№ 641
гр. София, 16.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Кристина Филипова
Д.а Христова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20221000501937 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 260763/01.03.2022г. постановено по гр.д. № 7848/2019г. по описа на
СГС, ГО, 14 състав, е уважен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124
ГПК, като е признато за установено по отношение на БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА
ЦЪРКВА -Българска патриаршия, представлявана от негово светейшество Н./гражданско
име С. Н. Д./ патриарх Български и митрополит Софийски-председател на Светия Синод на
БПЦ-БП, че „СОФЕКС КОНСУЛТ” АД не е собственик на следния недвижим имот:
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в гр.***, район „***“, ул.„***“ № *, целият с площ от 5576
кв.м. съставляващ по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, Община
Столична, област София, одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010г. на изпълнителния
директор на АГКК - София имот с идентификатор № 68134.4339.238, с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид
застрояване, с номер по предходен план: 238, квартал 86, парцел II, при съседи: №
68134.4339.2518. № 68134.4339.239, № 68134.4339.240, № 68134.4339.905, №
68134.4339.9796, № 68134.4339.2537.
Със същото решение на основание чл.78 ал.1 ГПК, „Софекс - Консулт” АД гр.София
е осъден да заплати на Българска православна църква -Българска патриаршия сума в размер
на 14208,43лв., разноски.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника.
1
Жалбоподателят-ответник „Софекс - Консулт” АД гр.София оспорва решението изцяло.
Посочва, че не е налице правен интерес за депозиране на отрицателен установителен иск,
тъй като ищецът не притежава самостоятелно право върху процесният недвижим имот,
което се оспорва от ответника, защото не е правоприемник на юридическото лице,
чиито права претендира да упражнява, а освен това процесният имот не е идентичен с
този, посочен от ищеца. Неправилно и необосновано, в противоречие на събраните по
делото доказателства съдът приема, че е налице правоприемство между ищецът и Съюзът на
свещеническите братства в България. Съюзът на свещеническите братства, видно от справка
от публично достъпните източници, приложени към писмените бележки е основан през
1903г. Организацията е била самостоятелен правен субект - юридическо лице, отделно от
Българската православна църква, със свои органи, устав и имущество. При преценка за
нейното прекратяване и правоприемство съдът не е изложил мотиви и не се е съобразил с
нормативната база уреждаща този въпрос, а правният режим на това юридическо лице към
1955г., се урежда от ЗЛС /обн. в ДВ бр.182/09.08.1949г., в сила от 10.09.1949г./ Затова
твърди, че липсва правоприемство било то пълно или частно между БСС и ищеца т.е. липсва
правен интерес от депозиране на установителен иск.
Отделно от горното твърдят, че ищецът не притежава в патримоннума си право на
собственост върху процесният недвижим имот, като недопустимо и неоснователно оспорва
безспорното право на собственост на ответника, без да доказа идентичността на процесният
имот с имотът описан в нот. акт № 194, том VI, нотариално дело № 2599/1925г. на нотариус
при СОС. Тези два имота изобщо не са идентични по местоположение, граници, площ и
собственици. Местонахождението и границите на продаденият имот описани в н.а. са
следните: местността „Гробищата“, княжевското землище, при съседи „Гробищата
Виднярски“, подполковник К., В. А., С. К. и Владайската река.” По делото не се установява
и не се доказва къде се намират гробищата „Виднярски“. В протокола от о.с.з. проведено на
26.04.2021г. по делото, вещото лице заявява, че : „Виднярските гробища „ не са обозначени
на никоя карта или план,, - стр. 5 , абзац- първи. Двата имота се намират в различни
землища, в различни местности, имат различни, абсолютно несъвпадащи граници и няма как
съобразно доказателствата и правилата на логиката да са идентични. Идентичност означава
съвпадение на общите и частни признаци на имотите до степен, която да изключва всякакво
съмнение. Такова съвпадение не е доказано и не е налично при двата сравнявани имота т.е.,
ищецът освен, че не правоприемник на Съюзът на свещеническите братства в България, не
притежава и защитимо субективно право по отношение на имота на ответника, което да му
дава основание за наличието на правен интерес от депозиране на отрицателен установителен
иск.
Посочва още, че ако към 1925г. ищецът, въпреки липсата на правоприемство, е
придобил имота описан в н.а. № 194, том VI, дело № 2599/30.11.1925г. от I Нотариус при
СОС, представляващ “Нива” и местонахождението му е в Княжевско землище, местността
“Гробищата” - /настоящ кв. Княжево/ е следвало имотът да се възстанови по реда и
условията посочени в ЗСПЗЗ и Правилника за прилагането му, тъй като попада в границите
2
на урбанизираната територия /чл.10 ал.7 ЗСПЗЗ/ и то в преклузивния срок по чл.11 ЗСПЗЗ и
след решение на Общинската служба по земеделие за възстановяване, а такова няма
издадено. Фактът на погрешното, неоснователно вписване в кадастралната карта на данните
на ищеца, като собственик на собственият на ответника имот, не поражда право на
собственост. Още повече, че нанасянето на имота на кадастралната карта е станало през
2006г., при създаването и попълването на кадастралната карта на гр.София, кв.„***. На
следващо място - при извършена справка в Общинска администрация - Дирекция
“Териториално планиране”, отдел Геодезически и кадастрални дейности” на Столична
община, безспорно се установява, че по Разписен лист /архивен/ на кв. ’’***” от 1977г., за
имот 238 и заверено копие от кад. лист № 469 за имот 238 от кадастралния план от 1977
г., като собственик на имот № 238, който е идентичен с имот с идентификатор №
68134.4339.238 е записан В. К. - наследодател на В. Т. К., която от своя страна е
наследодател на Г. В. К. - длъжник по цитираното по-горе изпълнително дело, по което
дружеството-жалбоподател е закупило от ЧСИ М. П. имот с идентификатор №№
68134.4339.238. т.е. за процесния имот не е записван като собственик Св. Синод на БПЦ -
Българска патриаршия, ЕИК *********. Намира за надлежно оспорени представените
договори за наем, приети от съда, въпреки настъпилата преклузия. В резултат на
проведеното производство по оспорване е доказана неистинността на тези договори в частта
им досежно автентичността на подписа, положен от лицето, сочено за наемател. Неверен е
направеният от съда извод в обратен смисъл и трактовката му на заключението на
извършената графическа експертиза. Посочва, че представените по делото от ищеца :
Договор за наем от 29.03.1973г.; Договор за наем от 24.01.1961г.; Договор за наем от
17.03.1964г.; Договор за наем от 20.02.1976г. и Договор за наем от 01.01.1982г., не следва да
бъдат ценени и обсъждани като доказателства. Представеният като доказателство от ищеца
Протокол № 7/25.02.1964г., не следва да бъде ценен и обсъждан, тъй като е представен след
изтичане на преклузивен процесуален срок.
Независимо от горното противопоставя на ищеца възражение за изтекла в негова
полза придобивна давност повече от 43 години, считано от 1977г. до настоящия момент,
като присъединява своето владение към това на своите праводатели, в лицето на сем.К..
Претендира разноски.
Въззиваемата страна БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА
ПАТРИАРШИЯ, представлявана от НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО Н. /С./ Н. Д. ПАТРИАРХ
БЪЛГАРСКИ И МИТРОПОЛИТ СОФИЙСКИ - ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВЕТИЯ СИНОД на
БПЦ- БП, оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно и
законосъобразно. Твърди, че ответникът се легитимира с титул за собственост на процесния
имот - постановление за възлагане на недвижим имот от 29.07.2016г. на ЧСИ М. П., в което
е посочено, че процесният имот с идентификатор № 68134 4339-238 по КККР на гр. София е
бил собственост на длъжника Г. В. К., в качеството му на наследник на В. Т. К., което се
установява от н.а. за дарение на недвижим имот № 161, том IV, издаден по нотариално дело
№ 688/1967г. Видно от заключението на СТЕ се установява не само идентичността на
3
процесния имот с имота, описан в документите за собственост на БПЦ- БП, но и липсата на
каквато и да било идентичност между имота, притежаван от наследодателите на длъжника
Г. В. К. по изп.дело №1171/2015г. и имота с идентификатор № 68134.4339.238, на който е
осъществена публична продан с постановление за възлагане на недвижим имот изх. №
128069/29.07.2016г. на ЧСИ М. П.. Изтъква факта, че вещото лице графично е показало
разположението на двата имота на приложение № 1 към основното заключение, като е
очевидна ЛИПСАТА НА КАКВАТО И ДА БИЛО ИДЕНТИЧНОСТ МЕЖДУ ТЕЗИ
ИМОТИ. Важен е акцентът, който прави вещото лице върху една от реалните граници на
имота на Църквата- Владайска река. То подробно обяснява, че на почти всички планове и
карти са показани хоризонтали, които сочат денивелация на терена откъм Владайска река -
доказателство за това, че реката се е разливала докъдето е позволявала конфигурацията на
терена и поради тази причина реката е описаната като граница на имота през 1925г. в н.а. на
Съюза на свещеническите братства. В един от договорите за наем - този от 1961г., имотът,
който Църквата предоставя под наем, и който е бил уточнен след реално измерване, е даже
около 13 дка. Това е така, тъй като към този момент не са били заети отчуждените от имота
терени, а най-вероятно ЦЪРКВАТА е владяла и общинските места около него. От друга
страна, имотът, описан по н.а. № 161/1967г. не се намира въобще в близост до
ВЛАДАЙСКА РЕКА. Вещото лице акцентира и върху друга граница, описана по н.а. от
1925г. - т.нар.„Виднярски гробища". С приложение №2 към второто допълнително
заключение вещото лице установява липсата на каквато и да било връзка между тези
гробища и така наречените „Княжевски гробища"- важен факт, свързан и с дадените
показания от свидетели на ответника. Вещото лице проследява движението на процесния
имот с идентификатор № 68134.4339.238 по КККР на гр. София по всички действали и
действащи планове и карти, и неговите констатации не оставят никакво съмнение, че имот с
идентификатор № 68134.4339.238 по КККР на гр.София е част от този имот от 9.5 дка, който
е описан в н.а. от 1925г. Изтъква факта, че собствеността върху земеделски имоти на БПЦ-
БП както по реда на ЗСПЗЗ, така и по реда на §5 ал.1 и 2 от ПЗР на ЗС се възстановяват по
силата на закона, БЕЗ ДА Е НЕОБХОДИМО ПРОВЕЖДАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНА
ПРОЦЕДУРА. По делото са приложени три договора за наем- от 1961г., от 1976г. и от
1982г. С договора за наем от 1961г. на В. Т. К., живущ в гр.***, ул.„***" № **, са
предоставени под наем общо 13 дка, които да използва за разсадник на декоративни храсти.
