№ 6891
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Димитър К. Демирев
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20251100504772 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 3224/26.02.2025 г., постановено по гр.д. № 28583/2024 г. на
Софийски районен съд, 56 състав, съдът е признал за установено по предявения от В.
С. Р., ЕГН **********, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (1997 г., отм.) вр. чл.
212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (2006 г., отм.), че В. С. Р., ЕГН **********, има право на
допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд на длъжността „надзирател”
в затвора в гр. Бобов дол за периода 20.01.2003 г. – 31.12.2011 г. и за периода
01.07.2012 г. – 31.03.2014 г. в общ размер на 23,5 дена. Съдът е отхвърлил иска за
разликата над 23,5 дена до пълния претендиран размер от 75 дена допълнителен
платен отпуск за положен извънреден труд.
Със същото решение съдът е осъдил на основание чл. 229, ал. 4 ЗМВР (1997 г.,
отм.) вр. чл. 212, ал. 4 ЗМВР (2006 г., отм.) Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” да заплати на В. С. Р., ЕГН **********, сумата от 2877,93 лева,
представляващи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба – 17.05.2024 г., до окончателното
изплащане.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” да заплати на В. С. Р., ЕГН **********, сумата от 600 лева,
представляващи разноски по делото.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК съдът е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” да заплати по сметка на СРС държавна такса и възнаграждение за
изготвяне на експертиза по делото в размер на 655,52 лева.
1
Срещу уважителната част от първоинстанционното решение е постъпила
въззивна жалба от ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”.
Поддържа се, че първоинстанционното решение е неправилно. Твърди се, че съдът не
е съобразил, че искът не е предявен спрямо пасивно легитимиран ответник, тъй като
ГДИН е придобило качеството юридическо лице едва през 2009 г. Поддържа се, че
възражението за изтекла погасителна давност не е било съобразено от
първоинстанционния съд. Твърди се, че за извънредния труд е предвиден тригодишен
давностен срок и затова е неоснователен искът за обезщетение, дължимо поради
положен извънреден труд за повече от 3 години преди датата на исковата молба.
Поддържа се, че ищецът не е възразявал при определяне на платения му годишен
платен отпуск. Сочи се, че ищецът е бездействал, а през годините не е имало пречки за
упражняване на правото на отпуск. Твърди се, че не са взети предвид заповедите на
министъра на правосъдието от 2007 г. и 2013 г., с които е регламентиран редът за
ползване на отпуск в ГДИН, както и че ЗМВР (отм.) е препращал към ЗДСл за
неуредените случаи. В тази връзка се заявява, че по аналогия трябва да се приеме, че е
погасен по давност искът за установяване на допълнителен платен отпуск поради
положен извънреден труд. Твърди се, че СРС не е взел предвид, че ищецът е получил
обезщетение за труда, положен в периода 01.07.2009 г. – 30.06.2012 г., както и че е
сключена спогодба за периода 01.07.2012 г. – 31.03.2014 г. Предвид изложеното се иска
отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете. Претендират се
разноски.
В установения за това срок не е постъпил отговор на жалбата от ищеца В. С. Р..
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
За да се произнесе по жалбата, съдът съобрази от правна и фактическа
страна следното:
СРС е сезиран с установителен иск по чл. 124 ГПК вр. чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР
(2006 г., отм.) и чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (1997 г., отм.). Този установителен иск е
обективно кумулативно съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 212, ал. 1, т.
3 ЗМВР (2006 г., отм.) вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 ЗМВР (1997 г., отм.).
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, а по същество е и
правилно в обжалваната част. Аргументите на въззивния съд за този извод са
следните:
По делото е представена Заповед № Л-167-2/16.01.2003 г. на главния директор
на ГДИН при Министерство на правосъдието, с която В. С. Р. е назначен на
длъжността „надзирател” в затвор в гр. Бобов дол. В. С. Р. е встъпил в длъжност на
20.01.2003 г.
Въззивният съд не споделя доводите от жалбата на ГДИН, че Дирекцията не е
пасивно процесуално легитимирана по предявените от В. С. Р. искове. Действително
ГДИН е получила статут на юридическо лице с влизане в сила на ЗИНЗС през 2009 г. –
така чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС. При действала преди това уредба ГДИН е била
2
административно звено в Министерство на правосъдието според чл. 19а, ал. 2 ЗИН
(отм.). Съгласно чл. 20 ЗИН (отм.) личният състав на ГДИН е включвал държавни
служители и работници на трудови договори.
