РЕШЕНИЕ
№ 756
гр. Пловдив, 14.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на десети март, през две хиляди и двадесетата
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при ОП - Пловдив Георги Пенев, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 336 по описа на
съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от „ДД“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление в гр.Пловдив, депозирана чрез пълномощника на дружеството адв. Г.
Д., срещу Национална агенция за приходите - гр. София. С исковата молба е
предявена претенция за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца
имуществени вреди, претърпени от него в резултат на незаконосъобразно Наказателно
постановление № 394902-F459994 от 07.01.2019 г., издадено от Директор на ТД на НАП
Пловдив срещу ищеца, представляващи сторените в хода на съдебното обжалване на
наказателното постановление по АНД № 2198/2019 г. по описа
на Пловдивския районен съд, 24 наказателен състав разноски за заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв., както и направените разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред Административен съд Пловдив по
КАНД № 2975/2019 г. от 650 лева или общо 1500 лева, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата. Претендират се и направените в хода на
настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360
лева, както и заплатената държавна такса за образуване на делото от 25 лева или
общо 385 лева по представен списък.
Ищецът, редовно призован, изпраща в съдебно заседание адв. Д., който
поддържа исковите претенции, като излага пространно становище по същество пред
съда.
Ответникът по иска Национална агенция за приходите София, е депозирал
писмен отговор, чрез упълномощен юрисконсулт, в който изразява становище за
неоснователност на исковата претенция. Прави се изрично възражение за
прекомерност на претендирания размер на обезщетението, като се възразява и
върху дължимостта на законна лихва върху главницата. Възразява се и по отношение на размера на
адвокатския хонорар, заплатен от ищеца по настоящото дело. Моли се присъждане
на юрисконсултско възнаграждение от 300 лева.
Задължително участващия по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за основателност на исковата молба и счита, че тя следва да бъде
уважена.
Пловдивският
административен съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на
съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение
за имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от
незаконосъобразен акт на държавен орган при изпълнение на административна
дейност. В тази насока следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно
постановление № 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело №
2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и
Първа и Втора колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от упражнената
дейност по административно наказване, също представлява по естеството си
правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не носи белезите на
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, но въпреки това
основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на
извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване
не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително
като приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по
реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на
правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на
закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на иска като такъв по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а
основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че
наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1,
ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателно - правни
последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност.
Заключено е, че неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно
възложени задължения, упражнена административно - наказателна компетентност,
законово предоставена на органите в рамките на административната им
правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на
административна дейност. Тъй като законодателят
към момента на провеждане производството по обжалване на наказателното постановление
не е бил предвидил ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН пред
Районния съд, нито пред Административния съд в хода на касационното
производство, като разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета с ДВ.,
бр.94/29.11.2019 г., то доколкото искът по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие
незаконосъобразно издадено наказателно постановление, то и исканията за
обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване подлежат на
разглеждане именно по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и
от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за
допустимостта на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на
административния акт по съответния ред.
В случая исковата претенцията е
основана именно на отмяна на наказателно постановление по предвидения за това
съдебен ред по ЗАНН.
Както е посочено и в
цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС, ОСС І и ІІ
колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в производството по обжалване на
наказателните постановления, нито НПК, към който ЗАНН препраща за неуредените
случаи са предвиждали специален ред за присъждане на разноски в производството.
Същото се е отнасяло и до касационното производство по обжалване решенията на
районните съдилища по административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР
№ 2/2009 г. на ВАС, административните
съдилища не присъждат разноски. Както се каза вече, разпоредбата на чл.63, ал.3
от ЗАНН е приета след провеждане на съдебното производство по обжалване на
наказателното постановление, като заседанието в Административния съд по КАНД №
2975/2019г. е проведено на 21.11.2019 г., поради което и в хода на същото не е
имало процесуална възможност ищецът да иска присъждане на направените разноски.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК.
Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано
от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая,
издател на посоченото наказателното постановление, от чиято незаконосъобразност
се твърди да са произтекли вреди за ищеца е Началник на ТД на НАП Пловдив.
Ответникът НАП София е юридическо лице,
съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП, поради което и доколкото издателят на отмененото наказателното
постановление е част от административната структура на това юридическо лице, правилно
искът е насочен именно срещу НАП София.
По същество исковата претенция се явява частично основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца „ДД“ е било издадено Наказателно постановление № 394902-F459994 от 07.01.2019 г., издадено от Директор на ТД на НАП Пловдив с което на същия е била наложена имуществена
санкция от 4950 лева за нарушение по ЗОПБ. Наказателното постановление е било
обжалвано от ищеца по реда на чл.59 от ЗАНН пред Районен съд Пловдив, като по
депозираната чрез наказващия орган жалба, изпратена в съда, е било образувано
АНД № 2198/2019 г. по описа на 24 наказателен състав на районния съд. По делото
на първото съдебно заседание е било представено пълномощно от ищеца за адв.Г. Д., ведно с
договор за правна защита и съдействие от 23.04.2019 г., с предмет
оказване на правна защита и съдействие по АНД № 2198/2019г. на ПРС, с уговорено
възнаграждение в размер на 850 лева, като в договора изрично било записано, че
сумата е уговорена и изплатена в брой. По развилото се пред Районния съд
производство по образуваното по жалбата АНД № 2198/2019 г. дружеството- ищец, било представлявано във второто
проведено по делото заседание от упълномощения му адвокат, който присъствал
лично и изложил становище по същество. С решение № 1296/09.07.2019 г. Районен
съд - Пловдив, 24 наказателен състав, отменил обжалваното наказателно
постановление, като в решението посочил като дата на издаване на същото вместо
07.01.2019г., датата 07.02.2019 г. Срещу решението на съда постъпила касационна
жалба от ТД на НАП, по която било образувано КАНД № 2975/2019г. по описа на
Административен съд Пловдив. По същото било представено ново пълномощно с
договор за правна защита и съдействие, сключен отново с адв.Г.
Д. с дата 11.11.2019г., както и уговорено и платено възнаграждение в брой,
съгласно договора от 650 лева. Пред административния съд ищецът бил
представляван в проведеното едно съдебно заседание от адв.Д.,
който участвал в същото и изложил становището си по същество. Със свое
окончателно решение № 2583 от 11.12.2019 г. Административен съд Пловдив потвърдил
решението на районния съд, с което се отменя наказателното постановление като
отменил и наказателното постановление.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато
възнаграждението за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на
плащането, този факт следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият
договор да е приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. В случая от приложените в оригинал по АНД 2198/2019
г., както и по КАНД № 2975/2019 г. договори от 23.04.2019 г. и от 11.11.2019 г.
е видно, че изрично е уговорено, че имат за предмет представителство по
конкретните дела и самите договори изрично е посочено и че е договорено и
платено в брой възнаграждение съответно от 850 лева за първата инстанция и от
650 лева за касационната. В тази насока и според съда, въпросните договори за
правна защита и съдействие, които и не са оспорени от ответната страна, са годни
да удостоверят извършения от страна на ищеца разход за адвокатска защита пред
Районния съд, съответно пред Административния съд по обжалване на наказателното
постановление. Затова и разход в претендиран общ размер от 1500 лева като
направен от ищеца „ДД“ ЕООД е доказан и в тази насока съдът взема предвид и
приетото по делото извлечение от аналитичен регистър на дружеството, в който се
установяват отразявания на извършени плащания към адв.Д.
за суми, в размери, съответстващи на посочените в договорите и на дати,
съответстващи на тези на сключване на договорите.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи,
е установена по делото наличната отмяна
на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност,
каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно
постановление, като незаконосъобразен. Възраженията по отговора на исковата
молба относно това, че Районният съд, а и впрочем Административният съд в
решенията си са посочили различна дата на издаване на наказателното
постановление в случая не се отразяват върху доказаността и основателността на
исковата претенция пред настоящия съд, като се има предвид, че от приложените
дела и като се вземе предвид съдържанието на писмото, с което жалбата срещу
наказателното постановление е била изпратена в съда, както и съдържанието на
самото наказателно постановление и на съдебните решения, се установява, че
става въпрос за едно и също наказателно постановление от 07.01.2019г., погрешно
посочено да е издадено през месец 02.2019 г.
В развилото се пред Районния съд, както и пред Административния съд
производство по обжалване на наказателното постановление, се установява ищецът
да е направил имуществен по своя характер разход, като е заплатил адвокатски
хонорар на упълномощения в производството адвокат. Така направеният разход се
явява имуществена вреда за ищеца, която, освен това, е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен акт – наказателно постановление – и е непосредствена
последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал адвокатска защита,
ако срещу него не бе издадено незаконосъобразното наказателно постановление. Тук
съдът има предвид и че съгласно ТР 1/2017 г. на ВАС, при предявени пред
административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата, поради което и възраженията в отговора на ответника в тази насока са
ирелевантни. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които
иначе са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение.
От
изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за
имуществени вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно
постановление, издадено против ищеца.
За да отговори
на възражението на ответника за несъответствие размера на исковата претенция с
принципите на справедливостта и съразмерността, съдът отново се позовава на
мотивите на цитираното и по-горе Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС, в
което изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на обезщетение,
който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/,
сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да
обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от
държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства
интересите, на която и да е от страните в производството. В разпоредбата на
чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско
възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е
по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В
чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено,
че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу
наказателни постановления, каквото е установено в случая да е извършено за
ищеца пред районния и административния съд от адвокат, когато административното
наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено
имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.7,
ал.2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от
300 лв., а за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от
административно -наказателен характер, извън случаите по ал.2 възнаграждението
е 300 лв. /чл.18, ал.3 от Наредбата/. В случая размерът на имуществената
санкция по отмененото наказателно постановление е бил 4950 лева, поради което и
минималният размер на адвокатското възнаграждение за представителство пред съда,
изчислен съобразно с чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата възлиза на 576,50 лева.
