№ 3908
гр. В., 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 19 СЪСТАВ, в публично заседание на осми
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Кристиана Кръстева
при участието на секретаря Теодора К. Кирякова
като разгледа докладваното от Кристиана Кръстева Гражданско дело №
20243110114079 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано предявен от В. С. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес гр.
В., ул. „О. П." ***** срещу „С. К.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. С., бул.
Ц. Ш. ******, обективно кумулативно съединени искове както следва:
1/ за прогласяване за нищожен на чл.11 от Договор за потребителски кредит
1056735/17.04.2024г., в който е предвидено, че страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл.5 /поръчител физическо лице или
банкова гаранция/, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 970,58лв., на осн. чл.26, ал.1,
предл. 3 ЗЗД / поради накърняване на добрите нрави/;
2/ за прогласяване за нищожен на чл.6 ал.2 от Договор за потребителски кредит
1056735/17.04.2024г., в който е предвидено, че страните се съгласяват, че кредитополучателят
заплаща сторените от кредитора разходи за събиране на просрочените вземания съгласно Тарифата
за таксите и допълнителни услуги, на осн. чл. 10а, ал.2 ЗПК.
Исковата претенция се основава на следните фактически твърдения: Твърди се,
че на 17.04.2024г. е сключил договор за потребителски кредит № 1056735 с ответника, по
силата на който му е предоставен кредит в размер на 800лева, при 50% фиксиран ЛП и
62,94% ГПЛ. Предвидени били 12погасителни вноски, като общо дължимата сума от
кредитополучателя била в размер на 1105,42лева. Съгласно чл. 11 от договора във вр. с чл.5,
кредитополучателят дължал неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема в размер
на 970,58лв. Твърди, че клаузата на чл. 11 от договора е нищожна, тъй като е загубила
обезпечителния и санкционния си характер. Отделно се сочи, че е неравноправна по см. на
чл. 143 ал.2 т.5 ЗЗП. Същата заобикаляла и разпоредбата на чл. 33 ал.1 ЗПК. На отделно
основание се сочи и нищожност на клаузата, уреждаща разходи за извънсъдебно събиране
на вземания. В чл. 6 ал.2 от договора било разписано, че при забава или неизпълнение на
задълженията кредиторът може да предприеме действия за извънсъденмо събиране на
вземанията, разходите за което се заплащат от кредитополучателя съгласно Тарифата за
таксите и допълнителни услуги. Същата се сочи да противоречи на забраната на чл. 10а ал.2
от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси свързани с
действия по управление на кредита. Молбата е за уважаване на исковата претенция и за
1
присъждане на разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който исковата
претенция се оспорва, като неоснователна. Сочи, че при формиране на ГПР са спазени
всички изисквания на чл. 11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК. Уговорената неустойка не следвало да бъде
вкл. в ГПР.Същата била уговорена, като санкция за неизпълнение, а процесният договор бил
сключен изцяло по волята на ищеца. С тази цел последният попълнил искане за сключването
му, получил подробна информация за кредитния продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Сочи, че е разполагал с 14дни, в които
да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗКП. Отделно от това в
периода 2021-2024г. ищецът бил сключил общо 6 договора, като всички те съдържали
уговорка за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Счита, че ищецът е
сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва
кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми над
главницата, съответно кумулиране на разноски. Ето защо намира, че не е налице
заблуждаваща търговска практика и неравноправност между страните. Сочи още, че
разходите за извънсъдебни действия на кредитора не са такси по договора, а разходи по
повод на неизпълнение. Молбата е за отхвърляне на исковите претенции и за присъждане на
разноски.
В проведеното открито съдебно заседание страните не се явяват и не се
представляват, но с нарочни молби поддържат исковата претенция и отговра на исковата
молба.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, и приложимите материални норми, съдът приема за
установено от фактическа страна и прави следните правни изводи:
Между страните е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че същите са
обвързани по силата на сключен между тях договор за кредит № 1056735/17.04.2024г. Видно
е от същия, че кредиторът „С. К.“ ООД е предоставил на ищцата кредит в размер на 800лева
за срок от 12месеца. Годишният процент на разходите е 62,94%, а годишният лихвен
процент - 50%. Дължимата сума по кредита възлиза на 1105,42лв.
Съгласно чл. 5 от процесния договор за кредит, ищецът е следвало да предостави
едно от следните обезпечение - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на съответните
условия. В случай, че такова обезпечение не бъде предоставено, то съгласно чл.11 от
договора, ищецът следва да заплати неустойка в размер на 970,58лева.
В чл.6, ал.2 от договора е предвидено заплащане на сторените от кредитора разходи
за събиране на просрочените вземания съгласно Тарифата за таксите за разходите, във
връзка с предоставяните от дружеството продукти. Съгласно Тарифа за такси за
„допълнителни услуги" на ответника, сумата не може да надхвърля 25% от главницата по
договора.