В чл. 87а ЗДСл е посочено, че при преобразуване на администрацията
служебното правоотношение с държавния служител не се прекратява. В същия смисъл
е и разпоредбата на чл. 123 КТ, приложима към работниците на трудови договори.
Следователно с отделяне на ГДИН през 2009 г. като самостоятелно юридическо лице
на бюджетна издръжка служебното правоотношение на ищеца В. С. Р. е преминало
към ГДИН. Затова последното се явява процесуално легитимирано по настоящите
искове, доколкото се твърди в исковата молба, че е налице неизползван допълнителен
платен отпуск поради положен извънреден труд, за който се твърди, че ГДИН като
страна по прекратеното служебно правоотношение следва да заплати обезщетение. Че
ГДИН е легитимирана да отговоря по исковете е видно и от практиката на ВКС по
сходни случаи – Решение № 50177/11.10.2022 г. по гр.д. № 640/2019 г. на III Г.О. на
ВКС, Решение № 50080/10.05.2023 г. по гр.д. № 3682/2019 г. на IV Г.О. на ВКС,
Решение № 45/07.06.2023 г. по гр.д. № 4302/2022 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение №
50071/24.03.2023 г. по гр.д. № 2813/2022 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение №
50198/19.05.2023 г. по гр.д. № 2773/2019 г. на IV Г.О. на ВКС и др.
По нататък трябва да се посочи, че според чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (2006 г., отм.)
работата на държавните служители извън работното време се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с
допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. В същия смисъл е и
разпоредбата на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (1997 г., отм.).
По арг. от чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР (2006 г., отм.) и чл. 229, ал. 1, т. 9 ЗМВР (1997
г., отм.) допълнителният платен годишен отпуск за положен извънреден труд е в
размер до 12 дена на година.
Противно на твърденията във въззивната жалба, трябва да се посочи, че в ЗМВР
(1997 г., отм.) и ЗМВР (2006 г., отм.) не се предвижда възможност държавните
служители, към чиято дейност тези закони са приложими, да упражнят правото си на
допълнителен отпуск с едностранно изявление. Поради значимостта на дейността на
тези държавни служители за обществения живот те не могат сами да решават кога да
преустановят изпълнението на задълженията си, за да ползват основен или
допълнителен платен отпуск. Отпуск тези държавни служители могат да ползват само
при насрещно волеизявление на ръководителя си. Тоест уредбата в ЗМВР (1997 г.,
отм.) и в ЗМВР (2006 г., отм.) съществено се отличава от тази в КТ и ЗДСл. В
изложения смисъл са разясненията на върховните съдии в Решение №
50147/25.10.2022 г. по гр.д. № 464/2019 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 48/28.06.2022
г. по гр.д. № 908/2019 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 174/13.11.2020 г. по гр.д. №
4893/2019 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 50071/24.03.2023 г. по гр.д. № 2813/2022 г.
на IV Г.О. на ВКС, Решение № 50198/19.05.2023 г. по гр.д. № 2773/2019 г. на IV Г.О. на
ВКС и др.
Както чл. 229, ал. 4 ЗМВР (1997 г., отм.), така и чл. 212, ал. 4 ЗМВР (отм., 2006
г.) предвиждат, че е недопустимо допълнителният платен отпуск поради положен
извънреден труд повече от 50 часа на тримесечие да се компенсира с парично
обезщетение. Такова компенсиране може да се извърши само при прекратяване на
служебното правоотношение.
С оглед на гореизложеното се налага изводът, че давността за правото на
допълнителен платен отпуск поради положен извънреден труд от държавните
служители, към дейността на които са приложими ЗМВР (1997 г., отм.) и ЗМВР (2006
г., отм.), започва да тече от момента на прекратяване на служебното
3
правоотношение. В този смисъл са Решение № 135/18.07.2022 г. по гр.д. № 1242/2019
г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 197/07.10.2019 г. по гр.д. № 786/2019 г. на IV Г.О. на
ВКС, Решение № 48/28.06.2022 г. по гр.д. № 908/2019 г. на III Г.О. на ВКС, Решение №
50156/18.10.2022 г. по гр.д. № 3261/2019 г. на III Г.О. на ВКС и др.