В този договор изрично е посочено в т.3 б "б", че мястото е било оградено- факт, който
твърди и един от свидетелите на ищеца- епископ Г., който казва, че е чувал, че имотът е бил
ограден от Църквата. С договора за наем от 1976г. Светият Синод отдава под наем на
наемателя В. К., който живее в ж.к."***" бл.***, а не в наетия имот, 3.250 дка от собствения
си имот в кв."***" местност „***", кв.86 за производство на декоративен растителен
материал и зеленчуци, като границите на отдадения терен са: ул. „Рачка", уличка и
наемателите Д. К. и Н. П. С.. С договор за наем от 1982г. Светият Синод отдава под наем 1
дка от собствения си имот на В. К., който живее в жк."***" бл.***, а не в наетия имот, като
изрично е посочено, че наетия от него декар ще се използва за производство на декоративен
дървесно- храстов материал. В този договор е посочено още, че имотът се намира в кв.„***",
4
местността „***", кв.86, като предоставения под наем декар граничи с ул.„Ливада" и
наематели: Д. К., П. Х. и Х. Т. Х.. Посочва, че във всички договори е посочено място на
живеене на наемателя В. К., противно на показанията на свидетелите на ответника, че той и
семейството му живеели в процесния имот. Процесният имот е бил използван от него и
други наематели, вкл. и баща му за разсадник, и както се установява, в него е имало фургон,
който е бил необходим за извършване на стопанската им дейност в имота, а не за постоянно
пребиваване в него.
Във връзка с възражението, че е придобит по давност имота от наследодателите на Г.
К. или от самия него, са представени решение на СРС-166 състав по гр.дело №
57970/2019Г., както и ПРИСЪДА по НОХД № 13293/2015г. на СРС. От влязлото в сила
решение по гр.д. № 57970/2019г. на СРС се установява, че Г. К. е осъден да предаде
държането на процесния имот, а с присъдата същият е признат за виновен в това, че на
27.01.2014г. в съучастие като съизвършител с В. Т. К. с цел да набави за себе си и за В. Т. К.
имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у И. И. П., че теренът, който предлагат
на ул. „Ливада",УПИ-ІІ-238, кв.86 в гр. София се води на починалия съпруг на В. Т. К. и
баща на Г. В. К. - В. К., поради което е и осъден за измама с лишаване от свобода за срок от
1 г. Тези съдебни актове са доказзтелство, че нито наследодателите на Г. К., нито той
самият, са придобивали някога по давност процесния имот. От установените факти не може
да се направи извод, че наследодателите на Г. К., или той самия са владели процесния имот
постоянно, явно, непрекъснато и спокойно със съзнанието на негови собственици.
Дейността, която са извършвали в имота е била разрешената им такава по договорите за
наем- използвали са имота за разсадник. Те никога не са се позовавали на придобивна
давност - липсват доказателства за издавани в тяхна полза документи за собственост на
процесния имот като придобит от тях по давностно владение. Затова и Г. К. не се позовава
на давност пред ЧСИ М. П., а на наследяване, но на друг имот, а не на процесния, видно от
установените факти по делото. В този смисъл доколкото придобИ.ето на собственост на
публична продан на недвижим имот е деривативен придобивен способ /чл.496 ГПК/
купувачът придобива правото на собственост, само ако длъжникът е бил собственик и след
влизане в сила на постановлението за възлагане /чл.496 ал. 2 ГПК- т.2 от ТР 2 от
26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС./ в случая длъжникът Г. К. е бил само
държател на имота по силата на наемни договори, сключени с неговия праводател - баща му
В. К.. Ето защо жалбоподателят не е придобил валидно право на собственост по силата на
публичната продан. Претендира разноски.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като разгледа
жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК.
Ищецът Българска православна църква - Българска патриаршия твърди, че „СОФЕКС -
КОНСУЛТ“ АД не е собственик на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ
се в гр. София, район „***“, ул. „Ливада“ № 7, целият с площ от 5576 кв.м„ съставляващ по
5
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София, Община Столична, област
София, одобрени със заповед № РД- 18-51/15.07.2010г. на изпълнителния директор на АГКК
- София имот с идентификатор № 68134.4339.238, с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с номер по предходен
план: 238, квартал 86, парцел II, при съседи: № 68134.4339.2518, № 68134.4339.239, №
68134.4339.240, № 68134.4339.905, № 68134.4339.9796, № 68134.4339.2537. Релевират се
доводи, че с н.а. за продажба на недвижим имот № 194, том VI, издаден по н.д. № 2599 от
1925г. на нотариус при СОС, Съюзът на свещеническите братства купува от Драгалевски
манастир „Света Богородица" нива от пространство 9.5 дка, находяща се в местността
„Гробищата“, Княжевско землище, при съседи: гробищата Виднярски, подполковник К.,
В. А., С. К. и Владайската река, който имот Драгалевският манастир е притежавал по н.а.
№ 65, том VI, дело № 111, дело № 211/1925г. на IV нотариус при СОС. Твърди, че е издаден
н.а. за отчуждение по регулация № 199, том V, per.№ 1096 по нот.дело №1038/1935г. на
нотариус при СОС, с който е удостоверено, че се придава по регулация към недвижимия
имот на Свещеническото братство в гр. София, находящ се в землището на с. Княжево,
Софийска околия в кв.86, парцел ІІІ по плана на с.***, местността „Виднярски гробища“
пространство от 960 кв.м., при съседи общинско място, улица и Свещеническото братство.
Посочва, че СО - район „***“ издава скица № АБ-92-00-294 от 23.06.2008г. на парцел II -238
в кв. 86 по плана на гр.София местност „***“, като в нея е посочено, че този имот е
собственост на Съюза на свещеническото братство, съгласно нот. акт № 194/1925г.
Процесният имот е бил записан на Съюза на свещеническите братства, а в кадастралната
карта, изработена през 2010г., той е записан като собственост на Светия синод на БПЦ- БП.
Твърди, че Българска православна църква - Българска Патриаршия е правоприемник на
активите и пасивите на Съюза на свещеническите братства. Посочва, че ответното
дружество е придобило въз основа на постановление за възлагане недвижим имот изх.№
128069/29.07.2016г. по изп.д. № 20158510401171 по описа на ЧСИ М. П. при длъжник Г. К.,
който не е притежавал право на собственост върху този имот. Поддържа се да е налице
частична идентичност между имота, описан в горепосочените н.а. с имота, описан в
постановлението за възлагане на ЧСИ, предвид което е засегнато правото на собственост на
ищеца. Поддържа се, че ответното дружество, въз основа на издаденото му постановление за
възлагане, е вписано като собственик на имота в регистъра на недвижимите имоти към
кадастралната карта. Ответното дружество, с оглед проучване на собствеността и
местоположение на имота, е ангажирало услугите на специалист в областта на геодезията и
картографията, който изготвил скица, съгласно която имотът на ответното дружество не е
идентичен с имота, собственост на Светия синод. Твърди, че длъжникът по изп.дело- Г. К. е
само държател на имота по силата на наемно правоотношение, възникнало през 1961г.
между неговия баща и ищеца.
