РЕШЕНИЕ
гр. София, 11.01.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на единадесети
януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 9491 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 80429 от 02.05.2020 г., постановено по ГД
№ 4622 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 45 с-в на основание
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД М. Ж.Г. – Н. е осъдена да заплати на Б.Т.Б. сумата в размер
на 10000,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени
вреди, изразяващи се в накърняване репутацията му на почетен гражданин,
търговец, производител, вследствие на изречени от ответницата клеветнически
твърдения на 12.12.2018 г., при участието ѝ в сутрешния блок на Нова
телевизия – „Здравей, България“, подробно описани в обжалваното решение, както
и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1 000,00 лева, сторени от ищеца
разноски в производството пред първата инстанция, съразмерно с уважената част от
исковете.
Решението на СРС е обжалвано от ответника М.Н.. Въззивникът
поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и
незаконосъобразно, с оглед на което моли същото да бъде отменено, а предявеният
иск да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен и недоказан. Навеждат се
доводи, че атакуваният съдебен акт е немотивиран. Акцентира се, че неправилно
първата инстанция приема, че всички елементи от фактическия състав на деликта
са осъществени. Жалбоподателят сочи, че единствено съществуването на първия елемент
– деянието, не е спорно. В подкрепа на релевираните
оплаквания в жалбата са изложени подробни съображения. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемия Б.Т.Б..
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е огра-ничен от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивна-та жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2
от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релеви-раните във въззивната
жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на
първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирано
лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
За основателността на претенцията е необходимо по
делото да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки
(юридически факти), а именно: противоправно деяние (действие или бездействие),
вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на
дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на
противното.
По делото не е спорно осъществяването на първия факт
(деянието) от фактическия състав на непозволеното увреждане. По конкретно, че
на 12.12.2018 г. в сутрешния блок на Нова телевизия „Здравей, България“ ответницата
е направила следното изявление: „... със самото приватизиране на Е.между Н. Б.и
друг виден приватизатор г-н Б.Б. е имало негласна
договорка Е.Т.да бъде фалирана, за да може г-н Б., който
има абсолютно същия бизнес, да прогресира, а всъщност Е.Т.да бъде нарязана на
скрап. А това нещо се случва, даже в техните среди се говори за едни 10
милиона, които Б.Б. е трябвало да даде на Н. Б.,
включително нали аз съм чувала, че те са му дадени, и част от тези пари или
всички, не мога да кажа, са дошли от небезизвестния г-н М., който е свързван с
Алфа банк ...“.
Противоправността като елемент от фактическия състав на непозволеното
увреждане представлява качество на онова деяние, което се намира в отношение на
противоречие с императивни правни норми. В случая се касае за разпоредбите на
чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ), както
и чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. За да се отговори на въпроса за наличие или липса на противоправност е необходимо да се разграничи каква част от
изнесеното съставлява твърдение за факт и каква част – оценка, съответно дали
фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на
словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ. На следващо място съдът трябва да посочи
конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно
извършени. Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той
трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те
не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат само ако са
обидни. Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да
бъдат проверени от лицето, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по
който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесени
факти, лицето трябва да е получило потвърждение поне от два независими
източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава,
когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако
проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и ответникът не
отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение. Разпоредбата на
чл. 10, т. 1 от ЕКПЧ прокламира свободата на изразяването на мнения,
включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните
власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се
засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и
възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се
определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството
на гражданите. Журналистите не могат да използват правото за свободно
разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Те следва да
ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 от КРБ, а доколкото
ги прекрачат, отговарят за причинените вреди (в този смисъл Решение № 12 от
06.02.2013 г. по ГД № 449/2012 г. на ВКС; Решение № 85 от 23.03.2012 г. по ГД №
1486/2011 г. на ВКС). Макар посоченото решение да касае случай, в който
ответник е журналист, по аргумент от цитираните разпоредби (чл. 39, ал. 2 и чл.
