№ 1095
гр. София, 12.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513517 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20048157 от 19.02.2021 г. по гр.д. № 69753/2019 г. по описа на
СРС, 90-ти с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от В.С., ЕГН
********** и П. Д. АТ., ЕГН ********** обективно, кумулативно и субективно
съединени искове с правни основания чл.439 ГПК срещу ответното дружество „Т.С.“
ЕАД с ЕИК ******, относно признаването за установено, че ищците не дължат на
ответното дружество вземанията по изпълнителен лист издаден на 30.03.2017г. по
ч.гр.д.№62565/2016г. съгласно описа на СРС в размер на 2481,40 лв. -цена на доставена
топлинна енергия в периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 03.11.2016г. до окончателното изплащане на задължението
и мораторна лихва в размер на 130,64 лв. за периода от 15.09.2014г. до 29.09.2016г. и
разноски по делото в размер на 321,42 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 52,24
лв. за внесена държавна такса, въз основа на който понастоящем е образувано изп.дело
№20198440401912 по описа на ЧСИ с рег.№844 съгласно КЧСИ, поради погасяването
по давност на тези вземания в периода от 01.05.2014г. до 19.11.2019г.
Решението е обжалвано от ищците В.С. и П. Д. АТ. с излагане на доводи за
неправилност на постановеното решение поради необоснованост и нарушение на
материалния закон. Според жалбоподателите заповедта за изпълнение не е съдебно
решение и не формира СПН. Поради това и погасителната давност не е била
1
прекъсната. Вземанията са погасени по давност и изложените доводи в обратен смисъл
от съда противоречат на материалния закон. Същевременно по образуваното
изпълнително дело не са били предприети и извършени същински изпълнителни
действия, поради което неправилно съдът е приел прекъсване на давността, което е
довело до формиране на неправилни изводи за неоснователност на претенциите. Молят
за отмяна на постановеното от СРС решение като неправилно и уважаване на исковете.
Претендират разноски.
В срока по чл.263, ал. 3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ответника "Т.С." ЕАД. В подадена молба от 05.05.2022 г. изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите
му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във
връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
е било образувано ч.гр.д.№62565/2016г., по описа на СРС, по което на 21.11.2016г. е
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Въз
основа на нея на 30.03.2017 г. е издаден и изпълнителният лист за вземания в размер на
2481,40 лв. -цена на доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2014г. до
30.04.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.11.2016г. до
окончателното изплащане на задължението и мораторна лихва в размер на 130,64 лв. за
периода от 15.09.2014г. до 29.09.2016г. и разноски по делото в размер на 321,42 лв. за
юрисконсултско възнаграждение и 52,24 лв. за внесена държавна такса.
Въз основа на издадения изпълнителен лист било образувано изп.дело
№20198440401912 по описа на ЧСИ с рег.№844 на КЧСИ по молба на взискателя
2
„Т.С.“ ЕАД от 13.09.2019г. С молбата взискателят възложил на основание чл. 18 ЗЧСИ
на съдебния изпълнител да определи начина на изпълнение и да събере присъдените с
изпълнителния лист вземания. На 16.10.2019г. съдебният изпълнител наложил запор
върху вземането на длъжника С.-А. по банкови сметки в „Юробанк България“ АД. С
Постановление от 11.11.2019г. ЧСИ наложил възбрана върху недвижим имот на
ищците и длъжници в изпълнителното производство, която била вписана на същата
дата. Съгласно протокол от 19.11.2019г. длъжниците били уведомени за образуванто
изпълнително дело и тогава им били връчени съобщения за образуване на
изпълнително дело.
При така установеното, съдът намира следното от правна страна:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след
като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008
г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за
разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези
съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда
(определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).
В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е
изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С
оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след
влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на
чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава
на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на
нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на
разглеждане.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали
вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК,
когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.
Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките
3
на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън
иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита,
с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да
оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение
на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК
(отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални
срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно
разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави
аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно
изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното
производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът
на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната
практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма
отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната
задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в
действащия процесуален закон заповедно производство.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и
затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се
прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422,
ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по
чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока
по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването
на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.
По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД следва да намери
4
приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на
30.03.2017 г., като срещу нея не е било подадено възражение от длъжниците. От този
момент, според изложените доводи е започнала да тече давността по чл.117, ал.2 ЗЗД,
която изтича на 30.03.2022 г.
Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело –
13.09.2019 г., давността не е изтекла.
