№ 7299
гр. С., 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА К. Г.
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. Г. Гражданско дело №
20241110117677 по описа за 2024 година
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединяване положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД
и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника,
съответно за сумата в размер на 574,07 лв. – главница,
представляваща цена на доставена от дружеството
топлинна енергия за стопански нужди, през периода от
01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., за топлоснабден имот, находящ
се в ******************************, аб. № ************,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.11.2023 г., до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на
118,79 лв., за периода от 01.07.2021 г. до 13.11.2023 г. и за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
1
задължение по чл. 410 от ГПК от 11.12.2023 г., издадена в
производството по ч.гр.д. № 63529/2023 г. по описа на СРС,
45-ти състав.
В исковата молба ищецът излага, че ответникът е
ползвал топлинна енергия за стопански нужди без да е
подписал договор и въпреки отправена до ответника
покана, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в
******************************, аб. № ************. В
исковата молба се сочи също, че за периода 01.05.2021 г. до
30.04.2022 г., ищцовото дружество е доставило топлинна
енергия на насрещната страна, но ответникът не е заплатил
в срок дължимата цена, за която били издадени и фактури,
с което се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца.
Освен стойността на доставената ТЕ, претендира
дължимата сума за мораторна лихва, изчислена съобразно
ОУ за доставка на ТЕ. Моли съда да уважи предявените
искове. Претендира присъждане на разноски.
По делото е постъпил отговор на исковата молба в
предвидения за това срок, с който ответното дружество
оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че през
процесния период, обектът е ползван от трето лице.
Оспорва да е потребил услуги, доставяни от ищеца. В
условията на евентуалност, прави възражение с правно
основание чл. 104 от ЗЗД за прихващане на исковите суми с
насрещното му вземане по чл. 137, ал. 2 от Закона за
енергетиката за сумата от 13065,87 лева, представляваща
2
цена за ползването на изградено от ответника съоръжение
за присъединяване към топлопреносната мрежа по договор
за изкупуване на енергиен обект– абонатна станция и
съоръжения към нея за периода от 01.01.2021 г., до
31.12.2021 г., с административен адрес: *****************.
С определението си по чл. 140 от ГПК съдът е приел за
съвместно разглеждане в производството релевираното от
/ФИРМА/ при условията на евентуалност, възражение за
съдебно прихващане на претендираните с исковата молба
суми от 574,07 лв. – главница, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за стопански
нужди, през периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., за
топлоснабден имот, находящ се в
******************************, аб. № ************,
ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 20.11.2023 г., до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на
118,79 лв., за периода от 01.07.2021 г. до 13.11.2023 г., с
вземане на ответника /ФИРМА/ в общ размер на сумата от
13065,87 лв., представляваща дължима на ответника от
ищеца сума за ползване на абонатна станция и съоръжения
към нея, с административен адрес в *******************,
за периода от 01.01.2021г. до 31.12.2021г.
В съдебно заседание ищецът /ФИРМА/, редовно
призован, се представлява от юрисконсулт Г., която
поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковите
3
претенции.
Ответникът /ФИРМА/, редовно призован, се
представлява от адвокат Д., който поддържа отговора на
исковата молба и моли за отхвърляне на исковите
претенции.
Третото лице помагач /ФИРМА/, конституирано на
страната на ищеца, редовно призовано, не изпраща
представител.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните,
събраните по делото гласни и писмени доказателства и като
ги обсъди в тяхната съвкупност, съгласно изискванията на
чл. 235 ГПК и чл. 12 ГПК приема за установено от
фактическа страна следното:
Исковете са допустими като предявени от надлежна
страна, в полза на която е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение в производството по ч.гр.д. №
63529/2023г. по описа на СРС, 45-ти състав, в срока по чл.
415 от ГПК и при подадено в срока по чл. 414 от ГПК
възражение от ответника.
По делото се установява, че процесният имот, който се
твърди от ищеца да е топлоснабден е собственост на
ответното дружество, за което по делото е приет
Нотариален акт за собственост на недвижими имоти №
75/28.12.2018г. на основание реализирано строителство
върху собствен поземлен имот, приключило с въвеждане в
4
експлоатация на сградите по отношение и на ап. № 3,
находящ се в *******************.
