Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,11.04.2019 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8554 по описа за 2017
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 107567 от 02.05.2017 год., постановено
по гр.дело № 24120/2016 г. на СРС, 53 състав, е отхвърлен предявения от А.А.Б.,
ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв.М.Ч. ***, с адрес на призоваване:
гр.Момчиловград, общ.Кърджали, ул.“ ******, срещу „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от Изпълнителния директор Д.С.Д.,
иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ, за заплащане на сумата 40000 лева-
обезщетение за търпени неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на
настъпилото на 29.02.2012 г. при трудова злополука травматично увреждане,
изразяващо се в счупване на долния край на лъчевата кост на дясната ръка,
придружен със силно изразен оток и кръвонасядане, както и продължително
обездвижване на дясната ръка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на
иска до изплащането. С решението на съда е осъдена А.А.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, сумата 150 лева- разноски по делото,
сторени пред СРС.
Срещу
решението на СРС, 53 с-в е постъпила
въззивна жалба от А.А.Б., подадена чрез пълномощника адв.М.Ч., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск. Твърди се, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения
подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник „Б.П.“ ЕАД, ***, чрез процесуалния си представител юрк.К.Минова
оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от А.А.Б. срещу „Б.П.“
ЕАД, ***, иск с правно основание чл.200 от КТ за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
Предмет на разглеждане в настоящето
производство е предявения от А.А.Б. срещу „Б.П.“ ЕАД, ***, иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на сумата от
40000 лв. за претърпени неимуществени вреди, ведно със законна лихва за забава,
считано от 29.02.2012 год.- датата на увреждането до окончателното изплащане на
сумата.
В настоящия случай, не се спори между
страните, а и с оглед на събраните по
делото доказателства, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че
между пострадалата ищца А.А.Б. и ответника „Б.П.“ ЕАД, *** е съществувало
валидно трудово правоотношение до 12.11.2012 год., по силата на което същата е
заемала длъжността Началник ПС Припек, ОПС Кърджали, РУ „ Б.П.“ Пловдив при „Б.П.“
ЕАД, ***. Не се спори между страните, а и видно от решение № 2153-15-52/ 26.02.2016 г., издадено от Директор на
Териториално поделение- Пловдив на НОИ, е приета станалата на 29.02.2012 год.
злополука с А.А.Б., ЕГН ********** в осигурител РУ „ Б.п.“ ЕАД- гр.Пловдив, ЕИК
******0097 за трудова злополука по чл.55, ал.1 от Кодекса за социално
осигуряване/КСО/. От мотивите на процесното решение, издадено от Директор на
Териториално поделение на НОИ- гр.Пловдив, се установява, че в ТП на НОИ- гр.Кърджали е подадена декларация за трудова злополука от
А.А.Б.- пострадало лице, с ЕГН **********, с адрес: ***, заведена с вх.№ 27/
28.11.2012 г. на ТП на НОИ- Кърджали, като по информация от декларацията, злополуката
е станала на 29.02.2012 г. в осигурител „ Б.П.“-ЕАД, гр.София. Прието е за
установено в мотивите на процесното решение, че в протокол за разследване № 1/
14.01.2013 г. на ТП на НОИ- гр.Кърджали е отразено, че на 29.02.2012 г. преди
обяд са докарани дърва за пощенската станция в с.Припек, като пострадалата А.А.Б.
