№ 3488
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100514550 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 16683 от 10.09.2024 г. по гр.д. № 36691/2023 г. по описа на СРС,
140 с-в са отхвърлени, като неоснователни, предявените от С. М. Ч. с ЕГН **********
срещу Г. С. П. с ЕГН **********, обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл.31, ал.2 ЗС вр. чл.57, ал.2 СК и чл.86, ал.1 ЗЗД, за осъждане на
ответницата да заплати на ищеца дължимия наем за ползването на собствената му 1/2
ид. ч. от предоставеното за ползване и съсобствено между страните- семейно жилище,
находящо се в гр. София, ж.к. *********, в общ размер на 1073,33 лв., за периода
28.03.2023г. - 30.06.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба,
както и мораторна лихва върху главницата, в размер на 32,35 лв. за периода от
28.03.2023г. до 30.06.2023г.
В срока по чл.259, ал.1 ГПК решението е обжалвано от ищеца С. М. Ч. с
изложени доводи, че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, поради
необоснованост и нарушение на процесуалните правила. Поддържа, че неправилно с
постановеното решение съдът е приел, че двете спални помещения в жилището се
ползват от ненавършилите пълнолетие деца. Заявява, че в случая едното от спалните
помещения се ползва от майката – ответница.
Освен това съдът не е взел предвид, че към момента на постановяване на
съдебното решение относно родителските права жилището се е ползвало само от
1
ищеца и ответницата. Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и
уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба
от ответника Г. С. П., в която изразява становище за нейната неоснователност. Отправя
искане за потвърждаване на решението, като правилно. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, съдът намира същата за основателна в една част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и неправилно в
една част.
Във връзка с доводите за неправилност изложени във въззивната жалба, съдът
намира следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ответницата не
дължи на ищеца наем за ползването на ½ идеалната част от процесния недвижим имот,
поради наличието на основанието по чл.57, ал.2, предл.2 СК- не се следва наем за
ползваната от ответницата жилищна площ от жилището с обща площ от 60,81 кв.м.,
тъй като две от спалните помещения са обособени като детски стаи и ползвани от
двете непълнолетни деца на страните, а дневната е преустроена да изпълнява
функциите на кухненско помещение, всекидневна и спалня за ответницата.
Решението е неправилно в една част.
Производството е образувано по искова молба на С. М. Ч., с която срещу Г. С. П.
са предявени искове по чл.57, ал.2 СК и по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на наем за
ползването на собствената му 1/2 ид. ч. от съсобствения с ответницата имот в размер
на 1073,33 лв., за периода 28.03.2023г. -30.06.2023г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба, както и мораторна лихва в размер на 32,35 лв. върху
главницата, считано от 28.03.2023г. до 30.06.2023 г.
В исковата молба са изложени фактически доводи, че считано от 28.03.2023 г.,
на основание на влязло в сила съдебно решение, на основание на което упражняването
2
на родителските права върху родените от съвместното съжителство на страните
непълнолетни деца, ползването на семейното жилище /съсобствено между страните
при равни права/ е било възложено на ответницата. Считано от 28.03.2023г., ищецът
напуснал семейното жилище, поради което ответницата му дължи наем за ползването
на собствената му 1/2 ид. ч. от имота в размер на 1073,33 лв., за периода 28.03.2023г. -
30.06.2023г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и
мораторна лихва в размер на 32,35 лв. върху главницата, считано от 28.03.2023г. до
30.06.2023г.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответницата Г. С. П., с който предявените искове са оспорени по основание и размер.
Прави възражение, че ищецът напуснал жилището на 08.05.2023г., по силата на
извършения въвод във владение на процесния недвижим имот, на основание издадения
изпълнителен лист в нейна полза, а не доброволно от датата на влизане в сила на
съдебното решение за предоставяне на родителските права и ползването на семейното
жилище.
