Решение по дело №386/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №8 от 21.02.2014г., постановено по гр. д. № 1581/2013г. по описа на РС-К., Д. К. Е. от С., общ.Черноочене, е осъден да заплати на ЗД „Б. И. , Г. следните суми: 1. сумата в размер на 11 819,65 лв., представляваща изплатено от ЗД “Б. И. Г. на "С.П.", гр.Х., застрахователно обезщетение по щета №*58/05.11.2009г., въз основа на застраховка "Автокаско" по полица №*/24.11.2008г. за причинени имуществени вреди на лек автомобил марка "Мерцедес", модел "*", рег. № *, собственост на “Ю.Т.К.” ООД, Г., в резултат на настъпило на 04.11.2009г. ПТП в централната част на с.К., общ.М.Б., обл.Х., ведно със законната лихва, считано от 02.04.2013г. до окончателното изплащане на сумата, и е отхвърлил иска в останалата му част и за разликата над 11 819,65 лв. до пълния предявен размер от 16 915,99 лв., като неоснователен; 2. сумата в размер на 1 184,85 лв. за направените по делото разноски.

Въззивният съд е сезиран с въззивни жалби и от двете страни.

Постъпила е въззивна жалба от Д. К. Е. против решението в осъдителната му част за разликата над 7 749,46лв. до 11 819,65лв. При условията на евентуалност решението се обжалва изцяло, като се иска да се приеме, че не е налице реално плащане от страна на ищеца на застрахователното обезщетение. Решението се обжалва като неправилно поради нарушение на материалния закон, за което в жалбата има изложени подробни съображения. Със същата не са представени доказателства и не са направени доказателствени искания. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът по въззивната жалба – ЗД „Б. И. в двуседмичния срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подал отговор на въззивната жалба на Д. К. Е., в който я оспорва. С отговора не са представени доказателства и не са направени доказателствени искания. Претендират се разноски за двете инстанции.

От страна на ищеца в първоинстанционното производство ЗД „Б. И. , в срока за въззивно обжалване по чл.259, ал.1 от ГПК, също е постъпила въззивна жалба против обжалваното съдебно решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен като неоснователен за разликата над сумата от 11 819,65 лв. до пълния предявен размер от 16 915,99 лв. В жалбата се излагат подробни доводи относно неправилността на атакувания съдебен акт в тази му част. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответникът по въззивната жалба на ЗД „Б. И. - Д. К. Е., чрез процесуалния си представител и в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, подава отговор, в който оспорва същата и излага подробни съображения.

В съдебно заседание въззивникът Д. К. Е. не се явява и не се представлява. Въззивникът ЗД „Б. И. също не се представлява.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на първоинстанционният съд е правилно, като на основание чл.272 ГПК настоящият състав препраща към установените факти и правните изводи, изложени от РС-К.. Независимо от това и във връзка с доводите, наведени от въззивниците във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Неоснователен е наведеният от жалб. Д. К. Е. довод, че погрешно съдът не е приложил корекционен коефициент за овехтяване. Това е така, тъй като както и районният съд правилно е отбелязал в атакуваното решение, налице е задължителна практика на ВКС по този въпрос - Решение № 6/02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010г. на I т.о., според което при изчисляване на размера на застрахователното обезщетение по застраховка "Автокаско" не следва да се прилага корекционен коефициент за овехтяване на вложените при ремонта части, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност. В тази връзка въззивникът Д. К. Е. цитира Решение №52 по т.д.№652/2009г. и Решение № 109 по т.д. №870/2011г., и двете по описа на ВКС, и постановени по реда на чл.290 от ГПК. Тези решения обаче са в подкрепа на мотивите, изложени в първоинстанционното решение, тъй като в тя§ изрично се посочва, че „Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, въведена с чл. 1, ал. 3 от Наредба № 24/8.03.2006 г., се прилага като минимална долна граница в случаите, когато не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на МПС в сервиз и за случаите, когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. Поради това, при определяне размера на обезщетението, прилагането на Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди по чл. 4 на Приложение № 1 към чл. 15, ал. 4 от Наредба № 24/8.03.2006 г., не е задължително. Определеното застрахователно обезщетение, въз основа на заключение на вещо лице, може да надвишава минималната долна граница по чл. 4 на Приложение № 1, когато не са представени фактури за извършен ремонт на МПС в сервиз, а размерът на обезщетението е бил определен от застрахователя в съответствие с Наредба № 24/8.03.2006 г. Това е валидно както за обезщетение по чл. 226 КЗ, така и при иск по чл. 213 КЗ.”

