Р Е Ш Е Н И Е
№ 260002 07.08.2020
г. гр.Стара Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО отделение, ІІ състав,
в открито съдебно заседание,
на двадесет и осми юли две хиляди и двадесета година,
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА
МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА МИШОВА
Секретар: Катерина Маджова
като разгледа докладваното от съдия- докладчик ЗЛАТЕВ
в.гр.д. № 1409 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е на осн. чл.267- 269 и
чл.293, ал.1, пр.3 и ал.3 във с чл.294, ал.1 и чл.297 от ГПК във вр. с чл.14,
ал.4 от ЗСПЗЗ.
Въззивното дело е образувано по
подадена в законния 2- седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба вх.№ 3635/07.02.2018г.
от 2 бр. ответнички П.Х.Г. и Е.Х.Х./***/ против изцяло
негативното за тях първоначално Решение № 60/18.01.2018г. по гр.д.№ 1215/2015г.
по описа на РС- Ст.Загора, поправено с Решение № 988/26.09.2018г. за допускане
поправка на ОФГ в диспозитива на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. С въззивната
жалба Решението на РС се атакува, като недопустимо и се развиват оплаквания, че
за ищците/въззиваеми/ липсвал правен интерес от предявения иск по чл.14, ал.4
от ЗСПЗЗ, понеже не били подали заявление за възстановяване в срока по чл.11,
ал.1 от ЗСПЗЗ и не били предявили съответния иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ до
изтичането на преклузивния законоустановен срок за това. Претендират
обезсилване на обжалваното Решение на РС и прекратяване на производството по
делото, като претендират и присъждане на направените от тях разноски пред двете
съдебни инстанции. Не са поискали
събиране на нови доказателства пред настоящата въззивна съдебна инстанция. Не
са се явили лично, не се е явил техен процесуален представител, и не са
пледирали пред настоящия въззивен съд.
В законния 2- седмичен срок
по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
Отговор вх.№ 8220/26.03.2018г. от 3 бр. ищци/въззиваемите/ Г.Г.И., Д.М.И.
и Т.М.И./***/, с който въззивната жалба се оспорва, като неоснователна и
недоказана. Излагат подробно своите фактически и правни доводи, че въпросът за
допустимостта на предявения иск е бил решаван на два пъти от различни съдебни
състави на настоящия въззивен ОС- Ст.Загора, произнасяли се по пътя на
инстанционния контрол чрез отмяна на постановени в хода на първоинстанционното
производство прекратителни определения, като било прието наличието на правен
интерес от предявения иск, тъй като в полза на наследодателя на ищците е било
подадено заявление за възстановяване на процесните земеделски земи в
законоустановените за това срокове. Претендират потвърждаване на обжалваното първоинстанционно
Решение и присъждането на съдебно-деловодни им разноски пред въззивната
инстанция. Не са представили свои нови доказателства пред настоящата въззивна
съдебна инстанция. В пледоарията на общия им процесуален представител- адвокат
поддържат Отговора си на в.жалба и писмената си защита пред предишния състав на
ОС- Ст.Загора. Молят да се потвърди атакуваното Решение, и да им се присъдят
разноските по делото.
Междувременно по спора е налице влязло в
законна сила и задължително за съда и за страните по делото изцяло отменително касационно
Решение № 48/26.06.2020г. гр.д.№ 2272/2019г. по описа на ІІ
ГО на ВКС- София, с чиито задължителни указания настоящия въззивен съд е длъжен
да се съобрази изцяло предвид императивната разпоредба на чл.297 от ГПК.
Въззивният съд в настоящия си състав констатира, че при новото
разглеждане на делото пред въззивната инстанция никоя от страните не е поискала
и представила нови доказателства в процеса, и съдът не е събирал служебно нови
доказателства в новото въззивно производство.
