№ 328
гр. София , 02.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на втори март, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
като разгледа докладваното от Иванка Ангелова Въззивно гражданско дело
№ 20201000502635 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
С Решение от 07.05.2020г., постановено по гр.д.№ 9253/2019г., 1-20
състав на Софийски градски съд, ГО, е осъдил Сдружение „Съюз на бъл
гарските автомобилисти“ да заплати на В. Д. А. и М. Г. Я. на основание чл.59,
л.1 ЗЗД сумата от по 150 лв. – обезщетение за ползване на УПИІ-1474 в кв.7
на местност „НПЗ Хладил ника-Витоша“, гр.***, за периода от 09.07.2002г.
до 09.07.2007г., ведно със законната лихва, считано от 09.07.2007г. до
окончателното плащане, както и сумата от 13.17лв. – разноски по делото, като
исковете за разлика та от по 150 лв. до пълните предявени размери от по
168 107.50лв. са от хвърлени като погасени по давност.
Решението в отхвърлителните части е обжалвано от ищците с по
дробно изложени съображения в обстоятелствената част на жалбата.
Въззиваемата страна Сдружение „Съюз на българските автомобили
сти“ депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба.
Софийски апелативен съд,след като обсъди становищата на страните
във връзка с атакувания съдебен акт и с оглед на правомощията си по чл. 269
1
от ГПК,намира следното:
Въззивната жалба е допустима.Подадена е в срока по чл.259,ал.1 от
ГПК и е срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт.
Преценявайки основателността на жалбата съобразно изложените оп
лаквания, съдът намира следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД – претендира се
обезщетение за ползване от ответника без основание на собствен на ищ ците
недвижим имот.
За да уважи иска в посочените размери, съставът на СГС след по дробно
обсъждане на доказателствата, е приел, че с Решение от 05.04. 2016г. по гр.д.
№ 1796/2002г. на СГС е признато за установено, че ищците В. Д. А. и М. Г. Я.
са собственици на основание реституция по чл.1, ал.1 ЗВСВОНИ и
наследство на процес ния поземлен имот. Със същото решение, влязло в
законна сила на 19.01. 2019г., СБА е осъдено да предаде владението на имота
на В. Д. А. и М. Г. Я., т.е. обстоятелството, че ответ ното дружество е владяло
имота е установено със сила на пресъдено нещо между страните, което
обстоятелство е и безспорно установено. Направен е извод за доказаност
фактическият състав на предявения иск, както обо гатяването на ответната
страна, така и обедняването на собствениците на имота /ищците/,
произтичащо от ползването на имота без наличието на ос нование за това.
Досежно размера на обогатяването, респ. обедняването, след обсъждане на
приетото по делото експертно заключение, съставът на СГС е установил, че за
периода 09.07.2002г. – 09. 07.2007г. общата стой ност на наема е в размер на
336 215.00 лв. За основателно е прието напра веното от ответника възражение
за изтекла давност по отношение увеличе ната част на иска. Вземането на
ищците се погасява с общата петгодишна давност. Срокът на погасителната
давност относно вземането спира да тече от деня на предявяване на иска чрез
подаване на искова молба до влизане в сила на съдебния акт – чл.115,
ал.1,б.ж“ ЗЗД. Съобразно чл.116, б.б“ ЗЗД давността се прекъсва с
предявяване на иска, но само ако искът бъде ува жен. За разликата над
предявената част от вземането давността не спира и не прекъсва. Счита се, че
2
искът е предявен за цялото субективно материал но право, респективно за
пълния размер на вземането при парични прите зания, когато ищецът не е
посочил, че предявява иска като частичен. Ако от събраните по делото
доказателства се установява, че спорното право /вземането/ е в по-голям
размер от заявения с исковата молба, това обстоя телство не дава основание
за извод, че предявеният иск е частичен. Разпо редбата на чл.214, ал.1, изр. 3,
предл.1 ГПК предоставя право на ищеца до приключване на съдебното дирене
в първата инстанция да измени размера на предявения иск, като в тази
хипотеза спорното право продължава да се претендира на същото основание и
със същото съдържание, като промяна та е само по отношение на размера.