41, ал. 2 от КРБ, чл. 10, т. 1 от ЕКПЧ) няма основание да се приеме, че тези
изисквания не се отнасят и за другите физически лица. Най-малкото в посочените
текстове не се прави подобно разграничение. С оглед на което настоящия въззивен
състав намира, че принципните постановки, изведени в посоченото решение на
върховната съдебна инстанция, са относими и в случая.
Наличието на клеветнически твърдения се обосновава с
разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които
са позорни – неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и
предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и
да са неистински, т. е. да не съществуват в обективната действителност. В
тежест на ответника е да докаже истинността на изнесената в медийното
пространство информация. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има
правно значение само ако те са обективно позорни. В този смисъл позорността е обективно качество на твърдението и не зависи
от субективното отношение на определено лице към казаното за него.
Безспорно е, че казаното от ответницата касае ищеца по
делото.
В светлината на конкретния случай, няма съмнение, че словесните
изразни средства, които е използвала ответницата, представляват твърдения за
факти, а не мнение, оценка или субективна интерпретация на такива твърдения. По
същество ответникът изразява знание за сделка (договорка) между ищеца и трето
лице, като сочи част от параметрите на сделка и произхода на паричните средства,
които ищецът е дал на своя контрахент. В нито един момент
не се извършва оценъчна дейност на фактически твърдения, а се прави словесно
изложение, с което се изразява знание за определени факти от обективната
действителност.
На следващо място, тези фактически твърдения следва да
се окачествят като клеветнически, тъй като създават впечатление за извършени от
ищеца действия с неправомерен характер, а именно уговорка и действително предизвикване
на фалит на дружество, което има за предмет дейност, явяваща се конкурентна на
тази, извършвана от собствено на ищеца дружество. По-нататък ответницата сочи,
че във връзка с тази уговорка ищецът е поел задължение за парична престация
спрямо трето за делото лице, която изпълнил със средства (изцяло или отчасти),
представляващи предмет на престъпление и дадени на ищеца от лицето, осъдено за
това престъпление. Не може да има съмнение, че твърдения за такова поведение
поражда негативна оценка в съзнанието на останалите членове на социума.
Това, че определена информация фигурира в медийното
пространство не ѝ придава качеството на истина и не освобождава лицето,
което я разпространява, от задължението да провери нейната достоверност чрез най-малко
два независими източника. В противен случай това лице би нарушило разпоредбите
на чл. 41, ал. 1 от КРБ и тази на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 39,
ал. 2 от КРБ въззивният съд намира за неотносима, тъй
като тя регламентира правото на свободно изразяване на мнение, а както бе
посочено в случая казаното от ответницата представлява твърдение за факти
(фактически информационни данни). Позоваването на това, че дадена информация е
отразена от две или повече медии не означава, че тази информация е проверена от
ответника чрез два или повече независими източника. Това е така, тъй като
медиите в голяма част от случаите се основават на един и същ първоизточник, а и
самите те са обвързани помежду си и си влияят като намиращи се в една единна
медийна среда и съставляващи част от една и съща медийна система. Иначе казано,
ответникът не е положил дължимата грижа да провери достоверността на
съдържащите се в изявлението му фактически твърдения. На следващо място, съдържащите
се в изявлението на ответника факти не са ноторни или
такива, които са служебно известни на съда, поради което те подлежат на
установяване по начин и със средствата, регламентирани в процесуалния закон. Но
от формираната по делото доказателствена съвкупност не може да се изведе извод
за вярност на изнесената от ответника в медийното пространство информация,
респективно че тези факти са се осъществили в обективната действителност,
излизайки от битието на твърдение. Противоправността
на деянието на ответника не може да се прикрие зад изрази като „аз съм чувала“,
„в техните среди се говори“ и „не мога да кажа“. Правото да се търси, получава
и разпространява информация, регламентирано с разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от
КРБ, не е абсолютно. Това следва от ограничението, уредено с изречение второ на
същата разпоредба (в този смисъл Решение № 7 от 04.06.1996 г. на КС на РБ по КД
№ 1/1996 г.). Предвид изложеното и след като обсъжданото поведение на ответника
е надхвърлило нормативно установените граници на упражняване на правото по чл.