Установява се, че ОС на собствениците на
индивидуални обекти в СЕС, находяща се в
************************* е взело решение за извършване
на услугата „топлинно счетоводство”, обективирано в
Протокол от ОС на ЕС № 1 от 08.08.2013г., приет на л.45-46
по делото, като е избрана фирма ******************,
правоприемник на което е /ФИРМА/ да извършва услугата
и е избрано упълномощено от ОС лице, което да подпише
договор с фирмата – топлинен счетоводител. Решението е
подписано от собствениците на индивидуални обекти в
сградата, като необжалвано е влязло в сила, поради което
обвързва всички които са го подписали, включително и
правоприемниците на подписалите го лица. Няма спор в
производството, че услугата „топлинно счетоводство“ се
предоставя от третото лице – помагач, конституирано на
страната на ищеца.
Според изслушаната СТЕ, доставяната в имота
топлинна енергия е отчитана с апартаментен топломер №
*********, като записването в главния отчет съвпада с
отразеното в изравнителните сметки. Топлинната енергия
за БГВ е начислявана по показанията на 1 водомер на
топла вода в имота. За процесния имот ФДР е отчитала
уредите в имота, като по време на отчетите са попълнени
документи за главен отчет, които са подписани от
5
потребител. Вещото лице е посочило, че общият топломер
№ 60064795, а по-късно № 04015214 се отчита по електронен
път на първо число на месеца, чрез ел.устройство –
терминал. Топломерът е установено, че е монтиран на
20.02.2018г. и е демонтиран на 01.12.2021г., като преди това е
проверен на 16.02.2018г. Метрологичната проверка на
топломер № 60064795 е изтекла на 16.02.2020г., тоест преди
процесния период, тоест вещото лице е дало крайно
заключение, че за периода от 01.05.2021г. до деня на
демонтажа – 30.11.2021г. топломер с № 60064795 е бил с
изтекъл срок на метрологична проверка и с неясна годност
на СТИ, което е нормативно нарушение. Също така е
пояснено, че новомонтираният топломер № 04015214 е без
свидетелство за метрологична проверка и също е с неясна
годност, което също е нормативно нарушение, поради и
което вещото лице не може да потвърди сумите за сградна
инсталация и БГВ в общ размер на 174,35 лева през
процесния период, тъй като са определени в условията на
нормативно нарушение. Посочено е че сумите за отопление
на имота са определени съобразно измерената топлинна
енергия от апартаментния топломер с № ********* в имота
и не се влияят от показанията на общия топломер в
абонатната станция. Установява се от експертизата, че
отдадената топлинна енергия за сградна инсталация е
определена съобразно действащата към процесния период
Наредба № Е-РД 04-1 от 12.03.2020г., като разлика между
топлинната енергия за отопление и сумите за топлинна
6
енергия от показанията на апартаментния топломер.
Установено е също така, че технологичните разходи са
приспадани за сметка на топлопреносното дружество.
От изслушаната по делото ССчЕ се установява, че
процесните суми не са заплатени. Установява се, че
главницата за доставена топлинна енергия, след
изравняване е в размер на 552,60 лева, като на абоната са
начислявани такси за изготвяне на изравнителни сметки, в
периода от 31.05.2021г. до 30.04.2022г. в общ размер на 21,47
лева. Установява се, че размера на мораторната лихва върху
главницата за отопление на имота, за периода от
01.07.2021г. до 13.11.2023г. е в размер на 111,35 лева а върху
главницата за такси за дялово разпределение за същия
период е в размер на 4,62 лева.
Съдът приема, че исковете са допустими, като
предявени от надлежна страна в полза на която е издадена
Заповед за изпълнение в производството по ч.гр.д. №
63529/2023г. по описа на СРС, 45-ти състав, в срока по чл.
415 от ГПК и при подадено възражение от ответника в
срока по чл. 414 от ГПК.
Съдът приема, че предмет на делото са суми по пера
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, за
отопление в имота и за БГВ, което обстоятелство се
установи от заключението на СТЕ, неоспорено от страните,
и което съдът намира да е компетентно изготвено и в
съответствие с останалия доказателствен материал, поради
7
което му дава вяра.
В тежест на ищеца по исковете с правно основание
чл.422 ГПК, вр. с чл.59, ал.1 ЗЗД е да докаже, че е доставил
топлинна енергия в твърдените количества и на посочената
стойност, с която ответникът се е обогатил, тъй като се
явява реален потребител на енергия в процесния имот и за
процесния период, липса на основание за ползване на
имота. От своя страна в тежест на ответника е да докаже
всички възражения срещу вземането, включително и че го
е заплатил. По иска с правно основание чл. 422 от ГПК, вр.