На второ място, неоснователно е и възражението за съвина от страна на пострадалите други двама участници в ПТП. Както правилно е отбелязал и районният съд в атакуваното решение, автомобилите са били паркирани извън пътното платно, въпреки че зоната не е била официално обособена като паркинг. Същите не са били предпоставка за опасност за движението на пътя. Пътното произшествие е настъпило единствено и само по вина на ответника, който не е съобразил скоростта си на движение с пътните условия, в резултат на което е загубил контрол над управлявания от него автомобил и се е ударил в паркираните автомобили.

На последно място, относно доводите, че ремонтът бил възложен на едно търговско дружество, а бил заплатен на друго - доколкото безспорно се установява по делото, че застрахователят е избрал да заплати за отстраняване на щетите съгласно Раздел VІІІ, чл.4.5. от ОУ и автомобилът е бил приет, ремонтиран и предаден на и от автосервиза на “С.П.”-Х., който е оформил и крайната спецификация на извършените по автомобила възстановителни дейности и е издал надлежна фактура за общата стойност на ремонта, това е именно търговецът, на когото се следва заплащане за отстраняване на щетите.

По възраженията на въззивника ЗД „Б. И. :

Твърди се, че в изготвената САТЕ липсвали източници, от които експертът черпел информация за цените на резервните части и цените на някои от тях били фрапантно занижени. Силно занижени били и нормовремената. В подкрепа на тези си твърдения жалбодателят обаче не сочи доказателства. Нещо повече, по приемането на заключението тази страна не е възразила. Напротив, изразила е становище то да бъде прието, и не е направила своевременно други доказателствени искания. Други оплаквания въззивникът ЗД „Б. И. не прави.

Или, в обобщение, съгласно разпоредбата на чл.213 от КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу прекия причинител на щетата до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. За да бъде уважен този иск, ищецът следва да докаже съществуването на валидно застрахователно правоотношение между него и увреденото лице и заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице. Безспорно е по делото наличието на валидно застрахователно правоотношение между ищцовото застрахователно дружество и увреденото лице по отношение на увредения лек автомобил “Мерцедес *”, с рег.№С * и рама WD* към датата на настъпване на застрахователното събитие. След настъпване на застрахователното събитие застрахованият е подал уведомление за щета до застрахователя, образувана е преписка по претенцията и застрахователят е заплатил извършения ремонт на автомобила по посочената застраховка "Автокаско”. Установено бе, че застрахованият автомобил, удареният автомобил и ремонтираният автомобил са един и същи автомобил, въпреки различията в описанието му в част от документите и до този извод съда стига след като съобрази номера на рамата –еднакъв във всички документи, както и допълнението на вещото лице В.Д. в съдебно заседание, че увреденият лек автомобил бил известен и с наименованието “Мерцедес *”, както бил записан в част от документите. На следващо място, не се установи по делото при застраховането на процесния автомобил да е приложено надзастраховане и това е така, тъй като бе установено със заключението на вещото лице по САТЕ, че застрахователната му стойност възлиза на 57 838 лв., при това изчислена въз основа на автокаталог “Schwacke”, а в застрахователния договор е вписана застрахователна стойност от 54 000 лв.

Безспорно за ремонта на увредения автомобил застрахователят е заплатил сумата от 16 915,99 лв., но по делото бе установено, че размерът на щетите по увредения лек автомобил по средни пазарни цени към датата на ПТП възлизат на обща стойност от 8 566,44 лв. след приложение на корекционен коефициент. Според задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК /виж цитираните по-горе решения/, в случая коефициентът на овехтяване на новите части, необходими за ремонт на автомобила, посочен в експертизата като 0,7, не следва да бъде съобразяван, поради което вредата към настъпване на застрахователното събитие възлиза на сума в размер от 11 819,65 лв.

По така изложените съображения следва обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено. При този изход на делото, направените от страните деловодни разноски във въззивното производство следва да останат в тяхна тежест така, както са направени.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №8/21.02.2014г., постановено по гр. д. № 1581/2013г. по описа на РС-К..

Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.