Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 18.09.2020 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети юни през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8729 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 29.10.2018 год., постановено по
гр.дело № 22367/2017 г. на СРС, І Г.О., 28 състав, е отхвърлен иска по
чл.79 от ЗС, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, предявен от М.А.И., ЕГН **********,
адрес: ***, против И.К.Ц., ЕГН **********, адрес: ***, за признаване за
установено в отношенията между страните, че е собственик на ½ идеална
част от недвижим имот- апартамент, находящ се на адрес: гр.София, община
Столична, ж.к.“ ********, подробно описан в нот.акт № 80, нот.дело № 26054/1993
г. по описа на нотариус при СРС, на основание изтекла придобивна давност в
периода 01.01.2005 г. до 31.03.2017 г., като неоснователен. С решението на съда
е осъден М.А.И., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на И.К.Ц., ЕГН **********,
адрес: ***, направените по делото разноски в размер на 1500 лв., на основание
чл.78, ал.3 от ГПК. С решение № 117687, постановено в закрито заседание на
17.05.2019 г. по гр.дело № 22367/2017 г. на СРС, І Г.О., 28 състав, е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка в решение от 29.10.2018 г. по делото, като вместо
„в проведеното на четвърти април година публично съдебно заседание“ да се чете
„ в проведеното на тридесети май две хиляди и осемнадесета година публично
съдебно заседание“.
Срещу
решението на СРС, 28 с-в е постъпила
въззивна жалба от
М.А.И., подадена чрез пълномощника адв.К.С., с искане същото да бъде отменено, като
незаконосъобразно и необосновано, и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъде уважен предявения установителен иск за собственост, по
съображения изложени в жалбата. Твърди се, че решението е незаконосъобразно и
необосновано, постановено в нарушение на
процесуалните правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ответник И.К.Ц., чрез пълномощника си адв.М.Р.
оспорва жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно.Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон, като
настоящата въззивна инстанция споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от М.А.И. ,
положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК срещу И.К.Ц.,
за признаване за установено правото на собственост, на основание изтекла в
полза на ищеца придобивна давност в периода от 01.01.2005 г. до 31.03.2017 г., върху
½ идеална част от следния недвижим имот: апартамент № 73, находящ се на
адрес: гр.София, община Столична, ж.к.“ ********./ чл.272 от ГПК/. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в обжалваното съдебно решение констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален
закон. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и
следното:
В настоящия случай, с оглед
заявеното от ищеца придобивно основание на правото на собственост по отношение
на ½ ид.част от процесния недвижим имот, за да се уважи предявения от
него иск за собственост и съгласно разпределение на доказателствената тежест в
процеса, съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, същия следва да
установи по делото настъпването на този правнорелевантен факт, от който извежда
правото си на собственост върху процесния недвижим имот. Съдът приема, че
защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване/
признаване/, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот, респективно на
½ идеална част от него. Това изисква доказване на всички елементи от
фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с
допустимите за този способ доказателствени средства.
Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати
процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на
обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е
контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения,
които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, като в случая с въззивната жалба
ищецът е направил такова искане за допускане на един свидетел за установяване
на посочени от него обстоятелства. Така направеното доказателствено искане във
въззивната жалба е оставено без уважение, като неоснователно с определение
постановено в публично съдебно заседание, проведено на 18.06.2020 год., по
съображения изложени в мотивите на същото. Въззивният съд намира, че
първоинстанционният съд при разглеждане на спора, с който е бил сезиран, не е
допуснал процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защита на ищеца
по делото. С оглед на което доводите на ищеца за допуснати процесуални
нарушения от СРС, изложени в
депозираната от него въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни. В настоящия
случай не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не
е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.
По наведените във
въззивната жалба доводи досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, съдът приема
следното:
Придобивната давност е оригинерен способ за
придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез
фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона
период от време. Нормативната й уредба е в разпоредбите на чл.79-чл.86 от ЗС.
Нормата на чл.79 от ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност
при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането
на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл.68, ал.1 от
ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 от ЗС и допълнително добросъвестност и
юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2 от ЗС. В настоящия случай в
исковата молба, ищецът М.А.И. твърди, че
от 1993 год. владее процесния недвижим имот- апартамент,
необезпокоявано, непрекъснато и го ползва, като свой, като владението върху
същия е придобил през 1993 год., когато по силата на договор за покупко-
продажба е придобил собствеността върху същия. Ищецът излага доводи също така,
че от 1993 год. до момента на подаване на исковата молба в съда, живее в
процесния апартамент, ползва и владее същия
необезпокоявано.
Съгласно разпоредбата на чл.68 от ЗС,
владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи
лично или чрез другиго като своя. Както в правната теория, така и в съдебната
практика се приема, че като елемент от придобивната давност упражняваното
владение трябва да е спокойно /да не е установено с насилие/, явно /фактическата
власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за
това, не е установено по скрит начин/, постоянно /упражняването му няма случаен
характер, а е било израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ
евентуалното владение на други лица/, непрекъснато /не е било прекъсвано изобщо, в частност-за период
по-дълъг от шест месеца /чл.81 от ЗС/, като се съобразява
презумпцията на чл.83 от ЗС/ и несъмнено /няма съмнение, че
ищцата е държала вещта, както и че я е държала за себе си/.
Владението, като фактическо състояние е несмущавано,
непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право, в
случая това на собственост, през определен период от време, в случая 10 години,
тъй като ищцата твърди да е обикновен владелец – чл.79, ал.1 от ЗС, което състояние включва обективен елемент - фактическа власт / corpus /
и субективен - намерение за своене на вещта / аnimus / - чл.68, ал.1 от ЗС. Според презумпцията, установена в разпоредбата на чл.69 от ЗС, владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Кумулативното установяване на горепосочените елементи от
фактическия състав на разпоредбата на
чл.79, ал.1 от ЗС в настоящия случай е било в тежест на ищеца
по делото
при условията на пълно и главно доказване –
чл.154, ал.1 от ГПК. Въззивният съд приема, че в разглеждания случай по делото не е било проведено успешно доказване, поради следните
съображения:
Съгласно т. 2 от
Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г од. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г.,
ОСГК, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и
други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в
продължение на определен от закона срок от време, като изискуемото от чл.120 от ЗЗД вр. с чл.84 от ЗС волеизявление
/позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 от ЗС. В мотивите на Тълкувателното решение е прието,
че след като владението е съзнателен акт, то
следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на
правомерните юридически действия, които по определение обхващат, като свой елемент наличието на представи и желания, насочени
към установяването, придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на
права и задължения /представляващи субективния елемент от предметното им
съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към
сетивното му възприемане от други с цел да се разкрият тези преживявания и
представи /представляващо обективния елемент от предметното им съдържание/.
На следващо място съдът приема, че владението не може да бъде
съмнително, а то е такова винаги, когато не може да се определи със сигурност
дали владелецът упражнява фактическа власт или дали има намерение да държи
имота, като свой. Освен това владението не може да се упражнява тайно по отношение на този,
на който се противопоставя. Чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен
начин намерението на владелеца да държи вещта, като своя. Общият принцип на
справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да
се черпят права от поведение по време, когато засегнатият /собственикът/ няма
възможност /поради неведение/ да се брани.
В настоящия случай от
показанията на разпитаните по делото свидетели
М.И., А.П., К.Б., Р.К., М.Я.и Е.С.-Т.не би могло да се
установи по несъмнен начин обстоятелството, че ищецът М.А.И. е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот,
с намерение да го държи като свой, докато е живял в имота с Е.Б.Я./
наследодателка на ответницата, починала на 15.08.2005 г./- собственик на
процесния недвижим имот от 07.03.2005 год. до 15.08.2005 г., както и след
15.08.2005 год. до 31.03.2017 год., и че това намерение е било демонстрирано
пред невладеещия собственик- ответницата по делото. Т.е. в настоящия случай не
е установен субективния елемент.
Съдът приема, че по делото не е
доказано при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е осъществявал
несъмнително и явно владение върху
процесния недвижим имот през периода от 01.01.2005 год. до 31.03.2017 г.
Фактът, че ищецът е живял в процесния недвижим имот, след 1993 г. и очевидното знание
на ответницата на този факт не може да обоснове извод за наличие на явно и
необезпокоявано владение от страна на ищеца върху имота, респективно върху
½ идеална част от процесния недвижим имот.
В процесния случай, съдът приема, че посочените по-горе
признаци на владението - да е несъмнително и явно, липсват в настоящия случай. Това е така, защото не би могло да се установи от
събраните по делото доказателства по несъмнен начин обстоятелството, дали ищецът
е имал намерение да държи имота лично за себе си, а ако го е държал за себе си - че е
променил намерението си и е започнал да го свои. Промяната в намерението
и
преобръщането на държането във владение /
interversio possessionis / не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия. Те
трябва да бъдат насочени към съответния собственик, както и да показват
несъмнено, че ищецът, който е упражнявал фактическа власт, отрича неговите права
върху имота и го владее само за себе си, за да
може да се приеме, че установената в чл.69
от ЗС
презумпция намира приложение. Т.е. ако подобно намерение действително е съществувало в
съзнанието на ищецът, то същото е следвало да бъде
обективирано чрез действие или изрично волеизявление спрямо ответницата по делото. По делото няма доказателства това да е станало и
от този момент да е налице владение в изискуемия по чл.79, ал.1 от ЗС срок до завеждане на иска.
В този смисъл и при
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, настоящият съдебен състав приема, че ищецът не се легитимира,
като титуляр
на право на собственост върху процесния недвижим
имот, респективно на ½ идеална
част от него на соченото от него придобивно основание,
поради което релевираната положителна установителна претенция за собственост се
явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както правилно е приел и първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По разноските във въззивното
производство:
С оглед изхода на спора на въззивникът-ищец
не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора
и на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивникът- ищец,
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна-ответник И.К.Ц.,
своевременно поисканите и дължими разноски за въззивната инстанция в размер на
сумата от 1500 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция, съгласно договор за правна защита и съдействие от
11.02.2019 год., списък на разноските по чл.80 от ГПК и преводно нареждане от
11.02.2019 г., като направеното от
въззивника – ищец, чрез пълномощника му адв.С. възражение по чл.78, ал.5 от ГПК
за прекомерност на заплатеното от ответницата адвокатско възнаграждение, съдът
намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното от
ответницата адвокатско възнаграждение не е прекомерно, с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.10.2018 год., постановено по гр.дело № 22367/2017 г. на СРС, І Г.О., 28 състав/ поправено с решение №
117687, постановено в закрито заседание на 17.05.2019 г. по гр.дело № 22367/2017 г. на СРС, І Г.О., 28 състав/.
ОСЪЖДА М.А.И., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, да заплати на И.К.Ц., ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, на основание чл.78,
ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1500 лв. / хиляда и петстотин лева/,
представляваща разноски за въззивното производство/ заплатено адвокатско
възнаграждение/.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.