чл. 86 от ЗЗД, в доказателствена тежест на ищеца е да
докаже наличието на главен дълг, изпадането на ответника
в забава и размера на мораторната лихва.
Приложимата нормативна уредба в случая е ЗЕ /Обн
ДВ, бр. № 107/09.12.2003г./; Наредба Е-РД 04-1/12.03.2020г. за
топлоснабдяването и ОУ за продажба на топлинна енергия
от /ФИРМА/ на потребители за стопански нужди, действали
към процесния период, съответно това са ОУ за продажба
на топлинна енергия за стопански нужди от /ФИРМА/ на
потребители в гр.С., одобрени с Решение № ОУ-
033/08.10.2007г. на ДКЕВР, приети по делото.
Както бе посочено по-горе претенциите на ищеца се
основават на липсата на договор между /ФИРМА/ *** и
ответника. Установи се че ответникът е признат за
собственик на имота, считано от 28.12.2018г. на основание
8
реализирано строителство, като не се установи в рамките
на този период трето за спора лице да е ползвало имота.
Според чл.59, ал.1 ЗЗД вън от горните случаи, всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. В случая се установи, че ответното
дружество е собственик на имота, налице е потребена
топлинна енергия, но липсва между страните облигационна
връзка, доколкото не е бил подписван писмен договор за
топлоснабдяване за стопански нужди. Ищецът е в
невъзможност, поради липсата на писмен договор, да търси
на договорно основание сумите, дължими за
изконсумираната енергия. Ето защо пътят му за защита е
искът по чл.59, ал.1 ЗЗД, като претендира сумите на
плоскостта на неоснователното обогатяване. Твърдения в
тази връзка са обосновани - ответникът е потребявал
топлинна енергия, не е подписал обаче писмен договор с
ищеца, като по този начин се е обогатил без основание за
сметка на ищеца, който пък се е обеднил, предоставяйки
енергията. За да се избегне неоснователно обогатяване,
ответникът трябва да върне на ищеца това, с което се е
обогатил, до размера на обедняването, за горепосочения от
съда период.
При релевирано възражение от ответника, че реално не
е ползвал имота и то за стопански нужди, то в
доказателствена тежест на ищеца бе да установи, че имота
9
се ползва от ответника и то за стопански нужди. Такова
доказване съдът намира, че бе проведено в настоящото
производството и последното следва от дефинитивните
разпоредби на понятията за "небитов клиент" и "битов
клиент", който съгласно §1, т.2 а от ДР на ЗЕ е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ
за собствени битови нужди. От анализа на двете
дефинитивни разпоредби от ДР на ЗЕ, както в отменената
редакция на закона – § 1, т. 42 и т. 43 така и в действащата,
следва, че законодателят е използвал като критерии при
дефиниране и разграничаване на понятията: вида правен
субект /физическо или юридическо лице/, и нуждите, за
които той ползва/купува енергия /битови - за
домакинството си, или небитови – по аргумент на
противното, такива които не задоволяват битови нужди/.
Определящи са нуждите, за които се ползва/купува
енергия. Дефинираните с двете обсъждани правни норми
легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно всички
възможни случаи в практиката. В случая ответникът е
търговец, който при осъществяване на своята дейност, а не
за задоволяване на битови нужди, е собственик на
топлоснабдения имот, видно нотариален акт № 75/2018 г.
Несъмнено е, че ответникът няма домакинство и собствени
битови нужди, а и имотът не е предназначен за
задоволяване на такива, напротив – доколкото ответника е
10
търговско дружество, то неговата цел е именно търговска
дейност и цялото му имущество служи за обслужване и
осигуряване на предмета на търговска дейност, което сочи
на небитово ползване на топлинна енергия /а именно да
продава имота на трети лица/. Не се установи обаче че в
рамките на процесния период имота да е закупен от трети
лица, поради което е собственост на ответното дружество.
След като е собственост на ответното дружество то дължи
цената на доставената в имота топлинна енергия, а при
липса на сключен договор за доставка на топлинна енергия
за стопански нужди, то цената на доставената в имота
топлинна енергия е дължима на плоскостта на
неоснователното обогатяване.