и пощальонът В.А.Ш.са пълнили дървата в
чували и са ги внасяли в пощенската станция. В процеса на работа около 10,15
часа, А.Б. се е подхлъзнала на заледените стълби и е паднала, при което е
усетила болка в дясната ръка. Пострадалата била транспортирана от В.Ш.с лек
автомобил до ЦСМП- гр.Кърджали, където
дясната ръка на А.Б. е била гипсирана и пострадалата е настанена в МБАЛ“ Д-р ******“
АД, гр.Кърджали, отделение по ортопедия и травматология. От епикриза /И.З 2920
от 2102/, изд. от МБАЛ“ Д-р ******“ АД, било видно, че А.Б. е постъпила в
болницата на 29.02.2012 г. за лечение с диагноза „ счупване на долния край на
лъчевата кост“ на дясна ръка, като след проведено закрито наместване на фрактурата,
пострадалата е била изписана на следващия ден- 01.03.2012 год. Прието е за
установено също така в процесното решение, че в случая са налице всички кумулативно
предвидени в чл.55, ал.1 от КСО предпоставки за приемане на станалата на
29.02.2012 год. злополука с А.А.Б. за трудова- т.е: налице е внезапно
травматично увреждане на здравето на осигурено лице, възникнало през време на
извършване на работа в интерес на предприятието и е налице причинна връзка
между увреждането на здравето на лицето и конкретната злополука. Не се спори
между страните, че решение № 2153-15-52/
26.02.2016 г., издадено от Директор на Териториално поделение- Пловдив на
НОИ е влязло в законна сила. Признаването на злополуката за трудова от
компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на
работодателя за обезвреда. Т.е с оглед на така установената фактическа
обстановка, съдът приема, че са налице предвидените в закона материалноправни
предпоставки на чл.200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на
ответното дружество – в качеството му на работодател, да обезщети ищцата за
причинените й неимуществени вреди в резултат на претърпяната от нея на
29.02.2012 г. трудова злополука. От събраните по делото гласни доказателства и
изслушаната съдебно-медицинска експертиза не буди съмнение и обстоятелството,
че като пряка и непосредствена причина от станалия инцидент, ищцата е претърпяла
неимуществени вреди – болки и страдания, което поражда задължение за
работодателя да ги обезщети.
Съдът намира за основателен основния
изложен довод във въззивната жалба, че предявения иск с правно основание чл.200
от КТ не е погасен по давност. От друга страна неоснователно е възражението на
ответника, че предявения от ищцата иск с правно основание чл.200 от КТ е
погасен по давност.
Паричното
вземане, предмет на настоящето съдебно производство, се погасява с изтичането
на уредената в чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ тригодишна /обща за притезанията,
възникнали по трудово правоотношение/ давност. Съгласно разпоредбата на чл.
358, ал. 2, т. 2, изр. 2 от КТ погасителната давност започва да тече от
момента, от който възниква изискуемостта на паричното вземане, а това е
моментът, в който то е следвало да бъде удовлетворено по надлежния ред. Но за
да бъде упражнено, една от предпоставките, обуславяща пораждането на това
притезателно право, следва да бъде установена по административноправен ред. Тъй
като спорното материално право възниква вследствие на претърпяна трудова
злополука, тя трябва да бъде установена по надлежния ред с индивидуален
административен акт, като от този момент настъпва изискуемостта на
претендираното вземане. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК,
безпротиворечиво се приема, че, за да възникне вземането на увредения
работник/служител срещу работодателя за репариране на вредоносните последици от
трудовата злополука, е необходимо признаването на злополуката за трудова от
надлежен административен орган. В Решение № 319/22.06.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 204/2009 г., III г. о., ГК, е изяснено, че „липсата на влязъл в сила
индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е
пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице
елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по
този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по
съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може
да бъде игнориран”. /В този смисъл е и Решение № 339/10.10.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 859/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 31/02.02.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 1894/2009 г., ІV г. о./ Следователно,
вземането за обезщетение при настъпила трудова злополука възниква от смесен
фактически състав с гражданскоправни последици, т. е. признаването на
злополуката за трудова с индивидуален административен акт е конститутивна част
от фактическия състав на обезщетението по чл. 200, ал. 1 КТ. В този смисъл, до
признаване на злополуката за трудова не е породено годно за защита вземане
срещу ответника, поради което то не може да бъде надлежно упражнено, респективно
не тече погасителна давност. Едва от
момента, в който се установи, че злополуката е трудова - с акт, издаден от
компетентния административен орган, ще започне да тече и давностният срок по
чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Очевидно именно това е била волята на законодателя,
който е предписал в разпоредбата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, че погасителната давност
по отношение правото, предмет на иска, започва да тече от момента, в който притезанието
е могло да бъде упражнено, респективно в момента, в който по вземането е
трябвало да се извърши плащане по надлежния ред от работодателя.
