Р Е Ш Е Н И Е
№……….../………01.2020г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на
осемнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева, като разгледа
докладваното от съдията Атанасов, въззивно търговско дело №1550 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Д.З.И., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез адв.И.К.,
в качеството ѝ на особен представител, със съдебен адрес за призоваване и
получаване на книжа: ***, против Решение №3447/24.07.2019г. по
гр.д.№9168/2018г. на Районен съд Варна, с което е уважен предявения от “Агенция
за контрол на просрочени задължения” ООД, с ЕИК202527341, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.“Васил Левски“ №114, ет.мецанин, представлявано от
Р Г А и Т Я К, действащи чрез юрк.Н.С., против
жалбоподателя иск, с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК,
чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на
установено, че въззивника дължи на въззиваемия вземанията по Договор за кредит
за закупуване на стоки №257419/08.04.2017г. сключен с “Банка ДСК“ ЕАД, които са
прехвърлени в полза на ищеца с Приложение от 12.01.2018г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 29.09.2017г., както следва: сумата
от 1093.64лв., представляваща непогасена главница, ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда-22.03.2018г. до
окончателното ѝ изплащане и сумата от 270.99лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва, начислена за периода 27.04.2017г.-12.01.2018г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№4179/2017г. на РС Варна.
В жалбата се
излага, че решението на РС Варна е неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Сочи се, че решаващият съд не е обсъдил оспорването на
валидността на Договора за стоков кредит от 08.04.2018г. и по конкретно липсата
на необходимата преддоговорна информация от страна кредитора към
заемополучателя по Стандартен европейски формуляр, както и оплакването за
недействителност на клаузите за уговорена лихва и годишният процент на
разходите в размер на 47.70 % годишно. Сочи се още, че липсва обсъждане на
доводите за прекомерност на възнаградителната лихва и липсата на предпоставките
за обявяване на предсрочна изискуемост на заема. Поддържа се, че кредиторът не
е изпълнил в цялост задълженията си, тъй като не е предоставил необходимата
преддоговорна информация на заемополучателя по Стандартен европейски формуляр.
Поддържа се още, че е налице недействителност на клаузите за лихви и ГПР, тъй
като в противоречие с императивният текст на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в
договора не е изложена на информация как е определено задължението за заплащане
на годишен процент на разходи в размер 47.70 % годишно. Твърди се, че в
договора липсва разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по заема /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 47.70 %/. Твърди се, че е налице нищожност на договора по
смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.143, т.5 от ЗЗП вр. с чл.146, ал.1 и ал.2 от
ЗЗП, и чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.21, ал.1 от ЗПК, като са изложени подробни
съображения. На следващо място се оспорват изводите на съдът за уведомяване в
хода на процеса на длъжника за сключването на договор за цесия, респективно за
настъпила предсрочна изискуемост, чрез назначеният му особен представител, като
са развити подробни съображения. Поддържа се, че връчването на особен
представител не би могло да се приравни, нито на връчване на ответника, поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага, като е посочена относима съдебна
практика. На последно място, се оспорват изводите на съдът относно настъпването
на предсрочна изискуемост на задължението, като се сочи, че предпоставките за
това не са се осъществили, преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Поддържа се, че подаването за заявление за издаване на заповед
за изпълнение, в което съдържа изявление, че кредиторът счита кредита за
предсрочно изискуем, не значи, че волеизявлението е надлежно съобщено на
длъжника, тъй като препис от заявлението не се връчва на длъжника, а заявителят
няма задължение да прилага доказателства към заявлението по чл.410 от ГПК за
твърдяната предсрочна изискуемост. Поддържа се, че приложеното към исковата
молба уведомление, не е равнозначно на надлежно обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита в смисъла на възприетото в т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по
т.д.№4/2013г.на ВКС, което според Решение №123 от 09.11.2015г. по
т.д.№2561/2014г. на ВКС, II г.о. намира приложение и в хипотеза на предявен иск
за установяване на вземането по издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, а не само по чл.417 от ГПК. Поддържа се, че след като предсрочната
изискуемост на кредита, не е настъпила преди подаване на заявлението по чл.410
от ГПК, че предявеният установителен иск е изцяло неоснователен. Поддържа се
още, че процесният договор за цесия не е породил действие по отношение на
длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД, тъй като към момента на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, същият не е бил уведомен за извършената цесия,
респективно не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по Договор за
потребителски паричен кредит №2720742 от 05.01.2019г. С оглед изложеното, се
моли за отмяна атакуваното решение и постановяване на ново от въззивният съд, с
което да се отхвърлят предявените претенции.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата страна не е депозирала отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание
назначеният особен представител на въззивника не се явява, като от същия е
постъпила писмена защита, с които са развити подробни съображения в подкрепа на
подадената въззивна жалба и се моли за нейното уважаване.