Съдът намира, че доставката на топлинна енергия за
процесния период не се доказа безспорно за цялото
предявено вземане. Този извод се установява от
изслушаната по делото СТЕ. Не може да се приеме за
доказано количеството топлинна енергия отдадена от
сградната инсталация и за БГВ, доколкото се установи, че
за периода от 01.05.2021г. до деня на демонтажа –
30.11.2021г. топломер с № 60064795 е бил с изтекъл срок на
метрологична проверка и с неясна годност на СТИ, което е
нормативно нарушение. Също така е пояснено, че
новомонтираният топломер № 04015214 е без свидетелство
за метрологична проверка и също е с неясна годност, което
също е нормативно нарушение, поради и което вещото лице
не може да потвърди сумите за сградна инсталация и БГВ в
11
общ размер на 174,35 лева през процесния период, тъй като
са определени в условията на нормативно нарушение. Този
констатации на вещото лице изцяло се възприема от
настоящия съдебен състав. Съгласно разпоредбата на чл.
139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Топлинната енергия за отопление на
сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ/. Според чл.
145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на
дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се
определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти, като в случая етажните собственици на
процесната сграда са възложили извършването на
индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за
отопление и топла вода на третото лице - помагач.
Съгласно нормативната уредба всички собственици на
самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна
собственост независимо дали техния имот се отоплява или
не, са длъжни да заплащат пропорционално и такса сграда
инсталация. Доколкото делът на сградната инсталация се
изчислява като разлика между топлинната енергия за
отопление и топлинната енергия съгласно показанията на
12
апартаментните топломери съдът намира, че иска за
главница е основателен до размера на сумата от 378,28 лева.
Изцяло неоснователна е претенцията за заплащане на
стойността на такси за извършваната услуга за дялово
разпределение, доколкото ищецът не доказа обедняване за
тази сума. От доказателствата по делото не се установи, че
за ищеца е възникнало задължение към третото лице –
помагач в претендирания размер, което да е платено.Това
означава, че изцяло неоснователна е главната искова
претенция за сумата в размер на 21,47 лева,
представляваща главница за такси за дялово
разпределение, за периода от 01.05.2021г. до 30.04.2022г.
Изцяло неоснователни са исковете с правно основание
чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД. За уважаване на тези
искове в тежест на ищеца е да докаже възникването на
главен дълг и изпадането на длъжника в забава –
отправяне на покана и получаването й от длъжника.
Дължимостта по главния иск за такси за дялово
разпределение не бе установено по основание, затова
недължими са и акцесорните суми за лихва. Когато
процесните суми се претендират на плоскостта на
неоснователно обогатяване длъжникът изпада в забава след
покана по аргумент от чл.84, ал.2 от ЗЗД. По делото не е
приета покана, връчена на ответника, с която той да е
поканен да заплати суми за лихва, поради което не е
поставен в забава. По тези съображения акцесорната
13
претенция за лихва върху главничното вземане за
доставена топлинна енергия за отопление на имота следва
да бъде отхвърлена.
При достигане на извод за частична основателност на
една от главните искови претенции, съдът следва да
разгледа релевираното при условията на евентуалност
възражение за съдебно прихващане на претендираните с
исковата молба суми от 574,07 лв. – главница,
представляваща цена на доставена от дружеството
топлинна енергия за стопански нужди, през периода от
01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., за топлоснабден имот, находящ
се в ******************************, аб. № ************,
ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 20.11.2023 г., до
окончателното плащане, мораторна лихва в размер на
118,79 лв., за периода от 01.07.2021 г. до 13.11.2023 г., с
вземане на ответника /ФИРМА/ в общ размер на сумата от
13065,87 лв., представляваща дължима на ответника от
ищеца сума за ползване на абонатна станция и съоръжения
към нея, с административен адрес в *******************,
за периода от 01.01.2021г. до 31.12.2021г.
