№ 657
гр. София, 28.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка И.
Членове:Петър Люб. Сантиров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Снежана П. Тодорова
като разгледа докладваното от Яна Ем. Владимирова Въззивно гражданско
дело № 20211100505985 по описа за 2021 година
С решение № 20041250 от 12.02.2021 г. по гр.д. № 27967/2020 г. на Софийски
районен съд, I гражданско отделение, 34 състав, е признато за установено по
предявените искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от
ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД,
с ЕИК ****, срещу Е.С.И., с ЕГН **********, че Е.С.И. дължи следните
суми: сума в общ размер от 607.73 лева – главница за ползвана топлоенергия
за периода от 06.03.2017 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, жк „****, ведно със законната лихва върху сумата за периода от
06.03.2020 г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното
изплащане на вземането; сума в общ размер от 36.37 лева – главница за
дялово разпределение за периода от 06.03.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законната лихва върху сумата за периода от 06.03.2020 г. /датата на
депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането; сума в
общ размер от 63.50 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г.
до 25.02.2020 г. и сума в общ размер от 6.78 лева – обезщетение за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.03.2017 г. до
25.02.2020 г. като са отхвърлени предявените искове, както следва: искът за
1
главница за доставена топлинна енергия за разликата над сумата от 607.73
лева до пълния предявен размер от 809.94 лева и за периода от 01.05.2016 г.
до 05.03.2017 г.; искът за главница за дялово разпределение за разликата над
сумата от 36.37 лева до пълния предявен размер от 37.73 лева и за периода от
01.02.2017 г. до 05.03.2017 г.; искът за обезщетението за забава за разликата
над сумата от 63.50 лева до пълния предявен размер от 114.45 лева; искът за
обезщетението за забава върху главницата за дялово разпределение за
разликата над сумата от 6.78 лева до пълния предявен размер от 7.20 лева.
Осъдена е ответницата да заплати на ищеца направените по делото разноски,
съразмерно с уважената част от исковете. Решението е постановено при
участието на трето лице помагач – „Техем Сървисис“ ЕООД.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба е подадена от ответницата
Е.С.И. срещу решението, в частта, с която предявените искове са уважени.
Излагат се съображения за неговата неправилност в обжалваната част, като се
сочи, че въззивницата няма качеството потребител на топлинна енергия и не е
доказано, че са налице облигационни отношения между нея и ищеца. По
делото имало доказателства за трето лице, ползващо имота, което било в
облигационни отношения с ищеца, включително било подало молба-
декларация за откриване на партида. Позовава се на решение по
административно дело № 172/2019 г. на ВАС, с което цените за топлинна
енергия, считано от 7.04.2017 г., са обявени да незаконни, с оглед което
претендираната от ищеца сума от 7.04.2017 г. до 30.04.2019 г. била
недължима. Сочи, че съдът неправилно бил приложил погасителната давност,
като приел, че дължими са и сумите, фактурирани с общата фактура от
м.07.2017 г., които включвали суми и преди 5.03.2017 г. В задължението по
общата фактура от м.07.2017 г. се включвали задължения от целия
отоплителен период от 1.05.2016 г. до 30.04.2017 г. Не била доказана и
акцесорната претенция, тъй като ищецът не установил изпадането на
ответника в забава. Неправилно била присъдена законната лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумите, тъй като
искът по чл. 422 ГПК бил установителен, а не осъдителен. Не били доказани и
исковете за присъждане на суми за дялово разпределение – нямало
доказателства, че дружеството ищец е заплащало суми на фирмата за дялово
разпределение. По делото ищецът не бил представил доказателства за
уговорения и съобщен на клиентите ред и начин за заплащане на услугата
2
„дялово разпределение“, каквото е изискването на чл. 36, ал. 2 от Общите
условия на дружеството, с оглед искът бил неоснователен и недоказан.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба не е подаден от
въззиваемия „Т.С.“ ЕАД.
Решението като необжалвано е влязло в сила в частта, с която предявените
искове са отхвърлени.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.79,
ал.1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За доказване на твърденията си, че ответницата има качеството клиент на
топлинна енергия дружеството ищец е представило писмени доказателства –
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 21, том I, рег. №
2738, дело № 19/2013 г. по описа на нотариус В.М., рег. № 361 по регистъра
на Нотариалната камара, с който Д.В.Б. е продала на съсобственика си Е.С.
В., ответница по делото, собствената 1/3 ид.ч. от процесния топлоснабден
имот. Същевременно е представено и удостоверение от Столична община,
район „Илинден“, в което се сочи, че Е.С.И. е придобила топлоснабдения
имот по силата на договор за покупко-продажба от 7.02.1991 г. Въпреки че е
налице трайна съдебна практика, споделяна и от настоящия състав, че
удостоверението, издавано от Столична община за собствеността на
топлоснабдения имот, не представлява доказателство, което по несъмнен
начин да установява това обстоятелство, в настоящия случай е представен и
нотариален акт, от който е видно, че ответницата е придобила от
съсобственичката си 1/3 ид.ч. от процесния имот, а по силата на предходна
сделка е притежавала и останалата част от него. Видно от списъка за броя на
живущите по апартаменти в жилищна сграда на бл. 315, ж.к. „Вълчо Иванов“
от 9.10.1978 г. за ДСП „Топлофикация“, като собственик на процесния
3
топлоснабден имот е посочена ответницата Е.С.И., която е декларирала и
броя членове на семейството в домакинството – четирима. Във възражението
по чл. 414 ГПК ответницата поддържа, че не е в облигационни отношения с
ищеца. Отговор на исковата молба не е подала, а във въззивната жалба са
изложени съображения, че има вещен ползвател на имота – това е
положителен факт, заявен за първи път с въззивната жалба, като при наличие
на твърдения, че ответницата е собственик, но че по отношение на трето лице
е учредено вещно право на ползване или че трето лице ползва имота на друго
основание и е встъпило в облигационни отношения с ищеца, тези
обстоятелства подлежат на доказване от ответницата. В случая доказателства
в този смисъл не са представени. Предвид изложеното, качеството клиент на
топлинна енергия по отношение на процесния топлоснабден имот,
притежаван от ответницата, е доказано.
Неотносими са доводите, изложени във връзка с решение по адм. д. №
172/2019 г. на ВАС – в случая предмет на делото са облигационните
отношения между страните, които следва да бъдат разрешени при
съобразяване със съответните граждански закони и при съобразяване със
специалната уредба, съдържаща се в Закона за енергетиката и подзаконовите
нормативни актове по прилагането му. С посоченото решение на ВАС е
отменено Решение № Ц-6/07.04.2017 г. на Комисията за енергийно и водно
регулиране, с което считано от 07.04.2017 г. се утвърждава изменение на
пределните цени на топлинната енергия и на преференциалните цени на
електрическата енергия на 29 дружества от сектор „Топлоенергетика“. За
изчисляване на количеството потребена топлинна енергия за процесния
период по делото са приети заключения по допуснати от съда съдебно-
техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза, от които е видно, че
изменението на пределните цени на топлинната енергия и на
преференциалните цени на електрическа енергия, допуснато с посоченото
Решение № Ц-6/07.04.2017 г. на КЕВР, впоследствие отменено, не е било
взето предвид при изчисляване на дължимите суми.
Неоснователни са доводите за неправилно приложение на института на
погасителната давност от страна на първоинстанционния съд. Видно от
общата фактура, издадена на 31.07.2017 г., в полза на ищеца не е възникнало
т.нар. „изравнително вземане“. Налице е била сума за връщане, която е
намалила общото задължение за отоплителния период м.05.2016 г. – м.
4
04.2017 г., поради което не могат да бъдат споделени доводите на
въззивницата, че първоинстанционният съд е приел, че същата дължи и
вземане, възникнало по силата на изравнителната фактура, но отнасящо се
към период, дължимите суми по който са били погасени по давност. Видно от
заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
задължението за непогасената по давност част от главницата за топлинна
енергия за периода 6.03.2017 г. – 30.04.2019 г. възлиза на 607,73 лв., както
правилно е приел и първоинстанционният съд.