Въззиваемата страна
не се представлява в съдебно заседание и не взема становище по жалбата.
“Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, в качеството на трето лице помагач на страната на
ищеца-въззиваем изразява становище неоснователност на жалбата. Моли за присъждане
на разноски.
За да се произнесе
по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с
иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2
от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че Д.З.И.
дължи на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД вземанията по
Договор за кредит за закупуване на стоки №257419/08.04.2017г. сключен с “Банка
ДСК“ ЕАД, които са прехвърлени в полза на ищеца с Приложение от 12.01.2018г.
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
29.09.2017г., както следва: сумата от 1093.64лв., представляваща непогасена
главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
заявлението-22.03.2018г. до изплащането ѝ и сумата от 270.99лв.,
представляваща възнаградителна договорна лихва, начислена за периода
27.04.2017г.-12.01.2018г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№4179/2017г. на РС Варна.
В исковата молба се
твърди, че на 08.04.2017г. между “Банка ДСК“ ЕАД и ответника е сключен договор
за кредит, по силата на който банката предоставила на ответника паричен заем в
размер на 1210.59лв. за закупуване стоки, като заемателят се задължил да върне
въпросната сума, ведно с договорна възнаградителна лихва в размер на 374.75лв.,
чрез 18 месечни анюитетни вноски в размер на 90.26лв. всяка. Твърди се, че
длъжникът платил първите три вноски, след което считано от м.07.2017г.
преустановил плащанията. Поддържа се, че според клаузите от договора и
приложимите ОУ, считано от настъпване на падежа на третата неплатена вноска, е
настъпила предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора, за което
кредиторът е уведомил длъжника с покана, изпратена на 29.01.2018г. Поддържа се,
че предвид изложеното понастоящем ответникът дължи на кредитора всички месечни
анюитетни вноски, включващи главницата и възнаградителна лихва, в предявените
размери и периоди. Сочи се, че с Договор за цесия, ведно с Приложение от
12.01.2018г. към него, сключени между първоначалния кредитор и ищеца, в полза
на втория са прехвърлени всички вземания по процесния договор за кредит, за
което длъжникът е уведомен. Сочи се, че новият кредитор, е инициирал заповедно
производство за дължимите суми, в резултат от което в негова полза е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, която е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК, респективно за ищеца се породил правният интерес да предяви
настоящите исковете.
С постъпилият в
срока по чл.131 от ГПК отговор на исковата молба подаден от особеният
представител на ответника, се поддържа становище за неоснователност на
предявеният иск, поради нищожност на договора за кредит, с оглед противоречието
му със закона и морала и поради липса на предоставена информация на длъжника по
стандартен европейски формуляр. Поддържа се още, че част клаузите на договора
са нищожни като неравноправни и с оглед липсата на индивидуално договаряне,
като са развити подробни съображения. На следващо място се поддържа становище
за неоснователност на претенциите, предвид ненастъпила предсрочна изискуемост
на вземането и с оглед неуведомяването на длъжника за извършената цесията в
полза на ищеца. Моли се за отхвърляне на исковете.
Третото лице
помагач на страната на ищеца-“Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, поддържа
становище за основателност на исковете и моли за тяхното уважаване.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд,
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда,
същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2
от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания за неправилно формирани изводи от съда. В случая оплакванията на
въззивника, съставляват оспорване на изводите на районния съд за действителност
на договора за кредит, за настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията
по същия и за осъществяване на транслативният ефект на договора за цесия. Така
направените оспорвания, не съставляват новонаведени възражения или фактически
твърдения, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
По делото не е
налице спор и от приетите преписи от Договора за стоков кредит от 08.04.2018г.,
ведно с Погасителен план и Общи условия, е видно, че на посочената дата между
ответника и “Банка ДСК“ ЕАД, е сключен договор, по силата на който на първия е
предоставен кредит в размер на 1210.59лв., който следва да се погаси в срок до
08.10.2018г., ведно с плащане възнаградителна лихва от 39.58 % в размер на
389.32лв., на 18 месечни вноски от по 90.26лв., с падеж 27 число на съответният
месец. Установява се още, че част от сумата по кредита, а именно 1099лв., са
предназначени за закупуване на ел.уред-сушилня, а остатъка от 111.59лв. е
послужил за заплащане на премия по застраховка на плащанията “Стандарт+“, както
и че сумите са усвоени безкасово, чрез превеждането им по сметка на търговеца,
съответно на застрахователят. Според чл.7 от договора размера на годишният
процент на разходите /ГПР/, е 47.7 % и може да променян при условията
предвидени в ОУ. В чл.9 от договора се съдържа декларативно изявление на
кредитополучателят, че е получил преддоговорна информация по чл.5 от ЗПК, с
оглед вземане на информирано решение за сключване на договора. В чл.6 от ОУ към
договора за кредит, е посочен начина на формиране на ГПР, както и че същия не
включва разходите, които ще последват при неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Според чл.12 от ОУ при забавено плащане на погасителна
вноска с повече от 90 дни цялото задължение за главница, става автоматично
предсрочно изискуемо, като върху същото се дължи лихва за забава в размер
определен чрез завишаване на договорената възнаградителната лихва с 10 %. В
чл.13 от ОУ е предвидено право на кредитора на превърне вземането по договора
за кредит в предсрочно изискуемо при забава в плащането на погасителни вноски.