С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18, ал. 1 ЗЧСИ/ -
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването
на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан
и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на
действия за принудително изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД са уредени по различен
начин, че законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. "в" ЗЗД относно
давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и
отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими
при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай
настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито
отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес
5
давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен
способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния
способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е
установено със съдебно решение.
Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е
дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента
на същото започва да тече нова давност, но давността не спира. С Решение № 170 от
17.09.2018 г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № 51 от
21.02.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането
на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени вземания,
които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани
действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита
изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но
въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на
действащото към този момент ППВС.Поради това даденото с отмененото тълкувателно
ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери
приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от
нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт,
като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед
на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда
действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от
Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение
на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са
приключили преди това. В този смисъл е и постановеното Решение № 37 от 24.02.2021
г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Борислав
Белазелков, което се споделя от настоящия състав. Поради това и по време на
образуваното изпълнително производство до 26.06.2015 г. за вземанията по издадения
срещу длъжника изпълнителен лист давност не е текла - така по смисъла на ППВС №
3/1980 г. обявено за изгубило сила с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
6
ОСГТК на ВКС, считано от 26.06.2015 година. В този смисъл е постановеното по реда
на чл.290 ГПК Решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г., на ВКС, ГК, IV
ГО, което се възприема от настоящия състав.
За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства
по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата
следва да намери приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС №
3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на изпълнителното производство - от
датата на образуването му, до датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при
висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е спряла. Както
доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР №
2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят не е поискал извършването
на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. "перемпция" и то по
силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този
смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно
датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези случаи
(според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие). Ако е
налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата
26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да
тече от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно
установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
В случая, до 13.09.2019 година не е изтекла предвидената от закона петгодишна
давност за вземанията. Същевременно след тази дата е била прекъсната давността за
вземанията с предприетите същински изпълнителни действия от ЧСИ-наложен запор
на вземания на 16.10.2019 г. и възбрана от 19.11.2019 г. След посочените дати до датата
на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 09.05.2022 г. не е
изтекъл предвидения от закона петгодишен давностен срок. С оглед това исковете се
явяват неоснователни. Разясненията за това кои действия са същински изпълнителни
действия, както бе посочено са дадени с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС.
Според изразените становища в Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 1747/2020 г., IV г. о., ГК, постановеното по реда на чл.290 ГПК и Решение №
3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722 по описа за 2021 г. на ВКС, постановено по реда на
чл.290 ГПК, които се възприемат от настоящия състав, перемпцията е без правно
значение за прекъсването на давността. Както е посочено в тях, тя е имала значение
при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като
до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от
7
прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни
органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него. Двугодишният срок за
перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение
(включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т.е.
осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или
безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която
взискателят отговаря - след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е
оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.
Независимо от така възприеманото становище, в настоящето производство,
съдът намира че към датата на образуване на настоящето производство – 02.12.2019 г.,
давността за вземанията на кредитора /петгодишна/ по изпълнителния лист не е
изтекла. След тази дата не се установи да е изтекла давността за вземанията при
съобразяване образуваното ново изпълнително дело.
Според установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на
чл. 116, б. „б“ ЗЗД погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск
от носителя на спорното вземане – кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и
насрещен осъдителен иск) или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно
производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие (решение № 235 от
21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение № 57/27.06.2018
г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. №
4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на
ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО,
постановени по реда на чл.290 ГПК и др.). Ето защо, според настоящия състав в случая
давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало,
че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за вземането, която е
започнала да тече на 19.11.2019 г. не е изтекла в хода на висящия процес, тъй като
изпълнителни действия са били извършвани, с което давността е била прекъсната.
По изложените съображения въззивният съд счита, че вземанията, за които е
образувано изпълнителното производство не са погасени по давност и предявените
отрицателни установителни искове по чл.439 ГПК подлежат на отхвърляне.
Съобразно изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено като правилно, а подадената жалба- оставена без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора в полза на въззивниците- ищци не следва да бъдат
присъждани разноски.
8
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемия-ответник следва да бъдат
присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лв. за
настоящата инстанция.
С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК,
решението не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20048157 от 19.02.2021 г. по гр.д. № 69753/2019 г.
по описа на СРС, 90-ти с-в.
ОСЪЖДА В.С., ЕГН ********** и П. Д. АТ., ЕГН ********** да заплатят на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК:******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *****, на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 50.00 лв. – разноски за настоящата инстанция.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9