Тригодишният
давностен срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл.200 от КТ за
вреди, причинени от трудова злополука тече от датата, на която злополуката е
призната за трудова.Това разрешение произтича от установената по реда на чл.290
от ГПК практика/например решение № 319 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г.
на ІІІ г.о./,съгласно която установяването на трудовата злополука може да става
само по надлежния административен ред/по чл.57 от КСО и Наредбата за
установяване, разследване,регистриране и отчитане на трудовите злополуки-ДВ
бр.6/2000г./,като е недопустимо установяването й по общия исков ред. Доколкото
наличието на влязъл в сила индивидуален административен акт за установяване на
трудова злополука е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност
на работодателя по чл.200 от КТ/ а процедурата по издаването му отнема време/–
следва да се приеме,че началният момент,от който възниква вземането за
обезщетение е датата на влизане в сила на този акт. Тъй като това е деня, в
който правото предмет на иска е могло да бъде упражнено по смисъла на чл.358
ал.2 т.3 от КТ, от него следва да тече тригодишния давностен срок. Следователно
в процесния случай , най-ранният момент, когато е започнала да тече
погасителната давност по отношение на процесното материално право, е 26.02.2016
г. – в момента на издаването на решение № 2153-15-52/26.02.2016 г. на Директор
на ТП на НОИ- гр.Пловдив, с което злополуката с ищцата е призната за трудова /страните
не спорят, че това решение на компетентния административен орган е влязло в
законна сила/. В настоящия случай при положение, че трудовият характер на
злополуката е установен на 26.02.2016 г., а искът е предявен на 03.05.2016 г.-
то давностния срок за предявяването му не е изтекъл. В тази връзка и по
изложените съображения, доводите на ответника за погасяване на исковата
претенция на ищцата по давност се явяват изцяло неоснователни.
На
следващо място неоснователно е възражението на ответника, че в случая
пострадалата ищца е допринесла за
трудовата злополука, като е допуснала груба небрежност, т.е., че е налице
съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. По приложението на чл.201, ал.2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че груба небрежност при трудова
злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните
последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати.
Такова субективно отношение ще е налице, когато пострадалият не е изпълнил
определени свои задължения по трудовото правоотношение във връзка с
безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа при съзнаване на
възможността от настъпване на вредоносен резултат. Съгласно разпоредбата на
чл.154, ал.1 от ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна
на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради
проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при
условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само,
че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и то
със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и самонадеяното
отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване. Съгласно
решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр.дело № 2302/2017г., ГК, III г.о. на ВКС,
съдържанието на понятието груба небрежност при
трудова злополука, поради липса на легална дефиниция, многократно е разяснявано
в практиката. Съгласно решение № 79 от 27.02.2012 г. по
гр.дело № 673/2011 г. на ІV г.о.
на ВКС - то е налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването
на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще
ги предотврати. Единна е практиката и относно изходната позиция, че "не
всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба
небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с
увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният
би положил в подобна обстановка"/решения № 977 от 14.01.2010 г. по гр.дело
№ 298/2009 г. на ІV г.о./ Пострадалият следва да е допринесъл за трудовата
злополука, но вината му не може да се предполага. Доказателствената тежест за
предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя /решение № 62 от 24.02.2015 г. по
гр.дело № 2798/2014 г. на ІV
г.о./ Небрежността в гражданското право е неполагане на грижа според един
абстрактен модел - поведението на определена група лица/ добрия стопанин/, с
оглед естеството на дейността и условията за извършването й /решение № 348 от 11.10.2011 г.