От приетия препис от дубликат от Фактура /служебен бон/ от 08.04.2017г.
издадена от “Технополис България“ ЕАД, е видно, че ответника, е получил стоката
предмет на финансиране с процесния договор за кредит, както и че търговецът е
получил нейната цена.
Установява се от
представените по делото заверени преписи от Рамков договор за покупко-продажба
на вземания от 29.09.2017г., ведно с извадка от Приложение №1.1-Приемо-предавателен
протокол и от Потвърждение по чл.99,
ал.3 от ЗЗД, че “Банка ДСК“ ЕАД, е прехвърлило на ищеца вземането си от ответника,
произтичащо от процесният договор за стоков кредит.
По делото е
представен заверен препис от Пълномощно от “Банка ДСК“ ЕАД, с което стария
кредитор е упълномощил ищеца, да уведоми длъжника, че прехвърлил на втория
вземанията си по процесният договор за кредит.
Въз основа на
горното, въззивният съд намира, следното:
Предвид правилата
за разпределение на доказателствената тежест в процеса и с оглед предмета на
предявените претенции, ищеца следва да установи, че между ответника и неговият
праводател, е сключен договор за кредит, съдържащ твърдените права и задължения
/размер, срок, падеж, лихви, такси, обезщетения и т.н./, в това число и
предаване на заемната сума от кредитора в полза на кредитополучателят. Следва
да установи, че е носител на вземанията по договора за кредит, който са му
надлежно прехвърлени от кредитора, чрез договор за цесия, за което е уведомен
длъжника. На последно място ищеца, следва да установи размера на претенции за
главница и лихви. Ответникът, следва да установи правоизключващите си
възражения за недействителност на процесния договор за кредит, че договора за
цесия не е произвел транслативен ефект или че е изправна страна, т.е. че е
налице погасяване на задължението.
Сключването на
процесният договор за кредит и получаването на сумата предмет на същия, не се
оспорва от ответника, а и се установява от приетите по делото доказателства.
На първо място
ответника възразява за недължимост на вземанията по договора за кредит с
твърдения за нищожност на договора, поради противоречие със закона-ЗПК, с оглед
липса на предоставена преддоговорна информация от страна кредитора към
заемополучателя, чрез Стандартен европейски формуляр. Вярно е, че с оглед
момента на договаряне, процесния договор попада в приложното поле на ЗПК и
общата императивна закрила по ЗЗП, предвид факта, че кредита е предоставен на
физическо лице, като не са налице данни то да е действало като професионалист,
респективно кредитополучателя се явява потребител. От друга страна
горепосоченото възражение на ответника, се опровергава от съдържанието на
процесния договор, в който както се посочи по-горе /в чл.9 от същия/ се съдържа
декларативно изявление на кредитополучателят, че е получил преддоговорна
информация по чл.5 от ЗПК, с оглед вземане на информирано решение за сключване
на договора. Въпросния договор има характер на частен свидетелстващ документ,
носещ подпис на ответника и като такъв се ползва с обвързваща го сила, досежно
съдържащите се в него неизгодни за страната факти. Ответника не е оборил
доказателствената стойност на договора, по отношение на изявлението си за
получаване на преддоговорна информация по чл.5 от ЗПК, в резултат от което
възражението за недействителност, се явява неоснователно.
На следващо място
ответника поддържа възражение за недействителност на клаузите за лихви и ГПР,
тъй като противоречат на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съдът намира за
неоснователно. Действително в договора за кредит, не се съдържа информация как
е формиран годишният процент на разходите от 47.70 %, но същата е налична в
Общите условия, които съобразно чл.12 от договора са неразделна част от него.
Ето защо въпросното възражение се явява неоснователно, като за пълнота следва
да се отбележи, че визираните в чл.6 от ОУ компоненти включени при определяне
на ГПР, съответстват заложеното в чл.19, ал.1-ал.3 от ЗПК.
Доводите на
ответника за нищожност на клаузата от договора предвиждаща заплащане на
неустойка /обезщетение/ на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.143, т.5 вр. с
чл.146, ал.1 от ЗЗП, поначало са ирелевантни за спора, тъй като такава не се
претендира в настоящото производство. В резултат, от което дори да се установи
недействителност на въпросната клауза, това няма да рефлектира по никакъв начин
върху изхода на делото. За пълнота следва да се отбележи, че клаузите на
процесният договор изрично предвиждат, че разходите /в това число обезщетение
или неустойка/, които ще последват при неизпълнение от страна на
кредитополучателя, не са включени в ГПР, което както вече се изложи е в
съответствие с чл.19, ал.3 от ЗПК. Дори да не се сподели горният извод, то
предвид разпоредбата на чл.19, ал.5 вр. с ал.4 от ЗПК и чл.26, ал.4 от ЗЗД,
евентуалната нищожност на санкционната клауза за неустойка при неизпълнение на
договорно задължение, няма да доведе до нищожност на целия договор, респективно
няма да повлияе на изхода на спора.
Неоснователни се
явяват възраженията на ответника относно липсата на обявяване на предсрочна
изискуемост на задължението по договора за кредит и на уведомяване за
извършената цесия. Съобразно избраният процесуален ред за предявяване на
претенциите, а имено чрез иницииране на заповедно производство за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК и съобразно т.9 от ТР №4 от 18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, в
производството по установяване на съществуването на вземане по издадена заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК /за разлика от това по повод заповед по чл.417
от ГПК/, приложение намира нормата на чл.235, ал.3 от ГПК, респективно следва
да бъдат съобразени фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване
на заповедта, до момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес. В този
смисъл с обективираното в
исковата молба, волеизявление на стария кредитор, чрез пълномощник-ищеца, до
длъжника-ответник, за обявяване на предсрочна изискуемост, респективно за
прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит в полза на ищеца, с
договор за цесия, е осъществен трансформиращият ефект, досежно срока за
погасяване на задължението по договора за кредит и е довършен фактическият
състав на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Тук е мястото да се посочи, че съобразно съдебна
практика обективирана в Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д.№193
по описа за 2018г. на ВКС, I т.о.,
приложима по аналогия към разглеждания казус, в хипотезата на претенции за
вземания по договор за кредит, връчването на искова молба с горепосоченото
съдържание, на особеният представител, представлява надлежно уведомяване на
длъжника-ответник. Наред с горното по отношение на изискуемостта на вземането
по договора за кредит, следва да се има предвид, че при приложение на чл.235 от ГПК, респективно съобразяване на новонастъпилите обстоятелства, към датата на
постановяване на атакуваното решение е бил настъпил крайния падеж на
задължението по договора за кредит. В този смисъл дори да не се сподели извода
за надлежно обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за
кредит, то същото е дължимо, поради настъпил окончателен падеж. По отношение на
възражението, че не е завършен
фактическия състав по прехвърляне на вземането от стария на новия кредитор,
предвид липсата на достигнало уведомление за извършената цесия до ответника,
следва да се посочи, че длъжникът може да възразява успешно за
непротивопоставимост на договора за цесия, поради липса на уведомяване, само
ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението /така
в Определение №987/18.07.2011г. по гр.д.№867/2011г. на ВКС, IV г.о./, като
такива твърдения не са изложени в настоящия процес.
В заключение се
налага извод, че е налице изискуемо и ликвидно задължение по процесния договор
за кредит, като предвид факта, че тежестта за погасяване на дълга се носи от
ответника и доколкото доказателства в тази посока не са ангажирани, иска се
явява основателен. Ето защо като е достигнал до същия краен извод,
първоинстанционният съд, е постановил правилно и законосъобразно решение, което
следва да бъде потвърдено.
Въпреки негативния изхода делото за жалбоподателя, искането на третото лице помагач за разноски се явява неоснователно, тъй като съгласно чл.78, ал.10 от ГПК такива не могат да му бъдат присъдени.
Във връзка с факта,
че въззивната жалба, е подадена от особен представител, респективно че не е
внесена дължимата ДТ за въззивното производството и на основание чл.78, ал.6 от ГПК жалбоподателя-ответник, следва да бъде осъден да плати държавна такса,
чиито размер възлиза на 50лв. На основание чл.405, ал.5 от ГПК във вр. с чл.11
от ТДТКССГПК ответника, следва да бъде осъден да заплати и 5лв. за служебно
издаване на изпълнителен лист.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№3447 от 24.07.2019г. по
гр.д.№9168 по описа за 2018г. на Районен съд Варна.
ОСЪЖДА Д.З.И., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметката на Окръжен
съд Варна, сумата от 50лв.,
представляваща дължимата държавна такса за въззивното производството и сумата от 5лв. за служебно издаване
на ИЛ.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с
ЕИК203670940, в качеството му третото лице-помагач на страната на ищеца.
Разноски по делото
не се присъждат.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.