Ответникът „Софекс консулт“АД излага становище за недопустимост и неоснователност
на исковата претенция. Поддържа за ищеца да не е налице интерес от предявяването
отрицателен установителен иск, доколкото не се доказва да е собственик на процесния
недвижим имот. Навежда доводи за липса на проведена по отношение на имота процедура
6
по ЗСПЗЗ и актовете по прилагането му, като не е представен акт, с който на ищеца се
възстановява собствеността върху имота. Твърди че представеният нотариален акт за
собственост на земеделска земя не е бил годен да прехвърли право на собственост, предвид
императивните норми на реституционния закон за такива имоти - ЗСПЗЗ. Твърди собственик
на недвижимия имот да е длъжникът по изп.дело - Г. К., който се явява праводател на
ответника по силата на проведената публична продан. Твърди, че за ищеца не е налице
интерес от предявяване на иска, доколкото той не упражнява фактическата власт върху
имота. Излага съображения, че при уважаване на иска, за ищеца не се открива възможност
за придобИ.е на права, като в случая за това съществува специален ред - чл. 54 ЗКИР. Счета,
че липсва идентичност между имота, обект на н.а. № 2599/1925г. и процесния, като имотите
се намират в различни землища. Твърди представената комбинирана скица да не е от
естеството да удостовери правото на собственост на ищеца или идентичност между имота
по н.а.№2599/1925г. и този възложен на ответника. Липсват данни към момента на
твърдяното правоприемство между ищеца и Съюзът на свещеническите братства през 1955г.
имотът да е бил собственост на праводателя, предвид национализацията на частната
собственост в периода 1944-1959г. При условията на евентуалност релевира възражение за
придобивна давност. Твърди, че ищецът е бил осведомен за провежданата по отношение на
имота публична продан, като не се е възползвал от реда за защита по чл.435 ал. 3 и 4 ГПК и
по този начин се е съгласил със законността на проведената процедура и с правата на
праводателите на ответника.
От фактическа страна се установява, че с н.а. № 194, том VI, дело № 2599/1925г. от
16.11.1925г. /л.6/, Драгалевски манастир „Св.Богородица“ прехвърля в полза на Съюза на
свещеническите братства в България собствеността върху нива с пространство 9 декара и 5
ара, находяща се в местността „Гробищата“, Княжевско землище при съседи: гробищата
Виднярски, подполковник К., В. А., С. К. и Владайската река. Посочено е, че
Драгалевският манастир притежава посочения имот по силата на н.а. № 65, том III, дело №
211/925 на IV Нотариус при Софийски окръжен съд. Представен е н.а. за право на
собственост върху недвижим имот, признато при обстоятелствена проверка № 65, том III,
дело № 211/13.10.1925 г. на IV нотариус при Софийски окръжен съд /л.284/, с който
манастир „Успение Пресвета Богородица“ при с. Драгалевци, е признат за собственик на
нива в местността „Гробищата“ от пространство 9,5 декара при съседи: гробища
Виднярски, подполковник К., В. А., С. К. и Владайска река.
Видно от нотариален акт за отчуждение и придобИ.е по регулация № 199, том V, дело №
1038/935г. /л.8/, към имот, находящ се в землището на село Княжево, кв. 86, парцел ІІІ-ти по
плана на село ***, местността „Виднярски гробища“ се придава пространство от още
960кв.м., при съседи: общинско място, улица и Централен секретариат на
свещеническото братство.
Българска патриаршия се легитимира като собственик на процесния имот по силата на
универсално правоприемство на активите и пасивите на Съюза на свещеническите братства,
прекратен през 1955г. Съюзът на свещеническите братства, видно от справка от публично
7
достъпните източници, приложени към писмените бележки пред първата инстанция, е
основан през 1903г. Организацията е била самостоятелен правен субект - юридическо лице,
със свои органи, устав и имущество. Видно от удостоверение на Комитетът при
Министерството на външните работи по въпросите на българската православна църква и на
религиозните култове № 518/05.01.1975г. /л.18/ по решение на Синода на православната
църква в България от 08.07.1955г. Съюзът на свещеническите братства в страната и
околийските свещенически братства са престанали да съществуват, считано от 09.07.1955г.
Посочено е, че недвижимите имущества, активите и пасивите на Съюза на свещеническите
братства в страната и околийските свещенически братства са преминали към Синода на
православната църква в България, докато на околийските свещенически братства към
съответните митрополии. Представен е Протокол № 8/08.07.1955г. на събрание на светият
синод на Българската православна църква т.е. от заседание на Св.Синод /л.178/, видно от
който е взето решение Съюзът на свещеническите братства в страната и околийските
свещенически братства да престанат да съществуват, считано от 09.07.1955г., като
недвижимите имущества на Съюзът на свещеническите братства следва да се предадат на
Св.Синод, а тези на околийските свещенически братства на съответните епархийски
началства.
От своя страна ответникът, сега жалбоподател, „Софекс - консулт“ АД/ взискател по
изп.дело/, се легитимира като собственик по силата на постановление за възлагане на
недвижим имот изх. № 128069/29.07.2016г. по изп.д. № 20158510401171 по описа на ЧСИ
М. П., образувано срещу длъжника Г. В. К. /л.10/ на Поземлен имот № 68134.4339.238,
находящ се в гр. София, общ. Столична, обл. София град, по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18- 51/15.07.2010г. на изпълнителния
директор на АГКК, с адрес: гр. София, район „***“, ул.„Ливада“ №7, площ 5577 кв.м.,
трайно предназначение на територията: урбанизирана; НТП: за друг вид застрояване, с
номер по предходен план: 238, квартал 86, парцел II, при съседи: № 68134.4339.2518, №
68134.4339.239, № 68134.4339.240, № 68134.4339.905, № 68134.4339.9796, №
68134.4339.2537, а съгласно н.а. представляващ празно дворно място с площ от 4800 кв.м.,
находящо се в землището на Бояна, местността *** - София, ул. Ливада № 9,
представляващо имот пл.№ 21 в кв.местност ***, при съседи по н.а. : ул. Рачка, ул. Ливада,
С. Ц. и ул. Войводина могила.
Посочено е, че имотът е бил собственост на длъжника Г. В. К. по силата на
наследствено правоприемство от майка му В. К., която от своя страна го е придобила
по силата на договор за дарение на недвижим имот, № 161, том IV, дело № 688/1967г.
Именно затова основният спорен по делото въпрос е дали длъжникът по изпълнението, в
лицето на Г. К., е бил собственик на процесния имот, доколкото публичната продан е
деривативен придобивен способ. Първа инстанция е приела, че ответникът, който носи
доказателствената тежест при отрицателния установителен иск, не е доказал пълно и главно
именно този факт - че Г. К. е притежавал право на собственост по силата на наследствено
правоприемство, дарение или придобивна давност. Именно затова искът е уважен.
8
Настоящата инстанция споделя напълно направените по-горе изводи, по следните
съображения:
1. Представена е влязла в сила на 28.12.2018г. присъда от 08.11.2017г. по НОХД
13293/2015г. по описа на СРС, НО, 6 състав /л.432/, с която Г. В. К. е признат за виновен, за
това, че на 27.01.2014г. в съучастие като съизвършител с майка си В. Т. К. с цел да набави за
себе си и за В. Т. К. имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение у И. И. П., че
теренът, който предлагат за строителство на ул. „Ливада",УПИ-ІІ-238, кв.86 в гр.
София е собственост на починалия съпруг на В. Т. К. и баща на Г. В. К. - В. К., но за
снабдяване с документи за собственост, са му необходими пари, с което са му причинили
вреди в размер на 4300 лв. - престъпление по чл. 209, ал.1 вр. чл. 20, ал.2 вр. ал. 1 НК,
поради което е осъден за измама с лишаване от свобода за срок от 1 г. В мотивите е изрично
посочено, че всички действия на подсъдимия са били насочени към формиране на погрешна
представа у пострадалия П. за собствеността върху процесния имот, находящ се в гр.София,
м.***, ул.Ливада № 7, УПИ две римско , кв.86 – 238- наследствена в полза на Г. и В. К. и
двамата като наследници на починалия техен баща и съпруг В. К.. От субективна страна е
налице пряк умисъл, тъй като подсъдимият е съзнавал, че обективно не е собственик на
имота, още по-малко че притежава възможността да прехвърли правото на собственост
върху имота на лица-инвеститори, занимаващи се със строителна дейност. /свидетелство
съдимост на л.76 от делото на САС/
По смисъла на чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателен съд е задължителна за
гражданския по въпросите деяние, противоправност и вина, която при измама е винаги под
формата на пряк умисъл.
2. По делото са представени два нотариални акта, с идентична сигнатура № 161, том IV,
дело № 688/1967г. от 25.02.1967г. но с различно съдържание. С първия се извършва
разпореждане с дворно място, находящо се в землището на с. Бояна, м. „***“, София, ул.
„Ливада“ № 9, представляващо имот пл. № 21, 238, кв. 86, м. „***“, съдържащ 5700м2 по
скица, а по нотариален акт, представляващо парцел II, кв. 86 при съседи: ул. „Рачка“, ул.