Поддържа, че преди да напусне жилището, ищецът изнесъл движими вещи,
които твърдял, че притежава и които вещи индивидуализирани по вид и количество в
отговора на исковата молба по пункт 1 до 9 вкл., според ответницата представлявали
вещи, необходими за нормалното поддържане на домакинството и отглеждането на
децата. Това наложило ответницата да закупи с лични средства вещи от същия вид, с
оглед гарантиране на нормални условия на живот. Поддържа се, че ответницата не
ползва по-голяма част от притежаваната в собственост от нея 1/2 ид.ч. за себе си, като
процесната 1/2 ид.ч., собствена на ищеца се ползвали реално от двете им
непълнолетни деца, които живеят в семейното жилище. Поради това и същата счита,
че не му дължи обезщетение за процесния период. Оспорва като неоснователна и
акцесорната претенция за мораторна лихва.
Съгласно чл. 56, ал. 1 от СК, при допускане на развода, когато от брака има
ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на
семейното жилище. Когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца, съдът се
произнася по въпроса за ползването на семейното жилище само по искане на страната.
По правната си същност производството по претенцията за предоставяне ползването
на семейното жилище не е исково, а спорна съдебна администрация - форма на
съдебна намеса в гражданските правоотношения, осъществявана по реда на
двустранно спорно производство, решението по което няма сила на пресъдено нещо и
може да бъде променяно при промяна на обстоятелствата.
Съгласно императивната правна норма на чл. 57, ал. 1, изр. 1 от СК, по силата на
съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя
от страните, между бившите съпрузи възниква наемно правоотношение, което е
3
възмездно, т.е. - ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия го
съгласно решението. Очевидно изхождайки от идеята, че бившите съпрузи могат да се
споразумеят за размера на наема, законодателят не е възприел разрешение, при което
съдът служебно да се произнася по този въпрос, а с диспозитивната норма на чл. 57,
ал. 1, изр. 1 от СК е дал възможност на всяка от страните да сезира съда с него, без да
е определен срок за това.
При така посоченото, съдът намира, че в случая е предявен иск по чл. 57, ал. 2
СК доколкото в исковата молба са изложени твърдения за определяне на наемна цена
по посочения ред за притежаваната от ищеца квота в съсобствения имот, който като
семейно жилище е бил предоставен за ползване на съсобственика – ответник във
връзка с отглеждането и възпитанието на ненавършилите пълнолетие деца,
упражняването на родителските права на които е било възложено на ответника.
Както бе посочено, производството по реда на чл. 57, ал. 2 СК е по спорна
съдебна администрация, но искът не е осъдителен за заплащане на наемна цена, а
съдът следва да се ограничи единствено до определяне на същата, както е посочено в
постановеното по реда на чл.290 ГПК РЕШЕНИЕ № 149 ОТ 01.11.2023 Г. ПО ГР. Д. №
638/2023 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, което се възприема от настоящия състав.
Съответно, както е посочено в постановеното по реда на чл.290 ГПК,
РЕШЕНИЕ № 199 ОТ 15.01.2018 Г. ПО ГР. Д. № 154/2017 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС,
което се възприема от настоящия състав, във всеки конкретен случай трябва да се
съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по
повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното
жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице
възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са
предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването /като при заем за
послужване/, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57,
ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг, тъй
като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от
заемодателя /чл. 249 ЗЗД/.
Фактическият състав на чл. 57, ал. 2 вр., ал. СК за уважаване на иска е
обусловен от установяване по делото, че страните са бивши съпрузи, като при
прекратяване на брака семейното жилище е предоставено за ползване на единия
съпруг. При тези предпоставки другият съпруг може да претендира заплащане на
наемна цена за имота, след приспадане частта от имота, която е ползвана от
ненавършилите пълнолетие деца, родени от брака. Съгласно разпоредбата на чл.57,
ал.2 СК, размерът на наема се определя с решението за развод, т. е., с решението за
предоставяне на ползването на жилището. Към този момент се преценява и наема за
ползваната жилищна площ от непълнолетното дете от брака, който следва да се
4
приспадне от наема, дължим между съпрузите - чл. 57, ал. 2, предл. 2 СК.
Същевременно в практиката си ВКС, така например решение № 133 от 04.07.2013 г. по
гр. д. № 535 по описа за 2012 г., Четвърто ГО, приема, че твърдението на ответника, че
не ползва имота е релевантно, само, ако е за време след като правото на ползване е
прекратено-поради изтичане на срока или настъпване на други обстоятелства и
страната докаже, че не ползва вещта в повече от притежаваната квота от
съсобствеността.
При така посоченото, настоящия състав намира следното:
Страните не спорят и се установява от събраните пред първата инстанция
доказателства, че страните са съсобственици на недвижим имот, представляващ
апартамент № 44, находящ се в гр. София, ж.к. “*********, със застроена площ от
60.81 кв.м. при равни права.
В производството не е спорно и се установява от представените доказателства,
че считано от 28.03.2023г., на основание на влязло в сила съдебно решение, на
основание на което упражняването на родителските права върху родените от
съвместното съжителство на страните непълнолетни деца, ползването на семейното
жилище /съсобствения имот/ било предоставено на ответницата.
Установява се, че в полза на ответницата бил издаден изпълнителен лист на
02.05.2023г. въз основа на подадена молба от ответницата от 04.05.2023г. във връзка с
предоставеното ползване на семейното жилище на майката- ответник в
производството. Въз основа на издадения изпълнителен лист срещу ищеца било
образувано изпълнително производство по описа на ЧСИ Р.М. рег.№790, с район на
действие СГС за доброволно предоставяне ползването на процесния недвижим имот.
Установява се, че на 11.05.2023г. на ищеца била изпратена покана за доброволно
изпълнение получена лично от него. С протокол за въвод във владение от 08.06.2023г.,
фактическата власт върху процесното жилище била предадена на ответницата, като
ищецът доброволно напуснал жилището и заявил, че е изнесъл около половината от
движимите вещи, които е счел за своя собственост. Протоколът за въвод бил подписан
без възражения и от двете страни.
От представените пред първата инстанция разходооправдателни документи -
фактури и касови бонове за извършени покупки, се установява, че в периода от
началото на м.05.2023г., до края на същия месец, ответницата закупила трапезна маса,
гардероб, съдомиялна, фурна и плот с котлони, микровълнова печка и две спални,
ведно с матраци, както и два броя телевизори, необходими за осигуряване условия на
живот в жилището.
Чрез приетата пред първата инстанция СТЕ, която настоящия състав кредитира
напълно по реда на чл.202 ГПК, се установява че пазарната наемна цена за жилището
/като напълно обзаведено/ за периода 28.03.2023 г.-30.06.2023 г. възлиза на сумата
5
1961.75 лв. /1/2 – 980.88 лв./ и за необзаведено жилище 1145.66 лв. /1/2 – 572.83 лв./.
Чрез показанията на свидетеля И.Р.Я. се установява, че след като ищецът се е
изнесъл от семейното жилище в последното е имало по-малко мебели и ел.уреди, като
част от тях – леглата на двете деца и гардеробче свидетеля видял в пространството
между двата етажа в блока, в който е апартамента. Според свидетеля Я. след
напускането на ищеца в жилището липсвали дивана от хола, масата за хранене и
столовете, ел.уреди за вграждане от кухнята /плот, фурна, пералня/.
Чрез показанията на свидетеля Б.Г.А. /преценени съобразно указанията на
чл.172 ГПК/ се установява, че след като се е изнесъл от семейното жилище ищецът се
нанесъл да живее при свидетеля А., като продължил да търси квартира, в която да се
премести.
При така установеното, съдът намира следното от правна страна:
Както бе посочено, фактическият състав на чл. 57, ал. 2 вр., ал. 1 СК за
уважаване на иска е обусловен от установяване по делото, че по силата на съдебното
решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище по чл. 56, ал. 1, 2, 3 и
5 СК, възниква наемно отношение между бившите съпрузи, когато при прекратяване
на брака семейното жилище е предоставено за ползване на единия съпруг.
В случая страните не са били в граждански брак, но от съвместното им
съжителство има родени две деца, които са непълнолетни към началото на исковия
период – 28.03.2023 г. Упражняване на родителските права спрямо двете деца е
предоставено на майката, считано от 28.03.2023г., като с постановеното съдебно
решение съдът е предоставил и ползването на семейното жилище на нея.
Доводите на въззивника, че от посочената дата жилището е ползвано само от
майката и децата, съдът намира за недоказани и неоснователни. Чрез представените
пред първата инстанция доказателства е установено, че фактическата власт върху
жилището е била предадена от ищеца на ответницата едва на 08.06.2023г. с протокол за
въвод извършен от ЧСИ в проведеното принудително изпълнение.
Доводите на ответницата, че не е ползвала съсобствения имот в повече от
притежаваните от нея права /1/2 ид.ч./ съдът намира за недоказани и съответно-
неоснователни. Както бе посочено по-горе, с постановеното от ВКС Решение № 133 от
04.07.2013 г. по гр. д. № 535 по описа за 2012 г., Четвърто ГО, е прието, че
твърдението на ответника, че не ползва имота е релевантно, само, ако е за време след
като правото на ползване е прекратено-поради изтичане на срока или настъпване на
други обстоятелства и страната докаже, че не ползва вещта в повече от притежаваната
квота от съсобствеността.
В случая, чрез събраните по делото доказателства не е установено, че
ответницата ползва само част от жилището, съответна на притежаваната от нея квота в
съсобствеността – ½ ид.ч. Освен това, настоящия състав приема че ползваната от двете
6
ненавършили пълнолетие деца част от жилището е съответна на 2/4 ид.ч. общо или по
¼ ид.ч. за всяко от тях.
Доводите на въззивника, че в производството следва да бъде съобразено, че към
момента на постановяване на решението по чл.56, ал.2 СК жилището е било ползвано
от двамата родители, съдът намира за несъответни на указанията на разпоредбата на
чл.57, ал.2 СК. Както бе посочено същата предвижда, че към този момент се определя
размера на наема.
С оглед това настоящия състав намира, че наем за ползваната от ответницата
част /1/2 ид.ч. от ½ ид.ч. или ¼ ид.ч./ се дължи само след тази дата до края на исковия
период 30.06.2023г. и то при съобразяване ползваната само от ответницата площ от
жилището при приспадане на частта от имота, която е ползвана от ненавършилите
пълнолетие деца на страните /2/4 ид.ч./ и при съобразяване на притежаваните от нея
права върху съсобствения имот.
Както правилно е посочил в своето решение СРС, при определяне размера на
наема, който не се дължи за ползваната част от семейното жилище от непълнолетните
деца от брака, съдът следва да приложи точно закона във връзка с употребеното
понятие "жилищна площ" - чл. 57 СК. Неправилно обаче съдът не е отчел дадените
разяснения с ППВС № 12/1971 г., според които семейното жилище е съвкупността от
жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на
семейството. В този смисъл, както е посочено в него, жилищна площ е площта на
цялото семейно жилище, включващо всички помещения в обхвата на жилището,
независимо от тяхното функционално предназначение, защото нуждите на обитателите
могат да бъдат пълноценно задоволени само при наличие и на двете категории
помещения. При определяне на наема за ползваната жилищна площ от ненавършилите
пълнолетие деца от брака, следва да се има предвид техния дял на обитаване на всички
помещения на жилището, а не само стаята, която им служи за спалня /в посочения
смисъл - Решение № 123 от 4.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г. на ВКС, IV ГО,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, което се възприема от настоящия състав/.
При така посоченото, настоящия състав намира че следва да съобрази указаните
в действащия към момента на приемане на ППВС № 12/1971 г. нормативи /по ЗНО
/отм.//, че за тричленно или четиричленно семейство са необходими две стаи, както и
че не се считат за стаи кухните, коридорите, вестибюлите, преходните холове и други
сервизни помещения, тъй като последните подлежат на ползуване от всички
обитатели.
При съобразяване дадените разяснения и приложимото тълкуване, при отчитане,
че в производството не е доказано, че двете спални помещения от жилището се
ползват изключително и само от двете непълнолетни деца, както и обстоятелството, че
всяко от децата има право да ползва всички помещения, а не само спалните такива,
7
съдът намира че в полза на ищеца следва да бъде определена наемна цена по реда на
чл.57, ал.2 СК за заплащане от ответницата съответна на частта от жилището ползвана
само от ответницата /1/2 от ½ или 1/4/.
Нейният размер, настоящия състав определя по реда на чл.162 ГПК на сумата
100 лв. месечно при съобразяване, че жилището е било без обзавеждане към момента
на въвеждане във владение на ответницата /показанията на свидетеля Я./ и според
констатациите на експерта по СТЕ месечната наемна цена на цялото жилище за три
месеца възлиза на сумата 11456 лв. При това размерът на дължимия от ответницата
наем за ¼ ид.ч. възлиза на сумата 100 лв. месечно.