Давността за вземането, включително и за увеличената част, е прекъсната с
исковата молба и е спряла да тече, до като трае исковият процес, защото пред
съда е предявено цялото спорно право, без да е посочено, че се предявява
частичен иск. Тълкувателното решение по т.д. № 6/2016г. на ОСГТК на ВКС е
било образувано по въ проса: „Предявяването на иска като частичен и
последвалото негово увели чение по реда на чл.241, ал.1 ГПК има ли за
последица спиране и прекъс ване на погасителната давност по отношение на
непредявената част от взе мането?“, като е отговорено отрицателно. В
мотивите на ТР е обсъждан и въпросът за спиране и прекъсване на давността
при предявен иск, който не е заявен като частичен, а в последствие е бил
увеличен на основание чл. 214, ал.1 ГПК. Изразеното в тази връзка становище
в мотивите на ТР, обаче, е извън поставения въпрос, на който е отговорило
тълкувателното решение и е извън диспозитива на същото, поради което не
формира задъл жителна практика.В този смисъл т.18 от ТР № 1 от
04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Посочено е, че в случая
искът е предявен през 2007г., като заявеното с него вземане е в размер на
300лв. Искът не е зая вен като частичен, а в последствие – през 2019г.,
размерът му е увеличен на 336 215 лв. Съставът на СГС е приел, че докато
трае съдебният процес давността е спряла да тече по отношение на
първоначално предявения раз мер от 300 лв., а за разликата до увеличения
размер давността е продъл жила да тече. За периода от 2007г., когато е
подадена исковата молба, до 2019г., когато е допуснато увеличение на
цената на иска, давност е текла по отношение на увеличението. Този период
от по-дълъг от пет години, поради което вземането на ищците е основателно
за сумата от 300 лв., а за разликата до увеличения размер от 336 215 лв. е
3
погасено по давност. Прието е, че отговорът по т.1 от цитираното тълк.д. №
3/2016г. на ОСГТК на ВКС, касаещ давността при предявен частичен иск,
следва да намери приложение и при иск, който, макар и да не е заявен като
частичен, следва да намери приложение и при увеличен по реда на чл.214,
ал.1 ГПК /респ. чл.116 ГПК отм./ размер. Аргумент за това се съдържа и в
самите мотиви по т.1 цитираното тълкувателно решение, в които е посочено,
че „давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането, което
се ин дивидуализира чрез посоченото основание и заявен петитум. За
разликата над предявената част от вземането давността не спира и не
прекъсва“, както и на приетото в мотивите по т.7б на ТР №1/09.12.2013г. по
тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е разяснено, че „една от
проявните форми на изменение на иска е неговото увеличение при запазване
на основанието и вида на търсената защита. По своята същност увеличението
на иска представлява предявяване на нов, допълнителен иск към първона
чалния относно тази част на същото спорно право, която не е била заявена с
първоначалния иск. Увеличението на иска се предприема или когато ис кът
първоначално е бил предявен като частичен, или когато в хода на иско вото
производство ищецът е установил , че е допуснал грешка в неговия размер“.
Противното становище изхожда от това, че увеличението на исковата
претенция, като форма на прецизиране на претендирания размер, чрез която
ищецът коригира свои грешки или неточности в преценката си, за каквото
прецизиране при увеличение от 300 лв. на 336 215 лв. трудно може да се
говори. Прието е също, че в гражданското право давността е правна
последица на бездействието, но ако кредиторът няма правна въз можност да
действа, давност не тече. Давността се прекъсва с предявяване то на иска и
спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на
вземането си докато исковият процес е висящ. Ако креди торът бездейства –
не предявява за съдебно разглеждане вземането си в твърдяния размер,
давността тече, защото той може да избира дали да пре дяви вземането си или
не. Давност не тече, докато кредиторът не е в съ стояние да търси вземането
си поради възпрепятстване, което е извън кон трола му и за което не може
разумно да се очаква, да бъде избягнато или преодоляно от него. Влизането в
сила на съдебно решение, с което пра вото на собственост се установява, не е
такова препятствие, тъй като съдеб ното решение нито е правопораждащ
правото на ищеца юридически факт, нито има отношение към установяване
4
размера на твърдяното право. По тези съображения за неоснователно е
намерено възражението на ответни ка, че имущественото разместване е
настъпило след успешно проведения иск по чл.108 ЗС. Прието е също, че
„докато трае съдебният процес относ но вземането“, по смисъла на чл.115,
ал.1,б.“ж“ ЗЗД се има предвид нали чието на процесуално правоотношение,
което спрямо ответника възниква с връчване на исковата молба. Едва тогава е
налице „процес относно взема нето“, инвидивуализирано с правопораждащ
факт, субекти и размер.
В рамките на правомощията си по чл.269 от ГПК въззивният съд намира
следното:
Оплакванията във въззивната жалба на ищците са за неправилност и
незаконосъобразност на извода за основателност на възражението за из текла
погасителна давност по отношение увеличената част на претенцията.
Решението е неправилно.
С оглед становищата на страните и представените по делото писмени
доказателства няма спор по следните релевантни за делото факти, а имен но -
ищците са собственици по реституция и наследство на процесния имот и че
през процесния период ответникът го е ползвал без правно основание. Няма
спор и по установения с приетото в първоинстанционното производ ство
експертно заключение размер на общата стойност на наема от 336 215.00 лв.,
чрез който в случая се определя обезщетението по чл.59 ЗЗД
Спорът е само досежно приетата от състава на СГС основателност на
възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение
увеличената част на иска, допуснато по реда на чл.116 ГПК /отм./ с опреде
ление от с.з., проведено на 18.06.2019г., постановено от състав на СРС по
гр.д. №15813/2007г.