След запознаване със становищата на всяка
от страните, с мотивите на атакуваните първоинстанционни Решения, обсъждайки събрани
от РС доказателства и приложимите материалноправни и процесуални норми,
въззивният съд счита за установено и доказано по несъмнен и безспорен начин от
фактическа и правна страна следното :
Първоинстанционния РС- Ст.Загора е бил
сезиран с предявени от Г.Г.И., Д.М.И. и Т.М.И./***/ против П.Х.Г. и Е.Х.Х./и двете от ***/ активно и пасивно
субективно съединени искове, с които трите ищци претендират признаване за
установено по отношение на двете ответнички, че са собственици по наследство на
½ идеална част от множество подробно описани земеделски земи, находящи
се в землището на ***, достатъчно индивидуализирани по вид, площ, категория и
местност в исковата молба. Същите излагат своите твърдения, че с ответничките
били съсобственици на процесните земеделски земи по наследство по закон от общия
им наследодател Г.П.Г./б.ж. на ***, починал на 30.05.1983г./, признати за
възстановяване с Решение от 18.08.1993г. на ПК- Ст.Загора на името на наследниците
на Г.П.Г. и възстановени им с Решение от 16.04.1996г. Твърдят, че тези процесни
земеделски земи били собственост на лицето Х.Г.Т./починал на 30.01.1969г./,
който бил оставил за своя единствен законен наследник и общ наследодател на
страните Г.П.Г., които земи през 1956г. били внесени в ТКЗС от Х.Г.Т./починал
на 30.01.1969г./. В атакуваното Решение на РС безспорно е установено, че в
процеса на възстановяването/реституцията/ на земеделските земите до тогавашната
ПК- Ст.Загора било подадено заявление от името на Х.Г.П., в качеството му на
наследник на Г.П.Г., който заявявал, че от своя страна наследявал по закон Х.Г.Т.
и така била водена цялата преписка, като с официално Писмо от 23.08.1993г. заявителят
Х.Г.П. е бил уведомен, че се признава и определя за възстановяване правото на
собственост на наследниците на Г.П.Г., върху земеделските земи с план за
земеразделяне в землището на ***, съгласно представените документи. В
атакуваното му Решение РС правилно е установил, че до смъртта на М.Т.И. на 30.01.2014г.
ищците получавали полагащата им се рента, и дотогава не са имали никакви
спорове относно собствеността с ответничките. След смъртта на М.Т.И.
ответниците П.Х.Г. и Е.Х.Х. им заявили, че повече няма да им дават рента,
понеже с Решението от 1996г. на ПК- Ст.Загора процесните земеделски земи били
възстановени само на името на баща им Х.Г.П./вече покойник към онзи момент/, а
не на името на всички наследници по закон, като плащаната до момента рента била
само израз на добра воля и добри намерения. Установено е било също така, че
съгласно запазените документи в Държавен архив- Ст.Загора Х.Г.Т. бил притежавал
земеделски земи в землището на ***, и той, а не Х.Г.П., бил влязъл с тях в ТКЗС
през 1956г., а в преписката в ОСЗ- Ст.Загора тези същите земеделски земите били
заявени за възстановяване от Х.Г.П., като наследник на Г.П.Г., а в последствие
ПК- Ст.Загора издала Решение за възстановяването на тези земи на името
еднолично на Х.Г.П. в качеството му на техен собственик. По този начин на
практика по една и съща преписка в органа по възстановяване на собствеността
върху земеделски земи, първоначално се възстановявали като наследствени
земеделските земи, и после пак по същата преписка и въз основа на същите
документи те се признавали за възстановяване, като индивидуална собственост на
един от наследниците- заявителя, внесъл ги в тогавашното ТКЗС. В тази връзка и
с оглед на тези факти и обстоятелства ищците са заявили наличието на техен
доказан правен интерес да се признае със съдебно решение по отношение на
ответниците, че те трите са собственици по наследство на ½ ид. част от
всички процесни земеделски земи, находящи се в землището на ***, възстановени
на името на наследниците по закон на Г.П.Г. и да се отмени Решението от
16.04.1996г. на ПК- Ст.Загора, като нищожно. Поради което отправената до РС искова
претенция е за установяване съществуването на едно спорно право- признаването
за установено по отношение на ответниците, че заедно с тях ищците били
съсобственици при равни квоти от по ½ ид.ч. на процесните земеделски
имоти, възстановени с решението на ПК от 1996г. и че съответно ищците били
собственици по наследство от общия им наследодател Х.Г.Т. на ½ ид.ч. от всички
тези земеделски земи.