По делото се установи, че процесното съоръжение е
било изградено от ответника за собствена сметка, за което е
бил сключен и предварителен договор с ищеца от
19.07.2010г. Същото е било въведено в експлоатация на
09.11.2011 г., видно от представените по делото писмени
14
доказателства, както и от приетото по делото заключение
на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира като подробно,
обективно и компетентно изготвено. Съгласно чл. 137, ал.2
от ЗЕ изграждането на съоръженията по ал.1 на същата
разпоредба – присъединителният топлопровод,
съоръженията към него и абонатната станция, може да се
извършва от клиентите след съгласуване с
топлопреносното предприятие. Видно е че съоръжението е
изградено за сметка на ответника и се ползва от ищеца,
считано от 09.11.2011г. В този случай топлопреносното
предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията,
изградени от клиентите. Според ал. 3 на правната норма
собствеността върху съоръженията, изградени от
клиентите, се прехвърля в срок до три години. Въпреки
поканата на собственика на съоръженията, до ищеца за
заплащане на цената им, не се твърди и не се установява да
е сключен договор, по силата на който правото на
собственост върху тях да е преминало в имуществената
сфера на топлопреносното предприятие. Ето защо съдът
намира, че и към датата на предявяване на исковата молба
именно "/ФИРМА/" **** е титуляр на правото на
собственост върху процесните съоръжения. От това следва
извод, че в негова полза е възникнало вземане срещу ищеца
за заплащане на обезщетение за ползването на обектите на
основание чл. 137, ал.2 от ЗЕ, доколкото не се спори, че
съоръженията се използват по предназначение именно от
15
ищеца, като нито се твърди, нито се установява, че
обезщетението е било платено. Следва да се отбележи, че
възникналото право на обезщетение се дължи по силата на
правната норма на чл. 137, ал.2 от ЗЕ, а не на договорно
основание – в този смисъл са Определение № 115/27.02.2020
г. на ВКС, ТО, ІІ ГО, постановено по т. д. № 885 по описа за
2019 г. и решение № 226 от 25.01.2019 г. по т. д. 3100/2018 г.
САС, определение № 589/28.11.2017 г. на ВКС, ТО, І ТО.,
постановено по т. д. № 1679/17 г. и решение № 367 от
17.02.2017 г. по т. д. № 313/2016 г. на САС, решение № 2258
от 03.11.2017 г. по т. д. № 3162/2017 г. на САС и др. За
посочения период от 01.01.2021 г. до 31.12.2021 г., съгласно
предоставените от вещото лице данни в приетото по делото
заключение, за ищеца е възникнало вземане в общ размер
от 14 802, 00 лв., което е и вземането придобито от
ответника срещу ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД
прихващането е възможно когато две лица си дължат
взаимно пари или еднородни и заместими вещи. В този
случай всяко едно от тях, ако неговото вземане е изискуемо
и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си. За
това е необходимо това лице да направи изявление по чл.
104, ал.1, изр.1 от ЗЗД, в посочения смисъл, което да
достигне до другата страна в правоотношението. Законът
обаче не обвързва момента, в който прихващането поражда
действие, с момента на извършването на изявлението.
Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал.2 от ЗЗД
16
прихващането има обратно действие като двете насрещни
вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от
тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши.
Възможно е между страните да съществува спор за едно от
двете или и за двете задължения. Спорът може да се отнася
до съществуването на вземането, до неговата нищожност
или унищожаемост, до изискуемостта му или до размера му.
Затова по силата на чл. 104, ал.1 от ЗЗД е възможно
действието на прихващането да бъде поставено под условие,
а именно спорът да бъде отнесен до съда и спорното вземане
да бъде установено със съдебно решение. В тези случаи
влизането в сила на съдебното решение, с което се
установява вземането има характера на сбъдването на
отлагателното условие, под което е направено
прихващането и от този момент изявлението за това ще
породи действие. Това действие обаче ще има обратна сила,
което изрично е посочено в разпоредбата на чл. 104, ал.2 от
ЗЗД, съгласно която двете насрещни вземания се смятат
погасени до размера на по-малкото от тях от деня, в който
прихващането е могло да се извърши, тоест прихващането
винаги има обратно действие, независимо от това дали се
касае до прихващане с безспорно вземане или за такова със
спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно
разпоредбата на чл. 104, ал.1, изр.2 от ЗЗД. Този извод
следва както от граматическото, така и от
систематическото тълкуване на разпоредбата на чл. 104,
ал.2 от ЗЗД. За да настъпят последиците от прихващането
17
вземането на прихващащия трябва да съществува както
към момента, в който то може да се извърши, така и към
момента на извършването на компенсаторното изявление, а
когато последното е поставено под условие и към момента
на сбъдването на условието.