Неоснователни са доводите, че не било доказано изпадането на ответницата в
забава, предвид липсата на доказателства за публикуване на фактурите в
електронната страница на дружеството ищец. През процесния период, по
отношение на който дължимите суми за главницата не са били погасени по
давност – 6.03.2017 г. – 30.04.2019 г., в сила са общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” EАД на клиенти в град
София, одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, а не
предходните общи условия от 2014 г., на които въззивницата се позовава.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от общите условия от 2016 г., клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.1 и ал.2
в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл.
33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32,
ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл.
33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в
срока по ал. 2, като съгласно чл. 33, ал. 5, при неизпълнение в срок на
задълженията по ал. 2, клиентите заплащат на продавача обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата до момента на заплащането на
дължимата сума за топлинна енергия. Т.е. с приемането на общите условия от
2016 г. е отпаднало задължението на „Т.С.“ ЕАД да публикува на
електронната си страница общите фактури, съдържащи изравнителните
сметки за съответния отоплителен сезон, като условие за поставяне на
потребителите в забава.
Въззивницата поддържа, че искът, предявен по реда на чл. 415 ГПК е
установителен, а не осъдителен, и като такъв е негоден при уважаването му да
5
породи като своя законна последица присъждането на лихва от датата на
подаване на заявлението то окончателното погасяване на задължението. В
тази връзка следва да се отбележи, че присъждането на законна лихва от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
законна последица от уважаване на исковете за главница, както и
въззивницата сама сочи. Действително исковете, водени по реда на чл. 422
ГПК, са установителни, но така създадената нормативна уредба е с оглед
обстоятелството, че самата заповед за изпълнение е изпълнително основание
и изпълнителен лист се издава въз основа на нея, ако същата влезе в сила.
Затова и липсва интерес от предявяване на осъдителен иск при издадена
заповед за изпълнение с предмет претендираните вземания.
Въззивницата релевира довод, че сумите за дялово разпределение не се
дължат, тъй като то е извършвано не от ищеца, а от друго дружество. Този
довод е въведен за първи път с въззивната жалба. Доколкото обаче такива
фактически твърдения са въведени по делото от ищеца с исковата молба,
въззивният съд намира, че дължи произнасяне по оспорванията, направени от
ответницата с въззивната жалба. По силата на чл. 22 от общите условия на
ищеца, дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно
от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или
чрез възлагане на търговец, избран от клиентите в сграда – етажна
собственост. Клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово
разпределение, извършвана от избрания от тях търговец. Съгласно чл.61, ал.1
от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда - етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния
регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151,
ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.
В чл.36 от Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат
цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиента
търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на
клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента;
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача, за отчитане на
уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати. Редът и
начинът на заплащане на услугата се определят от продавача, съгласувано с
6
търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по
подходящ начин на клиентите. От посочената уредба е видно, че сумите,
дължими за услугата дялово разпределение, се заплащат на топлопреносното
предприятие, което от своя страна е сключило договор с конкретното
дружество за дялово разпределение. Такъв договор в случая е представен с
исковата молба и е приет като доказателство по делото.
Сочи се, че ищецът не е представил доказателства относно уговорения и
съобщен на клиентите ред и начин за заплащане на услугата „дялово
разпределение“, каквото изискване се съдържало в чл. 36 от общите условия
на ищеца. Въпреки че този довод е въведен за първи път с въззивната жалба,
въззивният съд следва да го вземе предвид, доколкото същият представлява
оспорване, заявяването на което не е ограничено с преклузии, а не въвеждане
на ново за процеса възражение. В случая оспорването се отнася до липсата на
доказателства за поставянето на ответницата в забава по отношение на
вземането за главница за услугата за дялово разпределение. Доказателствена
тежест за това обстоятелство е била разпределена върху ищеца с доклада на
първоинстанционния съд.
Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 36 от общите условия от 2016 г.
не предвижда "ред и начин" за заплащане на услугата дялово разпределение,
поради което следва да се приложи по аналогия общото правилото на чл. 84,
ал. 2 ЗЗД – отправяне на покана. Ищецът не е ангажирал доказателства, че е
отправил до ответника покана за заплащане на задължението му за услугата
дялово разпределение, поради което този иск поради недоказаност следва да
бъде отхвърлен като неоснователен. В този смисъл е и решение № 260895 от
14.03.2022 г. по в. гр. д. № 11305/2020 г. на Софийски градски съд, II-е състав.
Изводите на въззивния съд съвпадат частично с тези на първоинстанционния,
поради което първоинстанционното решение като правилно следва да бъде
потвърдено в частта, с която е признато за установено, че ответницата дължи
на ищеца сума в общ размер от 607.73 лева – главница за ползвана
топлоенергия за периода от 06.03.2017 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, жк „****, ведно със законната лихва върху
сумата за периода от 06.03.2020 г. /датата на депозиране на заявлението/ до
окончателното изплащане на вземането; сума в общ размер от 36.37 лева –
главница за дялово разпределение за периода от 06.03.2017 г. до 30.04.2019 г.,
7
ведно със законната лихва върху сумата за периода от 06.03.2020 г. /датата на
депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането; сума в
общ размер от 63.50 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г.
до 25.02.2020 г. Решението следва да бъде отменено в частта, с която е
признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сума в общ размер
от 6.78 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 31.03.2017 г. до 25.02.2020 г.
Разноски за въззивното производство не се дължат на никоя от страните.
Въззивницата не е направила искане за присъждането им, а въззиваемият,
въпреки че с молба от 10.02.2022 г. е направил искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, не е подал писмен отговор на въззивната
жалба и негов представител не се е явил в откритото съдебно заседание,
проведено по делото, поради което искането му е неоснователно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20041250 от 12.02.2021 г. по гр.д. № 27967/2020 г. на
Софийски районен съд, I гражданско отделение, 34 състав, в частта, с която е
признато за установено, че Е.С.И., с ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, с
ЕИК ****, сума в общ размер от 6.78 лева – обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение за периода от 31.03.2017 г. до 25.02.2020
г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 ГПК иск
с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване на установено, че
ответницата Е.С.И., с ЕГН **********, дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК
****, сума в общ размер от 6.78 лева – обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение за периода от 31.03.2017 г. до 25.02.2020
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20041250 от 12.02.2021 г. по гр.д. №
27967/2020 г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 34 състав, в
останалата обжалвана част, с която е признато за установено по
предявените искове с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от
ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД,
8
с ЕИК ****, срещу Е.С.И., с ЕГН **********, че Е.С.И. дължи следните
суми: сума в общ размер от 607.73 лева – главница за ползвана топлоенергия
за периода от 06.03.2017 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се
в гр. София, жк „****, ведно със законната лихва върху сумата за периода от
06.03.2020 г. /датата на депозиране на заявлението/ до окончателното
изплащане на вземането; сума в общ размер от 36.37 лева – главница за
дялово разпределение за периода от 06.03.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със
законната лихва върху сумата за периода от 06.03.2020 г. /датата на
депозиране на заявлението/ до окончателното изплащане на вземането; сума в
общ размер от 63.50 лева – обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г.
до 25.02.2020 г.
Решението като необжалвано е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени
предявените искове, както следва: искът за главница за доставена топлинна
енергия за разликата над сумата от 607.73 лева до пълния предявен размер от
809.94 лева и за периода от 01.05.2016 г. до 05.03.2017 г.; искът за главница за
дялово разпределение за разликата над сумата от 36.37 лева до пълния
предявен размер от 37.73 лева и за периода от 01.02.2017 г. до 05.03.2017 г.;
искът за обезщетението за забава за разликата над сумата от 63.50 лева до
пълния предявен размер от 114.45 лева; искът за обезщетението за забава
върху главницата за дялово разпределение за разликата над сумата от 6.78
лева до пълния предявен размер от 7.20 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач – „Техем
Сървисис“ ЕООД, привлечено от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент
от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9