Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
17.11.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети юни през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4803 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 21.01.2020 г., постановено по гр.д.№ 21838/ 2019 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 31 състав, П.НА Р.Б.е осъдена да заплати на Х.Е.П. /ЕГН **********/
на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата 3 500 лева, представляваща обезщетение
за претърпени през периода от 14.05.2012 г. до 18.01.2017 г. неимуществени
вреди, и сумата 2 620 лева, представляваща обезщетение за претърпени през
периода от 14.05.2012 г. до 18.01.2017 г. имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, вследствие
на образувано и водено срещу него наказателно производство за извършено
престъпление по чл.309, ал.1 НК, което е завършило с влязло в сила оправдателно
решение, постановено на 06.10.2014 г. по н.а.х.д.№ 2917/ 2013 г. на СРС, НО, 4
състав, ведно със законната лихва от 18.01.2017 г. до окончателното изплащане
на сумите, като искът за присъждане обезщетение за неимуществени вреди е
отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 15 000
лева и искът за присъждане обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за
разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3 120 лева. На
основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.10, ал.3 ЗОДОВ ответникът П.на Р.Б.е осъден да
заплати на ищеца Х.Е.П. сумата 412.05 лева- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от Х.Е.П. /ищец по делото/, в която са
изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение в отхвърлителната му част, с искане да бъде постановена отмяната му и
да бъде постановено решение за присъждане на останалата част от претендираните
обезщетения по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ,
ведно с лихви и разноски за двете съдебни инстанции.
Подадена
е въззивна жалба срещу постановеното
от СРС решение и от ответника П.НА Р.Б., с искане да бъде постановена отмяната
му като неправилно и необосновано в осъдителната му част и да бъде постановено
решение за отхвърляне на исковете, евентуално- за намаляване размера на
присъдените обезщетения по ЗОДОВ, с присъждане на разноски по делото.
Насрещните
страни взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби.
Предявени са искове с
правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са
подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими, а разгледани
по същество са неоснователни.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изцяло изложените в
мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за частично уважаване
на предявените от Х.П. искове по чл.2, ал.1, т.3, изр.1 ЗОДОВ до размер на сумите 3 500
лв.- обезщетение за неимуществени вреди, и 2 620 лв.- обезщетение за
имуществени вреди, като доказани и основателни, и респ. за отхвърляне на
исковете за горниците до пълните предявени размери от 15 000 лв.- обезщетение
за неимуществени вреди, и 3 120 лв.- обезщетение за имуществени вреди, като
недоказани и неоснователни- чл.272 ГПК.
Спорно в настоящото въззивно производство,
предвид релевираните във въззивната жалба на ответника П.на Р България доводи,
е дължат ли се на ищеца обезщетения за претърпени в резултат на воденото срещу
него наказателно преследване, приключило с влязло в сила на 18.01.2017 г.
оправдателно решение, имуществени и неимуществени вреди /болки и страдания от
психическо естество/, и предвид релевираните в жалбите на двете страни доводи,
какъв е размерът на тези обезщетения.
По въпроса за съдържанието на понятието
справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, е налице задължителна практика на ВС и ВКС,
намерила израз в ППВС № 4/ 23.12.1968 г. и в Тълкувателно решение № 3/
22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/ 2004 г. на ВКС- ОСГК, и е установена константна
съдебна практика на ВКС, вкл. по реда на чл.290 ГПК, според която
справедливостта- като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните
вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която
засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по
смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на
конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост
изисква в най- пълна степен да бъдат компенсирани вредите на увреденото лице.
Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на
пострадалото лице, като размерът на обезщетението
се определя от съда
съобразно обществения критерий за справедливост.
Неимуществените вреди нямат
Л.2 на Реш. по гр.д.№
4803/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
парична оценка, поради което и обезщетението за
тях се определя по вътрешно убеждение на съда. Понятието „вреда“, което не е
нормативно определено, следва да се тълкува в широк смисъл- като всяко
смущение, накърняване или засягане на човешко благо, имущество, телесна цялост,
здраве, душевност и психическо състояние. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, каквито са предявените по
настоящото дело, такива правно релевантни обстоятелства за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления,
дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е
осъден; продължителността на наказателното производство, вкл. дали то е в
рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; видът на взетата
мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на
наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на
ищеца- има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от
какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо- цялостното
отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му-
семейство, приятели, професия, обществен отзвук, вкл. предизвикан от
оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите, и пр. Обезщетението за
неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1,
т.3 ЗОДОВ се определя глобално- за всички претърпени
неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл неимуществените вреди са
конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва
да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва
да е достатъчно по размер за репарирането им- в съответствие с общоприетия
критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като
същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив
размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени
вреди.
