№ 219
гр. Пловдив, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000517 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260156 от 13.04.2021 г.,постановено по т.д.№308/2020 г. по описа на ОС-
Пловдив,ТО,XII-ти състав,е осъден ответника „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** да заплати на ищцата
Н. В. Щ. с ЕГН ********** сумата от 30 000 лв.,представляваща обезщетение за
неимуществени вреди-болки и страдания и неудобства,претърпени от пътнотранспортно
произшествие,настъпило на 14.02.2017 г. около 9,30 ч. В гр.Пловдив на ул.Д.,близо до
кръстовището с улица О.,причинено по вина на П.Н.Б. при управление от него на автобус
„Т.“ с рег. №***,собственост на „Х.“ООД,ЕИК ***,за което произшествие е образувана
преписка щета №***/17.02.2020 г. по описа на „З.“АД,ведно със законната лихва върху
главницата,считано от 09.03.2020 г. до окончателното й изплащане,като в останалата му част
до пълния предявен размер от 80 000 лв. иска е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Със същото решение ищцата Н. В. Щ. е осъдена да заплати на ответника „З.“АД-
гр.С. деловодни разноски по компенсация и съобразно отхвърлената част на исковете в
размер на 733,87 лв.,а ответникът „З.“АД е осъден да заплати по сметка на Окръжен съд-
Пловдив дължимата държавна такса и разноски,съобразно уважената част на иска,в размер
на 1887,50 лв.
С определение №261028 от 08.06.2021 г.,постановено по т.д.№308/2020 г. по описа на
1
ОС-Пловдив,решение №260156 от 13.04.2021 г. е изменено на основание чл.248 от ГПК в
частта му за разноските,като вместо осъдителния диспозитив за заплащане от ищцата на
съдебни разноски в полза на ответника в размер на 733,87 лв.,е постановено ответникът
„З.“АД да заплати на мл. адвокат С.А.Х.,в качеството й на процесуален представител на
ищцата Н.Щ.,адвокатско възнаграждение в размер на 1097,38 лв. за процесуално
представителство по т.д.№308/2020 г. по описа на ПОС на основание чл.38,ал.2 от Закона за
адвокатурата,а наред с това е постановено ищцата да заплати на ответника сумата от
1831,25 лв. деловодни разноски на основание чл.78,ал.3 от ГПК.Определението от
08.06.2021 г. не е обжалвано от страните в законоустановения срок и е влязло в законна
сила.
Настоящото въззивно производство е образувано въз основа на въззивна
жалба,подадена от ищцата в първоинстанционното производство-Н. В. Щ. чрез
пълномощника й адв. Н.Д..От съдържанието на жалба е видно,че първоинстанционното
решение се атакува от ищцата в частта,с която искът й срещу ответника „З.“АД е отхвърлен
за горницата над уважения размер от 30 000 лв. до размера от 50 000 лв.,както и в частта,с
която законната лихва е присъдена от датата 09.03.2020 г.Счита,че в обжалваните части
решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.В тази
вързка развива аргументи за обосноваване на позицията си,че определеният размер на
обезщетението е занижен с оглед принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД и постоянната
съдебна и застрахователна практика.Жалбоподателката твърди,че в конкретния случай не са
отчетени всички специфични обстоятелства,които имат значение при определяне размера на
претърпените от ищцата неимуществени вреди€наред с това счита,че при определяне на
дължимото обезщетение следва да се съобразят не само действително претърпените
неимуществени вреди по критериите на чл.52 от ЗЗД,но и актуализацията,съгласно
чл.492,т.1 от КЗ,според която за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт,минималната застрахователна сума се равнява на 10 420 000
лв. за всяко събитие,независимо от броя на пострадалите лица-обстоятелство,което
първоинстанционният съд не е съобразил и не е взел предвид при постановяване на своето
решение.
По отношение на акцесорната претенция за лихва върху застрахователното
обезщетение,жалбоподателката застъпва становището,че застрахователят дължи веднъж
законната лихва на основание чл.429,ал.3 от КЗ,дължима от виновния водач /застрахования/
и втори път дължи законната лихва на основание чл.497,ал.1,т.1 от КЗ за собствената си
забава,като в първия случай законната лихва се начислява от датата на деликта-14.02.2017 г.
до окончателното плащане,а във втория случай се начислява,считано от 15 работни дни след
уведомяването с извънсъдебната претенция,а именно-09.03.2020 г. до окончателното
плащане.Подробни доводи в тази насока развива в жалбата си.
