женски пол),
които се разбягали. Опит да ги задържи в близост до взломения
склад направил и св. П., но лицата прескочили оградата, избягали и оставили в
рамките на поделението приготвените за отнемане вещи. По случая започнало
военно-полицейско производство, което на по-късен етап Софийската
военно-окръжна прокуратура изпратила на СРП по компетентност.
Втората инстанция оцени за правилен подхода на
Районния съд при анализа на доказателствата. Крайният неин извод – за
„доказаност“ на опитаната взломна кражба и за „недоказаност“ на авторството (по
отношение на четиримата подсъдими) е съобразен с данните по делото.
Прокурорът недоволства
основно поради отказа на СРС да ползва резултатите от проведените при
разследването разпознавания, но преди това пропуска съществен факт (незабелязан
дори и от първия съд), който е опорочил фиксирането на уликите още в самото
начало на разследването. То е започнало за кражба по чл. 195, ал.1 т.3 НК, но
първоначалните действия по чл. 212, ал.2 НПК (огледът на местопроизшествието,
констатираните с него следи от взлом и изоставени вещи, както и иззетите дактилоскопни следи) са проведени от некомпетентен орган
(„военен дознател“), което не позволява ползването на
доказателствените резултати от тях. Не е имало никакви данни, че се касае за
деяние, извършено от лице по чл. 396, ал.1-2 НПК, защото очевидно е ставало
дума за класически опит за кражба, реализиран чрез нерегламентирано проникване
на външни за обекта лица. Това именно е налагало действията, свързани с
процесуалното закрепване на заварените следи (взлом, вещи, дактилоскопни
улики) да се проведат от разследващ орган по чл. 194, ал.2 НПК (в редакцията
към 30.08.2009 г., ДВ, бр.69/08 г.).
Подсъдимите не са били
установени и задържани при извършване на деянието или в близост до
местопрестъплението, защото в досъдебните материали липсват каквито и да било
писмени доказателства за това (заповеди за полицейско задържане, докладни
записки, справки и т.н.). Оттук нататък, в хода на проведените няколко месеца
по-късно разпознавания, част от свидетелите са посочили подсъдимите като
съпричастни към опитаната кражба: на 26.01.2010 г. св. Ал. П.посочил М. (т.ІІ,
л. 181 от д.п.), Т. (т.ІІ, л. 182 от д.п.) и Н. (т.ІІ, л. 183 от д.п.), а на
22.03.2010 г. св. Адр. Ц.- подс.
Д.А. (т. ІІ, л. 196 от д.п.). Обвинението, на практика, се крепи единствено на
документираните резултати от посочените разпознавания. Основавайки се само на
тях, прокурорът е внесъл делото в съда и отново – с позоваване на въпросните
протоколи във въззивния протест, 7 години по-късно се опитва да оборва
правилността на първоинстанционната оправдателна присъда. Доводите му обаче са
неоснователни.
Сам по себе си, фактът,
че определен свидетел е идентифицирал конкретно лице при условията на чл. 171 НПК, не обвързва органите на наказателното производство да приемат при всички
положения за достоверни изявленията му: първо – защото това би нарушило
забраната доказателствата и средствата за тяхното установяване да имат
предварително определена сила (чл. 14, ал.2 НПК); и второ – защото формирането
на вътрешното убеждение, че конкретно действие по разследването е проведено
законосъобразно и неговите резултати са „използваеми“, изисква преди всичко да
се съобразят и обстоятелствата на време, място и обстановка, при които
въпросното действие е било извършено, както и събраните чрез него данни да се
съпоставят с останалите материали по делото.
Именно спазването на тези
процесуални правила не позволява в конкретния случай проведените с участие на
свидетелите П.и Ц.разпознавания да бъдат ползвани с доверие.
Първо, по делото изобщо
не става ясно как досъдебните органи са „достигнали“ до личностите за
четиримата подсъдими, за да ги поставят за участие в действия по чл. 169-171 НПК; липсват каквито и да е данни (с процесуален или чисто оперативен
характер), чрез които да се провери кое е породило първоначалното подозрение за
тяхната съпричастност (при условие, че те не са били задържани на или в близост
до местопрестъплението) и е наложило довеждането им пред разследващия орган.
Второ, изцяло неясен е
механизмът, по който двамата разпознаващи свидетели са запаметили лицата на
съответните подсъдими, така че да ги идентифицират не малко, а значително време
след деянието.