С оглед изложеното, настоящия състав намира че следва да отмени като
неправилно постановеното от първата инстанция решение в частта на отхвърляне на
иска по чл.57, ал.2 СК за сумата 80.00 лв. /месечно/ дължима за периода от 08.06.2023г.
до 30.06.2023 г., като в останалата част постановеното решение като правилно следва
да бъде потвърдено. Върху присъденото обезщетение в размер на 80.00 лв. за исковия
период следва да се присъди и законна лихва от датата на подаване на исковата молба
– 30.06.2023 г.
Като правилно следва да бъде потвърдено постановеното от СРС решение и в
частта на отхвърляне на иска за акцесорното вземане за лихва за забава, доколкото,
както бе посочено вземането за заплащане на посочената сума на основание чл.57, ал.2
СК е възникнало след изтичане на месеца, за който се отнася, в случая след 30.06.2023
г.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени разноски за първата инстанция в размер на 27.12 лв. за деловодни
разноски и 90.42 лв. за адвокатско възнаграждение. В полза на ответника, на
основание чл.78, ал.3 ГПК следва да бъде присъдено възнаграждение за адвокат в
размер на 909.58 лв. и за деловодни разноски в размер на 181.92 лв.
За въззивната инстанция следва да бъдат присъдени разноски в полза на ищеца
в размер на 4.52 лв. – деловодни разноски и 45.21 лв. за адвокатско възнаграждение и
в полза на ответника сумата 454.79 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 16683 от 10.09.2024 г. по гр.д. № 36691/2023 г. по описа
на СРС, 140 с-в, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен, като неоснователен, предявения от
С. М. Ч. с ЕГН ********** срещу Г. С. П. с ЕГН **********, иск с правно основание
чл.57, ал.2 СК, за заплащане на сумата 80.00 лв., представляваща дължима наемна цена
8
за периода от 08.06.2023г. до 30.06.2023 г. за ползването на собствената му 1/2 ид. ч. от
предоставеното за ползване на ответницата и двете им ненавършили пълнолетие деца
семейно жилище, находящо се в гр. София, ж.к. *********, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба 30.06.2023г. до окончателно погасяване на
задълженията, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА СЛЕДНОТО:
ОСЪЖДА С. М. Ч. с ЕГН ********** да заплати на Г. С. П. с ЕГН **********,
на основание чл.57, ал.2 СК, сумата 80.00 лв., представляваща дължима наемна цена за
периода от 08.06.2023г. до 30.06.2023 г. за ползването на собствената му 1/2 ид. ч. от
предоставеното за ползване на ответницата и двете им ненавършили пълнолетие деца
семейно жилище, находящо се в гр. София, ж.к. *********, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба 30.06.2023г. до окончателно погасяване на
задълженията
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 16683 от 10.09.2024 г. по гр.д. № 36691/2023 г. по
описа на СРС, 140 с-в, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени, като неоснователни,
предявените от С. М. Ч. с ЕГН ********** срещу Г. С. П. с ЕГН **********, искове с
правно основание чл.57, ал.2 СК, за заплащане на сумата 993.33 лв. /разлика между
присъдената сума 80 лв. и претендираната сума 1073.33 лв./ представляваща дължима
наемна цена за периода от 28.03.2023г. до 30.06.2023 г. за ползването на собствената му
1/2 ид. ч. от предоставеното за ползване на ответницата и двете им ненавършили
пълнолетие деца семейно жилище, находящо се в гр. София, ж.к. *********, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба 30.06.2023г. до окончателно погасяване
на задълженията, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата
32,35 лв. –мораторна лихва за периода от 28.03.2023г. до 30.06.2023г. върху сумата
1073.33 лв.
ОСЪЖДА „Обединена българска банка“ АД, ЕИК ********* да заплати на
„Изи Маркет“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1500.00 лв.
– разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Г. С. П. с ЕГН **********, да
заплати на С. М. Ч. с ЕГН **********, сумата от 117.54 лв., разноски за първата
инстанция и сумата 49.73 лв.-разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК, С. М. Ч. с ЕГН **********, да
заплати на Г. С. П. с ЕГН **********, сумата от 1090 лв. –разноски за първата
инстанция и 454 лв.-разноски за въззивната инстанция.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10