Р Е Ш Е Н И Е
Номер 369 25.10.2019г. град
Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, на
двадесет и пети септември две хиляди и
деветнадесета година в открито заседание, в следния състав:
Председател:
Минка Трънджиева
Членове: Венцислав Маратилов
Д.Бозаджиев
при
участието на секретаря Галина Младенова като
разгледа докладваното от съдията Маратилов въззивно гр.д.№525 по описа за 2019г.
и за да се произнесе, взе в предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от
Гражданския процесуален кодекс.
С решение на Пазарджишки районен съд №355 от
19.03.2019г. постановено по гр.д.№3616/2018г. по описа на същия съд, са отхвърлени
исковете на И.Д.А., с ЕГН **********,***, представляван от адв.Д.Ф. – САК, с
адрес *** против „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Младост, Бизнес
Парк София, сграда 14, представлявано от Д.Т.Д., Н.П.Н., Ж.М.С.- за прогласяване нищожността на Договор за потребителски паричен кредит
PLUS-*******, сключен между И.Д.А. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.", клон България на
13.03.2018г., като противоречащ на императивни изисквания на Закона за
задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит и в условията на евентуалност – за прогласяване нищожността на клаузата „такса ангажимент“
от същия договор като неравноправна и противоречаща на чл.10а ал.2 от ЗПК. Със
същото решение е осъден И.Д.А., с
ЕГН **********,*** да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон
България, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
Младост, Бизнес Парк София, сграда 14, представлявано от Д.Т.Д., Н.П.Н., Ж.М.С.юрисконсултско
възнаграждение в размер на 200 лв.
Решението се обжалва изцяло с въззивна
жалба подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ищеца в производството пред
първата инстанция И.Д.А. чрез пълномощника си адв.Д.Ф. *** с доводи за
порочност като неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че изводът на съда, че кредиторът не е нарушил
изискванията на чл.19 ал.1 и чл.11 т.10 от ЗПК, записвайки в договора, че ГПР е
в размер на 44.37%, а реално приложения ГПР включващ разходите по кредита за
възнаградителна лихва и такса ангажимент
е в размер на 35.63%, противоречи на чл.143 т.18 и т.19 от ЗЗП. Жалбоподателят се
позовава на решение на съда на ЕС по
дело С-450/10г. в хипотеза когато кредиторът използва заблуждаваща търговска
практика (в случая заблуждаващ размер на разписан ГПР,различен от прилагания в
отношенията кредитор-кредитополучател), като поддържа, че това е елемент въз
основа на който договорната клауза може да се квалифицира като неравноправна и
предвид на това, че реално прилагания
ГПР е различен от действително прилагания, то следвало да се отрече
правния ефект на уговорения ГПР от 44.37 %. Коментирано е значението на
задължението на кредитодателите да включват в текста на договорите за
потребителски кредит размера на прилагания по него ГПР и каква информация
получават потребителите от това.Сочи се и разпоредбата на чл.22 от ЗПК за
неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР както
и въвеждането в заблуждение на кредитополучателя от кредитора с посочването на
по-висока стойност на ГПР като неравноправно са създадени предпоставки за
престиране на недължими разходи по кредита.Като неправилен се квалифицира
извода на съда,че уговорения лихвен процент от 34.46 % към който следвало да се
добави и скритата лихва под формата на
такса ангажимент, не противоречал на добрите нрави. Коментира се съдебна
практика, че при формирането размера на
възнаградителната лихва при неустановен императивен лимит, за обективен
критерий на добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната
лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер и че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити-двукратния размер на законната лихва. От тази гледна точна
жалбоподателят развива тезата за надхвърляне на договорената между страните лихва повече от 3 пъти което представлява нарушение
на добрите нрави. Счита, че неравноправно кредиторът не включил в договорената
лихва скрита под формата на такса ангажимент печалба водеща до допълнително
нарастване на уговорената в договора лихва от 34.46% годишно.
На трето място като съществени
процесуални нарушения допуснати от съда жалбоподателят сочи непроизнасяне по
всички защитни доводи на ищеца и мотивиране на решението съгласно чл.235 ал.2 и
чл.236 ал.2 от ГПК при неизложени фактически и правни доводи по съществото на спора относно всеки
твърдян от ищеца факт, включително и по отношение на погасителния план нямащ законоустановеното в
чл.11 ал.1 т.12 ЗПК съдържание. Коментира се разпоредбата на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК за включване в договора на условията за издължаване на кредита, включително
и погасителен план, съдържащ предвидената в закона информация, включително и
планът следвало да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска.Твърди се, че в
договора не се съдържа погасителен план с посоченото в закона съдържание, като не се споделя факта, че
както лихвения процент така и ГПР са определени като фиксиран процент от общата
сума тъй като от тази уговорка не можело да се
извлече информация за размера на
включените в месечната погасителна вноска суми за главница и лихва и доколко тези суми са с фиксиран размер във
всяка погасителна вноска или първо се плаща лихвата и след това главницата. Счита, че кредитодателят е длъжен
да информира съконтрахента си за условията за заплащане на месечната погасителна
вноска и каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и
каква част представлява „оскъпяване“ на
кредита.
На следващо място в договора нямало информация, че при
упражняване на правото на отказ, кредиторът няма право да изисква и събира от
потребителя обезщетение / чл.11 ал.1 т.2 от ЗПК/ във връзка с чл.22 и чл.23 от ЗПК независимо от невъвеждането на довод от ищеца за недействителност на
кредитната сделка.
Като незаконосъобразен се квалифицира
извода на съда,че уговорената такса ангажимент в размер на 105лв е
получавана от кредитора за оказване на допълнителна услуга-прилагане на
фиксиран лихвен процент за срока на действие на договора. Твърди, че тази такса
е събрана неправомерно от кредитора и е
начислена в нарушение на чл.10 а ал.2 от ЗПК въвеждаща императивна забрана за кредитора да получава такси за усвояване и
управление на кредита. Твърди се, че таксите и комисионните по чл.10а ал.1 от ЗПК са с цел да се покрият административните разходи по кредита при предоставяне
на други услуги свързани с договора, но различни от основната услуга по предоставянето на
кредит. Според жалбоподателя, таксата се удържа от търговеца от сумата получена
от кредитополучателя при усвояване на кредита за възмездяване на задължението
да не се изменя уговорения в договора
фиксиран лихвен процент, което е свързано с основната услуга по обслужването на
кредита при непроменлива цена и това основание пряко противоречало на чл.10а
ал.2 от ЗПК и доколкото таксата ангажимент се събира от кредитора независимо,
че с това негово вземане не се покриват извършени от него административни разходи, което представлявало допълнителна
облага за него към договорната лихва, и
затова е следвало да я включи в уговорения лихвен процент от 34.46%. Визира се
и разпоредбата на чл.21 от ЗПК. За съответствието с добрите нрави според
жалбоподателя е следвало да се вземе в
предвид обстоятелството, че действително прилагания лихвен процент се увеличава
като размер от скритата лихва-допълнителна облага на кредитора под формата на
такса ангажимент и че тази такса представлява
скрито оскъпяване на кредита-недължимо получена от кредитора облага от
предоставянето в собственост на заемателя на заемната сума и е част от
договорната лихва.
На следващо място жалбоподателят счита, че на него не му е разяснено по ясен и разбираем
начин и при спазване на изискванията на чл.5 от ЗПК преди сключването на
договора, нито от условията на договора произтича по ясен и прозрачен начин
какъв е размера на действително
прилагания в правоотношението размер на възнаградителната лихва, в която е
следвало да се включи и такса ангажимент и по този начин потребителят не е могъл да разбере икономическите последици на
поетото от него задължение. Визира се чл.5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращи като
основно право на потребителя правото на информация, позволяваща му да направи
своя информиран избор. И че непредставянето на релевантна за потребителя
информация относно основните елементи на поетите задължения в преддоговорна
фаза и невключването й в съдържанието на договора е увреждащо за потребителя и
осъществява забранена от законодателя заблуждаваща търговска практика по чл.68е
ал.2, предл.1 и 2 във връзка с ал.1 и на
чл.68д ал.1 във връзка с ал.2,т.2 предл.3 от чл.68д от ЗЗП. Сочи, че съществен
елемент от съдържанието на договора е договореният лихвен процент-фиксиран или
референтен и методиката за изчисляване на последния и че неравноправно е
действително прилагания лихвен % да не бъде включен като елемент от
същественото съдържание на договора водещо до недействителност на кредитната
сделка съгласно чл.22 от ЗПК. Твърди се на последно място, че върху
незаконосъобразно начислената такса ангажимент, представляваща скрито
поскъпване на кредита, кредиторът е начислявал без правно основание договорна
лихва, тъй като към момента на отпускане на кредита таксата е удържана от
общата предоставена от него заемна сума при което потребителят е получил заемен
ресурс на по-малка стойност от договорената 3000лв като кредиторът се е
обогатил, начислявайки възнаградителна лихва върху разписания в договора общ
размер на кредита, а не върху реално предоставения заем от 2895лв, което
нарушавало изискванията за справедливост и е пряка уговорка във вреда на
потребителя. Моли да се отмени изцяло
решението с присъждане на адвокатски хонорар за оказана безплатна
адвокатска помощ на материално
затруднения ищец.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
страна на насрещната по спора страна „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А клон
България”, ЕИК204915054 със седалище и адрес на управление в гр.София,
ж.к.“Младост“ „,Бизнес парк София, сгр.14 представлявано от Д.Д., в който се
излагат доводи за правилност на обжалваното решение. Отговаря се подробно на
всички доводи развити в жалбата, като се анализират събраните по делото доказателства
и се акцентира на установеност на реално прилагания ГПР, че ищецът е плащал реално по-ниска
стойност от записания в договора ГПР-44.37%, че договорът съдържа и ГПР и обща
дължима сума за погасяване поради което грешка при изчисляване на ГПР не може
да прави договора недействителен; че се тълкува превратно чл.19 ал.4 от ЗПК
относно законодателното ограничаване на ГПР, като ограничението е направено
единствено и достатъчно както по отношение
на общата стойност на ГПР, така и по отношение на отделните компоненти
на същия. Поддържа се, че жалбоподателят превратно тълкува съдебната практика
по отношение на максималния праг на ГЛП, който е приет 2014г., докато
конкретният договор за потребителски кредит е сключен преди това и че се има в
предвид не договорната (възнаградителна) лихва , а лихвата за забава и
последната е обявявана за недействителна. По отношение на погасителния план в
отговора се сочи, че жалбоподателят смесва две различни разпоредби отнасящи се
до различни задължения за кредитора-чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК и чл.11 ал.1 т.12,
като първото задължение касае
съдържанието на погасителния план, а
второто касае задължение за посочване на правото на длъжника във всеки момент
да поиска подробно извлечение под формата на погасителен план с разбивка на
всяка една погасителна вноска, като извлечението е с разширени изисквания в
сравнение с изискванията към погасителния план. По отношение на „такса
ангажимент“ се поддържа, че тя изрично е предвидена в Стандартния европейски
формуляр/СЕФ/ за предоставяне информация, подписан от ищеца, и че размерът и
целта на таксата изрично са посочени в
договора за потребителски кредит.Коментира се
§1,т.5 от ЗПК уреждащ възможността страните да уговорят постоянен лихвен
процент, който в същност гарантира по-голяма сигурност на потребителя, но че
генерира риск за кредитора и че тази възможност за договаряне включва
възможността да има насрещна цена срещу гарантирането на посочен лихвен процент
и при неуговорена в закона клауза да бъде възмездна и че таксата ангажимент не е
свързана с усвояването или управлението на
кредита, а е такса за допълнителни услуги, съгласно чл.10а ал.1 от ЗПК.Твърди се, че договарянето на
фиксиран лихвен процент е допълнителна услуга и че таксата от 105лв за
кредит от 3000лв не е прекомерна и отговаря на насрещната гаранция, когато
кредиторът дава-постоянна величина на лихвата. Като последен довод се сочи, че
годишната лихва е била начислявана върху цялата отпусната сума от 3000лв, като
таксата ангажимент е договорно задължение на длъжника,което той следва да плати
на кредитора по договорен между страните начин.Моли да се потвърди обжалваното
решение.
Няма ангажирани от страните
доказателства по реда на чл.266 от ГПК пред въззивната инстанция.
Пазарджишкият окръжен съд при условията
на чл.269 от ГПК провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а
по неговата правилност съобрази изложеното във въззивната жалба и постъпилия
отговор, и за да се произнесе взе в предвид следното:
Предявен е иск за прогласяване
нищожност на договор за потребителски кредит като противоречащ на императивни
изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК и при
условията на евентуалност иск за прогласяване нищожност на клауза „такса
ангажимент” като противоречаща на чл.10а ал.2 от Закона за потребителския
кредит.
В исковата си молба против „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.” клон България, ЕНК-*********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, р-н Младост, Бизнес Парк София, сграда №14, ищецът И.Д.А.
*** представляван от адв.Д.Ф. ***, твърди, че на 13.03.2018г. е сключил с
ответното дружество договор за потребителски паричен кредит PLUS-*******, с
който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 3000лв, от
които 105лв представляващи 3,5% от размера на кредита били удържани като такса
ангажимент или реално преведената по сметката му сума е равна на 2895лв при
фиксиран годишен лихвен процент по заема от 34.46 % и годишен процент на
разходите /ГПР/ от 44.37%., със срок на погасяване на заема от 36месеца с
месечна погасителна вноска в размер на 152.50лв и обща стойност на плащанията
от 5490лв. Твърди ищецът, че е усвоил
изцяло заемния ресурс, но че не дължи
плащания за лихва, поради нищожност на договора. На първо място се поддържа, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент
/ФГЛП/ от 34.46% се нарушават добрите
нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията за добросъвестността и
в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.. Твърди се, че
възнаградителната лихва съставлява цената за представеното ползване на заетата
сума и че когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения. Цитира се съдебна практика –решение №906 от
30.12.2004г. по гр.д.№1106/2003г. на ІІ г.о на ВКС, решение №378 от
18.05.2006г. по гр.д.№315/2005г. на ІІ г.о. на ВКС, решение №1270 от
09.01.2009г. по гр.д.№5093/2007г. на ІІ г.о на ВКС и определение №901 от
10.07.2015г. по гр.д.№6295/2014г. ІV г.о на ВКС, според която „понятието добри
нрави” предполага известна
еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност. Твърди се, че когато една
престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната
престация-заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на
заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен, доколкото цената
калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума. Поддържа, че при заем с кратък срок на ползване от 36месеца,
уговарянето на възнаградителна лихва от
34.46% е необяснимо нито с разходите които прави заемодателя, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Поддържа, че толкова
висока възнаградителна лихва не е типична дори
за дългосрочните банкови кредити, тези над 15г., когато рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните
инфлационни процеси. Поддържа, че при формиране размера на възнаградителната
лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий
за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без
обаче същата да се счита като максимален размер.Сочи още, че противоречива на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а за обезпечени кредити-двукратния й размер. Счита, че в хипотезата на необезпечени заеми
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от 3/три/ пъти законната
лихва.Навежда се извод, че уговорената
между страните по договора лихва в размер на 34.46 % годишно, надхвърля повече
от 3/три/ пъти законната лихва, което представлява нарушение на добрите нрави,
като критерии за норми на поведение. Счита, че тази клауза на договора накърнява
договорното равновесие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността
при договарянето поради което се явява нищожна и като такава същата не е произвела
задължение за плащане за кредитополучателя. Счита, че в случая нищожната клауза
на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва, не би
могла да се замести по право с повелителни норми на закона, доколкото
законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, нито е предвидена
възможност съдилищата да изменят съдържанието на неравноправни договорни
клаузи,при което договорът трябва да продължи да действа без друго изменение
освен произтичащото от премахването на
неравноправната клауза.В тази връзка се коментира неприложимост на разпоредбата
на чл.26 ал.4 от ЗЗД за прогласяването му за частично недействителен. На
следващо място се сочи, че договорът за потребителски кредит не би могъл да бъде сключен без недействителната му част,
тъй като той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит,което води до нищожност
целия договор. Счита, че този договор се явява изцяло недействителен поради
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10
ал.1,чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и чл.11 ал.1т.7- т.9 във връзка с чл.22 от ЗПК,
сред които е и точното определяне на
възнаградителната лихва-чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК. Поддържа, че законодателят
поставяйки акцент относно договорката за цената на заемните средства, при
сключването на договора следва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита и
че нищожността на клаузата за лихвения процент, представляваща част от същественото съдържание на договора прави
цялото заемно съглашение нищожно. Поддържа,
че това разрешение отговаряло на задължителното тълкуване на Директива 93/13
относно неравноправните клаузи относно възможността при една или няколко неравноправни
клаузи да бъде обявен договора за нищожен в неговата цялост когато това
гарантира по-добра защита на потребителя. На следващо място ищецът поддържа, че
са нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла
на чл.143, т.19 от ЗПК клаузите на договора от раздел „параметри и условия”, в
които е посочено, че ГПР е в размер на 44.37 %, а действителният ГПР е в
различен размер от посочения, с което потребителят бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Твърди, че по силата на чл.19 ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
лихви, други преки или косвени разходи,комисионни,възнаграждения от всякакъв
вид,в това число и тези дължими на посредниците за сключване на договора,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и че не е
установен механизъм по който е изчислен този процент и по-конкретно какви други
разходи, освен възнаградителната лихва са включени в него. На последно място се
поддържа в исковата молба, че клаузата ”такса ангажимент” от договора, регламентираща
заплащането на фиксирана такса за обслужване на кредита е в пряко противоречие
на нормата от чл.10а ал.2 от ЗПК,която императивно забранява на кредитодателите
да изискват заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояването на кредита, като целта е да се забрани на кредитодателите да
събират някои видове такси и комисионни за които се приема, че са част от
дейността на заемодателите по предоставяне на кредита и поради това не следва
да бъдат възлагани в тежест на потребителите. Твърди се, че такса ангажимент не
се дължи като противоречаща на чл.10 а
ал.2 от ЗПК и че същата представлява допълнителна облага-печалба към
възнаградителната лихва, без това да е обявено на потребителя по реда на чл.5
от ЗПК и тя да е включена в договорното
съдържание като цена на заема и част от ГПР, съгласно императивите на чл.11
ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Предвид изложеното ищецът моли да се прогласи нищожността на договора за потребителски
кредит
PLUS-*******, сключен с„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон
България, на 13.03.2018г. като
противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП, и ЗПК, а при условията на
евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата „такса ангажимент” по
договора за паричен заем като неравноправна и противоречаща на чл.10а ал.2 от ЗПК.Претендира
присъждане на разноски по делото,между които и адвокатски хонорар от 2000лв на
основание чл.38 ал.2 от ЗА във връзка с
чл.2 ал.5 от НМРАВ. Сочи доказателства.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил
писмен отговор от насрещната по спора страна „БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А.“, клон България, в която се поддържа следното: Предявените искове се
квалифицират като неоснователни; признава се факта на сключен договор за
потребителски кредит между страните за сумата от 3000лв, със срок на изплащане
от 36месеца, като по желание на кредитополучателя е била сключена застраховка
„защита на плащанията” с размер на застрахователната премия от 604.80лв,
разсрочена на 36 месечни премии всяка с размер от 16.80лв Посочен е размера на
месечната погасителна вноска от 152.50лв с включена застрахователна премия, при
ГПР от 44.37% и ФЛП от 34.46%, при обща сума
от 5490лв. Признава се, че ищецът е платил по договора такса ангажимент
от 105лв, прихваната от подлежащия на
плащане размер на кредита. Твърди се, че всички тези данни са били изначално
известни и ясни на кредитополучателя съгласно попълнения и подписан от него
формуляр за преддоговорна информация, предоставен на потребителя на основание
чл.5 от ЗПК и изрично вписан в договора на стр.1 и направената писмена
декларация от последния, че е прочел внимателно съдържащата се в договора информация, запознал се е, разбрал
е и приел условията и параметрите на договора и че му е предоставена посочената
преддоговорната информация. Твърди се, че въз основа на това потребителят е започнал реално изпълнение на
договора. По отношение на твърдението в исковата молба, че годишния лихвен
процент от 34.46 % и ГПР от 44.37 % противоречат на добрите нрави и са нищожни,
се поддържа, че предвид датата на сключване на договора-13.03.2018г., същият
попада в обхвата на действащия и към момента ЗПК, където в чл.19 ал.4 е
регламентирано, че ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левова и във валута и че в случая това ограничение на закона е изпълнено тъй като е в размер по-малък от законно
допустимия.Твърди се, че ГПР включва единствено годишния лихвен процент /ГЛП/ и такса ангажимент, които компоненти били
ясно записани в договора и в стандартния европейски формуляр /СЕФ/, подписан и
приложен към договора за потребителски кредит. Твърди се, че други задължителни
разходи за потребителя не са предвидени и че ГПР не включва застраховката по
кредита тъй като последната не е задължителна и сключването на договора за кредит не зависи от наличието й съгласно
§1 т.1 във връзка с чл.19 ал.1 от ЗПК. Оспорва се тезата на ищеца, че дадена клауза противоречи на добрите нрави
при условие, че не противоречи на императивна норма на закона. Счита, че след
като е уредена законодателно горната допустима граница за ГПР за да защити
длъжника, то това е пълната, ясна и
достатъчна уредба която защитава правата му от едностранен произвол на
по-силната страна по отношение на лихвите и разходите за потребителския кредит.
Поддържа още, че измененията в закона от 2014г. са в посока ограничение на
свободата за договаряне само по отношение на ГПР, но не и за ГЛП и че ако е
искал да уреди ограничително критерия и за ГЛП, то това следвало да бъде извършено законодателно. Счита за превратно тълкуването
ГПР да е уреден законодателно, а ограничението по ГЛП да се урежда от съдебната практика. По отношение
на възнаградителната лихва се поддържа, че
няма установен универсален критерий кога договорената лихва е неморално
висока и надхвърля границите на нравствено допустимото и че този въпрос се
решава за всеки отделен случай при съобразяване на всички доказателства по
делото, нейния размер и размера на валутата по предоставения капитал, срока за
ползването, обстоятелствата при които е поето задължението за лихва, нейната
функция както и всички други условия и обстоятелства по договора, имащи
значение за размера й. Поддържа, че следва да се прави разлика между
договорената възнаградителна лихва и неустойките (лихвата за забава) и че
съдебната практика приема, че е налице противоречие с добрите нрави само по
отношение на неустойката за забава и лихвата за забава, като в случая по отношение
на лихвата за забава е предвиден размер не по-голям от законната лихва –чл.33
ал.2 от ЗПК, като при прогласяването на лихвата за забава за нищожна, същата се
заменя от съдилищата със размера на законната лихва. По отношение на ГЛП се поддържа,
че той не противоречи на добрите нрави защото възнаградителната лихва калкулира
риска от бързото отпускане на кредита и липсата на обезпечение при предсрочна
изискуемост,както и в случай на принудително изпълнение поради неизпълнение на
задължението за връщане на договорната сума в срок. Аргументира се тезата, че
по-високите лихви при бързото потребителско кредитиране имат своята ясна
пазарна обосновка и са еквивалентни на търговския риск, който компаниите
предлагащи този вид продукт поемат. По отношение на таксата ангажимент е
уточнено, че тя е посочена ясно в част ІІ,т.4 от СЕФ за предоставяне на
информация, подписан от ищеца както и размерът и целта на таксата на основание
чл.10а ал.4 от ЗПК са ясно посочени в договора и че тя се заплаща срещу
което кредиторът сключва договора при
фиксиран лихвен процент /ФЛП/ по смисъла на §1 т.5 от ЗПК-чл.2 от договора. Поддържа
се, че таксата ангажимент не е свързана с
усвояването или управлението (администрирането) на кредита, за които има
забрана по чл.10а ал.2 от ЗПК, а в същност такса/комисионна за допълнителни
услуги съгласно чл.10а ал.1 от ЗПК.Поддържа, че договарянето на ФЛП по §1,т.5 е
допълнителна услуга,която гарантира на длъжника сигурност за разходите по
кредита за целия договорен период, като и че размера на таксата съпоставен с
размера на кредита не е прекомерен и отговаря на насрещната гаранция, която кредиторът
дава-постоянна величина на лихвата за целия период на договора.Повтаря се, че
законната лихва е основния компонент на ГПР и ограничаването на свободата на
договаряне на ГПР е до нивата на чл.19 ал.4 от ЗПК,както и на допустимия размер
на лихвата за забава по чл.33 ал.2 от ЗПК. Ответникът поддържа, че претенцията на
ищеца е неоснователна. Счита, че не са изпълнени условията на нито една от цитираните от ищеца
разпоредби за прогласяване на договора за нищожен включително и на основание
противоречие с добрите нрави. Предвид липсата на ограничение на свободата на
договаряне по чл.9 от ЗЗД, моли ответното дружество исковата претенция срещу
него да се отхвърли изцяло. Направено е и оспорване на претендираните разноски
като адвокатско възнаграждение от 2000лв.
Пазарджишкият окръжен съд за да се произнесе
взе в предвид следното:
Установява се, че между страните на
13.03.2018г. е сключен в гр.Пазарджик договор за потребителски паричен кредит PLUS-***при уговорени параметри –размер на кредита-3000лв;
застрахователна премия 604.80лв;общ
размер на кредита 3000лв; такса ангажимент-105лв, брой погасителни
вноски -36, месечна погасителна вноска -152.50лв, обща стойност на плащанията 5490лв; годишен
процент на разходите-44.37лв, лихвен процент от 34.46%. В договора е вписан и погасителен план според който падежната дата за плащане е 20-то число на
месеца, при постоянна месечна вноска от 152.50лв,като в самостоятелна графа е посочен
какъв е остатъка от главницата след поредното месечно погасяване. В клаузите на
договора е посочено, че застрахователната
премия е разделена на равен брой вноски
и е част от всяка месечна погасителна вноска. За посочената такса ангажимент в
договора е отразено, че тя се заплаща от
кредитополучателя срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен
процент по смисъла на §1 т.5 от ЗПК при
съдържащите се в този документ условия, размери и срокове. Уговорено е, че тази
такса се заплаща от кредитополучателя при усвояването на кредита, като
кредиторът удържа сумата от общия размер на кредита. Уговорено е още, че предоставянето на посочената сума
съставлява изпълнение на задължението на
кредитора да предостави заема и създава задължение за кредитополучателя да заплати на кредитора погасителни вноски,
указани по размер в поле “Месечна погасителна вноска“ и брой в поле “брой
погасителни вноски“. Посочено е още, че месечната погасителна вноска
представлява изплащане на главницата по кредита ведно с надбавка, съставляваща
печалбата на кредитора, като плащането на вноските следва да се извършва не
по-късно от определените дати. Предвидени са клаузи, че при забава в плащането
на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата върху всяка забавена погасителна вноска. В чл.5 изр.ІІ-ро от договора
е предвидено, че при просрочие на две
или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората погасителна
вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в цели му размер
включително и всички определени по договора надбавки заедно с дължимото
обезщетение за забава, като размера на законната лихва за забава е този, който
е определен с ПМС №100/29.05.2012г. В чл.9 е предвидено фингирано връчване на съобщенията
до кредитополучателя с факта на изпращането им на адреса посочен от
кредитополучателя.Предвидени са условия за предсрочно погасяване на кредита. Предвидено
е изменението на договора за се извършва с двустранно подписани анекси, а чл.16
е уговорено, че ако някоя от разпоредбите бъде обявена за невалидна, останалите
разпоредби продължават да са в сила.Уговорено е право на кредитора да може да
прехвърли вземането си по договора чрез цесия за което да не е необходимо
кредитополучателя да дава предварително съгласието си. Към договора е приложен
и Стандартен европейски формуляр/СЕФ/ за предоставяне на информация на
потребителските кредити, имащ силата на предложение за сключване на договора, в
който са възпроизведени всички
съществени клаузи, залегнали в последствие и в сключения договор за
потребителски кредит като размер на кредита, удържане на такса ангажимент, срок на договора, размер на
месечната анюитетна вноска, общата сума, която следва да заплати
кредитополучателя, лихвения процент по кредита и условията за прилагането му,
ГПР и от какви компоненти е формиран, свързани с договора разходи – еднократна
такса ангажимент размер-105лв и процент от размера на
кредита-3.5%;разходи, дължими при
просрочени плащания съизмерими с законната
лихва за забава формирана от основния
лихвен процент на банката плюс 10% на основание ПМС №100 от 29.05.2012г.; право
на отказ от договора; предсрочно погасяване на договора;минимално обезщетение
на кредитора при предсрочно погасяване, право на екземпляр от договора за
потребителя и други. Към договора са приложени и общи условия.
По делото е допусната и изслушаната
съдебно-икономическа експертиза заключението по която изготвено от вещото
лице М.Л., въззивният съд възприема изцяло
като обосновано и компетентно изготвено и неоспорено от страните и от което се
установява, че размерът на договорената
възнаградителна лихва по кредита за срока на действието му е в размер на
1885.20лв, като по месеци размерът й е променлива величина и започна от
106.63лв и прогресивно намалява до сумата от 3.82лв. Отнесено към размера на
отпуснатия кредит в процентно съотношение това представлява 62.84% от размера
на кредита, натрупан в рамките на 36
календарни месеца или за 3/три/ години.
Сравнени стойностите на договорната лихва от 34.46% и законната лихва за забава
от 10% по месеци, се налага извода, че
размера на законната лихва е от 574.2лв или разлика в по-малко от 1312.7лв от договорната лихва.
Установено е, че оскъпяването на кредита
при отчитани сумарно процента на възнаградителната лихва и
договорена такса ангажимент е от
37.96%. Вещото лице е дало варианти за отговора си на въпроса- какви разходи на
заемодателя, определени по Приложение п№1 към чл.19 от ЗПК са включени в ГПР и какъв е размера на
действително заложения по договора ГПК, като при вариант Първи, изчисленията на
ГПР са направени при включване на параметрите-размер на кредита-3000лв, равни
месечни вноски, срок на кредита в месеци, годишен лихвен процент -34.46% и
общо плащане по кредита от 4885.20лв или ГПР = 34.46%; При втори
вариант към посочените параметри е добавена и такса ангажимент-еднократно 105лв
или 3.5% общо за три години, при общо плащане по кредита от 4990.20лв, при ГПР
от 35.63% и при трети вариант е включен и още един параметър- застраховка от
604.80лв или 20.16% за общо три години при общо за плащане по кредита от
54980лв и ГПР от 42.35%. В съдебно заседание вещото лице поддържа заключението
си, оспорвания от страните по изводите му не са направени.
При тези данни Пазарджишкият окръжен
съд прави следните изводи:
І.Обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Постановено е от надлежен съдебен състав,
в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален
ред и форма и при наличие на правен интерес за ищеца да установи нищожност на целия
договор за потребителски кредит, а при условията на евентуалност и само на
клаузата “такса ангажимент“ като неравноправна и противоречаща на чл.10а ал.2
от ЗПК.
ІІ.
Разгледана по същество исковата претенция е изцяло неоснователна.
Ищецът въвежда три основни клаузи от сключения договор
за потребителски паричен кредит PLUS-***от
13.03.2018г. за които твърди че са нищожни като накърняващи добрите нрави и
внасящи неравенство в правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с
добросъвестността и в ущърб на потребителя, а именно договорен фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 34.46% (възнаградителната лихва), размера на ГПР от
44.37 % поради въвеждане в заблуждение на потребителя относно стойността на
разходите които реално са под този размер, при неустановен размер на механизма
по който този процент се изчислява, и клаузата за такса ангажимент, регламентираща
според ищеца заплащането на фиксирана такса за обслужване на кредита и представляваща
допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва и добавък към
договорната лихва без да е включена в договорното съдържание.
Нарушаването на добрите нрави като
установени в обществото неписани правила и норми на поведение предполага
отчитане от една страна на съотношението и границата между законността на даден
правен институт, а от друга неписаните правила и доколко може при изрично
регламентиране на правилата на такъв институт /законната лихва, лихвата за
забава, ГПР и други/, за които законодателят императивно е определил онези
параметри, в рамките на които същият
следва да се квалифицира като законосъобразен и справедлив, и от друга страна
неписаните нравствени правила и норми,
които биха могли да бъдат определяни като накърнени и нарушени вследствие и оценявани когато е налице излизане извън рамките на тази
законност. Когато добросъвестността в отношенията кредитор –кредитополучател е
в рамките на закона, няма как и не може успешно и аргументирано да се поддържа
и да се приема, че е налице нарушаване на добрите нрави доколкото
неписаните правила и норми регламентират
отношенията по начин,
съответстващ на справедливостта и добросъвестността. Справедливостта,
добросъвестността и равнопоставеността в отношенията между страните когато тези
правила се подчиняват на разпоредбите на закона и са в неговите рамки няма как
да се приеме, че е налице същинско нарушаване на добрите нрави.
А.По
отношение на размера на годишния процент на разходите.
Процесният договор за потребителски паричен
кредит от 13.03.2018г. е сключен при
действието на чл.19 ал.4 от ЗПК регламентиращ по императивен начин максимално
допустимия по закон размер съпоставен с размера на законната лихва, а именно
максимум 5 /пет/ пъти размера на
законната лихва или до 50% към настоящия момент. Този законово предвиден размер
в случая не само е спазен, но е и с цели 5.63% по-нисък от предвидения
максимум. От друга страна, за да се приеме, че потребителят е бил въведен в
заблуждение, следва да се съобрази и това дали в резултат на това заблуждение
страната е ощетена по един или друг начин и е настъпила неблагоприятна последица
в нейния имуществен капитал или има вероятност да бъде ощетена финансово. В
случая, такова заблуждение би било налице ако вместо определения ГПР от 44.37
%, фактически този процент надвишава съществено уговорения и записан в
договора. Ако действителният ГПР е по-нисък от записания в договора и се
установи, че страната плаща по-високи разходи от действителния, то ще се касае
за недължимо платено от нейна страна и основание за съответната искова
претенция срещу кредитора, но не и за противоречие с добрите нрави водещо до
нищожност на клаузата за ГПР. В случая
заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д и чл.69е от ЗЗП като
невярна, заблуждаваща или подвеждаща информация не се установява да е налице. ГПР е точно
определен в процентно съотношение и записан в договора.
Б.По
отношение на размера на договорената лихва.
Същата не
противоречи на добрите нрави. Нормално е размера на договорената
възнаградителна лихва да е по-голяма от законната лихва, тъй като все пак
договорената лихва представлява цената на кредита и печалбата за кредитодателя,
доколкото законната лихва е определена в
чл.33 ал.2 от ЗПК като максимален размер до който може се дължи за
обезщетението за забава. Наред с тази забава кредитодателят има право и на
възнаградителна лихва. Логично е от тази
гледна точка възнаградителната лихва да бъде в по-висок размер тъй като същата
е дължима при нормално развитие и приключване на облигационното правоотношение
Тази договорна лихва е фиксирана за точно определен период и се дължи до
приключване на облигационното правоотношение с изплащането на заема. Лихвата за забава може
да включва и по-голям период на неплащане на задължението по кредита. Предвид
липсата на законоустановен максимум
на договорната лихва, дали нейният
размер съответства на добрите нрави или
им противоречи следва да се преценява с оглед всички данни и параметри за
кредита. На първо място следва да се отбележи, че процесния потребителски
кредит не е обезпечен по никакъв начин от кредитополучателя. Същият е сключен
за срок от 36месеца или три календарни години, при което общата печалбата на
кредитора с натрупване съизмерима с размера на
възнаградителната лихва е само 62,84% от размера на отпуснатия кредит, тоест
печалбата за трите години сумарно е значително по-малка по размер от отпуснатия
на потребителя финансов ресурс. В хипотеза когато кредиторът отпуска
необезпечен кредит, рискът за него е силно завишен, дори в пъти поради липса на всякакви гаранции
за коректното му издължаване, което оправдава по-високия размер на
възнаградителната лихва. Доводът, че тази лихва не може да бъде по размер
повече от три пъти над законната лихва е несъстоятелен. Ограничение на размера
на годишния лихвен процент на кредита няма. Ако този процент се отнесе към
размера на ГПР, би следвало максималния му размер да бъде до 50%. В случая той
е по-малък -само 34.46%. От друга страна, ако се вземе предвид максималния лихвен процент при забава в
плащането-10% законната лихва, средно аритметично между двете стойности е 30% /
/50 +10/ : 2/, като в случая фиксирания процент на договорната лихва е малко
над усреднената стойност. Въпреки всички тези условности безспорен е извода,че
когато кредитополучателя връща по-бързо и предсрочно кредита той ще заплати
по-малък размер на възнаградителната лихва, което в известна степен е и сериозен финансов стимул
за него.В този смисъл не е налице противоречие с добрите нрави на уговорената между страните
възнаградителна лихва /фиксиран лихвен
процент/ от 34.36%.
В.По
отношение на таксата ангажимент, следва да се отбележи, че същата не
противоречи на добрите нрави, нито е
неравноправна и противоречаща на чл.10а ал.2 от ЗПК. Таксата „ангажимент“
изрично е посочена като дължима по кредита както в Стандартния европейски формуляр така и в самия потребителски
договор. Основанието на което същата се дължи е точно и ясно записано в договора
–това е такса, срещу която кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен
процент съгласно посочените условия, размери и срокове.Това е такса, която не е
свързана с усвояването или администрирането на кредита, а е такса комисионна за
допълнителни услуги каквато представлява договарянето на фиксиран лихвен
процент гарантираща на длъжника сигурност на разходите по кредита за целия договорен период. Данни и
доказателства от страна на настоящия ищец, в подкрепа на довода му, че тази такса в същност пряко или косвено е
свързана с усвояването или управлението на кредита което представлява забрана
по чл.10а ал.2 от ЗПК не са ангажирани.
Такива обстоятелства не се установяват и от
изслушаната по делото икономическа експертиза.
Предвид изложеното обжалваното решение е изцяло правилно
по същество.
Г.Не
са налице пороци на същото визирани във въззивната жалба.
Както се посочи, заблуждаващата
търговска практика е налице тогава когато кредиторът посочва размер на записан ГПР различен от прилагания
в отношенията, което води договорната клауза като неравноправна. Само по себе
си записването не е достатъчно за да се приеме, че е налице неравноправна
клауза.Заблуждаването с по-висок процент на ГПР, при положение, че реално такъв
не е събиран, нито пък има възможност да се претендират недължими разходи при
положение, че техния размер е строго фиксиран и без възможност за промяна означава,
че тази клауза не е нищожна.
По въпроса за такса ангажимент.
Не се установява от доказателствата по делото това да
представлява така наречената скрита
лихва, по твърденията на ищеца и
потребител по договора, която следва да се добави до уговорения лихвен процент
от 34.46%. Никъде в договора няма предвидена такава възможност, още
по-малко същата да притежава характеристиката
на такса или комисионна за действия
свързани с усвояването и управлението на кредита. Тази такса нито е свързана с
усвояването нито с управлението на кредита, а е
такса за допълнителни услуги свързани с договора за потребителски кредит
които нямат характер и естество на
такива действия, свързани пряко или косвено с усвояването и управлението на кредита. В случая е налице едно
голословно твърдение на ищеца, което не е установено по предвидения за това ред
и с относими към него доказателства включително и чрез назначаване примерно на
съответната икономическа или счетоводна експертиза за изясняване на характера й.
Клаузата такса ангажимент не може да бъде определена като неравноправна и
представляваща допълнителна облага за кредитора наред с възнаградителната
лихва.Освен това същата е надлежно обявена по основание и по размер в
съответствие с чл.5 от ЗПК, включена е в договорното съдържание, но не като
цена на заема, а като такса за допълнителни услуги.
По довода във въззивната жалба, за липса на изискуемото
се съдържание на погасителния план съгласно чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК, следва да
се отбележи, че процесния погасителен план е инкорпориран в съдържанието на
договора за потребителски кредит като негова неразделна част и съдържа всичката
изискуема се по закон информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Формално в погасителния план няма разбивка на
всяка погасителна вноска за това как и от какви компоненти е формирана.Същевременно
с това е посочено в нарочна графа какъв
е размера на остатъка от главницата след всяка месечна погасителна вноска, което
е напълно достатъчни да ориентира потребителя при елементарни математически
пресмятания и да се определи какъв е размера на погасяваната месечна главница,
и какъв е размера на погасяваната
месечна възнаградителна лихва, доколкото
съгласно договора погасителната месечна вноска е формирана само и
единствено от три компонента-част от главницата, част от възнаградителната
лихва и част от застрахователната премия, като последната е постоянна по размер
величина, съгласно чл.2 изр.ІІІ-то от
договора /604.80лв : 36 вноски = 16.80лв/, което също представлява едно съвсем
елементарно пресмятане. В случая, касае се за несъществен пропуск и то само по
отношение на един от компонентите на
месечната погасителна вноска, която е постоянна величина за всеки месец, и
което в никакъв случай не може да доведе до извод на неравнопоставеност на потребителя и на неравноправна клауза по
смисъла на закона, доколкото компонента е определяем и ясен. В крайна сметка,
размерът на компонентите в месечната вноска е установим. Дали тези суми са с
фиксиран или променлив размер е елементарно да се разбере от клаузите на
договора, а предвид характера и естеството на възнаградителната лихва, същата
няма как да има една и съща месечна величина, тъй като се начислява в
уговорения фиксиран лихвен процент от 34.46% върху прогресивно намаляващата в
резултат на месечните плащания главница, в каквато връзка е и заключението на
експерта Л.дадено в табличен вид. Неоснователен е довода относно
непредставянето в договора на информация по чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК, че при упражняване на правото си на отказ,
кредиторът няма право да изисква и да събира от потребителя обезщетение.Законът
такова изискване не поставя и освен това след като едно обезщетение не е
уговорено между страните и не изрично предвидено в договора, то няма как да се събира от потребителя освен в изрично
предвидените в закона хипотези. Предвид изложеното не може да се приеме, че ако
не са разписани изрично другите условия, примерно защото такива няма безусловно
това следва да се тълкува във вреда на потребителя и представлява увреждаща
интересите му клауза. Въпросите какви и колко по вид и размер обезщетения дължи
потребителят са изрично посочени в самия договор и тяхното разширително
тълкуване е недопустимо. Предвид изложеното следва да се приеме, че правата на
потребителя са напълно гарантирани и защитени. Неоснователен е и довода, че
уговорената такса ангажимент от
105лв неправомерно е събрана от
кредитора тъй като е начислена в нарушение на чл.10а ал.2 от ЗПК, императивно
забраняващ на кредитора да получава такси за усвояването и управлението на
кредита.Макар правилно да е посочено от въззивника, че целта на таксите и
комисионните по смисъла на чл.10а ал.1 от ЗПК е да покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит и че отделно от това кредиторът не
може да изисква заплащане на такси за
действия, свързани с управление на кредита защото са част от неговата дейност
по предоставяне на кредита,както и да събира повече от веднъж такса за едно и
също действие, неправилно се интерпретира от същия характера и естеството на
тази такса ангажимент удържана от търговеца от сумата, получена от потребителя
с цел да не изменя уговорения в договора фиксиран лихвен процент и че това е
свързано с основната услуга по обслужването на кредита при непроменлива цена и
затова пряко противоречи на чл.10 а ал.2 от ЗПК. Направената интерпретация не съответства
на закона и на смисъла на уговорките между страните в сключения потребителски договор за кредит. Тази такса е събира от кредитора
не заради нещо друго, а за да гарантира на потребителя като допълнителна услуга
изпълнението на договора при непроменлив лихвен процент за целия срок на
действие на договора.Няма основание да се твърди, че целта е
чрез нея да получи допълнителна облага към договорната лихва, защото ако
тази такса има такъв характер, то на какво основание останалите такси и комисионни
по договора да нямат примерно същото предназначение, и формално биха представлявали допълнителна облага. Както
се посочи таксата ангажимент няма такъв характер и естество защото в резултат
на същата кредиторът оказва допълнителна услуга, която не е свързана с усвояването
на кредита, а именно за прилагане на фиксиран лихвен процент за срока на
действие на договора.
По отношение размера на
възнаградителната лихва следва да се отбележи и факта, че в цитираната съдебна практика във
въззивната жалба касаеща размера на тази лихва, предвиденият максимален размер
на същата по необезпечените кредити до три пъти законната лихва касае отпускани
кредити за периода 1997г. до към 2005г., 2006г. Към посочените периоди размера
на законната лихва е бил съответно 26.5% /основен лихвен процент от 16.5% плюс
10 пункта/-към м.01.1997г., спаднал до 16.65% към 31.12.1997г., към м.декември
1998г.- 15.12%; за да достигне към м..02.2005г.-12.45%,
а към м.декември 2006г.-13.26 % или на
тази база трикратния размер на законната лихва е минимум 40% към края на
периода, а в началото е 78.5% или почти двойно по-голям. До тези размери
съдебната практика и при онези икономически условия е приемала, че не е налице
нарушение на добрите нрави. В случая, договорената през 2018г. възнаградителна
лихва е под този максимален процентен размер, но като изражение е в повече от трикратния размер,
като превишението освен това е несъществено. Следователно и на тази сравнителна база както и на база
сравнения в лихвените проценти в абсолютни стойности не е налице изобщо
превишение на нивата на договорената лихва, поради което и на това основание
няма как да се приеме, че размера на лихвата от 34.46% е в нарушение на добрите нрави, след като тя
фактически е с най-нисък размер в сравнение с предходните години, където
законната лихва е била посочена за измерител на договорната лихва.
Пазарджишкият окръжен съд напълно
споделя мотивите на първоинстанционния районен съд изложени към обжалваното
решение и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
Предвид изложеното решението следва да
бъде потвърдено изцяло като в полза на ответника бъдат присъдени разноски в
размер на 200лв като юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.271
ал.1 от ГПК, Пазарджишкият окръжен съд
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение на Пазарджишки
районен съд №355 от 19.03.2019г. постановено по гр.д.№3616/2018г. по описа на
същия съд.
ОСЪЖДА И.Д.А.,
с ЕГН **********,***, представляван от адв.Д.Ф. – САК, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ
на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, район Младост, Бизнес Парк София,
сграда 14, представлявано от Д.Т.Д., Н.П.Н., Ж.М.С., разноски по делото за
въззивната инстанция в размер на 200лв/двеста лева/ за юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 280 ал.3 т.1 от ГПК решението не
подлежи на касационно обжалване.
Председател: Членове.1. 2.