Нормите на чл. 59а ЗДСл и чл. 176а КТ, които предвиждат двугодишен
давностен срок за използване на годишния платен отпуск, не са относими към
допълнителния платен отпуск, представляващ компенсация за положения извънреден
труд от страна на държавните служители по ЗМВР (отм.) – така Решение №
86/08.02.2024 г. по гр.д. № 1300/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 358/14.06.2024 г.
по гр.д. № 1779/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 122/28.06.2022 г. по гр.д. №
2983/2019 г. на III Г.О. на ВКС. Правото на допълнителен платен отпуск продължава да
съществува и се запазва, независимо от обстоятелството, че при сега действащия
ЗМВР не е предвидено такова.
В случая е безспорно, а и се установява от представените писмени
доказателства, че служебното правоотношение между В. С. Р. и ГДИН е прекратено
считано от 02.10.2023 г. Исковата молба е депозирана на 17.05.2024 г. Следователно в
съответствие с трайната практика на ВКС претенциите на В. С. Р. са били
своевременно предявени – преди да изтече една година от прекратяване на служебното
правоотношение между страните по делото и преди да изтече давностният срок за
упражняване на правата на ищеца по съдебен ред.
Въззивният съд намира за неоснователно оплакването на ГДИН, че
първоинстанционният съд не е съобразил, че за периода 01.07.2009 г. – 30.06.2012 г.
ищецът В. С. Р. вече е получил дължимото му се обезщетение за положен извънреден
труд.
Действително по делото е представен препис от влязлото в сила Решение от
13.03.2013 г. по гр.д. № 1897/2012 г. на Районен съд – Дупница, потвърдено с Решение
от 16.10.2013 г. по в.гр.д. № 411/2013 г. на Окръжен съд – Кюстендил. С цитирания
съдебен акт ГДИН е осъдена да заплати на В. С. Р. сумата от 2883,64 лева,
представляващи общ размер на възнаграждения за извънреден труд за периода
01.07.2009 г. – 30.06.2012 г., ведно със законната лихва от 16.07.2012 г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 140 лева, представляващи общ размер на
дължимото обезщетение за забава до датата на исковата молба.
От мотивите на решението по гр.д. № 1897/2012 г. на Районен съд – Дупница е
видно, че съдът е съобразил, че съгласно ЗМВР (отм.) работата извън работното време
до 50 часа на тримесечие се компенсира с възнаграждение за извънреден труд,
увеличено с 50 %. Тоест присъдената сума от 2883,64 лева представлява дължимото
възнаграждение именно за изработеното над нормативно установеното работно време,
но до 50 часа за всяко тримесечие в периода 01.07.2009 г. – 30.06.2012 г.
Заплащането на това възнаграждение не означава, че е погасено правото на В. С. Р. на
допълнителен платен отпуск за положения извънреден труд над 50 часа за всяко
тримесечие в периода 01.07.2009 г. – 30.06.2012 г. Касае се за два различни начина за
компенсиране на държавните служители по ЗМВР (отм.) за положения от тях
извънреден труд. Първият начин е чрез заплащане на парично възнаграждение с
увеличение с 50 %, ако изработеното в повече е до 50 часа над нормативно
установеното работно време. Това възнаграждение може да бъде търсено от
държавния служител чрез осъдителен иск и по време на служебното правоотношение.
Вторият начин на компенсиране е чрез допълнителен платен отпуск, когато
нормативно установеното работно време е превишено с повече от 50 часа за всяко
тримесечение. Следователно според броя на отработените в повече часове за всяко
тримесечие държавният служител по ЗМВР (отм.) може да бъде компенсиран както
4
чрез възнаграждение с увеличение с 50 %, така и чрез допълнителен платен отпуск –
така Решение № 50147/25.10.2022 г. по гр.д. № 464/2019 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение
№ 48/28.06.2022 г. по гр.д. № 908/2019 г. на III Г.О. на ВКС и др. Предвид посоченото
не се установява СРС да се е допуснал нарушение на разпоредбите на ЗМВР (отм.)