При св. П.е (меко казано)
„странно“ как за краткото време, в което е забелязал лицата в инкриминирания
обект, той е успял така да ги запомни, че да посочи Н., Т. и М. по реда на НПК
пет месеца след инцидента, при това – по цитирани от него белези, които са
абстрактно формулирани и протоколирани (напр. - твърдението, че е разпознал подс. Т. „по лицето“). Тук Районният съд закономерно е
обърнал внимание и на непоследователното процесуално поведение на св. Петров,
който в самото начало на разследването, когато е бил търсен за събиране на все
още „горещите“ следи от престъплението, е заявил, че не може да разпознае
извършителите, а по-късно е подменил тази своя позиция. Неубедително звучи и
застъпената в протеста на прокурора
теза, с която държавното обвинение се е опитало да обясни логиката в
поведението на П.с това, че в самото начало при свидетеля вероятно е имало
нежелание „… да се ангажира по-активно с наказателния процес“, или е възможно
изявленията му да са „плод на моментно състояние, което да не отразява
обективната действителност“. Изявленията на конкретен свидетел дали може или не
е в състояние да разпознае друго лице не променят нито процесуалното му
качество, нито ролята му в наказателното производство, така че да се преценява
дали въпросният свидетел е бил „активно“ или „пасивно“ ангажиран. Единственият
му „ангажимент“ (ако изобщо това понятие е уместно в случая) е този по чл. 120,
ал.1 НПК и след като позицията му за „всичко, което знае по делото“ е
претърпяла промяна, всяко последващо негово изявление следва да бъде внимателно
преценявано, съпоставяно с останалите факти и съобразено с правилата на
житейската логика.
Още по-мистериозно е
проведеното с участие на св. А.Ц.разпознаване на подс.
Д.А., защото то не само, че е извършено 7 месеца след деянието, но за него са
установени данни, че този свидетел изобщо не е възприел въпросния подсъдим в
деня на инцидента. В показанията си пред СРС (л. 269 от н.о.х.д.) Ц.изрично е
заявил, че е видял единствено „някакви силуети“, без да забележи лицата им,
което ярко контрастира с протоколираното от негово име изявление в протокола за
разпознаването на А. (т.ІІ, л. 196 от д.п. – „Разпознавам № 2 по къдравата
чуплива коса, по физиономията му…“).
Съдебните разпити на
свидетелите В.(л.268 от н.о.х.д.), Ц.(л. 269 от н.о.х.д.), Т. (л. 269, гръб от
н.о.х.д.) и П.(л.383 от н.о.х.д.), които са били ангажирани с охраната на обекта
на процесната дата и са направили опит да задържат проникналите във вътрешната
зона лица, съдържат основно информация за включената алармена система,
взаимната обмяна на информация помежду им, проследяването на извършителите до
момента на тяхното бягство, откритите в района на местопрестъплението вещи,
които са били подготвени за изнасяне. Отговорите им, обаче, относно
идентичността на присъстващите в залата подсъдими и забелязаните от тях лица са
уклончиви, несигурни и вероятно продиктувани от житейската логика, че щом
лицата присъстват в съдебното заседание в качеството на подсъдими, най-вероятно
именно те са извършителите на опита за кражба. Нещо повече, свидетелски
изявления от типа „мисля, че едно от лицата е господина …“ (л. 268, н.о.х.д.),
направени 6 години след изследваните събития, звучат несериозно, когато става
дума за лица, които през посочения период не са били в трайни отношения помежду
си и няма данни дори да са се срещали и виждали повторно.
Що се отнася до
ползваните от Районния съд показания на свидетелите Д.(л. 203 от н.о.х.д.) и
Павлов (л.204 от н.о.х.д.) – материалноотговорните лица, в чиято фактическа
власт са били поверени опитаните за кражба вещи, те не съдържат уличаващи
подсъдимите факти, а единствено разяснения какво имущество се е съхранявало в
склада на военното поделение, къде са били намерени изнесените от извършителите
бракувани материали и т.н.
Втората инстанция намери
за необходимо да коригира изводите на първостепенния съд относно ползваното с
доверие от него заключение на дактилоскопната
експертиза (т.ІІ, л. 160 от д.п.) на откритите на местопрестъплението пръстови
отпечатъци на починалия подсъдим Т.С.Л.(обвинен първоначално като пети
съучастник в деянието). Въпросният експертен анализ също следва да бъде
изключен от доказателствения материал, защото изследваните с него обекти са
били иззети от процесуално некомпетентен орган („военен дознател“)
при условията на чл. 212, ал.2 НПК и на практика не могат да придобият
легитимния статут на веществени доказателства по смисъла на чл. 109 НПК (като
материални следи от престъплението).
В обобщение, невъзможността
авторството на деянието, покриващо признаците на опит за кражба, да бъде
доказано по несъмнен начин (чл. 303, ал. 2 НПК), закономерно е довела до
постановената от Районния съд оправдателна присъда, а неоснователността на
подадения срещу нея протест налага потвърждаването й от втората инстанция,
поради което и в съответствие с чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 05.09.2017 г. по н.о.х.д. № 10838/10 г. на СРС
(НО, 103 състав).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: