№ 1305
гр. Плевен, 05.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ана Ив. Илиева
при участието на секретаря Цецка С. Шутева
като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело №
20254430102704 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявени от Г. В. Й. с ЕГН
********** от гр.***, против „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр.*** (сграда А), ет.4, Бизнес център
„България“, и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.*** (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“,
представлявано от управителя И.М.Ш. искове с правно основание: чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване за
недействителен сключения между ищеца и първия ответник Договор за
кредит № 2327024 от 23.12.2020 г, тъй като посоченият в договора ГПР не
съответства на действителния годишен процент на разходите и не са
посочени компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите; иск с правно основание основание чл.26
ал.2 пр.4, вр. чл.26 ал.1 пр.1 и 3 ЗЗД вр. чл.19 ал.4 ЗПК вр. чл.146 ал.1
вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване на недействителен сключения между Г. В.
Й. и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство от
23.12.2020г., като обезпечение на Договор за потребителски кредит №
2327024 от 23.12.2020 г. поради липса на основание и противоречие със
закона и добрите нрави и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на първия
ответник да заплати на ищеца сумата от 792,36 лева, представляваща
недължимо платена сума по процесния договор за заем и Договор за
поръчителство, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателно изплащане.
Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че ищцата е сключила с
първия ответник - „КРЕДИСИМО“ ЕАД, Договор за потребителски кредит
1
№ 2327024/23.12.2020 г. на стойност 800 лева; с период на револвиране 30
дни и падеж 21.01.2021 г.; при лихвен процент по кредита - 40,00 % ; и
Годишен процент на разходите (ГПР) - 49,02 %, с общ размер на всички
плащания - 826,67 лева. Сочи, че по силата на чл.4 от Договора,
задължението по него следва да бъде обезпечено- чрез банкова гаранция в
срок от 10 дни или чрез сключване на договор за поръчителство с одобрен
от кредитора гарант, в срок от 48 часа от подаване на заявлението за кредит.
Твърди, че на същата дата - 23.12.2020г. сключила с втория ответник - „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД, Договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който
поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство с
„КРЕДИСИМО“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „КРЕДИСИМО“
ЕАД солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на
потребителя, възникнали съгласно Договора за потребителски кредит, както
и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя
по Договора за потребителски кредит, като за поемане на тези задължения
потребителят следвало да заплати възнаграждение на поръчителя в размер
на 237,46 лева на месечни вноски. Ищцата твърди, че съгласно чл.8 ал.4 от
Договора за поръчителство, потребителят има правото да заплаща
възнаграждението по сметка на „Кредисимо” ЕАД, като по този начин
общата дължима сума по кредита в края на падежа възлиза на 1064,13 лева.
Ищцата твърди, че е заплатила към „Кредисимо“ ЕАД по процесния
договор за кредит следните суми: на 21.01.2021 - 264,16 лв; на 19.02.2021 -
264,20 лв и на 12.03.2021 г. – 1064 лева, с което общата заплатена сума по
договора за кредит и поръчителство била 1592,36 лева.Ищцата навежда
доводи, че сключените договори между страните за недействителни.