В случаите, когато при предявен иск ответникът по
него направи възражение за прихващане на
претендираното от ищеца вземане със свое вземане към
ищеца съдът ще трябва да разгледа това възражение и да се
произнесе по отношение на него. С това възражение
ответникът твърди, че искът е неоснователен, тъй като
вземането на ищеца, до размера на предявеното с
възражението насрещно вземане, е погасено чрез
извършено прихващане. При това в ГПК, освен правилото
на чл. 298, ал.4 от ГПК, не се съдържат специални правила
по отношение на правото на прихващане и упражняването
му, поради което приложение намират тези, установени с
разпоредбите на чл. 103-105 от ЗЗД. От същите е видно, че
решаващо за прихващането е изявлението на една от
страните по реда на чл. 104, ал.1, изр.1 от ЗЗД, което е
насочено към насрещната страна в правоотношението. С
направеното в исковото производство възражение за
прихващане това изявление не се променя от такова
насочено към насрещната страна, в такова отправено до
съда с искане последния да извърши прихващане. С оглед
на това, съдът извършва проверка за това дали са били
налице предпоставките за прихващане, осъществили ли са
18
се те и към кой момент, като намери, че възражението е
неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за
основателно ще отхвърли иска до размера на заявеното с
възражението вземане. Затова произнасянето на съда се
свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване
на последиците от същото. В този случай по силата на чл.
298, ал.4 от ГПК решението ще се ползва със сила на
присъдено нещо и по отношение на разрешеното с него
възражение за прихващане. Със сила на присъдено нещо се
установява както съществуването на твърдяното от
ответника вземане, както към момента на възникване на
възможността за извършване на прихващането, така и към
момента на извършване на изявлението за това, така и
последващото му несъществуване поради това, че същото е
погасено предвид осъщественото прихващане. В случаите,
когато възражението за прихващане е направено под
условие, а именно, ако съдът приеме за неоснователни
останалите възражения на ответника срещу иска, то силата
на присъдено нещо обхваща съществуването на вземането
на ответника към момента на възникване на възможността
за прихващане, така и към момента на сбъдването на
условието по чл. 104, ал.1, изр.2 от ЗЗД, а именно момента
на приключване на устните състезания, но също така
установява и несъществуването му поради обратното
действие на прихващането. В случаите когато едно от двете
вземания, това на ищеца и на ответника, или едно от двете
е спорно, то трябва да се счита, че прихващането е
19
предявено под предвиденото в разпоредбата на чл. 104, ал.1,
изр.1 от ЗЗД условие, при сбъдването на което настъпват
предвидените в чл. 104, ал.2 от ЗЗД последици. Условието е
относимо към самото изявление, а не е искане до съда да
извърши прихващането. В този случай постановяването на
съдебното решение е условие за настъпване на
погасителните последици на прихващането, но не е техен
източник. Сбъдването на условието ще настъпи от момента
на влизането на решението в сила. Същото обаче не създава
ликвидност на вземането /като установено по основание и
размер/, като предпоставка за прихващането, а само я
установява. Силата на присъдено нещо има само
установително действие, в отношенията между страните,
поради което от правилото на чл. 298, ал.4 от ГПК, не може
да бъде направен извод, че прихващането настъпва със
съдебното решение. Освен това правилото се прилага
еднакво както за спорните, така и за безспорните вземания.
По отношение на вторите компенсаторния ефект настъпва
в момента по чл. 104, ал.2 от ЗЗД и при липса посочено в чл.
298, ал.4 от ГПК, изключение не може да се приеме, че тази
разпоредба предвижда друг момент за осъществяване на
прихващането по отношение на спорните вземания. За да се
счете, че при спорните вземания прихващането се
извършва със съдебното решение то на същото трябва да
бъде придадено конститутивно действие. За такова
действие е необходима изрична законова разпоредба,
каквато в случая не е налице, а с оглед на горното същото
20
не може да бъде изведено и по тълкувателен път от
разпоредбите на чл. 298, ал.4 от ГПК и на чл. 104 от ЗЗД. От
тълкуването на двете разпоредби не може да бъде направен
извод както за това, че решението по възражението за
прихващане има конститутивно действие, така и за това, че
прихващането има действие от влизането на съдебното
решение. Самото решение установява съществуването на
вземането, не само към момента на приключване на
устните състезания, а и с обратна сила към момента на
възникването му, което означава, че и ликвидността на
същото трябва да се счита установена към този момент.