„Ливада“, Ст. К. и ул. „Войводина могила“, докато вторият се отнася за дворно място,
находящо се в землището на с. Бояна, м. „Павлово“ София, ул. „Юнашка песен“ № 28,
представляващо имот пл. № 21 в кв. 227, м. „Триъгълника - Бъкстон“, съдържащ 3362 кв.м.
по скица, а по НА представляващо парцели VIII и XI-476, кв. 227 от по 1706 кв.м. всеки
един, при съседи: ул. „Рила“ сега „Юнашка песен“, Ф. Р., С. Ц. и Г. Г., както следва:
А. С договор, обективиран в н.а. за дарение на недвижим имот № 161, том IV, дело №
688/25.02.1967 г. /л. 30/ Т. Д. К. е дарил на сина си В. Т. К. 800 идеални кв. м. от
собственото му дворно място, находящо се в землището на село Бояна, местността Павлово
- София. ул. „Юнашка песен“ № 28, без постройки, представляващо имот пл. № 21 в кв. 227,
местността триъгълника - Бъкстон по плана на София, съдържащ 3362 кв.м. по скица, а по
н.а., представляващо парцел VIII и XI-476 от квартал 227 от по 1706 кв.м. всеки един, при
съседи: улица „Рила“, сега „Юнашка песен“, Ф. А., С. Ц. и Г. Г..
Б. С договор, обективиран в н.а. за дарение на недвижим имот № 161, том IV, дело №
9
688/1967г. от 25.02.1967г. /л.237/ В. Т. К. е дарил на жена си В. Т. К. 4800 идеални кв.м. от
собственото му дворно място, находящо се в землището на село Бояна, местността *** -
София, без постройки, ул.„Ливада“ № 9, представляващо имот пл. № 21, 238 в кв. 86,
местност „***“ по плана на София, съдържащ 5700 кв.м. по скица, а по н.а. представляващо
парцел II от квартал 86, при съседи: улица „Рачка“, улица „Ливада“, Ст. К. и ул. „Войводина
могила“. /процесния недвижим имот, който е изнесен на публична продан/ Представено е
удостоверение на Служба по вписванията - гр. София /л.396/, видно от което в СВ - гр.
София - стар архив в книга по вписванията „Прехвърляния“ в том IV, акт № 161, дело
№ 688/1967г. е вписан първия договор със страни Т. Д. К. и В. Т. К., което личи и от
копието на страницата от азбучника на I нотариус. В този смисъл второто дарение от
В. за неговата съпруга и майка на длъжника В., е с невярно съдържание.
3. По делото не е спорно, а и от представеното по делото удостоверение за наследници /л.
139/ се установява, че Г. В. К. е наследник по закон на В. Т. К. /починала на 09.09.2015г./ и
на В. К. /починал на 24.02.2010г./ От своя страна В. К. е син на Т. К. /починал на
31.01.1986г./
По делото са приобщени доказателства, сочещи наличието на наемно
правоотношение между ищеца БПЦ и починалия В. К., както следва:
1. договор от 24.01.1961г. /л.182/, по силата на който Св. Синод на българската православна
църква е отдал на В. Т. К. под наем недвижим имот, с площ от 13 декара дворни места,
находящ се в кв. *** - София, както следва парцел І -3,4дка, парцел 2-2дка, парцел 3 0,6дка,
останалите парцели общо 7дка;
2. протокол № 8 от 25.02.1964г. от заседание на Св.Синод на Българската православна
църква /л.173/, като в т.32 от него е обсъдено писмо на В. Т.К. във връзка с договор за наем
от 24.01.1961г.
3. договор за наем от 20.02.1976г. /л.169/, по силата на който Св. Синод на българската
православна църква е отдал на В. Т. К. недвижим имот, намиращ се кв.„***“, местността
„***“, кв. 86 и площ 3250 кв.м. с граници: ул. Рачка, уличка и наемателите Д. К. и Н. П. С..
4. договор за наем от 01.01.1982г. /л.166/, по силата на който Св. Синод на българската
православна църква е отдал на В. Т. К. под наем недвижим имот, намиращ се кв. „***“,
местността „***“, кв.86, с площ 1000 кв.м., с граници: ул. Ливади и наемателите Д. К., П. Х.
и Х. Х..
Видно от представена служебна бележка на служба „Църковни имоти“ /л. 174/, се
удостоверява, че В. К. е плащал наем на Св. Синод до декември 1995 г. вкл.
Жалбоподателят оспорва автентичността на подписа на наемател, поради което е изслушана
и приета СПЕ /л.516/, въз основа на която се установява, че подписите, положени от името
на В. Т. К. в договори за наем, сключени със Св. Синод от 24.01.1961г., 20.02.1976г. и
01,01,1982г.. са изпълнени реално от това лице. В о.с.з. вещото лице посочва, че
заключението е основано на съвпадение по групи признаци с подпис, положен от В. К. в н.а.
за дарение от 1967г., като заключението за допустимост на извода касае идентичност с
10
лицето положило подпис в НА от 1967г. и договори за наем. Ако се базира само на
сравнителен материал, взет от БДС, подписът категорично не е негов.
САС намира, че наемният договор е по правило неформален и няма пречка същият да бъде
сключен и в устна форма. В тази насока са ангажирани и гласни доказателствени средства, а
именно показанията на св.А. Г. Г. - главен секретар на Св. Синод от 2014г. който твърди, че
спорният имот се намира на ул. „Ливада“ № 7 при граници, Владайска река и ул.„Рачка“.
Посочва, че данъците за имота били плащани от Св.Синод. Имотът е ограден от солидна
ограда, изградена преди отдаването му под наем. Свидетелства, че в периода от 2016 до 2019
г. е посещавал 4 пъти имота, като два пъти се е срещал с Г. К. - наследник на наемателите на
имота, които са го наели през 60-те години. През 2018г. поставил табела върху имота, че е
собственост на Св.Синод, която била впоследствие премахната, а катинарите на имота били
сменени, като не знае от кого. Това се повторило три пъти. През 2017г. било първото му
посещение на имота. Тогава върху него се намирал фургон е навес. Преди година и половина
върху имота се появили гаражи, като не знае от кого са изградени.
3. в последното о.с.з. на 24.01.2022г. СГС е приел основно заключение на СТЕ /л.576/ както
и две допълнителни респ. на л.584 и л.602, всички те изготвени от вещото лице В. Я..
Основният спорен по делото въпрос е има ли идентичност между притежавания от сем.К.
имот и този, изнесен на публична продан. В тази насока в.л.Я. е посочила, че имот с
идентификатор 68134.4339.238 по КККР на гр. София е идентичен по местоположение с
имотите, описани в н.а. № 194, том VI, дело № 2599/1925г. от 16.11.1925г. и нотариален акт
за право на собственост върху недвижим имот, призната при обстоятелствена проверка №
65, том VI, дело № 111, дело № 211/1925г. /притежаван от Светия Синод/
Що се отнася до имот с идентификатор 68134.4339.238 по КККР на гр. София, /притежаван
от сем.К./ той не е идентичен с имота по н.а. за дарение на недвижим имот № 161, том IV,
дело № 688/1967 г. от 25,02,1967г. Двата имота се намират от двете страни на бул.„Цар
Борис III“ и на разстояние 750 м. един от друг.
САС допусна тройна СТЕ, заключението от която бе прието като обективно дадено и
оспорено от страните, въз основа на което се установи, че имотите описани в н.а.№ 194 /1925
г. и н.а. № 199/1935г. /за придаване по регулация на 960 кв.м./ съвпадат с ПИ с
идентификатор 68134.4339.238 по местонахождение, установено чрез местност и съседи - на
метри от брега на р.Владайска: и частично идентичен по площ, вследствие на отчуждаване
на площи от имота по регулационни промени през годините. Имотът описан в н.а. № 161
том IV, дело № 688//1967г. за дарение на сем.К., не е идентичен с ПИ с идентификатор
68134.4339.238 по действащата кадастрална карта /КК/.
За да формират този извод вещите лица посочват, че разстоянието от Княжевски гробища до
брега на река Владайска е повече от 270 м. Имотът описан в н.а.№ 161, том IV, дело №
688/1967г.(л.237) не съвпада по местонахождение с имот с идентификатор 68134.4339.238
пo КККР на гр. София, район „***" , ул. „Ливада" № 7, с площ 5577 кв.м. Издадени са н.а. №
161, том IV, дело № 688/1967(л.237 ) г. и друг н.а. № 161, том IV, дело № 688/1967(л.397) за
различни имоти. Имотите се намират в различни местности, от двете страни на р. Владайска,
11
не са идентични и по площ. По време на съставянето на н.а.№ 161 том IV, дело №
688/1967г., действащ регулационен плам е бил одобрения със 3an.№ 419/18.06.1959г. По
този план, не съществува сигнатура с № 238.