относно компенсирането на положения извънреден труд.
Несъстоятелни са и доводите във въззивната жалба, че първоинстанционният
съд не е съобразил сключената между В. С. Р. и ГДИН спогодба от 02.12.2015 г. С
посоченото споразумение страните по делото са се съгласили, че за периода 01.07.2012
г. – 31.03.2014 г. В. С. Р. е положил извънреден труд в размер на 133 часа. За 30 от тези
часове се дължи компенсиране с 4 дена допълнителен платен отпуск. За останалите
103 часа се дължи компенсиране чрез възнаграждение за извънреден труд в размер на
540,94 лева.
Видно от счетоводната експертиза, както и от първоинстанционното решение за
периода 01.07.2012 г. – 31.03.2014 г. В. С. Р. има право на допълнителен платен отпуск
поради положен извънреден труд в размер на 4 дена. Тази констатация е било
обоснована именно със спогодбата от 02.12.2015 г., сключена между ГДИН и В. С. Р..
По делото нито се е твърдяло, нито е било доказано, че тези 4 дена допълнителен
платен отпуск са били използвани от В. С. Р. преди прекратяване на служебното му
правоотношение.
За периода 20.01.2003 г. – 31.12.2011 г. размерът на допълнителния платен
отпуск поради положен извънреден труд е определен от вещото лице, като изводите
му не са оспорвани от ГДИН. Отново нито се е твърдяло, нито е било доказано, че
отпускът за този период е бил използван преди прекратяване на служебното
правоотношение с В. Стоянов Р.. Размерът на общо дължимото обезщетение за
неизползвания допълнителен платен отпуск, определен от вещото лице, също не е
оспорван.
Във въззивната жалба не се съдържат други конкретни оплаквания срещу
изводите на първоинстанционния съд. Поради това ограниченият въззивен съд
съгласно чл. 269 ГПК не следва да извършва по-нататъшна проверка на
първоинстанционното решение, доколкото не може служебно да влошава положението
на насрещната страна по делото. В този смисъл е Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д.
№ 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС. Следва да се посочи обаче, че при служебно
извършената проверка въззивният съд не констатира допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми.
Съобразявайки горепосоченото, въззивният съд намира, че следва да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваната от ГДИН уважителна част. Налице е
съвпадение в изводите на първата и въззивната инстанции – установява се, че В. С. Р.
има право на допълнителен платен отпуск, като поради прекратяване на служебното
му правоотношение с ГДИН същият има право на обезщетение за неизползвания
отпуск.
По разноските:
При този изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има само
въззиваемият В. С. Р.. Със свое становище от 27.10.2025 г., депозирано преди
обявяване на делото за решаване, същият е претендирал разноски за въззивното
производство. Не са представени обаче доказателства за извършването на деловодни
разходи, поради което въззивният съд не следва да присъжда разноски на никоя от
страните по делото.
Така мотивиран, съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3224/26.02.2025 г., постановено по гр.д. №
28583/2024 г. на Софийски районен съд, 56 състав, В ЧАСТТА, в която е признато за
установено по предявения от В. С. Р., ЕГН **********, срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 212, ал.
5, т. 2 ЗМВР (1997 г. отм.) и чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (2006 г. отм.), че В. С. Р., ЕГН
**********, има право на допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд
над 50 часа на тримесечие на длъжността „надзирател” в затвора в гр. Бобов дол в
периода 20.01.2003 г. – 31.12.2011 г. и в периода 01.07.2012 г. – 31.03.2014 г. в общ
размер от 23,5 дена, както и В ЧАСТТА, в която на основание чл. 229, ал. 4 ЗМВР
(1997 г. отм.) вр. чл. 212, ал. 4 ЗМВР (2006 г. отм.) Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” е осъдена да заплати на В. С. Р., ЕГН **********, сумата от 2877,93
лева, представляващи обезщетение за неизползван допълнителен платен отпуск
поради положен извънреден труд в периода 20.01.2003 г. – 31.12.2011 г. и в периода
01.07.2012 г. – 31.03.2014 г., ведно със законната лихва от подаването на исковата
молба – 17.05.2024 г., до окончателното изплащане.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила като
необжалвано в установените за това срокове.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6