И въз основа на всички изложени във въззивната жалба аргументи,жалбоподателката
Н.Щ. моли да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваните му части и да се
постанови съдебен акт,с който иска за заплащане на обезщетение да бъде уважен до размера
2
от 50 000 лв.,“ведно със законната лихва върху заявената сума главница,съгласно чл.429,ал.3
от КЗ от датата на деликта-14.02.2017 г. до окончателното й изплащане и законна лихва
върху заявената сума /главница и лихва по чл.429,ал.3 от КЗ/,съгласно чл.497,ал.1,т.1 от
КЗ,считано от 15 работни дни след уведомяването с извънсъдебната претенция,а именно-
09.03.2020 г. до окончателното й изплащане“.Претендира и разноските за двете инстанции.
Въззиваемият „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** е подал в законния срок писмен отговор на
въззивната жалба,с който е оспорил същата като неоснователна.Счита първоинстанционното
решение за правилно и законосъобразно в обжалваната му час.Твърди в отговора си,че е
изплатил изцяло на ищцата присъдените й на първа инстанция главница и лихви,за което
представя с отговора си два броя преводни нареждания.Счита,че изложените във въззивната
жалба доводи са неоснователни и не кореспондират със събрания по делото доказателствен
материал,а с обжалваното решение правилно и обосновано са преценени събраните
доказателства.Конкретни доводи в тази насока излага в отговора.Претендира сторените във
въззивното производство разноски.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателката оплаквания,а също и със събраните по делото
доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо
правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно решение и при подаването й е
спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо в обжалваната му част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
Процесният осъдителен иск е с правно основание чл.432,ал.1 КЗ и е предявен от Н. В.
Щ. против „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** за заплащане на сумата от 80 000 лв. като
застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди-болки и
страдания,явяващи се резултат от настъпило на 14.02.2017 г. ПТП.Първоначално искът е
предявен като частичен и ищцата е претендирала сумата от 60 000 лв. обезщетение като част
3
от сума в пълен размер от 80 000 лв.,но впоследствие в хода на делото ищцата е увеличила
иска си от 60 000 лв. на 80 000 лв.,при което положение претенцията й вече не е частична,а
за пълния сочен от ищцата размер на обезщетението.Наред с това,ищцата е поискала да й се
присъди законната лихва върху претендираната главница,считано от датата на настъпилото
ПТП-14.02.2017 г. до окончателното плащане,съгласно чл.429 от КЗ,а заедно с това е
поискала да се присъди върху главницата законна лихва и съгласно чл.497,ал.1,т.1 от
КЗ,считано от 15 дни след уведомяването с извънсъдебната претенция,а именно-09.03.2020
г. до окончателното плащане.Заявила е искане и за присъждане на съдебни разноски.
По повод на така предявения иск ищцата е изложила твърдения,че на 14.02.2017 г. в
гр.Пловдив около 9,30 часа е пътувала в автобус „Т.“ с рег. №***,собственост на „Х.“ООД с
ЕИК *** и управляван от правоспособния водач П.Н.Б.,като в момента,когато автобусът се е
движел по улица Д.,в близост до кръстовището с улица О.,водачът управлявал автобуса с
превишена скорост и рязко задействал спирачната му система,в резултат на което на
ищцата,като пътник в автобуса,й били причинени средни телесни повреди-счупване на
горния край на дясна раменна кост в областта на анатомичната шийка и израстъка-
туберкулума,както и контузия на дясна коленна става.Описва в исковата си молба какво
лечение и с каква продължителност е било проведено на причинените й травми,както и
какви неимуществени вреди е претърпяла и търпи вследствие на причинените й
увреждания.Твърди още,че към датата на процесното ПТП-14.02.2017 г.,е имало активна
застраховка „Гражданска отговорност“ за описания по-горе автобус,която е била
обективирана в сключен с ответника договор за застраховка и е с период на покритие от
15.08.2016 г. до 14.08.2017 г.Твърди още,че е изпълнила изискването по чл.380,ал.1 от
КЗ,като е завела пред ответника-застраховател извънсъдебна претенция за изплащане на
обезщетение и по тази претенция ответникът образувал щета №*** от 17.02.2020 г.,но
отказал да определи и изплати застрахователно обезщетение на ищцата.С оглед на
последното,ищцата твърди,че има правен интерес да предяви процесната съдебна претенция
спрямо ответника за изплащане на обезщетение за причинените й неимуществени вреди от
настъпилото застрахователно събитие.
Ответникът „З.“АД не е подал в законния срок писмен отговор на исковата молба,но
в пледоарията си след даване ход на устните състезания,е заявил становище чрез
процесуалния си представител-юрисконсулт М.,че иска следва да бъде отхвърлен като
неоснователен,тъй като не се е установило по категоричен начин описания в ИМ механизъм
на ПТП и получаване на увреждането,а и не са се събрали доказателства за противоправни
действия от страна на застрахования водач.
С обжалваното решение от 13.04.2021 г. първоинстанционният съд е приел за
доказано настъпването на процесното ПТП от 14.02.2017 г.,описвайки конкретно и
установения на база събраните доказателства механизъм на произшествието,а също е приел
за доказани и твърденията,че произшествието е настъпило вследствие на виновното
поведение на водача на автобуса,в който е пътувала ищцата-П.Н.Б.,който като управлявал
автобуса с превишена скорост /от 35 км/ч над разрешената/,задействал рязко спирачната му
4
система и в резултат на това предизвикал отрицателно ускорение от 3,89 м/сек.,което
причинило загуба на равновесие на пътниците в автобуса и така в крайна сметка се стигнало
до причиняване на телесни увреждания на ищцата /след като тя в резултат на рязкото
задействане на спирачната система на автобуса и предизвиканата от това загуба на
устойчивост,е паднала от седалката,на която е седяла в автобуса по време на
произшествието/.Съдът е приел за доказано и това,че в резултат на причиненото ПТП
ищцата е получила следните телесни травми-счупване на дясната раменна кост /в областта
на анатомичната шийка и израстъка/ и контузия на дясната колянна става с дълбоко
охлузване,като първата от посочените травми е довела до трайно затрудняване движенията
на десен горен крайник,а общо двете са причинили на ищцата болка и страдания без
разстройство на здравето.В решението си първоинстанционният съд е приел още,че в
резултат на настъпилото ПТП ищцата е претърпяла неимуществени вреди-болки и
страдания от причинените й телесни увреждания,в по-голяма степен-от счупването на
дясната раменна кост в горния й край,и по-умерени-от контузията на дясната колянна става
с дълбоко охлузване.Конкретните неимуществени вреди,които първоинстанционният съд е
приел за доказани,са описани в обжалваното решение.Наред с това,първоинстанционният
съд е прие за установено,че за автобуса,с който е причинено процесното ПТП,е имало
валидна и действаща към момента на настъпване на произшествието застраховка
„Гражданска отговорност“ по сключен за това договор с ответното дружество,както и че
ищцата е предявила пред ответника извънсъдебна претенция за изплащане на
застрахователно обезщетение,но ответникът не изплатил такова,а изискал от ищцата
представянето на допълнителни документи с изпратено до нея писмо,което
първоинстанционният съд е тълкувал като отказ за изплащане на застрахователно
обезщетение.Като краен резултат,първоинстанционният съд е счел,че е налице фактическия
състав на чл.432 от КЗ във вр. с чл.45 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното
застрахователно дружество за изплащане обезщетение на ищцата за причинените й
вследствие на процесното ПТП неимуществени вреди,а относно размера на обезщетението
съдът е счел,че в случая справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение е в размер
на 30 000 лв.,поради което предявения иск е уважен до този размер,а за разликата до пълния
му предявен размер от 80 000 лв. иска е отхвърлен като неоснователен и
недоказан.Уваженият размер обезщетение е присъден ведно със законната лихва,за която
съдът е приел,че следва да бъде начислена,считано от датата 09.03.2020 г. като дата,на която
ответникът-застраховател е бил уведомен за настъпване на застрахователното събитие,до
окончателното плащане.
Първоинстанционното решение не е обжалвано в осъдителната му част,с която
ответникът е осъден да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на
30 000 лв.Не е обжалвано и в отхъврителната му част за горницата над 50 000 лв. до
претендирания размер от 80 000 лв.,съответно на което решението е влязло в сила в тези му
необжалвани части.Решението е атакувано единствено от ищцата по предявения иск и то
само в частта,с която иска й е отхвърлен за разликата над уважения размер от 30 000 лв. до
размера от 50 000 лв.,както и в частта,в която законната лихва върху обезщетението е
5
присъдена от датата 09.03.2020 г.С оглед на така очертания предмет на обжалване,а и при
съобразяване на изложените във въззивната жалба оплаквания срещу атакуваните части от
първоинстанционното решение,въззивният съд счита за безспорно в настоящото
производство наличието на фактическия състав на чл.432,ал.1 от КЗ за ангажиране
отговорността на ответника като застраховател по предявения от ищцата осъдителен
иск.Или с други думи-безспорно е в настоящото въззивно производство,че процесният иск е
доказан по своето основание,а имайки предвид конкретните оплаквания срещу решението в
обжалваната му част,спорен пред настоящата инстанция остава въпроса за размера на
дължимото на ищцата обезщетение за търпените от нея неимуществени вреди от гледна
точка на принципа за справедливост,установен с нормата на чл.52 от ЗЗД,както и въпроса за
момента,от който се дължи законната лихва върху застрахователното обезщетение.По тези
именно въпроси въззивният съд дължи самостоятелна преценка с настоящото решение и в
тази връзка приема следното от фактическа и правна страна:
Както по-горе се посочи и е установено в първоинстанционното производств /на база
приложената медицинска документация и заключението на комплексната
съдебномедицинска и автотехническа експертиза/,вследствие на процесното ПТП,ищцата
Н.Щ. е получила телесни травми,изразяващи се в счупване на дясната раменна кост /в
областта на анатомичната шийка и израстъка/ и контузия на дясната колянна става с
дълбоко охлузване.Посоченото счупване е довело до трайно затрудняване движенията на
десния горен крайник на ищцата и е наложило лечение чрез гипсова имобилизация,както и
последващи контролни рентгенографии,без да е провеждано оперативно лечение,а
контузията на дясната колянна става с дълбоко охлузване са причинили поотделно и в
съвкупност болка и страдания,без разстройство на здравето на ищцата.Както е посочено в
коммплексната експертиза-част медицинска,непосредствено след процесното ПТП ищцата е
изпитвала от умерени до значителни по сила и интензитет болка и страдание,които
постепенно са затихвали в хода на оздравителния процес.А самият оздравителен
процес,както е посочено в експертизата,трае около 3-4 месеца при нормално протичане на
оздравителния процес,в който период се включва и извършване на физиотерапия след
премахване на гипсовата имобилизация.Получените травматични увреждания,както е
посочено в комплексната експертиза,подлежат на пълно възстановяване при спазване на
всички медицински препоръки.Констатирано е в заключението на експертизата,че след
19.04.2017 г. липсват медицински данни за състоянието на ищцата и за наличието на
усложнения,а при извършения преглед на същата на датата 13.11.2020 г. се е установило от
вещото лице д-р М. Б.,извършил прегледа,че същата има силно ограничени движения в
дясната раменна става,като вдига дясната си ръка напред до 90 градуса,странично-до 45
градуса и отвежда назад ръката си до 10 градуса.В крайна сметка е направено заключение в
експертизата,че при пострадалата Н.Щ. са налице по-продължителни от стандартните болки
и страдания,като към момента на изготвяне на експертизата не са възстановени в пълен
обем движенията на дясната раменна става и са налице описаните по-горе ограничения в
движението на същата става.В дадените в съдебното заседание на 08.03.2021 г.,вещото лице
6
Б. уточнява,че при пострадалата ищца оздравителният процес е протекъл нормално,но
впоследствие,в резултат на недобре проведена рехабилитация,са останали ограничения в
движенията на дясната ръка.А занапред,както сочи вещото лице,ищцата ще може да
изпълнява с дясната си ръка „доста от нещата“,но все пак ще има болезнени движения,което
обстоятелство ведно с това,че същата не вдига ръката си повече от 90 градуса,ще й създава
пречки при работата й като стоматолог /имайки предвид,че по професия ищцата е
стоматолог/.