Видно от исковата молба, искът за сумата от 300 лв., не е предявен като
частичен. Само в случай на изрично заявяване на иска като частичен, при
изменение по реда на чл.116 ГПК/отм./ или чл.214 ГПК чрез увеличе ние на
размера му, би намерило приложение ТР № 3/2019г. от 22.04. 2019г. по
тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС. Именно установеното в прак тиката
противоречие по въпроса за давността при частичен иск за парично вземане
5
при увеличаване на размера на вземането в хода на производст вото, наложи
разрешаването му чрез постановяване на тълкувателното ре шение. Докато по
въпроса за давността в случай на увеличение на иска за парично вземане,
който не е заявен като частичен, спор в практиката няма. Категоричната
практика на съставите на ВКС, която се споделя от на стоящия състав, е че
изтеклата погасителна давност по отношение увеличе нието на иска се
преценява към момента на предявяването на иска с иско вата молба, тъй като
не представлява предявяване на нов иск, а „форма на прецизиране на размера
му“. Следователно, спирането на давността по чл.115, ал.1,б.“ж“ ЗЗД и
прекъсването й по чл.116, б.“б“ ЗЗД настъпват от датата на завеждане на иска,
включително и за увеличената му част. Неправилно съставът на СГС,
позовавайки се на мотивите на цитираното тълкувателно решение, приема, че
увеличената част на вземането при иск, който не е заявен като частичен, е
погасено по давност. При незаявен иск като частичен, както е в случая,
ефектът на прекъсване и спиране на пога сителната давност се е проявил не
само по отношение на първоначалния посочен в исковата молба размер на
вземането, а за целия размер, уточнен в хода на процеса по реда на чл.116,
ал.1 ГПК/отм./, чрез предприетото въз основа на приетото експертно
заключение увеличение на иска.
Искът е предявен на 09.07.2007г., с предмет вземане за неосновател но
обогатяване за период за пет години преди подаването му, поради което
възражението за изтекла погасителна давност, включително и по отноше ние
приетото увеличение на иска, е неоснователно. Искът е доказан за пъл ния
предявен размер от 336 215 лв., представляващи обезщетение на база средния
пазарен наем за имота за процесните пет години, които следва да се присъдят
по равно на ищците, в съответствие с претендираната от тях разделност.
С оглед гореизложеното и поради несъвпадане в изводите на двете
инстанции, обжалваното решение следва да се отмени в обжалваната му част,
с която искът е отхвърлен за разликата от над по 150 лв. до по 168 107.50 лв.,
като се постанови ново, с което да се присъдят, ведно със закон ната лихва от
предявяването на иска.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца разноски, които за
първоинстанционното производство са в размер на допълнително сумата от
6
14 735.43 лв., а за въззивното производство в размер на 6 718.30лв., за
платена в полза на САС д.т.
Водим от горното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 07.05.2020г., постановено по гр.д.№ 9253/
2019г., 1-20 състав на Софийски градски съд, ГО, в частта, с която е от
хвърлил предявените от В. Д. А. и М. Г. Я. на основание чл.59, л.1 ЗЗД искове
срещу Сдружение „Съюз на бъл гарските автомобилисти“ за разликата над по
150 лв. до по 168 107.50лв., обезщетение за ползване на УПИІ-1474 в кв.7 на
местност „НПЗ Хладил ника-Витоша“, гр.***, за периода от 09.07.2002г. до
09.07.2007г., ведно със законната лихва, считано от 09.07.2007г. до
окончателното плащане, вместо което постанови:
ОСЪЖДА Сдружение „Съюз на българските автомобилисти“ на ос
нование чл.59 ЗЗД да заплати на В. Д. А. и М. Г. Я. разликата над по 150 лв.
до по 168 107.50лв., представля ващи обезщетение за неоснователно ползване
на собствения им имот, пред ставляващ УПИІ-1474 в кв.7 на местност „НПЗ
Хладилника-Витоша“, гр.***, за периода от 09.07.2002г. до 09.07.2007г.,
ведно със законната лихва, считано от 09.07.2007г. до окончателното плащане
на сумите.
ОСЪЖДА Сдружение „Съюз на българските автомобилисти“ да за
плати на В. Д. А. и М. Г. Я. допъл нително разноски за първоинстанционното
производство в размер на 14 735.43 лв., а за въззивното производство в
размер на 6 718.30лв., на осно вание чл.78, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС и
едномесечен срок от връчване на преписи на страните.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8