Направено е и възражение за придобиване
на собствеността върху процесните имоти по давност чрез добросъвестно владение,
тъй като от възстановяването на собствеността върху земеделските земи през 1996г.
наследодателят на ищците, а след това и самите те, били владели и ползвали
необезпокоявано от никого имотите и правото им на собственост не било оспорвано
от ищците.
От описателната част на
няколкократно коригираната Искова молба и от мотивите на обжалваното първоинстанционно
Решение се установява, че РС е бил сезиран
с иск с правно основание по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ за установяване, че към
момента на включването им в ТКЗС процесните земеделски земи, находящи се в землището
на *** са били собственост на общия на страните наследодател Г.П.Г..
В диспозитива на решението си съдът е
приел за установено по отношение на П.Х.Г. и Е.Х.Х.,***,
че ищците Г.Г.И., Д.М.И. и Т.М.И.,***, притежават правото на собственост, на
основание реституция по ЗСПЗЗ, върху ½ идеална част от процесните
земеделски имоти, подробно описани с индивидуализиращите им белези по
представените скици, които земи са оставени в наследство от Г.П.Г., б.ж.
на ***, починал на 30.05.1983 г.
Безспорно е, че съгласно чл.6 от ГПК съдебните производства започват по
молба на заинтересованите лица, а предметът на делото и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят от страните, поради което изцяло от волята на
ищците зависи чрез какъв иск и в какъв обем ще защитават накърненото си от
правния спор право, а в контекста на спазване на принципа на диспозитивното
начало следва да се извършва във всеки конкретен случай и произнасянето на съда
по правния спор, с който е сезиран. Твърдените от
ищците обстоятелства, обуславящи претендираното от тях право, съставляват
предмета на доказване в исковото производство, и преценката за тяхното наличие и
за съществуването на произтичащото от тях право, представляват преценка по
съществото на спора и се извършва от съда със съдебното му решение. В конкретния
случай РС правилно е приел, че предявеният от ищците иск се отнася до спор за
материално право по смисъла на чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, като първоинстанционният
съд се е произнесъл по исковата претенция, с която е бил сезиран, с атакувания му първоинстанционен
акт/първоначалното Решение и Решението за поправка на ОФГ/, които съдебни актове
съответстват напълно на търсената защита, по предявената искова претенция
относно иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Основното оплакване във въззивната
жалба е относно процесуалната допустимост на постановеното съдебно решение от
РС- Ст.Загора се явява неоснователно и недоказано, тъй като въпросът с
процесуалната допустимост е решаван на три пъти през известен интервал от време
от различни състави на настоящия въззивен съд по един и същ начин- както с
първото Определение № 69/23.01.2016г. по ч.гр.д.№ 1015/2015г., така с второто Определение № 781/15.09.2016г.
по в.ч.гр.д.№ 1338/2016г., така и по с Определение № 373/28.04.2017 г. по
в.ч.гр.д.№ 1168/2017г.- и трите по описа на ОС- Ст.Загора. В процесния случай
са налице изричните разпоредби на
чл.14, ал.7 и 7а от ЗСПЗЗ, предоставящи възможност за промяна на вече
постановеното Решение на бившите ПК/респ. на сегашните ОСЗГ/, включително и в
частта на адресата при наличие на тяхно или на съдебно Решение по заявлението. Следователно
именно тези законови разпоредби
обуславят безусловно процесуалната допустимост на установителния иск по чл.14,
ал.4 от ЗСПЗЗ, тъй като в
процесния случай, част от наследниците са поискали възстановяване на
земеделската земя и такова е било постановено със стабилизиран административен
акт, като в случая със заявлението е била заявено общото количество земеделска
земя на общия на всички страни по делото наследодател, и по отношение претендираните
1/2 ид.ч. от тази възстановена земеделска земята на името само на един от
наследниците/вносителя й в ТКЗС/ ищците се явяват заинтересовани страни.