Наред с горното,от показанията на разпитания в първата инстанция свидетел А.Щ.-
съпруг на ищцата,става ясно,че непосредствено след инцидента,когато ищцата е била в
болницата заради получените травми,същата е била много стресирана,плачела и изпитвала
огромна болка според впечатленията на свидетеля,който отишъл при съпругата си в
болницата.След като се прибрала от болницата вкъщи,ищцата не можела да се обслужва
сама над 5-6 месеца,според показанията на свидетеля,като той й е помагал и е полагал грижи
за нея,а освен това ищцата е имала и патерица,с чиято помощ се е движела.През това време
ищцата можела да изпълнява само „елементарни неща“ с лявата ръка и изпитвала силна
болка заради травмата в другата ръка,а след шестия месец започнала рехабилитация и едва
тогава болките започнали да намаляват.В началото на рехабилитацията съпругът й я е
придружавал,а в края на рехабилитационния период в Спортния диспансер,тя започнала и
сама да ходи до там.Според свидетеля,ищцата получила много тежка психическа травма в
резултат на процесния пътен инцидент,защото отпаднала възможността тя отново да
упражнява професията си-стоматолог,а и макар вече да си служи с дясна ръка,ищцата
продължавала понякога да изпитва физическа болка в същата ръка.Свидетелят заявява,че
ищцата няма сила в дясната ръка и има ограничение в движението на същата ръка,като и
към момента /т.е. до момента на разпита на свидетеля,проведен в съдебното заседание на
05.10.2020 г./,ищцата не се била възстановила,била много избухлива,често се будела през
нощта и като цяло,свидетелят дава оценка,че ищцата не е същата и е много
различна,различни били и отношенията и атмосферата в дома й,а процесният случай се
отразил негативно и на самия свидетел.
И на следващо място,по първоинстанционното дело е приета комплексна
съдебнопсихиатрична и психологична експертиза,изготвена от вещите лица д-р М.Г.-
психиатър и Д.В.-клиничен психолог,от неоспореното заключение на която се изяснява,че
ищцата Н.Щ. има установено психично страдание с дългогодишна давност /от 2015 г.
насам/,което обаче няма връзка с процесния пътен инцидент и се изразява в рецидивиращо
депресивно разстройство /РДР/.Това разстройство,според вещите лица,е било утежняващ
фактор във времето на случилото се с ищцата след пътния инцидент и е допринесло ищцата
да развие постравматично стресово разстройство,съпроводено със ситуативно обусловена
тревожно депресивна и астено вегетативна симптоматика.Вещите лица сочат още,че
непосредствено след процесното ПТП ищцата е преживяла остра стресова реакция,довела до
разстройство на адаптацията с тревожно депресивна симптоматика,изпитвала е неудобство
и е споделиля пред вещите лица оплаквания,които имат невротичен характер.Към момента
7
на изготвяне на експертизата ищцата продължавала да провежда медикаментозно
лечение,но както става ясно,това лечение е свързано с рецидивиращото депресивно
разстройство,придобито от нея още преди процесното ПТП и целта на това лечение е
настъпване на ремисия на посоченото разстройство.От същата екпертиза става ясно и
това,че ищцата е работела като стоматолог до 2015 г.,а след това е започнала работа като
социален работник и е работела като такава към момента на процесното ПТП,станало на
14.02.2017 г.
За определяне справедливия размер на обезщетението,базирайки се на
гореустановените обстоятелства,съдът отчита характера и вида на причинените на ищцата
телесни увреждания вследствие на процесния пътен инцидент,факта,че за един период от
около шест месеца ищцата е имала сериозни ограничения и затруднения в ежедневното си
самообслужване вследствие на получените травми /основно от травмата на дясната ръка/ и е
имала нужда от чужда помощ през това време относно обслужването си.Отчита и
претърпените от ищцата психически страдания в резултат на уврежданията от процесното
ПТП,времето на възстановителния период,проведеното лечение на уврежданията и факта,че
то все пак не е изисквало оперативна намеса,а също така отчита и възрастта на ищцата към
момента на настъпване на произшествието и социално-икономическите условия в страната
към релевантния момент на увреждането,т.е. към момента на пътното произшествие.Отчита
обаче и факта,че развитото от ищцата след пътния инцидент посттравматично разстройство
не се дължи единствено на преживяванията, произтичащи от инцидента,а върху това
състояние на ищцата е рефлектирало и съществуващото от по-рано и нямащо връзка с този
инцидент нейно психическо страдание,изразяващо се в рецидивиращо депресивно
разстройство.Наред с това отчита и факта,съобразен и от първоинстанционния съд,за
това,че преустановяването на стоматологичната практика на ищцата не е в пряка причинна
връзка с претърпяното ПТП,тъй като е настъпило преди инцидента.И при съобразяване на
всичко изложено,въззивният съд намира,че справедливият размер на обезщетението за
търпените от ищцата неимуществени вреди вследствие на произшествието следва да бъде
определен на сумата от 30 000 лв.,колкото е приел и първоинстанционният съд.До този
размер въззивният съд счита за основателен иска за неимуществени вреди,а за разликата до
претендирания размер от 80 000 лв. иска е неоснователен и като такъв подлежи на
отхвърляне.До този краен извод е стигнал и първоинстанционния съд в обжалваното
решение,поради което същото следва да се потвърди като правилно в обжалвана част,с
която иска е отхвърлен за горницата над присъдения размер от 30 000 лв. до размера от 50
000 лв. /а над този размер до претендирания такъв от 80 000 лв. решението не е
обжалвано,както по-горе се отрази в настоящото решение/.
Първоинстанционното решение е обжалвано от ищцата и в частта,с която законната
лихва върху обезщетението е присъдена,считано от 09.03.2020 г.
занапред.Жалбоподателката счита,че ответникът-застраховател дължи веднъж законна лихва
на основание чл.429,ал.3 от КЗ,която се дължи и от виновния водач /застрахования/,и
дължи втори път законна лихва на основание чл.497,ал.1,т.1 от КЗ за собствената си
8
забава,като лихвата на първото основание се дължи от датата на деликта-в случая от
14.02.2017 г. до окончателното плащане,а лихвата на второто посочено основание се дължи
върху заявената сума,формирана от главница и лихва по чл.493,ал.3 от КЗ и се
дължи,считано от 15 работни дни след уведомяването с извънсъдебната претенция,в случая
от 09.03.2020 г. до окончателното плащане.
По въпроса за законната лихва върху застрахователното обезщетение,претендирано
на основание чл.432,ал.1 от КЗ,настоящият съд приема следното:
От разпоредбата на чл.493,ал.1,т.5 от действащия Кодекс за
застраховането,приложим спрямо конкретния случай,застрахователното покритие включва
и лихвите по чл.429,ал.2,т.2 от КЗ,което означава,че застрахователят отговаря и за лихвата
за забава,когато застрахованият отговоря за тях пред увреденото лице.А от разпоредбата на
чл.429,ал.3 от КЗ следва,че лихвите за забава на застрахования по ал.2,т.2,за които той
отговаря пред увреденото лице,се плащат от застрахователя само в рамките на
застрахователната сума /лимита на отговорност/.В този случай от застрахователя се плащат
само лихвите за забава,дължими от застрахования,считано от датата на уведомяването от
застрахования за настъпване на застрахователното събитие по реда на чл.430,ал.1,т.2 от КЗ
или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице,която от датите е най-ранна.Или,отговорността на прекия причинител за
лихви,считано от датата на непозволеното увреждане съществува,но същата по силата на
самия закон /КЗ/ се поема от застрахователя от един по-късен момент,в който му е станало
известно настъпването на застрахователното събитие.Не е налице законова възможност в
тежест на застрахователя да се възложат и лихвите за времето от увреждането до
уведомяването му за това.Този извод не може да бъде оборен от правилото на чл.497 от КЗ
във вр. с чл.496 от КЗ.Тези норми установяват отговорността на самия застраховател за
плащане на законни лихви върху дължимото обезщетение,която отговорност е резултат от
неговата собствена забава.
По първоинстанционното дело е установено,че на датата 17.02.2020 г. ищцата е
отправила извънсъдебна претенция през ответника-застраховател за изплащане на
обезщетение за неимуществени вреди по повод на процесното ПТП и на същата дата въз
основа на тази претенция на ищцата ответникът е образувал щета №***,както е видно от
приложеното към първоинстанционното дело писмо с изх.№1233/1/ от 24.02.2020
г.,отправено от ответника и адресирано до Пътна полиция-Пловдив с копие до адв. Н.Д.
/пълномощник на ищцата/.С други думи,датата 17.02.2020 г. следва да бъде приета за
датата,на която застрахователят е бил уведомен от пострадалата ищца за настъпилото
застрахователно събитие /респ. когато същата е предявила пред него застрахователна
претенция/.При това положение и понеже по делото липсват данни застрахователят да е бил
уведомен за застрахователното събитие на по-ранна дата,то датата 17.02.2020 г. следва да се
приеме и за датата,от която тече законната лихва за забава върху присъденото
обезщетение.При определяне на началния момент,от който се дължи законната лихва върху
обезщетението, първоинстанционният съд се е ръководил от подобни на настоящия съд
9
аргументи и също е приел,че законната лихва се дължи от датата на уведомяване на
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие или от предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице,която от датите е най-ранна,но погрешно е
приел в мотивите на решението си,че датата на уведомяване е 09.03.2020 г.Оттам и
погрешно е прието,че законната лихва върху дължимото обезщетение следва да се
присъди,считано от 09.03.2020 г. до окончателното плащане.Предвид
изложеното,първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно в
частта,с която законната лихва върху обезщетението от 30 000 лв. е присъдена,считано от
09.03.2020 г. и вместо това да се постанови,че законната лихва върху същото обезщетение се
дължи,считано от датата 17.02.2020 г. до окончателното плащане на обезщетението.А като
се имат предвид представените пред въззивната инстанция два броя преводни нареждания
от 11.05.2021 г. и 14.05.2021 г. /л.15 и л.16/,от които е видно,че ответникът е изплатил на
ищцата присъденото й с първоинстанционното решение обезщетение от 30 000 лв. /в която
част решението не е обжалвано/,то законната лихва следва да се присъди,считано от
посочената начална дата-17.02.2020 г. до датата на извършеното окончателно плащане на
обезщетението-14.05.2021 г.
Предвид горните съображения,като краен резултат,въззивната жалба е основателна
единствено в частта,насочена срещу началния момент,от който е присъдена законната лихва
върху обезщетението и то само що се отнася до по-ранния момент,от който следва да се
начислява лихвата,сравнено с определения от първоинстанционния съд начален момент-
вместо от 09.03.2020 г. същата се дължи от 17.02.2020 г.Не е основателна обаче жалбата в
частта й,насочена срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение за
разликата над 30 000 лв. до сумата от 50 000 лв. обезщетение и в частта й,с която е
поискано законната лихва да бъде начислявана,считано от датата на деликта-17.02.2017
г.,нито пък в частта относно искането за начисляване на лихва за забава по чл.497,ал.1,т.1 от
КЗ върху обезщетението и лихвата по чл.429,ал.3 от КЗ,считано от 15 работни дни след
уведомяването на застрахователя с извънсъдебната претенция.
Предвид изхода от спора след произнасянето на въззивната инстанция,въззиваемото
дружество има право на разноски на основание чл.78,ал.3 във вр. с чл.81 от ГПК.Същото е
заявило искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция
и това искане е основателно,като се има предвид изхода от спора пред настоящия съд и като
се отчете обстоятелството,че по настоящото дело въззиваемото дружество е представлявано
от юрисконсулт.Затова и на основание чл.78,ал.8 от ГПК на въззиваемото дружество следва
да се присъди юрисконсултско възнаграждение,което като размер следва да се определи на
основание чл.25,ал.1 от Наредбата за правната помощ и при съобразяване на това
жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на същото дружество юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лв.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
10
ПОТВЪРЖДАВА решение №260156 от 13.04.2021 г.,постановено по т.д.№308/2020 г.
по описа на ОС-Пловдив,ТО,XII-ти състав,в обжалваната част,с която предявеният от Н. В.
Щ. с ЕГН ********** против „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** осъдителен иск по чл.432,ал.1 от КЗ за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,претърпени вследствие на ПТП от
14.02.2017 г.,е отхвърлен за горницата над уважения размер от 30 000 лв. до размера от 50
000 лв.
ОТМЕНЯ решение № 260156 от 13.04.2021 г.,постановено по т.д.№308/2020 г. по
описа на ОС-Пловдив,ТО,XII-ти състав,в частта,с която ответникът „З.“АД с ЕИК *** е
осъден да заплати на ищцата Н. В. Щ. с ЕГН ********** законна лихва върху
обезщетението от 30 000 лв.,считано от датата 09.03.2020 г. до окончателното плащане на
обезщетението,като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „З.“АД-гр.С. с ЕИК *** да заплати на ищцата Н. В. Щ. с ЕГН **********
законна лихва върху присъденото й с решение №260156 от 13.04.2021 г.,постановено по т.д.
№308/2020 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,XII-ти състав,обезщетение за неимуществени
вреди от 30 000 лв.,считано от датата 17.02.2020 г. до датата 14.05.2021 г.,на която е
извършено окончателното плащане на същото обезщетение.
ОСЪЖДА Н. В. Щ. с ЕГН ********** да заплати на „З.“АД-гр.С. с ЕИК ***
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,ал.8 от ГПК в размер на 300 лв. /триста
лева/.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11