В случая въз основа на събраните по делото
доказателства се установява, че НАХД № 2917/ 2013 г. на СРС, НО, 4 наказателен
състав /приложено към настоящото дело, ведно с досъдебно производство ЗМ № 15097/
2011 г. на 05 РУП- СДВР, пр.пр.№ 27705/ 2012 г. на СРП/ е образувано срещу Х.Е.П.
/ищец по делото/ за престъпление по чл.309, ал.1 НК /документно престъпление/,
като досъдебната му фаза, считано от датата на привличане на ищеца П. като
обвиняем /Постановление от 14.05.2012 г./, е траяла от 14.05.2012 г. до 3.10.2012
г. /първоначално внасяне в съда/ и от 30.01.2013 г. до 14.02.2013 г. /повторно
внасяне в съда/, а съдебната му фаза- от 14.02.2013 г. до 18.01.2017 г., когато
е влязло в сила постановеното по ВНАХД № 664/ 2016 г. на СГС, НО, 14 въззивен
състав /образувано въз основа на подаден от СРП протест/ оправдателно решение,
с което Х.П. е признат за невиновен в извършване на посоченото деяние. Основание
за постановяването на оправдателно решение по НАХД № 2917/ 2013 г. на СРС, НО,
4 наказателен състав, и ВНАХД № 664/ 2016 г. на СГС, НО, 14 въззивен състав,
според изложеното в мотивите им, е несъставомерност на деянието и приложение на
чл.304 НПК.
При тези данни и доказателства се налага
приемането на извод, че наказателното преследване срещу ищеца Х.П., за което
същият претендира заплащането на обезщетение по ЗОДОВ и за чието незаконно
водене и поддържане може да бъде ангажирана отговорността на П.на Р България по
ЗОДОВ, е продължило приблизително 4 години
и 8 месеца, считано от датата на привличането на П. като обвиняем в
извършване на посоченото престъпление /14.05.2012 г./ до датата на влизане в
сила на постановеното от СГС въззивно оправдателно решение /18.01.2017 г./.
За този релевантен за
настоящия правен спор период въз основа на събраните по делото гласни
доказателства се установява следното относно преживените от Х.П. във връзка с
посоченото наказателно преследване болки и страдания: Свидетелката И. Василева-
адвокат- пълномощник на ищеца по посоченото НАХД, сочи, че познавала ищеца от
повече от 10 години, като поддържала постоянни колегиални отношения с него. Свидетелства,
че воденото срещу него дело му носело огромен стрес, поради това, че не
разбирал обвинението и се изнервял от това, че бил обвинен в неразбираемо
престъпление, както и че се изнервял от продължителността на делото и
неяснотата, свързана с него. Твърди още, че образуваните срещу П. дела са
довели до влошаване на отношенията му с бившата му и с настоящата му съпруги. Сочи,
че срещу П. били водени и други производства, които приключили, като към 2017 г.
останало само това дело и това много му тежало и го натоварвало, защото можел всичко
да разчисти и да започне наново.
С
оглед горното при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен
материал /писмени и гласни доказателства/ настоящият въззивен състав намира, че
на ищеца П. следва да бъде определено обезщетение за претърпени неимуществени
вреди в размер на 3 500 лв. общо, каквото е определеното с обжалваното решение
обезщетение.
При определяне размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд взе предвид характера и
тежестта на претърпените от Х.П. болки и страдания от психическо естество
/психически стрес; душевен дискомфорт; тревожност; безпокойство; чувство на
унижение и оскърбление от третирането му като престъпник/, установени въз
основа на събраните по делото гласни доказателства, продължили през
времетраенето на наказателното производство и до момента; продължителността на
понесените във връзка с воденото срещу него наказателно преследване страдания
/приблизително 4 години и 8 месеца/ и интензивността им; липсата на трайни
неблагоприятни последици за психичното му здраве; обстоятелството, че съдебната
фаза на наказателното производство е образувана по реда на Глава двадесет и
осма от НПК- „Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание“; обстоятелството, че е участвал в пет открити
съдебни заседания по НАХД в СРС; обстоятелството, че при повдигане на
обвинението на 14.05.2012 г. му е наложена мярка за неотклонение „подписка“
/отменена с определение на СРС, НО, 4 състав от 6.10.2014 г./; а също и че през
времетраенето на процесното наказателно преследване е имал негативни
преживявания, свързани с наличието на други водени срещу
Л.3 на Реш. по гр.д.№
4803/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
него наказателни производства /въз основа на ЗМ
от 2009 г., 2011 г., 2012 г. и 2015 г., посочени в писмо на МВР- СДВР от
17.05.2019 г./, по едно от които, започнало през 2011 г., е осъден за
престъпление по чл.206, ал.1 НК /противозаконно присвояване на чужди движими
вещи/ и му е наложено съответно наказание с Присъда по НОХД № 19750/ 2012 г. на
СРС, НО, 116 състав, влязла в сила на 22.11.2015 г. /справка за съдимост от 16.05.2019
г./.
Освен
горното, релевантни за определяне размера на обезщетението са и
обстоятелствата, за които според установената по приложението на чл.2 ЗОДОВ
съдебна практика на ВКС не е необходимо събирането на конкретни доказателства,
а именно, че фактът на незаконното обвинение е достатъчен да индицира, че
подсъдимият е претърпял вреди, рефлектиращи върху неговата част и достойнство,
а също и че по човешка презумпция е сигурно, че от продължилото над четири
години наказателно преследване ищецът е претърпял вреди със соченото в исковата
молба и жалбата изражение- страх от неоснователно осъждане, засегнати чест и
достойнство, укор от близките, ограничения в личния живот /в този смисъл
Решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр.д.№ 273/ 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО;
Решение № 483 от 09.06.2010 г. по гр.д.№ 1091/ 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО,
постановени по реда на чл.290 ГПК/.
При съобразяване на горните релевантни факти
и обстоятелства, за претърпените през периода м. май 2012 г.- м. януари 2017 г.
болки и страдания от психическо естество съобразно диспозитивното начало, по
преценка на настоящия съд на ищеца Х.П. следва да бъде определено обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 3 500 лв. общо, отговарящо на принципа за
справедливост, прогласен в чл.52 ЗЗД. Сумата 3 500 лв.- обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, следва да бъде присъдена на
ищеца, ведно със законната лихва от 18.01.2017 г. /чл.86 вр. чл.84, ал.3 ЗЗД/ до окончателното й изплащане.
Искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на останалата част от претендираното обезщетение за неимуществени
вреди- до размер на сумата 15 000 лв., е неоснователен и недоказан и
правилно е отхвърлен с обжалваното решение.
Правилно е решението на СРС и в частта
относно присъденото обезщетение за
имуществени вреди в намален размер от 2 620 лв.
В
наказателното производство не е предвидена възможност лицето, което е признато
за невинно и по отношение на което е постановена оправдателна присъда, да
претендира направените от него разноски в хода на наказателното преследване.
Липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в
наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия,
обуславя извод, че направените разходи от него в хода на наказателното
преследване, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена
вреда, за която държавата му дължи обезщетение съгласно ЗОДОВ /в този смисъл:
Решение № 843/ 23.12.2009 г. по гр.д.№ 5235/ 2008 г. на ВКС, ІV ГО; Решение №
126/ 10.05.2010 г. по гр.д.№ 55/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 433/
23.06.2010 г. по гр.д.№ 563/ 2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 355 от 03.08.2010
г. по гр.д.№ 1651/ 2009 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; Решение № 332 от 04.01.2016 г.
по гр.д.№ 2807/ 2015 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК/.
Според събраните по делото доказателства в досъдебната
фаза на наказателното производство и в съдебната му фаза- пред СРС и СГС,
ищецът Х.П. е бил представляван от адв. И. В.от Адв. дружество „Д., А. и
съдружници“, като по ЗМ № 15097/ 2011 г. на 05 РУП- СДВР, пр.пр.№ 27705/ 2010г.
на СРП, процесуалното представителство е било осъществено въз основа на
пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 12.07.2012 г., по който е
договорено заплащането на адвокатско възнаграждение от 600 лв. или 720 лв. с
влючен ДДС, по н.а.х.д.№ 2917/ 2013 г. на СРС, НО, 4 състав, въз основа на договор
за правна защита и съдействие от 28.10.2013 г., по който е договорено
адвокатско възнаграждение от 1 000 лв. или 1 200 лв. с влючен ДДС, и по
в.н.а.х.д.№ 664/ 2016 г. на СГС, НО, 14 въззивен състав- въз основа на договор
за правна защита и съдействие от 2.12.2016 г., по който е договорено
заплащането на адвокатско възнаграждение от 1 000 лв. или 1 200 лв. с
влючен ДДС. Според приложените фактури и приходни касови ордери посочените
адвокатски възнаграждения са били заплатени в касата на адвокатското дружество
/според договореното/ на 6.11.2012 г., 25.02.2014 г. и 27.03.2019 г., т.е.
претендираните разноски са реално извършени от ищеца.
Тъй като плащанията са били извършени въз основа на
сключени по повод воденото НАХД договори за правна защита и съдействие
/приложени по НАХД/ и то преди предявяване на претенцията за присъждане на
разноските като обезщетение за имуществени вреди по ЗОДОВ по настоящото дело,
налага се извод, че действително такива разноски са договорени и заплатени от
страна на ищеца П. по посоченото НАХД- в горепосочените фази, и могат да бъдат
присъдени като обезщетение за претърпени от същия имуществени вреди.
Според
посоченото по- горе разноските, извършени в наказателното производство,
представляват имуществена вреда по смисъла на чл.2, ал.1 ЗОДОВ, тъй като са
пряка и непосредствена последица от увреждането /незаконното наказателно
преследване/. Адвокатското възнаграждение за защита по наказателното дело се
включва в тези разноски, поради което при предявен иск по чл.2 ЗОДОВ се дължи
обезщетение за заплатения адвокатски хонорар, но само до разумния и обичайния
размер. В съответствие с добрите нрави увреденият също трябва да положи усилия,
за да не увеличава размера на вредите. В противен случай съобразно чл.83, ал.2 ЗЗД длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би
могъл да избегне, като положи
грижата на добър стопанин.
Съгласно
дадените в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г.
по тълк. д. № 1/ 2017 г. На ВКС- ОСГК, тълкувателни разрешения, при иск по
чл.2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди,
съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по- малък от платения в
наказателния процес; когато по иск с правно основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ съдът
определя обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по- нисък от платения в наказателния процес, той не
упражнява правомощието си по чл.78, ал.5 ГПК, а се произнася по предмета на
предявения иск, като установява наличието или отсъствието
на причинна
връзка
между незаконното
Л.4 на Реш. по гр.д.№
4803/ 2020 г.- СГС, ГК, ІV- Е с-в
обвинение и претендираната
имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение.
След
като пострадалият е могъл да получи правна защита по наказателното дело на
разумна и нормална за пазарните условия цена, но вместо това е извършил
прекомерни и неоправдани разходи, гражданският съд е длъжен в съответствие с
чл.83, ал.2 ЗЗД да намали обезщетението за заплатения от пострадалия адвокатски
хонорар в наказателното производство до размер, съобразен с фактическата и
правна сложност на наказателното дело. Критерии за обичайния размер на
адвокатското възнаграждение се съдържат в Наредба № 1/ 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като съдът следва да съобрази и
фактическата и правна сложност на наказателното дело.
В
настоящия случай съгласно чл.13, ал.1, т.2 от Наредба № 1/ 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /в приложимите към датата на
сключване на процесните договори за правна помощ- 12.07.2012 г., 28.10.2013 г. и 2.12.2016 г. редакции/
минималният размер на адвокатския хонорар възлиза на 300 лв.- по договорите от
2012 г. и 2013 г., за процесуално представителство във връзка с обвинението по
чл.309, ал.1 НК, за което се предвижда наказание до 3 години лишаване от
свобода, и на 500 лв.- по договора от 2016 г. /за процесуално представителство
пред въззивната инстанция/. Следователно минималният размер на адвокатския
хонорар по воденото срещу Х.П. наказателно дело възлиза на 1 100 лева. Предвид
продължителността на наказателното производство, проведените пет открити
съдебни заседания и обема на извършените с участието на процесуалния
представител процесуални действия, заплащането на адвокатски хонорари в размер
на 720 лв. /с включен ДДС/- за досъдебното производство, и 1 200 лв. /с
включен ДДС/- за първоинстанционното производство, надвишаващи минималното
адвокатско възнаграждение, по преценка на настоящия въззивен съд не може да се
приеме за необосновано, тъй като получената адвокатска защита е срещу разумно
възнаграждение. Различно е положението с адвокатското възнаграждение за
въззивното НАХД, което е редуцирано от първоинстанционния съд до 700 лв. /с
включен ДДС/, тъй като фактическата и правна сложност на въззивното наказателно
дело, което е приключило в едно открито съдебно заседание, не обосновава
присъждане на обезщетение за имуществени вреди в пълния претендиран от ищеца за
това производство размер. Предвид горното, обезщетението за имуществени вреди
следва да бъде определено на 2 620 лв. общо, каквото е определеното и присъдено
от първоинстанционния съд обезщетение. За изразходваната над този размер сума П.на
Р България не дължи обезщетение съобразно чл.83, ал.2 ЗЗД, поради което и искът
за присъждането на обезщетение за имуществени вреди като неоснователен правилно
е отхвърлен за горницата над сумата 2 620 лв. до пълния предявен размер от 3
120 лв.
При тези съображения, поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора атакуваното решение
като правилно следва изцяло да бъде потвърдено.
Предвид отхвърлянето на
двете подадени по делото въззивни жалби, разноски за въззивното производство на
насрещните страни с настоящото решение не следва да бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 21.01.2020 г., постановено по гр. дело № 21838/
2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 31 състав.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.