Трайната съдебна практика на ВКС е, че установителния иск по чл.14, ал.4 от
ЗСПЗЗ е допустим и е предявен при наличието на правен интерес, когото имотите
са били възстановен по реда на ЗСПЗЗ в полза на едната страна, какъвто се явява
очевидно процесния случай, като допустимостта на този уст. иск се определя от
наличието на спор за материалното право на собственост върху конкретните
процесни земеделски имоти към момента на колективизацията му през 1956 г. с
оглед възстановяване на собствеността върху тях. Фактът, че е приключила
административната процедура по възстановяване на собствеността пред ОСЗГ не е
пречка за предявяване уст. иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ при наличието на
влязлото в сила Решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, като ОСЗГ е длъжна на осн. чл.14,
ал.7 от ЗПСЗЗ да измени Решението си относно лицата, на които е възстановена
собствеността/всички страни по делото/. Настоящият съдебен състав счита, че от
решаващо значение за правния интерес по иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е спорната
земя да е била своевременно заявена за възстановяване пред поземлената
комисия/което в конкретния случай е било своевременно направено/
независимо от това дали
заявлението е било на името на двамата братя или само на единия от тях. С оглед
задължителните указания в т.2 от ТР № 1/1997г. във
връзка с т.З от ТР № 2/1996г./и двете на ОСГК на ВКС- София/, от съществено значение
при правилната преценка на правния интерес от иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е фактът
и обстоятелството, че земеделската земя своевременно е била заявена за
възстановяване пред местната ПК, а не това на чие име е била заявена тя. Следва
да се вземе предвид и т.З от ТР № 2/1996г. на ОСГК на ВКС- София, че правото на
възстановяване на собствеността е относимо към всеки имот, а не към лицето,
което го е претендирало. Поради което при безспорното наличие на спор за
материално право, ако с влязло в сила съдебно Решение по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ
бъде установено, че собственик на земята е бил общия наследодател на всички
страни по делото, а не един от наследниците му по закон/какъвто е процесния
случай/, местната ПК може да постанови свое Решение за възстановяване на собствеността
върху земеделските земи по чл.14, ал.7а от ЗСПЗЗ, като промени лицата, в чиято
полза или вреда е издадено това нейно Решение- т.е. съсобствеността може да се
възстанови и по адм. ред по преписката пред ПК/ОСЗ/, образувана по заявление на
наследник на единия от тях. Видно от приложената преписка на ПК- Ст.Загора, със
заявление № 08097/05.03.1992г. наследодателят на ответниците Х.Г.П.е бил заявил
за възстановяване земеделски земи в общ размер на 109.130 дка, като наследник по
закон на общия наследодател на страните Г.П.Г., като с това той е инициирал
производство по чл.14, ал.1 -3 от ЗСПЗЗ в полза на всички наследници на обшия наследодател. Въз основа на това с Решение
№ 08097/23.08.1993г. на ПК- Ст.Загора по реда на чл.18ж, ал.2 от ППЗСПЗЗ са
били признати и определени за възстановяване на наследниците на Г.П.Г./общия
наследодател на страните/ подробно описаните земеделски земи с план за земеразделяне
в землището на ***. С последващото второ Решение под същия номер, но
с друга дата след 3 г./№ 08097/24.04.1996г./ на същата ПК- Ст.Загора, пак по реда
на чл.18ж., ал.2 от ППЗСПЗЗ, абсолютно същите земеделски земи са били признати
и определени за възстановяване на Х.Г.П.. Основното и най- важното в случая е,
че още със Заявлението от 05.03.1992г. , по което е била образувана преписката
в ПК- Ст.Загора за възстановяване на земеделски имоти, процесиите земеделски
земи са били заявени, като
наследствени на общия на страните наследодател - Г.П.Г., от сина му Х.Г.П., като заявител, който се
явява наследодател на ответниците. Това заявление ползва всички наследници на
общия наследодател Г.П.Г./а не само на заявителя/ и това инициирало образуването
на административно производство по отношение на процесните земеделски земи пред
ПК- Ст.Загора по реда на чл.14 от ЗСПЗЗ и ползва всички наследници на общия наследодател/както
ищците, така и ответници/. Обстоятелството, че процесиите земеделски земи са
заявени за възстановяване от името на всички наследници на общия наследодател Г.П.Г.,
а впоследствие с решение са признати на сина на общия наследодател Х.Г.П.