41, ал. 1 от КРБ, същото (поведението на ответника) следва да се окачестви като
противоправно, тъй като се намира в отношение на противоречие с императивни
правни норми.
Въззивният съд намира и че другите два обективни елемента
– вреда и причинна връзка между деянието и настъпилата вреда, също са налице. Тяхното
проявление в обективната действителност се установява от показанията на
свидетеля Т.Б.Б.. Отношение на причинна зависимост
(причинно-следствена връзка) е налице между такива два юридически факта, при
които вторият факт (следствието) възниква във времето след първия (причината) и
е негова закономерна последица, т. е. вторият в темпорално отноше-ние
факт възниква след и заради първия и ако не беше първият факт, вторият факт
нямаше да намери проявление в обективната действителност. Между тези два факта
е налице безус-ловно необходима връзка на обективна
генетична последователност. В настоящия случай именно такава връзка е налице
между деянието на ответницата и неимуществените вреди, претърпени от ищеца. По-конкретно
се установява, че процесното интервю е допринесло за емоционалния дисбаланс в
психическото състояние на ищеца. Последният, виждайки интервюто, което е дала
ответницата, се е почувствал емоционално натоварен, потиснат, имал е проблеми
със съня, същото (интервюто) го е дискредитирало в обществото, нарушило е доброто
му име, свързвайки го с личност с подчертано негативна оценка в обществото. В
тази връзка не може да бъде споделено съображението на въззивника, че липсва
причинно-следствена връзка между неговото деяние и претърпените от ищеца
неимуществени вреди, тъй като последният е предявил претенция и срещу друго
лице за разпространение на същата информация. Това е така, защото деянието на
ответницата е ново и различно от това на другото лице и то самостоятелно е
годно да причини нови и различни от това на другото деяние вредни последици.
Предвид това, че по делото са установени обективните
елементи на непозволеното увреждане приложение намира презумпцията,
регламентирана в разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Същата може да бъде
оборена при условията на пълно обратно доказване. Но, както вече бе посочено,
ответникът не е положил дължимата грижа да провери достоверността на изнесената
от него в медийното пространство информация и не е доказал верността на фактическите
си твърдения. Проверката за достоверност на информацията следва да се извърши
преди изнасянето ѝ в медийното пространство (в този смисъл Решение № 62
от 06.03.2012 г. по ГД № 1376/2011 г. на ВКС; Решение № 85 от 23.03.2012 г. по
ГД № 1486/2011 г. на ВКС). С оглед на което въззивният съд счита, че
презумпцията за вина, уредена в разпоредбата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не е
оборена.
Ето защо настоящият въззивен състав намира за правилен
извода на първата инстанция, че претенцията на ищеца е установена по своето
основание, поради което следва да бъде ангажирана имуществена отговорност на
ответника за репариране причинените от него неимуществени вреди чрез заплащане
на съответно обезщетение на ищеца.
При такава хипотеза размерът на обезщетението се
определя от съда по справедливост (по аргумент от разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД). Съгласно задължителните указания, дадени с Постановление № 4 от
23.XII.1968 г., Пленум на ВС понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. Първоинстанционният съд е извършил
оценъчна дейност, като е взел предвид конкретните обективни обстоятелства,
които случаят разкрива, при която дейност е достигнал до извод, че в случая
справедливият размер на обезщетението възлиза на 10 000,00 лв. Тъй като
въззивният съд споделя изцяло съображенията на първата инстанция касателно
приетия размер на обезщетението, в тази част препраща към първоинстанционното решение
по силата на чл. 272 от ГПК.
Горното обуславя неоснователност на депозираната
въззивна жалба, респективно обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно, доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за
делото въпроси съвпадат.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
ищецът. Същият обаче не претендира такива, с оглед на което разноски за
производството пред въззивната инстанция не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 80429 от 02.05.2020 г., постановено по ГД №
4622 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, I ГО, 45 с-в.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от
получаване на препис от същото.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от
настоящото решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.