При тази установеност на фактите, съдът възприе следните правни изводи:
Хипотезата на чл. 26, ал.1, пр.3-то ЗЗД установява нищожност на клаузите в
договорите, които противоречат на добрите нрави. В тази връзка нищожна е клауза за
неустойка по едно облигационно правоотношение, в т.ч. и договор за потребителски кредит,
когато същата противоречи на добрите нрави в хипотезата когато е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, в който смисъл и
задължителната съдебна практика оформена в ТР №1/15.06.2010г. по т.дело №1/2009г. на
ОСТК на ВКС. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
2
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /Решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Предмет на настоящия спор по
предявения главен иск е неустойка, която е уговорена като клауза в договор за
потребителски кредит № 1056735/17.04.2024г., по силата на който кредитора „С. К.“ ООД е
предоставил на кредитополучателя – ищцата Т. кредит в размер на 800лева. От
фактическите твърдения, изложени от ищеца и събраните по делото писмени доказателства
съдът приема, че сключения договор за паричен заем по своята правна характеристика
отговаря на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК. Следователно
длъжникът се ползва от регламентацията на потребителската закрила, уредена в Закона за
защита на потребителите – арг. чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 – 148 ЗЗП. Съобразно
императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Процесната клауза – чл.11 препраща към разпоредбата на чл. 5 от договора за потребителски
кредит, които са приети към момента на възникване на облигационното правоотношение, в
които е регламентирано задължението на да бъде предоставено обезпечение във връзка с
проучения заем по договор за потребителски кредит, което може да бъде под формата на
поръчителство. Друга форма на обезпечение е предоставяне на банкова гаранция издадена
от търговска банка. Разпоредбата на чл.16 от ЗПК предвижда императивно задължение на
кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на
последния. Претендираното вземане за неустойка, произтича от клауза на договора за
кредит, съгласно която такава се дължи, в случай, че заемателят не предостави в тридневен
срок от подписване на договора обезпечение на задълженията си посредством
поръчителство, съответно банкова гаранция от лицензирана търговска банка. Следователно
тази клауза де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция (вменени й с нормата на чл. 16 от ЗПК) за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води само до допълнително
увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата за предоставяне на
обезпечение, респективно за уговаряне на неустойка при непредоставяне на такова,
противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с
кредитни продукти. Наред с това неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното
задължение на потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин,
неустойката очевидно излиза извън присъщите обезпечителни и обезщетителни функции и
цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване в размер на процесната
сума от 970,58лева. Доколкото съдът прие, че процесната неустойка уговорена в чл.11 от
договора за потребителски кредит е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционни функции, то същата е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави, което обосновава основателност на предявения установителен иск. При
изложените съображения следва бъде прогласена нищожността на клауза за неустойка
предвидена в чл.11 от договор за потребителски кредит № 1056735/17.04.2024г., съдържаща
задължение за плащане на сумата от 970,58лева, поради накърняване на добрите нрави, на
осн. чл. 26, ал.1, пр.3-во ЗЗД.
На следващо място в разпоредбата на чл.10а, ал. 1 ЗПК е предвидена възможност за
кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. В същото време в чл.10а, ал. 2 ЗПК е въведена забрана кредиторът да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Клаузата по чл. 6, ал. 2 от договора уреждаща разходите за извънсъдебно
събиране на вземания от договора се явява нищожна поради противоречие на императивната
правна норма на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Възможността кредиторът да въвежда такси извън
3
стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а ЗПК и е предвидена за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична
забрана съгл.чл.10а, ал.2 ЗПК да се изискват такси и комисиони за действия, свързани с
управлението и усвояването на кредита. С твърденията за въведени с договора за паричен
заем клаузи за начисляване на разходи и такси за извънсъдебно събиране, след настъпване
падежа на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението в чл.33
ЗПК и въвеждане допълнителни плащания, свързани единствено със забава на длъжника.
Тъй като тези клаузи преследват забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава, те противоречат пряко на чл.33 ЗПК и са недействителни като не
пораждат права и задължения за страните. По отношение на „разходи и такси за
извънсъдебно събиране” – същото възниква под условие за настъпил падеж на главните
задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл.33, ал.1 ЗПК, при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С
уговаряне на таксата, на практика се постига заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК.
От друга страна, разходите за извънсъдебно събиране на вземането, противоречат на чл.10а,
ал.2 ЗПК, тъй като по същество представляват разход, свързан с усвояване и управление на
кредита, който не е уговорен, не е включен и в обявените на страната разходи по кредита.
По изложените съображения съдът приема, че предявените искови претенции са
основателни и следва да бъдат уважени.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на поискани и доказани разноски.
Представен е списък съгласно който се претендират такива за заплатена ДТ от 100лева и
присъждане на разноски за адв. възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. в размер на 480лева,
в вкл. ДДС.
Нормата на чл. 38, ал.2, изр.2 от ЗА посочва, че съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да
го заплати. При съблюдаване на тази норма следва изводът, че съдът е този, който определя
какво следва да е възнаграждението на процесуалния представител, предоставил безплатна
правна помощ. Съобразявайки чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения
за адвокатска работа (изм. – дв. бр. 14 от 2025г.) за минималните размери на адвокатските
възнаграждения следва, че дължимото възнаграждение в настоящото производство възлиза
на 400лева или 480лева с вкл. ДДС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клауза за неустойка уговорена в разпоредбата на чл.11 от
Договор за потребителски кредит № 1056735/17.04.2024г., в който е предвидено, че страните
се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в чл.5 /поръчител физическо лице или банкова гаранция/,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 970,58лв, на осн. чл. 26, ал.1, пр.3- во ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клауза на чл.6 ал.2 от Договор за потребителски кредит
1056735/17.04.2024г., в който е предвидено, че страните се съгласяват, че
кредитополучателят заплаща сторените от кредитора разходи за събиране на просрочените
вземания съгласно Тарифата за таксите и допълнителни услуги, на осн. чл. 10а, ал.2 ЗПК.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. С., бул. Ц.
Ш. ****** да заплати на В. С. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес гр. В., ул. „О. П." *****
сумата от 100лева съдебно – деловодни разноски, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
4
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. С., бул. Ц.
Ш. ****** да заплати на адв. Д. Г., вписан в АК - Ловеч с № **********, със съдебен адрес:
гр. Т., ул. „З. С." ********* сумата от 480лева представляваща сторени съдебно-деловодни
разноски за адв. възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
5