обуславя правния интерес на ищците от предявяване на установителния иск по
чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ против ответниците.
В тази връзка оплакването и обосноваването във
въззивната жалба с ТР № 4/2014г. на ОСГК на ВКС се оборва от безспорното
обстоятелство, че съгласно чл.14 от ППЗСПЗЗ/1991г./ подаденото заявление от
един наследник ползва всички останали наследници на общия им наследодател,
тъй като е било подадено заявление за възстановяване на процесните земеделски
земи, в предвидените от закона срокове, обжалваното решение е постановено при
спазване на закона, тълкувателните решения и постановления. Следователно не е
налице обсъжданата от ВКС друга фактическа и правна хипотеза, когато за един и
същи имот собственикът/респ. поне един от неговите наследници/ е подал
заявление, но другото лице, считащо себе си за собственик/респ. поне един от
неговите наследници/, не е подал заявление в срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ или
не е предявил иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ до 12.05.2007г.- тоест посоченото и
подробно цитирано ТР касае онези други случаи, в които едно подадено заявление
не може да ползва ищеца по правилото на чл.14 от ППЗСПЗЗ.
По направеното възражение за придобиване
на собствеността върху процесните имоти по давност чрез добросъвестно владение
от възстановяването на собствеността върху земеделските земи през 1996г. в
Отговора им на ИМ- в мотивите си РС подробно се е обосновал защо не е налице
придобивна давност за посоченото минало време по смисъла на чл.5 от ЗОСОИ.
Наред с това от 1996г. до датата на сключване на договор за наем от 2008г.
съгласно събраните по делото писмени и гласни доказателства пред РС, ищците са
получавали редовно наемна цена/рента/ за 1/2 част от процесните земи, което
изключва добросъвестното непрекъснато владеене на ответниците върху 100 % от
процесните земеделски земи, а е само за тяхната ½ ид.ч. Освен това
производството по установителния иск по специалния ред на чл.14, ал.4 от ГПК
връща нещата назад към датата на
подаване на заявлението вх.№ 08097/05.03.1992г. от наследодателя на ответниците
Х.Г.П.е бил заявил за възстановяване земеделски земи в общ размер на всички
процесни 109.130 дка, като наследник по закон на общия наследодател на страните
Г.П.Г., с което той е инициирал производство по чл.14, ал.1 -3 от ЗСПЗЗ, и
последвалото го първо Решение № 08097/23.08.1993г. на тогавашната ПК-
Ст.Загора. Поради което възражението им за придобивна давност се явява напълно
неоснователно и недоказано, и правилно, обосновано и законосъобразно не е било
уважено от РС- Ст.Загора, което напълно се споделя и от настоящия въззивен съд.
Предвид всички гореизложени мотиви ОС- Ст.Загора
счита, че в.жалба се явява напълно неоснователна и недоказана, атакуваното с
нея първоинстанционно Решение е процесуално допустимо, валидно постановено,
мотивирано, законосъобразно и правилно, и следва да се потвърди изцяло, със
законните последици от това.
Настоящото въззивно съдебно
Решение може да се обжалва в 1- месечен срок от връчването му на страните, чрез
ОС- Ст.Загора пред ВКС- София съгласно чл.280, ал.1 и 2 от ГПК.
Ето защо предвид гореизложените мотиви и на основание чл.272 от ГПК във
вр. с чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, въззивният Окръжен съд- Стара Загора
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 60/18.01.2018г., поправено
с Решение № 988/26.09.2018г. за поправка на ОФГ- и двете по гр.д.№ 1215/2015г.
по описа на РС- Ст.Загора.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в 1- месечен срок от връчването
му, с касационна жалба чрез ОС- Ст.Загора пред ВКС- София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :