№ 9146
гр. София, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20211110152696 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от Т. Х. Н., ЕГН **********,
с постоянен адрес: град С против „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление: град С.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит № 522342/04.05.2021
г., сключен със „С“ ООД. Съгласно договора, „С“ ООД предоставя на ищцта сумата от
600.00 лева, като кредитополучателят се задължава да върне сумата от 712.06 лева, на 8
вноски. Сочи се, че съгласно гореописания договор, ищцата е трябвало да заплати неустойка
в размер на 535.94 лева, като по този начин общото задължение по договора за
потребителски кредит е в размер на 1 248.00 лева.
Ищцата поддържа, че така уговорената клауза за неустойка от Договор за
потребителски кредит № 522342 е нищожна поради противоречие с добрите нрави на
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК
във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията за това за
следните: твърди се, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3
от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, като такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения. Сочи се, че става дума за
търговска сделка и нормата, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от Търговския
закон, като общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД.
Твърди се, че поради накърняването на принципа на „добри нрави“ се стига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Поддържа се, че
клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по
1
смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендира чрез нея, в размер на
535.94 лева е близо до размера на отпуснатия кредит, а именно 600.00 лева, като по този
начин се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Сочи се, че съгласно чл.
21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Твърди се, че клауза за неустойка е
неравноправна и по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, като в този смисъл е и съображение 26
от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Поддържа се, че клаузата от
Договор за потребителски кредит, според която се дължи неустойка в размер на 535.94 лева
при неосигуряване на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранция, да се
намира в пряко противоречие с целта на транспонираната в ЗПК директива.
Сочи се, че неустойката заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК - нарушава се
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014г.
Твърди се, че в договора е посочен размер на ГПР, който не е реално прилаганият в
отношенията между страните, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, като това означава, че
клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО, /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373/2019 г. на ПОС/.
Ищцата сочи, че има нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското
законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП - съгласно чл. 3 от директивата, неравноправни
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора, като не се счита за индивидуално
уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание, каквато е клаузата за уговорената
неустойка.
Ищцата поддържа, че процесната клауза нарушава чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК - договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 начин. Твърди се, че в договора е посочена
само абсолютна стойност на ГПР, липсва ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият), което създава предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено,
че са налице пороци, обуславящи нищожността на клаузата за неустойка в размер на 535.94
лева по процесния договор, поради противоречие на същата с добрите нрави (чл.26, ал.1
пр.3 от ЗЗД) и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал. 4
от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Прави се искане за присъждане на разноски в настоящото производство.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срок, като оспорва иска като
неоснователен и недоказан. Оспорва се клаузата за неустойка да противоречи на добрите
2
нрави. Сочи се, че ищцата не е изпълнила поетото договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, като по този начин едностранно, без оглед волята на кредитора е увеличен
носеният от него финансов риск. Ответникът твърди, че процесната клауза за неустойка не е
неравноправна по смисъла на чл. 143, чл. 2, т. 19 от ЗПК, тъй като в договора ясно и точно е
посочено какви ще са последиците за потребителя ако не предостави исканото обезщетение.
Сочи се, че размерът на неустойката не следва да се включва в годишния процент на
разходите (ГПР), тъй като в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си. Твърди се, че в договора за кредит са посочени всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на ГПР. Ответникът оспорва да е
налице заблуждаваща търговска практика при посочване на ГПР, като твърди, че в договора
няма заобикаляне на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита за неоснователни твърденията на ищцата за
недействителност на договора поради неизпълнение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, като твърди, че няма изискване за посочване в договора на математическия алгоритъм,
по който се изчислява ГПР.
Моли съдът да отхвърли изцяло исковите претенции като неоснователни и недоказани.
С депозираните становища от 09.01.2022 г. и 07.07.2022 г., ищцата поддържа
предявения иск, за което излага подробни съображения. Прави искане за присъждане на
разноски по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, като представя списък по чл.
80 от ГПК.
Ищцата, редовно призована, не се явява лично в съдебно заседание и не представлява.
В съдебно заседание - ответникът, редовно призован, не се представлява.
С определение от съдебно заседание от 01.05.2022 година, постановено по реда на чл.
146 от ГПК съдът е обявил на страните, че ще следи и ще се произнесе служебно по
наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, както и по основания за
нищожност, незаявени от ищцата.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства, които са относими и
необходими за правилното решаване на правния спор.
Въз основа на събраните по делото доказателства и след техния анализ поотделно и в
съвкупност, от една страна и при съобразяване на чл. 12 от ГПК съдът е мотивиран да
приеме за доказано следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представения като доказателство Договор за
потребителски кредит № 522342/04.05.2021 г. е видно, че между ищцата Т. Х. Н., в
качеството й на заемател, и ответника „С“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил
сключен договор за заем, по силата на който „С“ ООД предоставило на Т. Х. Н. сумата в
размер на 600 лева, която ищцата се задължила да върне на 8 месечни вноски, заедно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40.05 % и годишен
процент на разходите от 48.63 %. В чл. 6 от договора е уговорено, че договорът ще бъде
обезпечен с едно от следните обезпечения: 2) банкова гаранция; 2) поръчител, който да
отговаря на определени условия. Съгласно чл. 8 от договора, при неизпълнение в тридневен
срок от сключване на договора на условията на чл. 6, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 535.94 лева, като с подписването на договора за заем заемателят се
счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът е мотивиран да стори
следните правни изводи:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищцата е да докаже по делото, при
условията на пълно и главно доказване, сключването с ответника на процесния договор,
както и обстоятелствата, от които произтича, че неустоечната клаузата в чл. 8 от договора за
паричен заем е нищожна на заявените правни основания.
3
При извършване преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е
обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са
от императивен характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо, следва да се извърши
цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор,
която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7–9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сключеният между ищцата и „С“ ООД договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от
договора следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
частност на претендираните от заявителя вземания), в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася, както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) – в този смисъл са и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47.63 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 535.94
лева, която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
4
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В конкретния случай е
несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в
размер на 535.94 лева, която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 8 от
договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т. нар. „скрита
възнаградителна лихва“. Този извод на първо място следва от специфичността и краткия
срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката -
осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин,
кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако
заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под
условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени
изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на
горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.
Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на
банковата гаранция. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426
от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да
надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер
на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката
представлява около 200 % от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на
разходите, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С
оглед гореизложеното, задължението по чл. 8 не е свързано с неизпълнението на договора, а
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото
чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на
заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки, че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума по чл. 8, те не могат да изпълнят отредената им функция - да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр.
д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
За пълнота на изложеното съдът следва да посочи, че съответната разпоредба от
5
процесния договор за кредит относно неправилното изчисление на ГПР е неравноправна
клауза и по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като ГПР, значително нарушава равновесието
в правата и задълженията на търговеца – ответник и потребителя, какъвто е ищцата
съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗПК.
Предвид гореизложеното, неустоечната клауза на чл. 8 от Договор за потребителски
кредит № 522342/04.05.2021 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
ищцата. Последната е направила разноски в настоящото производство в общ размер на 50
лева за държавна такса. Същата е представлявана от адвокат, който претендира
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, като съгласно цената
на иска, съдът определя възнаграждение в размер на 300 лева, което следва да му се
присъди. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да заплати на адв. Д. В. М.
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС в размер на 300
лева.
Мотивиран от горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК, клаузата на чл. 8 от
Договор за потребителски кредит № 522342/04.05.2021 г., сключен между Т. Х. Н., ЕГН
**********, с постоянен адрес: град С и „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление: град С.
ОСЪЖДА „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: град С, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Т. Х. Н., ЕГН **********, с постоянен адрес:
град С, сумата в размер на 50.00 лева – разноски за държавна такса в производството пред
СРС.
ОСЪЖДА „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: град С, да
заплати на адв. Д. В. М., вписан в ПАК, с адрес: гр. П бул. „П“ № ........., ап. “Б“, сумата от
300.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6