по гр.дело № 387/2010 г. на ІV
г.о./ Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на
вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той
съпричинява вредата. В хипотезата, при която работодателят е нарушил правила за
безопасност на труда и работникът е допринесъл за настъпване на злополуката,
работодателят отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с
виновното му поведение, но не и за тези, които са последица от поведението на
увредения /ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от 07.10.2013 г. по
гр.дело № 3248/2013 г. на ІV г.о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр.дело №
1298/2014 г. на ІІІ г.о./. Във всички случаи преценката за наличието на груба
небрежност е конкретна и зависи от установените факти по делото /решение № 194
от 21.06.2011 г. по гр. дело № 1248/2010 г. на ІІІ г.о./.
В
случая, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и цялостна
оценка на конкретната фактическа обстановка при настъпване на трудовата
злополука на 29.02.2012 г., съдът приема, че не е доказано твърдението на
ответника, че с поведението си ищцата е съпричинила вредоносния резултат при
допусната груба небрежност. По делото не са ангажирани никакви доказателства от
страна на ответника, чрез неговия процесуален представител в тази насока. Не е
установено към момента на злополуката ищцата да се е отклонила от изпълняваните
от нея трудови задължения или да е нарушила правилата за безопасност, което
поведение да има отношение към настъпването на вредоносния резултат. В
процесния случай, съдът приема, че работодателят не е доказал по категоричен и
безспорен начин обстоятелството, че пострадалата/ ищца по делото/ е допуснала
груба небрежност, като част от механизма на трудовата злополука, което води и
до обоснован извод за неоснователност на възражението на въззивника- ответник
по приложението на разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ. С оглед на тези
съображения, настоящият състав намира, че в случая не е доказано по делото
съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат, при допусната от нея
груба небрежност, поради което и не е налице основание за намаляване на
дължимото обезщетение по чл.201, ал.2 от КТ.
На
следващо място изцяло неоснователно е възражението на ответника, че в процесния
случай при определяне на дължимото обезщетение на ищцата следва да се приложи разпоредбата на чл.200,
ал.4 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 4 от КТ, дължимото
обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за
застраховане на работниците и служителите, а дължимото обезщетение според
определението на ал. 3 на същия член е разликата между причинената вреда –
неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението
и/или пенсията по общественото осигуряване. Следователно, дължимото обезщетение
за вреди от трудова злополука, както е в процесния случай, се определя от сбора
на претърпените имуществени вреди /претърпени загуби и пропуснати ползи/ и
неимуществени вреди. Имуществените вреди се установяват по вид и размер и се
кумулират, неимуществените вреди се определят по справедливост, и от получената
обща сума се намалява полученото обезщетение и/или пенсията по общественото
осигуряване. Последното намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал.
4 от КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител
е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на
работниците и служителите за риска „трудова злополука” за сметка на
работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни условия
на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на
застрахователното събитие /настъпването на трудовата злополука/, е определена в
застрахователния договор. В случай на изплатено обезщетение от набраните
вноски, които работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за
настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на
пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за
една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя
обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор.
Когато разпорежда, че по посочения начин се намалява „дължимото обезщетение”,
законът не предвижда намаляването да се извършва само в случаите на предявени
претенции само или и за имуществени вреди.
В
настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че
ответникът е доказал твърдението си, че към датата на настъпване на трудовата
злополука, ищцата е била застрахована от ответника „ Б.П.“ ЕАД, *** по
застрахователна полица за групова застраховка „ Злополука“ в ЗАД „ Армеец“-АД,
гр.София. От друга страна, в случая не е
установено по делото обстоятелството, че ищцата е подала заявление за изплащане
на застрахователно обезщетение, както и че същата е получила обезщетение от
страна на застрахователя. По делото не са ангажирани от страна на ответника
доказателства в тази насока. С оглед на което дължимото на ищцата обезщетение
за претърпени неимуществени вреди не следва да бъде намалявано по реда на
чл.200, ал.4 от КТ, тъй като по делото не е доказан факта на заплатено
застрахователно обезщетение на ищцата.Намаляване на дължимото обезщетение
според чл. 200, ал. 4 от КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият
работник или служител е получил парична сума по сключени договори за
задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова
злополука” за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за
здравословни и безопасни условия на труд. От друга страна съдът приема за
изцяло неоснователно възражението на ответника, че дължимото на ищцата
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следва да бъде намалено по
аналогия с разпоредбата на ал.3 на чл.200 от КТ, с получените от нея трудови
възнаграждения за периода на временна неработоспособност. Това възражение е неоснователно, тъй като разпоредбата
на чл.200, ал.3 от КТ е приложима
само при репариране на причинени вреди под формата на пропусната полза, а
именно - при настъпили имуществени вреди, водещи до невъзможност за сигурно,
респективно с голяма
степен на вероятност увеличение на имуществото. При определяне на размера на обезщетението за
неимуществени вреди е ирелевантно обстоятелството дали ищцата е получавала трудово възнаграждение,
тъй като същото не репарира причинени неимуществени вреди. В случай че
на ищцата й е било изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди по сключена застраховка "Живот" или "Трудова
злополука", това обезщетение следва да се приспадне.
На следващо
място, относно
размера на дължимото обезщетение на
ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на трудовата злополука от 29.02.2012 г., съдът приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Понятието
,,справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението /ППВС № 4
от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата,
при които са извършени, интензитетът и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за
увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване
състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди
включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и
претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален
дискомфорт за определен период от време.
Настоящият съдебен състав намира, че при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат
взети предвид следните правнорелевантни обстоятелства, установени със
заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза и събраните в
първоинстанционното производство писмени
и гласни доказателства: 1/ характера и естеството на
полученото от ищцата травматично увреждане;
2/ интензитета
на претърпените от ищцата болки и страдания;
3/
продължителността на периода на временна неработоспособност на ищцата,
причинена от трудовата злополука; 4/ начинът на увреждането и
обстоятелствата, при които е настъпило; 5/ преживените от ищцата
стрес и уплаха; 6/ възрастта на ищцата към датата на злополуката; 7/ пълното
възстановяване на ищцата от физическата травма, без последващи усложнения и
остатъчни последствия за нейното здраве.
При съобразяване на горепосочените
обстоятелства, за претърпените болки и страдания от физическо и психическо
естество по преценка на настоящия съд на ищцата следва да бъде определено
обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 10000 лв./ десет
хиляди лева/, отговарящо на
общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Определянето
на по-голямо по размер обезщетение, предвид характера на увреждането, което не
е довело до трайно влошаване на здравословното състояние на ищцата, периода на
възстановяване и пълното възстановяване на здравето на ищцата към настоящия
момент, би довело до несъответстващо на изискванията на справедливостта
имуществено разместване.
По
изложените съображения и предвид несъвпадане изводите на двете инстанции
относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът по
чл. 200 от КТ е отхвърлен до размер на сумата от 10000 лв., като вместо него се постанови решение, с
което искът бъде уважен за тази размер, ведно със законна лихва за забава върху
обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 10000
лв., считано от датата на настъпване на увреждането, в резултат на трудовата
злополука/ 29.02.2012 год./ до окончателното й изплащане.Съдът приема, че
предявения иск с правно основание чл.200 от КТ за разликата над 10000 лв. до
пълния предявен размер от 40000 лв. се явява неоснователен и недоказан, и като
такъв следва да бъде отхвърлен. В тази връзка, обжалваното решение в посочената
му част, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. Обжалваното решение
следва да бъде потвърдено и в частта, с която ищцата е осъдена на основание
чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на ответника, разноски по делото сторени в производството
пред СРС.