Твърди, че ответниците „КРЕДИСИМО“ ЕАД, с ЕИК *** и „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, с ЕИК *** представляват финансови институции по смисъла на чл.3
ал.2 ЗКИ, поради което може да отпускат заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Сочи, че видно от предмета на дейност на дружествата в ТР при
АВ е, че те извършват дейност като финансови институции, изразяваща се в
отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства по смисъла на чл.3
ал.1 т.3 и чл.2 ал.2 т.6 ЗКИ, воден от БНБ по реда на чл.3а ЗКИ. Сочи, че
видно от справка в ТР, едноличен собственик на капитала на „АЙ ТРЪСТ”
ЕООД е „КРЕДИСИМО” ЕАД, както и че седалището и на двете дружества
е на един и същ адрес, че в случая сключеният договор за предоставяне на
кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК, в
който законодателят предвижда строги изисквания за формата и
съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК, както и
ЗЗП. Ищцата твърди, че кредитополучателят е потребител по смисъла на
чл.9 ал.3 ЗПК, според който потребител е всяко физическо лице, което при
2
сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност. Твърди, че според
разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1
чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Ищцата навежда доводи, че в случая е нарушена
разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК във връзка с невключването на
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство в ГПР при
изчисляването му във всеки един от процесните договори. Твърди, че
съгласно чл.19 ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съобразно §1 т.1 ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси“. Сочи, че в ГПР следва да
бъдат включени всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Сочи, че в конкретния случай са
посочени процентните стойности на ГПР в договора - 49,02 %, но от
съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР; че в договора е
посочен размер на ГПР, като този допълнителен разход за
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не е ясно
как се отразява на общия размер на ГПР - ако към посочения в договора
разход за договорна лихва се прибавят и скритите разходи - допълнителната
сума за възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, то
общият размер на ГПР значително ще надхвърли максимално допустимият
размер по чл.19 ал.4 ЗПК - пет пъти размер на законната лихва. Навежда
доводи, че това е недобросъвестна търговска практика, която накърнява
добрите нрави, както и че грешното посочване на ГПР се приравнява на
непосочен ГПР по смисъла на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК и води до
недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК. Ищцата твърди,
че договорите са сключени при предварително определени от ответника
клаузи и потребителят е бил лишен от възможността да повлияе върху
съдържанието им, което е явно тъй като кредиторът включва
3
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство при
формирането на месечните погасителни вноски. Ищцата твърди, че
възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора, а в същото време, съгласно договора за
предоставяне на поръчителство, заемодателят е овластен да приема вместо
поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя. Ищцата
твърди, че не е имала избор за обезпечение, а за да бъде потребителят
одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за
предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора юридическо лице-
поръчител. Сочи, че договорът за предоставяне на поръчителство има за цел
да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл.16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Твърди,
че възнаграждението за поръчителство не е отразено като разход при
формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и
месечните вноски, като този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл.19 ал.1 ЗПК. Твърди, че при отчитането на
възнаграждението за предоставяне на поръчителство като несъмнен разход,
действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът му би
надхвърлил законоустановения. Поради изложеното, сключването на
договор за предоставяне на поръчителство се явява допълнителна услуга за
потребителя, която е пряко свързана с договора за кредит, потребителят
дължи възнаграждение за нея (независимо дали ще се стигне до ангажиране
на отговорността на гаранта или не) и този разход е известен на кредитора -
т. е безспорно следва да бъде включен в общите разходи по кредита при
изчисляване на ГПР. Твърди, че между двата договора е налице безспорна
обвързаност, която се установява от редица допълнителни обстоятелства -
сключване на договора за поръчителство с посочено в сайта на кредитора и
одобрено от кредитора ЮЛ, сключване на договорите в един и същи ден и
не на последно място - еднакъв период на дължимост на сумите по тези
договори, с погасяване на кредита и възнаграждението за поръчителство по
изрично посочени банкови сметки на „Кредисимо“ ЕАД. Сочи, че
едноличен собственик на капитала на дружеството „АЙ ТРЪСТ” ЕООД е
„КРЕДИСИМО” ЕАД, както и че в договорите за предоставяне на
поръчителство е изрично посочено, че „Кредисимо“ ЕАД е овластено да
приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство. Сочи, че тази свързаност потвърждава извода, че
разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на
„КРЕДИСИМО“ ЕАД и при необходимост от ангажиране отговорността на
4
поръчителя, реално би се стигнало до абсурдната ситуацията кредиторът да
плати сам на себе си. Твърди, че дължимото възнаграждение по сключения
договор за поръчителство се явява допълнително възнаграждение за
кредитора и прикрит разход по кредита, който значително го оскъпява и
макар, че е уговорено по "друго" правоотношение, то целта е била
единствено да се избегнат ограниченията на чл.19 ал.4 ЗПК ("Годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.").Сочи съдебна практика на СЕС по дело C-337/23, в която е
прието, че чл.3 букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В процесния случай,
сключването на договора за поръчителство е наложено на потребителя с
клаузата на чл.4 от договора за кредит. Неспазването на нормативните
изисквания на националните правни разпоредби, както и на Директивите на
ЕС в областта на защита на потребителите е основание за нищожност на
договора поради противоречие със закона. В този смисъл следва да се
посочи, че по отправено преюдициално запитване, досежно българското
законодателство, е постановено Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С-
714/22. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В тази
връзка посочва, че в конкретния случай в договора за потребителски кредит
е посочен ГПР - 49,02 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, а възнаграждението за поръчителство следва да бъде
включено изначално при формирането на ГПР. В този случай макар и да е
посочен размер на ГПР, то същият не отговаря на действителния такъв и ако
бъде включено в ГПР, то той би стигнал до 3117,42 %, което многократно
надхвърля законоустановения максимум, предвиден в чл.19 ал.4 ЗПК.
Твърди, че поради това този договор се явява недействителен на основание
чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.Ищцата твърди, че всеки един от договорите -
за кредит и за предоставяне на поръчителство формално представляват
самостоятелни договори, но следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне
на обезпечение по чл.4, сключването на договора за предоставяне на
5
поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за кредит- с
одобрено от заемодателя лице, както и с изричната уговорка за изплащане
на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с основното
задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и
заемодателя „КРЕДИСИМО“ ЕАД, и договорът, сключен между
потребителя и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду
си и като система от правоотношения между страните. Твърди, че
недействителността на договора за кредит, рефлектира и по отношение на
договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията, като договорът за предоставяне на гаранция, заобикаля
закона, поради което е изцяло недействителен, изначално е лишен от
основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на
потребителя не се предоставя услуга. Твърди, че обезпечението е
единствено и само в полза на кредитора „КРЕДИСИМО“ ЕАД, за което
цялото възнаграждение е поето от потребителя. Твърди, че ако поръчителят
изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес срещу
него за пълната стойност на платеното ( чл.4 ал.2 от договора за
поръчителство). Тоест, срещу заплащането на възнаграждението по
договора за поръчителство, което е 237,46 лева, в размер почти на 1/3 от
получената в заем сума от 800 лева, ищецът - потребител не получава
никаква услуга, поради което се явява нищожен на основание чл.26 ал.1
ЗЗД, поради противоречие със закона и добрите нрави.Твърди, че при
недействителност на договора за потребителски кредит и договора за
предоставяне на поръчителство, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. При това положение общо заплатената сума
от ищцата по Договор за потребителски кредит № 2327024/23.12.2020г. и
Договор за предоставяне на поръчителство от 23.12.2023г. е 1592,36 лева,
при главница 800 лева. Твърди, че надплатената сума от 792,36 лева над
главницата на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД подлежи на връщане, като
недължимо платена по недействително правоотношение. Поради
изложеното моли съда да уважи предявения иск и да й присъди разноски по
чл.38, ал.2 Задв.
В проведеното по делото о.с.з. процесуалния представител на ищцата
моли съда да уважи предявените искове като основателни и доказани, както
и да му присъди разноски. Счита, че процесния договор за кредит е
недействителен, тъй като посочения в него ГПР не съответства на
действителния такъв, поради невключването на възнаграждението за
поръчителство в него. Твърди, че в процесния договор следва да се включи
възнаграждението за предоставеното поръчителство, за което развива
пространни съображения. Навежда доводи, че ако същото се включи ГПР би
надхвърлило 3000%. Счита, че поради недействителността на договор за
кредит недействителен се явява и договора за поръчителство. Излага, че
поради недействителността на договора за кредит ищецът е следвало да
6
върне само неговата чиста стойност, поради което недължимо платени се
явява сумата от 792,36 лева.
В дадения от съда срок ответникът „Кредисимо“ ЕАД е депозирал
отговор на ИМ. Оспорва исковете изцяло по основание и размер. Не
оспорва, че между страните е сключен процесният договор за кредит, като
на ищцата е отпуснат кредит в размер на 800лв., при приложим ГЛП в
размер на 40,00% и ГПР в размер на 49,02%, или общият размер на всички
плащания бил 826,67лв. Сочи, че към дата на подаване на искова молба
задължението е изцяло доброволно погасено, като по неговата сметка е
постъпила сумата от 792,36лв., с която са били разпределени задължения,
различни от главница. Твърди, че процесния договор не страда от сочените
от ищцата пороци, водещи до неговата недействителност. Излага, че в
Приложение №1 към процесния договор, по ясен и недвусмислен начин са
посочени ГПР и общата дължима сума, както било е упоменато, че
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР, са посочени в Общите
условия. Не оспорва твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР
възнаграждението за предоставяне на поръчителство, дължимо и платимо
на „Ай Тръст“ ЕООД, не е включено като разход по смисъла на чл. 19 ЗПК,
като единственият разход, който е бил включен е договорната
възнаградителна лихва. Сочи, че възнаграждение за поръчител не е
включено като разход по кредита, тъй като не отговаряло на легалната
дефиниция за общ разход по кредита, формулирана в § 1, т.1 от
Допълнителните разпоредби на ЗПК. Твърди, че сключването на договор за
предоставяне на обезпечение и съответно заплащането на
възнаграждението за предоставено поръчителство, макар и разход за
допълнителна свързана с договора за кредит услуга, не е задължително
условие за получаване на кредита и предоставянето на кредита не е в
резултат на търговски клаузи и условия между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай
Тръст“ ЕООД. Излага, че размерът на възнаграждението за поръчител не му
е известен към момента на сключване на договора за кредит. Сочи, че
съгласно раздел III, чл. 12 от приложимите към договора за кредит Общи
условия кредитополучателят има право, но не и задължение да предостави
обезпечение на кредита, като видовете обезпечение, които „Кредисимо“
ЕАД като кредитор приема били посочени в договора. Твърди, че
кредитоискателят може и да не предостави обезпечение, като в този случай
„Кредисимо" ЕАД щяло да разгледа заявлението му, да направи оценка на
кредитоспособността му и да прецени дали да предостави кредит съгласно
вътрешните си правила за оценка и управление на риска. Излага, че
обезпечените и необезпечените кредити на Кредисимо не се отпускат по
различен начин и не са два отделни кредитни продукта на „Кредисимо“
ЕАД, условията да договора за кредит (ГПР, ГЛП, срок на погасяване и др.)
не са поставени в зависимост от избора на клиента да предостави или не
обезпечение. Сочи, че договорът за кредит предвижда изричната
възможност (чл. 4, ал. 3 от договора за кредит) потребителят да си избере
7
необезпечен кредит - т.е. потребителят има избор да реши дали иска
обезпечен и необезпечен кредит.Поради изложеното счита, че договорът за
предоставяне на поръчителство, като незадължителен, не попада в
хипотезата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респективно разходът за него не се
включвал в ГЛП и ГПР и няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Твърди и, че
„Кредисимо“ ЕАД към датата на сключване на договора за кредит и
формирането на ГПР, не е имало информация относно размера на
дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство,
тъй като същият е сключен след сключването на договора. Излага, че едва
след сключване на договора за кредит и в случай че клиентът е избрал да
предостави обезпечение в полза на ответника, същият се препраща към
платформата на „Ай Тръст“ ЕООД, където се преминава към процедура по
сключване на договор за предоставяне на поръчителство. Сочи, че
договорът за предоставяне на поръчителство се сключва в среда, над която
той няма контрол, нито има достъп. Счита, че договорът за предоставяне на
поръчителство между ищцата и „Ай Тръст" ЕООД е договор за поръчка по
смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не
попада в обхвата на общи разходи по кредита. Твърди, че вземанията за
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство възникват в
полза на „Ай Тръст“ ЕООД, а не в полза на кредитодателя „Кредисимо“
ЕАД. Излага, че дори и да се приеме, че процесният договор за
предоставяне на поръчителство по договор за потребителски кредит е
нищожен, неговата евентуална недействителност на основанията изложени
в исковата молба би довела единствено до отпадане на задължението на
кредитополучателя да заплати на поръчителя възнаграждение за
предоставената услуга, но не и до недействителност на самия договор за
потребителски кредит, нито на сключения във връзка със същия договор за
поръчителство. Поради изложеното моли съда да отхвърли предявения иск
и да му присъди разноски. Оспорва искането на ищеца за присъждане на
разноски.
В проведеното по делото о.с.з. ответникът не изпраща представител.
В нарочна писмена молба процесуалния представител на ответника
моли съда да отхвърли предявените срещу него искове като неоснователни
и недоказани. Претендира присъждане на разноски.
В дадения от съда срок ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД е депозирал
отговор на ИМ. Оспорва предявените искове. Не оспорва твърденията на
ищцата основно сключването на процесните договори за кредит и
поръчителство и параметрите по тях. Твърди, че е сключил с „Кредисимо"
ЕАД договор за поръчителство, по силата на който се е задължил да
гарантира като поръчител процесното задължение на ищеца. Излага, че за
описаната услуга е дължимо възнаграждение в размер на 237,46лв.,
погасяването на което следвало да бъде извършено до падежна дата на
главното задължение по Договора за кредит. Сочи, че възнаграждението се
дължало само за периода, за който е гарантирано задължението по кредита,
8
т.е. при предсрочно погасяване на задължението на кредитополучателя,
същият не дължал възнаграждение на ответника за периода след пълно
изплащане на кредита. Поради изложеното счита, че възнаграждението за
поръчител има характеристиката на възнаграждение, дължимо на лице,
което по занятие предоставя услуги по гарантиране на задължения на
контрагенти (дейност, която не е забранена от закона), като е размерът му е
съобразен с риска, който той поема - възнаграждението е дължимо само за
периода на предоставяне на услугите. Сочи, че след като кредитоискателят
при сключване на договора за кредит е поискал кредитът да бъде обезпечен
и в случай, че избере опцията за предоставяне на поръчителство от страна
на „Ай Тръст" ЕООД му се визуализира месечна вноска, чиято стойност е
сбор от вноската по потребителския кредит и вноската за възнаграждението
на поръчителя и едва след това въвеждал своите лични данни. Обяснява, че
след подписване на договора за кредит по описания начин и в случай че е
избрал кредитът да бъде обезпечен чрез поръчителство от „Ай Тръст" ЕООД
кредитоискателят се прехвърля автоматично към електронната система на
ответника, където се визуализира договора за предоставяне на
поръчителство и клиентът има възможност да го подпише чрез въвеждане
на б цифрен уникален код, изпратен на мобилния му телефонен номер.
Поради изложеното намира, че сключването на договора за предоставяне на
поръчителство става след сключването на договора за кредит, към момент, в
който основните параметри на кредита вече са договорени между страните,
в рамките на независимата електронна среда на „Ай Тръст" ЕООД, до която
„Кредисимо" ЕАД няма достъп. Сочи, че впоследствие той предоставя на
„Кредисимо" ЕАД данни относно размера на дължимото възнаграждение за
поръчител и начина, по който е разсрочено плащането му, но това било
единствено с целите на улесняване на плащането от страна на потребителя.
Навежда доводи, че обезпечението, в това число предоставянето на
поръчител в лицето на „Ай Тръст" ЕООД е единствено възможност, но не и
задължение за кредитополучателя, тъй като същият има право да избере
дали да кандидатства за обезпечен или необезпечен кредит, като и в двата
случая искането му щяло да бъде прието за разглеждане и щяло да премине
през процес на оценка и одобрение съгласно вътрешните правила на
кредитодателя „Кредисимо" ЕАД. Счита, че възнаграждението за поръчител
не следва да бъде включено в ГПР, тъй като същото не отговаряло на
дефиницията на § 1 т. 1 от ДР на ЗПК, респективно на Член 3, б. „ж" от
Директива 2008/48/ЕО. Твърди, че § 1, т. 1 от ДР на ЗПК изисква разходите,
пряко свързани с договора за кредит да са „известни на кредитора" към
сключване на договор за кредит, за да се считат общ разход по кредита за
потребителя, какъвто обаче не бил договорът за поръчителство. Поради
изложеното моли съда да отхвърли предявения иск и да му присъди
разноски. Оспорва искането на ищеца за присъждане на разноски.
В проведеното по делото о.с.з. процесуалния представител на
ответника моли съда да отхвърли предявения срещу него иск като
9
неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото
писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори между страните и се установява от договор за
потребителски кредит №2327024/23.12.2020г. и Приложение № 1 към него, че
същия е сключен между ищеца и първия ответник КРЕДИСИМО ЕАД,
ЕИК***. По силата посочения договор ответника се е задължил да
предостави на ищеца потребителски кредит с условие с погасителен план в
размер на 800 лева, лихвеният процент към кредита е 40,00% и ГПР е 49,02
%. Срокът на кредита е зо дни, а размерът на вноските е съгласно
погасителният план- общо 1 месечна вноска с посочена конкретна сума,
включващи главница и лихва. Съгласно чл. 4 от Договора заемателят се е
задължил да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните
форми: 1. Банкова гаранция, в срок до 10 дни или 2. Договор за предоставяне
на поръчителство, с одобрено от заемодателя лице, в срок от 48 часа от
подаване на заявлението за кредит. В ал. 3 е посочено, че в случай, че
кредитополучателя е заявил кредит без поръчител, срокът за разглеждане,
съответно одобрение е в размер на 14 /четиринадесет/ дни.
Не се спори между страните и се установява от Договор за предоставяне
на поръчителство от 23.12.2020г., че на датата на сключване на договора
между „Кредисимо" ЕАД и ищеца, Г. В. Й. и втория ответник са сключили
договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който „АЙ ТРЪСТ"
ЕООД, с ЕИК: *** е поело задълженията да сключи договор за поръчителство
с „Кредисимо" ЕАД по силата на който да отговаря пред „Кредисимо" ЕАД
солидарно с потребителя за всички задължения на потребителя, възникнали
по повод договор за потребителски кредит. По този договор ищецът се е
задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 237,46
лв. Уговорено е възнаграждението за поръчителство да се изплаща на
„Кредисимо" ЕАД като е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска
по договора за кредит, за което след сключване на договора, от кредиторът по
договора за заем се изпраща обединен погасителен план. Съгласно договора за
поръчителство, ищецът е следвало да предоставя дължимите парични думи на
„Кредисимо" ЕАД, което пък от своя страна, съгласно договора, е
упълномощено от „АЙ ТРЪСТ" ЕООД да събира в тяхна полза сумите по
процесния договор./Съгласно чл. 8 ал. 5 от Договор за поръчителство./.
Не се оспорва от ищеца, и се признава, че заемната сума е усвоена от
него.
Видно от представената от ответника- заемодател справка, че сумата по
заема е погасена на 12.03.2021г., като е заплатена сума от общо 1592,36лв, с
която е погасена изцяло главницата от 800 лв., договорна лихва от 71,09 лв.,
погасена вноска за поръчителство 712,07 лева и неразпределена сума от 9,20
лева.
10
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
11
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и първия ответник Кредисимо ЕАД правоотношение по силата
на сключен между тях договор за паричен заем. Доколкото се касае за вид
заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително
съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.
Фактът на реално предаване на заемната сума от 800 лв. в случая не се
оспорва от ищеца.
Съдът приема, че клаузата по чл. 4 от договора за заем е нищожна, на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза от
Договора за паричен заем – задължение на кредитополучателя да осигури
обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да
направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или
предоставяне на гаранция, от посочено /одобрено/ от кредитора лице, са
трудно осъществими и то в посочения срок, поради което същата се явява и
неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това
задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на
договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи
допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските
по договора за кредит. Тази допълнителна сума представлява скрит разход по
кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните
/касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/.
Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество
противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.
5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 49,02 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
поръчителство, сключен от потребителя с втория ответник АЙ ТРЪСТ, което
се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
12
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на поръчителя е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора.. В същото време, съгласно
договора за предоставяне на гаранция, заемодателят е овластен да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на
гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства. Анализът на клаузите относно
обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора
на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде
потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и
договор за предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора
юридическо лице- поръчител. Изложеното води и до извода, че в конкретния
случай договорът за предоставяне на поръчителство има за цел да обезщети
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване
към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за поръчителство,
обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР ,
въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като
несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът
би надхвърлил законоустановеният от 50%. На основание изложеното, съдът
приема, че заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния
ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради
това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер
на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по
кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора,
съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР.
Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора; налице е невярна
информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна
и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1
от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
13
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7– 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от
ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем
№2387773/11.05.2021г, сключен между ищеца и първия ответник
КРЕДИСИМО ЕАД е основателен и следва да бъде уважен.
Съдът намира, въпреки, че всеки един от представените договори- за
заем и за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение по чл.4, сключването на договора за
предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за
кредит- с одобрено от заемодателя лице, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с
основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и
заемодателя КРЕДИСИМО ЕАД, и договорът, сключен между потребителя и
„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система
от правоотношения между страните. Установената по – горе недействителност
на договора за заем, неминуемо рефлектира и по отношение на договора за
предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за
предоставяне на гаранция, заобикаля закона, поради което е изцяло
недействителен. Както бе посочено по- горе, по делото не се установява и
изпълнение на задължението по този договор- предоставянето на
поръчителство. Съдът приема, че договорът за предоставяне на поръчителство
е сключен и при нарушение на добрите нрави. На основание изложеното,
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство от 23.12.2020г., е
изцяло основателен, по изложените съображения и констатирани
противоречия и заобикаляне на нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
По предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, предложение
първо ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от
ППВС № 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една
правна сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата.
В тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да
докаже разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на
определена сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е.
наличието на обедняване, а съществуването на основание за разместването
подлежи на доказване от ответника.
14
В случая, от признанието на ответника Кредисимо, че е получил общо
плащане по процесния договор за кредит в размер на 792,36 лв., от които
712,07 лв. по договор а поръчителство и доколкото ищецът дължи на
основание чл.23 ЗПК само чистата сума по кредита, която е в размер на 800
лв., то разликата от 71,09 лева се явява получена от ответника Кредисимо АД
без правно основание, поради което искът следва да бъде уважен в предявения
си размер от 792,36 лв.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ в минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 400лв. Съдът намира, че нормата на чл.
7, ал. 2 НВАР определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 НВАР размери на адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и
C428/16, Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004
на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект -
Висшият адвокатски съвет – на правомощия да определя минималните
адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за
свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба
нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите,
изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/
да има възможност, отчитаики правната и фактическа сложност на делото,
инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато тои се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
15
процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това
разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само
потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Съобразно материалния интерес по делото,
констатираната фактическата и правна сложност, както и с оглед изхода на
делото, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде
определено в общ размер на 400 лева - 200 лв. от Кредисимо ЕАД и 200 лв. от
16
Ай Тръст ЕООД съобразно предявените и уважени срещу всеки от тях искове.
Това възнаграждение отговаря на фактическата и правна сложност на делото и
следва да бъде присъдено в полза на адв. Т..
На основание чл.78, ал.1 ответниците следва да заплатят на ищцата
старинети по делото разноски за държавна такса в размер на 137,50 лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от Г. В. Й. с ЕГН
********** от гр.*** против Кредисимо ЕАД, ЕИК***, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.***, Бизнес център България Договор за
потребителски кредит № 2327024/23.12.2020г., поради противоречие с
нормите на ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1,
предложение второ и трето ЗЗД по иска, предявен от Г. В. Й. с ЕГН
********** от гр.*** против Ай Тръст ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.***, Бизнес център България Договор за
предоставяне на поръчителство от 23.12.2020г. поради заобикаляне на ЗПК и
поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД Кредисимо
ЕАД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.***, Бизнес
център България ДА ПЛАТИ на Г. В. Й. с ЕГН ********** от гр.*** сумата
от 792,36 лева, представляваща недължимо платена сума.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК
Кредисимо ЕАД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.***, Бизнес център България ДА ПЛАТИ на адв.С. С. Т. ЕГН **********,
като процесуален представител на Г. В. Й., сумата от 200,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството
безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК Ай
Тръст ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.***, Бизнес център България ДА ПЛАТИ на адв.С. С. Т. ЕГН **********,
като процесуален представител на Г. В. Й., сумата от 200,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по производството
безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Кредисимо ЕАД, ЕИК***, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.***, Бизнес център България и
Ай Тръст ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.***, Бизнес център България ДА ПЛАТИ Г. В. Й. с ЕГН ********** от
17
гр.*** сумата 137,50 лв. представляващи сторените по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
18