Вземането не може да придобие качеството ликвидност
/като установено по основание и размер/ въз основа на
съдебното решение, тъй като то само установява вземането,
но не е условие за това вземането за придобие определено
правно качество. Последното означава да се придаде
конститутивно действие на съдебното решение по
възражението за прихващане, каквото законът не му е
признал. Съдебното решение установява със сила на
присъдено нещо съществуването на вземането не само към
момента на приключване на устните състезания, но и към
момента, в който същото е възникнало. Затова съдебното
решение не е предпоставка за възникване на предвидените
в чл. 103, ал.1 от ЗЗД предпоставки за извършване на
прихващането като от тази разпоредба не следва извод за
това че решението по възражението за прихващане има
конститутивно действие или за това че прихващането има
21
действие от влизането на съдебното решение. С оглед на
това във всички случаи прихващането поражда действие от
предвидения в разпоредбата на чл. 104, ал.2 от ЗЗД момент.
Действието на прихващането се изразява с това, че двете
насрещни вземания се погасяват до размера на по малкото.
Обратното действие на прихващането води до това, че
задължението на прихващащия се счита погасено към
посочения момент. Това води до отпадане на отговорността
на лицето за неизпълнение на задължението и за
последиците от това неизпълнение.
В този смисъл при установено по делото вземане на
ответното дружество срещу ищеца в размер на 14802 лева,
то исковите претенция на ищеца следва да бъдат
отхвърлени в цялост, не само поради неоснователност за
част от сумата за главница и сумите за лихва, но и поради
прихващане с насрещното вземане на ответника /ФИРМА/,
ЕИК ************** с правно основание чл. 137, ал.2, изр.2
от ЗЕ, за сумата в размер на 14802,00 лева без ДДС, за
ползване на съоръжение за присъединяване, за периода от
01.01.2021г. до 31.12.2021г., находящо се в гр. С.,
*****************.
При този изход на спора право на разноски се поражда
в полза на ответника на основание чл. 78, ал.3 от ГПК. На
ответника следва в исковото производство да му се
присъдят разноски в общ размер от 800,00 лева, от които
400,00 лева за адвокатско възнаграждение, за което реално
22
заплащане, съобразно постановките на т.1 от ТР № 6/2013г.
на ОСГТК на ВКС са налице доказателства на л.140 по
делото и 400,00 лева за депозит за изслушване на
експертиза.
В заповедното производството на ответника също
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер
на 300,00 лева, за реалното заплащане на което също са
налице доказателства в кориците на ч.гр.д. № 63529/2023г.
по описа на СРС, 45-ти състав.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от /ФИРМА/ ***, ЕИК
****************** срещу /ФИРМА/, ЕИК **************,
положителни установителни искове с правно основание чл.
422 от ГПК, вр. чл. 59 от ЗЗД и чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86 от
ЗЗД, както следва: за сумата в размер на 195,79 лева,
представляваща цена на доставена от дружеството
топлинна енергия за стопански нужди, през периода от
01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., за топлоснабден имот, находящ
се в ******************************, аб. № ************,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.11.2023 г., до
23
окончателното плащане и за сумата в размер на 118,79 лв.,
представляваща мораторна лихва, за периода от 01.07.2021
г. до 13.11.2023г., поради неоснователност, а за сумата в
размер на 378,28 лева, представляваща цена на доставена
от дружеството топлинна енергия за стопански нужди, през
периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., за топлоснабден
имот, находящ се в ******************************, аб. №
************, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.11.2023 г.,
до окончателното плащане ПОРАДИ ПРИХВАЩАНЕ с
насрещното вземане на ответника /ФИРМА/, ЕИК
************** с правно основание чл. 137, ал.2, изр.2 от
ЗЕ, за сумата в размер на 14802,00 лева без ДДС, за
ползване на съоръжение за присъединяване, за периода от
01.01.2021г. до 31.12.2021г., находящо се в гр. С.,
*****************, и за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение в производството по
ч.гр.д. № 63529/2023г. по описа на СРС, 45-ти състав.
ОСЪЖДА /ФИРМА/ ***, ЕИК ****************** ДА
ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК **************,, сумата в
размер на 300,00 лева, деловодни разноски в заповедното
производство на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/ ***, ЕИК ****************** ДА
24
ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК **************,, сумата в
размер на 800,00 лева, деловодни разноски в исковото
производство на основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
Решението е постановено при участието на
„/ФИРМА/” **** в качеството му на трето лице помагач,
конституирано на страната на ищеца /ФИРМА/ ***.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването на препис от
същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
25