По разноските по делото:
На
основание чл.78, ал.1 от ГПК, ищцата има право на разноски за
първоинстанционното и въззивното производство, съразмерно на уважената част на
предявения иск. Същата е доказала извършването на разноски в
първоинстанционното производство, в размер на сумата от 3460 лв.,
представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
договор за правна защита и съдействие от 27.04.2016 год. По отношение на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение,
от въззиваемата страна- ответник е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК- за
прекомерност, което съдът намира за основателно. Като взе предвид фактическата
и правна сложност на делото и съобрази доводите и възраженията на страните,
обема на събраните доказателства, обективиращи релевантните факти, повдигнатите
правни въпроси и тяхното разрешаване, въззивният съд приема, че адвокатското
възнаграждение на пълномощника на въззивника-ищец за първоинстанционното
производство, следва да бъде намалено до
размер на сумата от 1730 лв. В тази връзка ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищцата на основание чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени
разноски в производството по делото пред първата съдебна инстанция, съобразно
уважената част на предявения иск в размер на сумата от 432,50 лв. От друга
страна, ищцата е доказала извършването
на разноски във въззивното производство, в размер на сумата от 700 лв.,
представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно
договор за правна защита и съдействие от 27.05.2017 год. По отношение на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение,
от въззиваемата страна- ответник е направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК- за
прекомерност, което съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия
случай заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция
не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.
В тази връзка ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени разноски в производството по делото
пред въззивната инстанция, съобразно уважената част на предявения иск в размер
на сумата от 175,00 лв.
На следващо място при този изход на спора и с
оглед на изрично направеното искане, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство в размер на сумата от 100 лв. С оглед
разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемата страна- ответник, следва да
бъде осъдена да заплати по сметка на СГС,
сумата
от 200 лв., представляваща дължима държавна такса за въззивното производство, а
по сметка на СРС сумата от още 400 лв., представляваща дължима държавна такса
за първоинстанционното производство, както и сумата от още 50 лв.,
представляваща разноски за възнаграждение за вещо лице.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 107567 от 02.05.2017 год.,
постановено по гр.дело № 24120/2016 г. на
СРС, 53 състав, в частта, с
която е отхвърлен предявения от А.А.Б., ЕГН **********,***, чрез адв.М.Ч., с
адрес на призоваване: гр.Момчиловград, общ.Кърджали, ул.“ ******, срещу „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.200 от КТ до размер на сумата от 10000 лв./ десет
хиляди лева/, представляваща обезщетение за търпени неимуществени вреди- болки
и страдания, вследствие на настъпилото на 29.02.2012 г. при трудова злополука
травматично увреждане, изразяващо се в счупване на долния край на лъчевата кост
на дясната ръка, придружен със силно изразен оток и кръвонасядане, както и
продължително обездвижване на дясната ръка, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от предявяване на иска до изплащането и вместо това постановява:
ОСЪЖДА
„Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на А.А.Б., ЕГН **********,***,
чрез адв.М.Ч., с адрес на призоваване: гр.Момчиловград, общ.Кърджали, ул.“ ******,
на основание чл.200 от КТ, сумата от 10000 лв./ десет хиляди лева/,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания,
в резултат на установена с решение № 2153-15-52/ 26.02.2016 г., издадено от Директор на
Териториално поделение на НОИ, гр.Пловдив, трудова злополука, станала на 29.02.2012 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на увреждането- 29.02.2012 г. до окончателното
й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 607,50 лв. / шестстотин и
седем лева, и 50 стотинки/, представляваща направените пред двете инстанции
разноски /заплатено адвокатско възнаграждение/.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК, „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, сумата от 200 лв. / двеста лева/,
представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.6 от ГПК, „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати по сметка на Софийски районен съд, сумата от още 400 лв./ четиристотин лева/, представляваща дължима държавна
такса за първоинстанционното производство, както и сумата от още 50 лв./ петдесет
лева/, представляваща разноски за възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА А.А.Б.,
ЕГН **********,***, чрез адв.М.Ч., с адрес на призоваване: гр.Момчиловград,
общ.Кърджали, ул.“ ******, да
заплати на „Б.П.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78,
ал. 8 във връзка с ал.3 от ГПК, сумата
от 100 лв./ сто лева/ – юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 107567 от 02.05.2017 год., постановено по
гр.дело № 24120/2016 г. на
СРС, 53 състав, в останалата
обжалвана част.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.