В о.с.з. на 25.04.2023г. допълват, че основното, което сочи, че имотът на църквата е
идентичен с процесният имот или, че процесният имот е част от имота на църквата по
нотариалния им акт от 1925 г., е следното: От 1914г. до този момент процесният имот има за
една единствена граница, която е запазена, а именно - река Владайска. В кадастрален план
от 1943 г. процесният имот е заснет и нанесен в кадастралния план като имот пл. № 6 и в
разписния лист срещу него е записан владелец Съюз на свещеническите братства. Този имот
с пл. № 6 е нанесен в кадастрален план от 1943г. в резултат на прилагане на дворищно
регулационния план от 1914г. Там, в този дворищно регулационен план, процесният имот е
представлявал имот пл. № 141, само че по прилагане не в границите на имот 141, а в тези
граници, които са посочени като имот пл. № 6. Връзката между разписния лист е помогнала
косвено да се идентифицира по кадастрален план, при това два кадастрални плана - 1943 и
1914 г., със записа от нотариалния акт от 1925 г. и само една непроменена граница - река
Владайска. Границите на имота се изменят в последващите кадастрални регулационни
планове до приемане на кадастралната карта, но така или иначе те са винаги в рамките на
този имот пл.№ 141 по първоначалния кадастрален план от 1914г. Затова формират
становище, че са идентични имотите. Няма данни за внасяне на имота в ТКЗС.
Предмет на договора от 1925г. е нива с пространство 9,5 декара в местност „Гробищата“, но
вещите лица не знаят къде са Виднярските гробища или „Гробищата“, така че
идентификацията по местност в случая не може да се направи. В случая идентификацията
е направена по една граница и по кадастрален номер на имот, отразен в два
последователни кадастрални плана. Границите на местностите не са документирани
върху графичен материал за нито едно землище в България. Идентифицирането на един
имот само по местности, не може да даде правилно идентифициране и да се установи, че
един имот е идентичен с друг имот, защото не могат да се сравняват границите на
местностите. Вещите лица са идентифицирали имота по една граница, която е географска и
кадастрален номер с кадастрални граници на един имот по два кадастрална плана от 1914 и
от 1943г. Прилагането на регулацията за I, II и III считат, че е приложена така, че да се
нанесе имот № 6 под улицата, защото границите на този имот 141 излиза на север от
улицата, която е посочена, но така или иначе парцелите са били под улицата и в рамките на
тези парцели е нанесен в следващ кадастрален план на имот пл.№ 6, като тези кадастрални
граници са бившите граници на регулационния план от 1914г. на трите парцела взети
заедно. Тези два имота имат приблизителна площ толкова, колкото е по документа за
собственост от 1925 г. Освен това няма обособен друг имот по кадастралния план от 1943г.
между имот пл. № 6 и Владайската река към 1943г. в частта на имот пл. № 6. Границата на
имота, който е отразен в едромащабната топографска карта, червено оцветен, от тази
едромащабна топографска карта личи, че материализираните граници на имота - червено
оцветения граничат директно с леглото на Владайската река. Топографската карта,
12
използвана от вещите лица, е от 1950 г.
С Договор за наем от 20.02.1976г. Св. Синод на Българската Православна Църква
отдава под наем на наемателя В. Т. К. 3250 кв.м. от собствения си имот в кв.„***"
местността „***" кв. 86. Границите на отдадения имот под наем са: ул. „Рачка", уличка и
наемателите Д. Т. К. и Н. П. С.. Имотът описан по този Договор е идентичен по
местонахождение с процесния имот - „*** , кв.„***", кв. 86 (ул. „Рачка"и уличка ): посочена
е само дадената под наем площ- 3250 кв. м.
С Договор за наем от 01.01.1982г., Св. Синод на Българската Православна Църква
отдава на наемателя В. Т. К. 1000 кв. м.(един декар) от собствения си имот в кв.„***",
местността „***", кв.86. Границите на отдадения имот под наем са: ул, „Ливада", и
наемателите Д. К., П. Х. и Х. Г. Х.. Описаният имот по този Договор е идентичен по
местонахождение с процесния имот - „***", кв.„***", ул.„Ливада" кв.86. В Договор за наем
от 01.01.1982 не е посочена площа на целия имот, а само е назована отдадената под наем
площ-1000 кв. м.
По делото са ангажирани и гласни доказателствени средства, а именно разпит на св.С. и М.
/съседи на имота/ в о.с.з. на 23.11.2020г. и св. Г. и Й. в о.с.з. на 15.02.2021г. Всички те
посочват, че сем.К. повече от 40 години обработват процесното място, което е оградено,
като отглеждат растителност в него, което е предмет на осъществяваната от тях търговска
дейност. Същото е незастроено, има един фургон, в който се съхраняват работни материали.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
ПО ПРАВНИЯ ИНТЕРЕС
Съгласно Тълкувателно Решение № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от
предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице когато: ищецът
притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или
има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Правен интерес от
предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато
ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Съгласно
решение № 386/06.03.2012г. по гр.д.№ 193/2011г. на ВКС, І Г.О., постановено по реда на
чл.290 ГПК, отрицателният установителен иск не може да цели единствено отричане на
собствеността на ответника, без ищецът да заявява самостоятелни права върху същия имот;
затова в ИМ ищецът следва да обоснове твърдението си, че притежава субективното право и
под каква форма то се оспорва от ответника; при липса на спор за собственост, липсва и
правен интерес за ищеца от отричане на правото на ответника. Противното разбиране би
имало за резултат да се даде възможност за предявяване на собственически иск, без да е
налице защитимо за ищеца вещно право. В този смисъл е и практиката по чл.291 ГПК -
решение № 329 от 24.11.2011 г. по гр. д. № 1439/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 391 от
01.11.2011 г. по гр. д. № 1493/2010 г. на ВКС, І г. о.
Трайно установената съдебна практика, включително и задължителна такава сочи, че
разликата между положителния и отрицателния установителен иск за собственост е в това,
13
че при първия СПН обхваща принадлежността на правото на собственост на ищеца, а при
втория се отрича или не претендираното от ответника право, т.е. като краен резултат
отрицателният установителен иск дава по-ограничена защита от тази на положителния.
В настоящото производство ищецът, в лицето на БПЦ-БП следва да докаже притежанието
на правата, с които е обосновал правния си интерес за установяването материалната си
легитимация да се намеси в чуждата правна сфера, отричайки правата на ответника и само
ако установи наличието на тези права, съдът ще пристъпи към разрешаването на спора по
същество т.е. притежава ли ответникът права и противопоставими ли са същите на ищеца.
Следователно правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за
собственост ще бъде налице ако отричането на собственическите права на ответника със
СПН ще има преюдициално значение за признаване и упражняване на самостоятелни
субективни права на ищеца.
Жалбоподателят оспорва на първо място наличието на универсално правоприемство между
Съюзът на свещеническите братства в България и Синода на православната църква в
България т.е. оспорва преминаването правото на собственост върху процесния имот в полза
на ищеца, което обосновава наличието на правен интерес от депозиране на отрицателен
установителен иск. В тази насока твърди, че съобразно действащата към този момент
редакция на ЗЛС, решение за прекратяване може да вземе само общото събрание на
сдружението Съюз на свещеническите братства в България или съдът, след като е надлежно
сезиран и установи причини, посочени в закона. Твърди, че решението влиза в директно
противоречие на разпоредбата на чл.148 ЗЛС в тогавашната му редакция, според който в
случай на прекратяване на сдружението имуществото му преминава в полза на държавата, а
не на Светия Синод. Твърди се, че дори ако последният е взел решение за прекратяване на
съюза, то същото е нищожно като взето от некомпетентен орган и не е породило желаните
правни последици, вкл. няма вещно-транслативен ефект.
САС не споделя твърдението, че приложимият към 1955г. спрямо прекратения съюз
/ССБ/ е ЗЛС, който е изисквал регистрация в съда респ. прекратяване на ССБ може да се
постанови само от съд при наличието на определени предпоставки, но не и по решение на
Светия Синод на БПЦ.
Приетият през 1949г. закон за изповеданията (отм.) не предвижда съдебна регистрация нито
за вероизповеданията, нито за техните местни поделения. Съгласно чл.6 ЗИ (отм.),
вероизповеданията придобиват качеството на юридическо лице от момента на утвърждаване
устава им от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на
Министерския съвет. От този момент качество на ЮЛ добиват и местните поделения на
вероизповеданието. Едва след приемането на ЗВ през 2002 г. заварените местни поделения,
които са ЮЛ, подлежат на вписване в регистъра на съответния окръжен съд, запазвайки
този си статут съгласно въведения с § 2, ал. 4 от ПЗР на ЗВ ред.
От друга страна според чл.13 ал.1 от Устава на Българската православна църква (УБПЦ), в
сила от 09.01.2009г., /непредставен по делото, но достъпен на сайта на Българската
православна църква (БПЦ) в интернет (http://www.bg-patriarshia.bg), Българската
14
православна църква - Българска Патриаршия и нейните местни поделения - митрополии,
църкви и манастири, са юридически лица. Според § 2 от ПЗР на УБПЦ, съществуващите
юридически лица на БПЦ към момента на влизането в сила на ЗВ (обн. ДВ, бр.
120/29.12.2002г.) по отменения закон за изповеданията по чл.6 (отм. с § 8 от ЗВ) и с
отменения Устав на Българската православна църква (отм. с § 11) запазват статута си на
юридически лица. Според чл.10 ал.2 ЗВ, БПЦ е юридическо лице, а устройството и
управлението й се определят в нейния устав. Според § 2, ал. 1 от ПЗР на ЗВ, регистрираните
вероизповедания по чл.6 ЗИ (отменен с § 8 от ПЗР на ЗВ) запазват статута си на юридически
лица. Според чл.6 ЗИ, отм. редакция към 31.12.1950г., от момента на утвърждението
устава от Министъра на външните работи, съюзът или изповеданието се счита за
признато и добива качество на юридическа личност, като от този момент качество на
юридическа личност добиват и местните му поделения. Според чл. 13 от отменения Устав на
БПЦ, утвърден на 31.12.1950г., необнародван в ДВ, (УБПЦ-1950г.,отм.), Българската
патриаршия и нейните съставни части и учреждения, а така също и църковните
фондации, институти, сдружения и просветни заведения, които имат утвърдени от
Св.Синод устави, и се намират под върховното ръководство и надзор на Църквата, са
юридически лица (чл. 6 от ЗИ).
Безспорно Съюзът на Свещеническите братства е бил юридическо лице и като такова
именно е придобил процесния недвижим имот през 1925г. Същият е имал свой утвърден от
Св.Синод Устав и се намирал под върховното ръководство и надзор на Църквата, в
лицето на Българската патриаршия, която е била компетентна да вземе решение за
прекратяване на дейността на Съюза. Доколкото към този момент не се е изисквала
първоначална регистрация в съда, респ. не е била необходима и дерегистрация в съда.
През 1919г. Св.Синод изработил Устав за уредба и ръководство на Православно
Добротворни-Просветни Братства в България. Последствията от несполуката във войната за
националното обединение (1915-1918 г.) забавят утвърждаването на Устава и той е утвърден
едва през 1923г. Православни добротворни братства се организират във всички енории(чл.1)
със задачата да се държи списък на бедните и нуждаещите се енориаши и да ги подпомага; и
да се грижи за настаняване на работа безработните. Увеличаващи непрекъснато броя и
числеността си, православните християнски братства налагат преразглеждане и внасяне
допълнения в уставите на съществуващите християнски братства. На есенната сесия на Св.
Синод с протокол № 100, п. 3 Синодалните архиереи приемат Устав на православното
християнско братство, по който да се ръководят християнските братства при енорийските
църкви в страната. Братствата като прицърковни организации са проявление на доброволно
посветили се членове на енорията и Църквата за по-усърдно и прилежно служение в нея.
Братството се ръководи от енорийския свещеник и чрез него на Околийския съюз с център
архиерейското наместничество и по църковен ред на Епархийското братство със седалище
съответната митрополия и на Общия съюз на православните християнски братства в
България. Тази най-низша клетка на организираната църковно-просветна и благотворителна
дейност на Църквата е юридическа личност: има право да притежава имоти, да купува и
15
продава такива и съгласно чл. 22 и 25 от Наредбата-закон за общественото
подпомагане, членува в Съюза за закрила на децата и съюз;Обществено подпомагане в
България. Целта на енорийското братство е по-тясно да обедини всички енориаши -
православни християни; което ще спомогне наред с цялостния духовен живот в енорията; да
развие у християните любов към ближния, като ги привлича да участват във всенародна
църковна благотворителност и просвета.
След 09.09.1944г. новият политически курс на българските власти е насочен, от една страна,
към сътрудничество с Църквата, а от друга – към ограничение на авторитета и влиянието ѝ
сред народните маси. Църквата в България е била твърде влиятелен институт, тъй като се е
ползвала сред населението с голямо уважение и доверие”. Планът за отслабване на
влиянието на Църквата е точно формулиран от правителството на ОФ, незабавно
пристъпващо към антицърковна дейност. Един от лостовете за натиск над Църквата става
поддържката за либералното духовенство, обединяващо се в особена организация: Съюз
на свещениците. По своята идеология Свещеническият съюз копира обновленческото
движение в Русия. Корените на историята на това движение в България са в началото на 20
в. Съюзът на свещениците е създаден в 1903г., „като професионална, културно-просветна и
благотворителна организация на българското духовенство”. През 1942г. преустановява
дейността си за кратко до октомври 1944г., при поддръжката на правителството на ОФ, той
възобновява своята работа, но вече не като културно-просветна организация, а като
политическа структура. Главна задача на движението става, от една страна, създаването на
достоен противовес на официалната църковна власт – Синодът, а от друга страна –
дълбокото реформиране и обновление на цялата Българска църква. Съюзът обединява в себе
си около 2500 свещеници, решили целенасочено „да защитават професионалните си
интереси пред гражданските и църковни власти”. Движението оглавява свещеникът с крайно
либерални възгледи Г. Б./яростен комунист/. От 18 до 20 октомври 1949г. се провежда 31-ят
конгрес на Свещеническия съюз, на който се разглеждат редица вътрешно-църковни и
църковно-държавни проблеми. Участниците в конгреса изразяват несъгласие с някои
канонически правила, към които твърдо се придържа Българската църква. В частност са
повдигнати въпросите за второбрачието на свещениците, за въвеждането на женен
епископат и за носенето на граждански дрехи от свещениците в неслужебно време. По
мнението на Дирекцията по вероизповеданията тези въпроси са повдигнати с цел „да се
покажат готвещите се реформи в Българската църква пред общественото мнение и да се
предизвика неодобрителна реакция от страна на Вселенския патриарх”. При обсъждането на
тези въпроси отношенията между Синода и Свещеническия съюз бързо достигат крайно
напрежение. Самото либерално духовенство съдейства за това крайно напрежение:
„Свещеническият съюз е бил уверен, че има поддържката на важни обществено-
политически кръгове”. В частност, свещенството залага на Националния съвет на
Отечествения фронт, който е длъжен да им помогне да разделят властта в Църквата с
епископата и да реформират църковното устройство. С увеличаването на влиянието на
Свещеническия съюз в Българската църква за правителството на ОФ става по-лесно да
въздейства върху Синода на БПЦ. Една от важните крачки по пътя към предотвратяване на
16
разкола в Църквата е намаляването на агресията от страна на свещениците по отношение на
Синода. Въпреки подкрепата на българското правителство за либералното свещенство,
напрежението между тях и Синода постепенно намалява. Накрая правителството осъзнава,
че „народът няма да тръгне след тях и вече трябва да престанат да ги подържат”. Властите
гледат вече с притеснение на идеите на свещеническото движение, разбирайки, че
въвеждането на обещаното на свещениците второбрачие е опасно, тъй като това могло да
доведе, както до вътрешен разкол, така и до разрив в отношенията на Българската църква
като цяло с останалите поместни църкви. За първата половина на октомври 1950 г. е
предвидено свикването на конгрес на Свещеническия съюз за обсъждане въпросите за
демократизация на БПЦ, само че по препоръка на българското Министерство на
външните работи това е отложено за неопределено време. Тази препоръка на
министерството е свързана с желанието на правителството да се заеме по-напред с
административните изменения в Българската църква, а не с канонични въпроси, за което
настояват свещениците. В действителност причината за разногласията между
правителството и Синода е грубото вмешателство на Дирекцията по вероизповеданията във
вътрешните дела на църквата. Въпреки временното охлаждане на българските власти към
Свещеническия съюз, административният апарат на църквата все така остава под сериозен
натиск от държавата. Нещо повече – натискът нараства. Следствие от този вектор на
развитие на църковно-държавните отношения в България към края на 1950г. е свалянето на
митрополит Паисий от председателството на Синода. Смяната на ръководството в
Българската църква става едновременно с утвърждаването на новия ѝ устав. Уставът е
приет от Синода на 3.1.1951г. заедно с избирането на нов наместник-председател:
Пловдивския митр. К..
През 1951г. новоизбраният председател на Синода – Пловдивският митр. К. посещава СССР
и успява да получи поддържката на Московска патриаршия в предстоящите патриаршески
избори. Патриарх А. се съгласява с набелязания курс за вътрешно-църковна политика на
митрополит К., включително и с постепенното отслабване на дейността на Съюза. В
частност, руският първойерарх отбелязва, че „е необходимо Българската църква строго да
съблюдава каноните и традициите на Православната църква”. А това означава, че
ръководството на БПЦ не трябва да отстъпва и изпълнява исканията на
Свещеническия съюз, особено по каноничните въпроси от църковния живот.
Възстановяването на патриаршеството в България през май 1953г. значително допринася за
изглаждането на конфликта между Синода и Съюза. Пловдивският митр. К., ставайки
патриарх, избира тактика на прекратяване на пряката конфронтация и въвличане на
Свещеническия съюз в сътрудничество с висшата църковна власт. С цел да установи
контрол над Съюза и да направи неговата дейност прозрачна патриархът взема решение да
включи главата на движението, прот.И. Ю., във Върховния църковен съвет – изпълнителен
орган, занимаващ се с обсъждане на текущи въпроси от църковния живот. Така, тактиката на
дипломация на митрополит К., от една страна, превръща либералното движение на
свещениците в съюзник на Синода, а от друга – постепенно отслабва неговото влияние
17
върху обществеността и държавните структури. По-късно Съюзът окончателно губи
подкрепата от страна на ОФ и на народа – като неефективна структура. Резултат от
десетилетната реформаторска дейност става разформирането на тази професионална
антицърковна организация. На 8.7.1955г. Синодът на Българската православна църква
взема решение да разпусне Свещеническия съюз. В замяна на този орган е създаден Отдел
за социално-културна грижа – практически лишен от всякакви политически функции, но
приел върху себе си грижата за енорийското духовенство.
Българската православна църква е с утвърден устав, постоянно действаща организация и
собствено имущество. Съгласно този устав църквата се управлява от Светия Синод.
Съгласно чл. 10, ал. 1, изр. 3 и 4 изразител и представител на източното православие е
Българската православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на
Българската Екзархия, член е на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, ръководи се
от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит
Софийски. В чл.175 Устава е предвидено още, че съдебната власт в Българската православна
църква се упражнява от: 1. Св. Синод; 2. епархийските съвети; 3. манастирските събори т.е.
налице е разделение между светска съдебна власт и църковна съдебна власт. В този смисъл е
и тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010г. по т.д. № 2/2010г., ОСТК НА ВКС, съгласно
което правната логика сочи, че след като регистърният режим е изключен за
вероизповеданието, то този режим не се прилага и за неговите местни поделения.
Аргумент в полза на такова тълкуване е и разпоредбата на чл.10 ал.2 пр.2 ЗВ, придаваща
нормативна сила на Устава на БПЦ, който определя нейното устройство. Местните
поделения - съставни части на БПЦ-БП, и техният правен статут като ЮЛ се определят от
чл.13 на Устава - заварения от ЗВ Устав от 1949 г. и сега действащия Устав от 2009 г.
Процесуалният ред по § 2, ал. 4 предл.3 от ПЗР на ЗВ включва и задължителното
представяне на документ, обусловен от вписването на вероизповеданието в регистъра по
чл.18 ЗВ, какъвто БПЦ-БП не може да представи, тъй като не подлежи на вписване в
този регистър. Ето защо САС намира, че Светия Синод на БПЦ-БП е бил компетентен
да вземе решение за прекратяване на дейността на ССБ, т.е. правилен и законосъобразен се
явява извода на първа инстанция, че към 09.07.1955г. е настъпило и универсално
правоприемство на активите и пасивите, притежавани до този момент от ССБ към БПЦ-БП.
Към 1925г./когато е придобит процесния имот от ССБ/ в Царство България са действали три
закона, които в своята съвкупност са уреждали отношенията по придобИ.е, управление и
прехвърляне на правото на собственост върху недвижими имоти – Закон за имуществата,
собствеността и сервитутите/ДВ бр. 29/07.02.1904г., отм. от 16.12.1951г./, Закон за
задълженията и договорите /ДВ бр. 268/05.12.1892 г., отм. от 01.01.1951 г./ и закон за
давността/ДВ бр. 23/30.01.1898г., отм. от 16.12.1951г./. В чл.27 от първия от тях – ЗИСС
изрично е предвидено, че имуществата на светски и църковни учреждения и на другите
юридически лица принадлежат на тия учреждения и лица, само ако законите на царството
им признават право да придобиват и владеят имущества, като имуществата на църковните
учреждения подлежат на гражданските закони /чл. 28/. Именно затова ССБ е участвал като
купувач самостоятелно през 1925г., доколкото е със статут на юридическа личност, без
18
съдебна регистрация, но с утвърден устав.
С оглед гореизложеното налице е правен интерес за ищеца, сега въззиваема страна, от
депозиране на отрицателен установителен иск.
ПО СЪЩЕСТВО
По отношение на първото релевирано основание за наличието на наследствено
правоприемство в полза на длъжника Г. К., доколкото дядо му Т. Д. К. е придобил
недвижим имот с н.а. №106/29.07.1949г., находящ се в землището на село Бояна, местност
Павлово, представляващо парцели VIII и XI-476, всеки по 1706кв.м., с площ от 3412кв.м.,
при съседи ул.Рила, Ф. А., С. Ц. и Г. Г., категорично бе установено, че този имот съгласно
заключението на тройната СТЕ е разположен в кв.227. Двата квартала / кв.86 и кв.227/ се
намират от двете страни на бул.Цар Борис III /Приложение №1 от доп.заключение на
СТЕ от 15,10,2021г./, поради което не може да се обоснове извод за придобИ.е на
собственост по силата на наследствено правоприемство в полза на В. К., респ. от майка му
В. К. и техния общ син Г. К. - длъжник по изпълнението.
Що се касае до имотът, описан в н.а. № 161 том IV, дело № 688//1967г. за дарение на сем.К.,
с който очевидно длъжникът се е легитимирал пред ЧСИ преди публичната продан, от която
жалбоподателят черпи права, той не е идентичен с ПИ с идентификатор 68134.4339.238 по
действащата кадастрална карта /КК/. За да формират този извод вещите лица посочват, че
разстоянието от Княжевски гробища до брега на река Владайска е повече от 270 м. Имотът
описан в н.а.№ 161, том IV, дело № 688/1967г.(л.237) не съвпада по местонахождение с имот
с идентификатор 68134.4339.238 пo КККР на гр. София, район „***" , ул. „Ливада" № 7, с
площ 5577 кв.м. Издадени са н.а. № 161, том IV, дело № 688/1967г.(л.237) и втори н.а. №
161, том IV, дело № 688/1967(л.397) за различни имоти. Имотите се намират в различни
местности, от двете страни на р.Владайска, не са идентични и по площ. По време на
съставянето на н.а.№ 161 том IV, дело № 688/1967г., действащ регулационен план е бил
одобрения със 3an.№ 419/18.06.1959г. По този план, не съществува сигнатура с № 238.
По делото са представени два нотариални акта с еднакви идентифициращи белези, но
с различно съдържание т.е. един от тях е с невярно съдържание - №161, том IV,
нот.дело №688/1967г. Правилни са изводите на СГС, че е действителното съдържание на
н.а. №161, том 4, дело 688/1967г. е това, обективиращо дарението от Т. Д. К. в полза на сина
му В. Т. К. на 800 ид.кв.м. от собственото си дворно място, находящо се в землището на
с.Бояна, м.Павлово, София, ул.Юнашка песен №28, без постройки, представляващо имот пл.
№21, кв.227, м.Триъгълника-Бъкстон по плана на София, съдържащ 3362кв.м. по скица, а по
нот.акт. представляващо парцели VIII и XI-476, всеки по 1706кв.м., с площ от 3412кв.м., при
съседи ул.Рила/сега Юнашка песен/, Ф. А., С. Ц. и Г. Г.. В тази насока видно от представен
от Агенция по вписване препис на вписания с вх.№1647/25,02,1967г. н.а. №161, ведно с
азбучник на нотариус от 1967г., от който е видно да удостоверява сделка между Т. К. и В.
К., в който описанието на имота съответства на описанието на имота по НА
№106/29.08.1949г., а не договор за дарение между В. К. и В. К.. От една страна акт с
19
подобно съдържание не е вписан в служба по вписвания, поради което е непротивопоставим
на трети лица съобразно оповестителното действие на вписването предвидено в чл.113 ЗС.
От съдържанието на същия е видно че се прехвърля имот 4800кв.м. от дворно място в с.
Бояна, ул.Ливада №9, пл.№21/238, кв.86, а следва да се отбележи, че процесния имот
получава пл.№238 за първи път 10 г. по-късно - едва в кадастралния план от 1977г.,
който все още не е бил приет към сочената дата 25.02.1967г. Категоричен е извода на
СТЕ, че процесният имот не е идентичен с имота по н.а. № 161/25.02.1967г., поради което не
може да се обоснове извод за правоприемство в полза на Г. К. по наследство от майка му В.
К., доколкото последната не се легитимира като титуляр на вещното право на собственост
нито на основание наследствено правоприемство от съпруга си В. К., нито на основание
договор за дарение от 1967г., който не е вписан.
Предвид изложеното, оспорването на н.а. № 161/67г. за дарение между В. К. и В. К. се явява
доказано и на основание чл.194, ал. 2 ГПК този документ следва да бъде обявен за
неистински и изключен от доказателствения материал.
Що се отнася до релевираното в условие на евентуалност възражение за изтекла придобивна
давност - безспорно купувачът от публична продан е добросъвестен владелец, поради
наличието на годно правно основание /Постановление за възлагане на ЧСИ от 29.07.2016г. /
и доколкото не знае, че неговият праводател /длъжникът К./ не е собственик. Затова е
достатъчно и необходимо упражняване на фактическа власт върху имота в рамките на 5
години, считано от въвода във владение т.е. от 04.11.2016г. до 04.11.2020г. ИМ е депозирана
на 13.06.2019г., но доколкото искът е отрицателен установителен, а ответникът е длъжен да
изчерпи и противопостави всички възможни придобивни основания, /в противен случай те
се преклудират/, съдът намира, че течението на давността се прекъсва с връчване на препис
от ИМ, а това е направено на 15.06.2020г. Следователно давността е прекъсната преди да
изтече респ. жалбоподателят не може да се позове на кратката придобивна давност.
Що се отнася до т.н. присъединено владение към това, упражнявано от сем.К., които "го
владеят от 1977г. до публичната продан", САС констатира, че първоначално В. К. /баща на
длъжника по изпълнението" е бил наемател на Светия синод т.е. само държател, а не
владелец, за което редовно е плащал наем. След смъртта на наемателя В. К. през 2010г. и
доколкото няма сключени наемни договори с тях, е възможно В. и Г. К. да са
трансформирали своето държане във владение т.е. намерението за своене, но за да поставят
начало на давностно владение е необходимо същото да бъде манифестирано пред
досегашния собственик, в лицето на БПЦ ясно и недвусмислено, а това не е обективирано
чрез годни доказателствени средства. Спирането плащане на наем, обработване на земята и
отглеждане на растителност в нея, плащането на консумативи и дори данъци не се
приравняват на действия, с които се манифестира владение. Аналогичен е опитът им за
измама на различни инвеститори с цел строителство в имота, за което е налице влязла в сила
присъда по смисъла на чл.300 ГПК. Никой не може да черпи права от собственото си
неправомерно поведение.
В тази насока /владение и придобивна давност/ по делото са разпитани свидетелите С., М.,
20
Г. и Й., чийто показания съдът кредитира като достоверни.
Така св.С. заявява, че познава В., В. и Г. К. от 1991г. Тези лица обитавали постройка и
фургон. Самият имот бил ограден от стабилна ограда, изградена от циментови колове и
мрежа. В долната част на имота сочи да е разположена врата и портал. Цялото семейство се
грижело за парцела, който бил добре поддържан.
От показанията на св.М. се установява че познава В., В. и Г. К. от 2004г. Имотът, бил
ограден от стабилна ограда, като не знае дали тя е била поставена от посочените лица. В
имота се намирал фургон, снабден с ток и вода, както и стара дъсчена постройка, ведно с
малко фургонче, приобщено към нея. Няма информация кога са изградени. До смъртта си В.
и В. К.и живеели там непрекъснато.
Показанията на св. Г. - главен секретар на Св. Синод от 2014г. се кредитират при условията
на чл. 172 ГПК. Същият сочи, че спорният имот се намира на ул. „Ливада“ № 7 при граници,
Владайска река и ул. „Рачка“. Посочва, че имотът е ограден от солидна ограда, изградена
още преди отдаването му под наем. Свидетелства, че в периода от 2016 до 2019 год. е
посещавал 4 пъти имота, като два пъти се е срещал с Г. К. - наследник на наемателите на
имота, които са го наели през 60-те години. През 2018г. лино поставил табела върху имота
че е собственост на Св. Синод, която била впоследствие премахната, а катинарите на имота
били сменени, като не знае от кого. Това се повторило три пъти. Преди година и половина
върху имота се появили гаражи, като не знае от кого са изградени.
Св.Й., който живее в близост до процесния недвижим имот - на ул. „Ливада“ № 10, знае, че
имотът е собствен на Св. Синод и е с площ около 6 дка, ограден с телена ограда. Оградата е
поставена от лицата обработвали мястото - В. К. и съпругата му В.. Преди това също е
имало ограда. Мястото е било обработвано до 2005-2007г. Имотът граничел с ул. „Ливада“,
ул. „Рачка“ и Владайската река. Посочва, че преди години в района се намирали три
разсадника. Само разсадника, обработван от В. К., граничел с ул.„Ливада“, а другите два не.
Няколко пъти е виждал представители на Синода, вкл. св.А. Г.. Дава показания, че по негови
спомени В. и В. К. обработват мястото от около 1970г.
В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС СГС е
квалифицирал тази фактическа власт като държане без намерение за своене, която,
независимо от продължителността на упражняването ѝ, не може да доведе до придобИ.е по
давност. В този смисъл решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г., Първо ГО на
ВКС, в което е прието, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа
власт върху недвижим имот към момента на установяването й, презумпцията на чл.69 ЗС
следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт
представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира
промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот
предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт
представлява държане по смисъла на чл.68 ал.2 ЗС налице е основание вещта да се държи не
за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във
21
владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което
държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие
по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде
упражнявана явно. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на
тричленни състави на ВКС, постановени по спорове за собственост с въведено възражение
за придобивна давност, а именно: решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. №
859/2009 г. на ІІ ГО на ВКС, в което е прието, че за да промени държането във владение
държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене
на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика; решение № 270/20.05.2010 г.,
постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на ІІ ГО на ВКС, което е прието, че след като веднъж
фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и
каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да
доведе до придобИ.е на собственост по давност и само ако държателят промени
намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече
придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в
намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си,
следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на
досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е
установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се
позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна
промяна на държането във владение; решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. №
627/2010 г. на І ГО на ВКС, в което е прието, че общият принцип на справедливостта
изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от
поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да
се брани; решение № 12/19.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО на ВКС,
в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е
придобита на правно основание /сключен договор за заем/ и липсва уведомяване на
собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в
недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. И тъй като
първоначално установената от К. фактическа власт е държане, т.е. оборена е презумпцията
на чл.69 ЗС, в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС за да
бъде признат за собственик на претендираното основание /придобивна давност/ е следвало
да докаже пълно и главно субективната страна на владението, а именно да твърди и докаже
промяната на намерението си от държател в намерение да свои. Не са били извършвани
действия, които недвусмислено да отричат правата на собственика на имота. Взето е
предвид също така, че такива действия не е установено да са били насочени към
собственика, нито са станали негово достояние като например отказ за допускане до имота,
доведено до знанието на собственика намерение на владеещия да ползва имота по начин,
изключващ владението на собственика. Като наемател К. е имал качеството държател, а не
владелец на имота. Затова упражняваната фактическа власт, без оглед продължителността
на периода, не може да има за правна последица придобИ.ето на имота по давност. В този
22
смисъл не е налице присъединено владение от страна на купувача на имота, който не може
да придобие повече права, отколкото има неговия праводател.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за невъзможност на ищеца да се
легитимира като собственик на земеделска земя, поради липса на проведена реституционна
процедура по ЗСПЗЗ, тъй като по делото няма данни този имот изобщо да е национализиран,
като и вещите лица от тройната СТЕ изрично заявяват, че той никога не е внасян в ТКЗС.
Видно от писмо на СО, район *** се установява, че в базата данни на техническия архив на
район *** не се съхранява регулачна преписка от 1980г. във връзка с отчуждаване на част от
имота на Светия синод, находящ се в кв.86, м.***. Ето защо и не е било необходимо
провеждане на реституционна процедура.
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции поради което решението следва да бъде
потвърдено.
На основание чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят дължи в полза на въззиваемата страна
направените по делото разноски, в размер на 7525 лв. платен адв.хонорар и 11 000
лв./платени на 18.05.2022г. /л.47/ или общо 18 525 лв. Възражението за прекомерност е
неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на делото, още повече
договореният и платен хонорар на процесуалните представители на жалбоподателя възлиза
на 13 600 лв. В полза на съда са дължими 35 лв. платени на в.л. Д. от бюджета на съда.
Воден от горното и на основание чл. 272 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260763/01.03.2022г. постановено по гр.д. № 7848/2019г. по
описа на СГС, ГО, 14 състав.
ОСЪЖДА „Софекс консулт“ АД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, жк.***, ул.Народен герой № 6, ЖСК Трезор, вх.3, ет.3, ап.6, ДА
ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА Българска православна църква -Българска патриаршия,
представлявана от негово светейшество Н. /гражданско име С. Н. Д./ патриарх Български и
митрополит Софийски-председател на Светия Синод на БПЦ-БП, с адрес гр.София,
ул.Оборище № 4, сумата от общо 18 525 лв. (осемнадесет хиляди петстотин двадесет и пет
лева), направени разноски пред въззивна инстанции.
ОСЪЖДА „Софекс консулт“ АД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, жк.***, ул.Народен герой № 6, ЖСК Трезор, вх.3, ет.3, ап.6, ДА
ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА САС сумата от 35 лв./тридесет и пет лева/ платени разноски от
бюджета на съда.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до
страните с касационна жалба.
23
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24