Предвидените по Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите
не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият
размер се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с
клиента. Това означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на
обоснован и справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на
размера на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от
характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със
спецификите, сложността, продължителността и предмета на конкретното
производство. В случая, оказаната от адвокат Д. правна помощ е имала своето
основно и съществено значение преди всичко по делото, проведено пред Районния
съд, пред който е постигнат и благоприятен за ищеца резултат – отмяна на
наказателното постановление, потвърден по-късно и от Административния съд.
Дейността на пълномощника на ищеца пред Районен съд Пловдив се е изразила в
явяване в съдебното заседание, в което той е осъществил процесуално
представителство на ищеца и в което заседание е проведено съдебно следствие и
са били събирани доказателства, включително и чрез разпит на един свидетел.
Независимо от посоченото, в процесния случай уговореният и заплатен от ищеца
размер на адвокатското възнаграждение от 850 лева, надхвърля значително
минималния размер на предвиденото в наредбата адвокатско възнаграждение, изчислено
съобразно с материалния интерес, поради което и не може да се определи като
съразмерен и съответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА и поради това
съдът намира, че присъждане на обезщетение в претендирания размер над
минималния такъв по Наредбата, който с оглед характера на наложеното с
наказателното постановление административно наказание е 576,50 лева, е несъответно на принципа на справедливостта,
доколкото така направеният разход за адвокат за представителство пред Районния
съд, не е отговарял напълно на фактическата и правна сложност на развилото се
пред този съд производство. Съдът намира, че съответен на посочените принципи в
конкретния случай относно осъществената работа пред Районния съд ще е размер на
възнаграждението от 600 лева, в каквато насока и намира искът за частично
основателен. По същия начин стоят нещата
и по отношение на размера на разноските, направени от ищеца за адвокат пред
Административен съд - Пловдив по обжалване
решението на Районния съд, като не се доказа от ищеца да е налице съразмерност
между извършената правна защита и съдействие в тази съдебна инстанция и размера
на заплатения хонорар на адвоката от 650 лева, за което съответствие съдът в
производството по чл.1 от ЗОДОВ следи, съгласно разрешението, дадено в мотивите
към ТР 1/2017 г. на ВАС. В развилото се касационно производство по КАНД № 2975/2019
г. пред Административния съд адв. Д. е участвал в проведеното едно съдебно
заседание, продължило десет минути, като не е ангажирал допълнителни
доказателства, нито е подготвял отговор по касационната жалба. Затова и съдът
намира, че заплатеното от ищеца възнаграждение
за адвокат за пред тази съдебна инстанция по
КАНД № 2975/2017 г. в размер на 650 лева действително е било прекомерно, тъй
като от страна на ангажирания по делото адвокат, както се посочи, е налице
единствено участие в едно единствено съдебно заседание по делото, в което
същото е прието и за решаване. Тоест, така направеният разход не може да бъде
счетен за съответен на фактическата и правна сложност на проведеното пред
Административния съд производство и тъй като ответникът не е имал процесуалната
възможност да прави възражение по размера на адвокатското възнаграждение в
рамките и на това касационно производство, то в настоящото производство
искането му за обявяване прекомерност на направения разход и съответно
намаляване на претендираното обезщетение следва да се уважи. Поради изложеното
и исканото по делото обезщетение за
направени разходи за адвокатско възнаграждение следва да се уважи като
претенция само отчасти, като справедливото обезщетение се определи като сбор от
приетия за справедлив размер на възнаграждението за адвокат за пред Районния
съд от 600 лева и разноски за представителство пред касационния Административен
съд в размер на 576,50 лева, намалени съобразно с предвиденото в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което
общо обезщетение от 1176,50 лева се приеме за справедливо и достатъчно. Искът
поради това и следва да бъде отхвърлен за сумата над 1176,50
лева, до пълния предявен размер от 1500 лева.
Настоящият
състав намира за основателно и направеното акцесорно искане, което следва
съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което
ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК,
при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението е влизането в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от по-късен от
определения с посоченото ТР момент, а именно завеждането на исковата молба пред
настоящия съд, поради което и следва да се уважи така, както е поискано, като
от 03.02.2020 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението от 1176,50
лева. От ответната страна е направено възражение по отношение изобщо на дължимостта на лихва в посочените случаи, като съдът намира
изложените от ответника в отговора му доводи за недължимост
на лихва, предвид това, че се касаело до разходи за съдебни разноски, за
неоснователни. Действително, претендираната по делото
сума от 1500 лева се равнява на размера
на заплатено възнаграждение за адвокатска защита по договор в производството по
обжалване на наказателно постановление, издадено срещу ищеца. Обаче, както се
приема и в цитираното вече ТР №1/2017 г.
на ВАС, ОСС I и II колегия „след като едно от условията на АПК за образуване
на производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ
е административния акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и
след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не
е могъл сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на
тази защита не е нищо друго, освен
имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен административен акт.“ За посочената
имуществена вреда се дължи обезщетение съгласно чл.4 от ЗОДОВ, както вече се
посочи. Следователно и в случая, макар размерът на обезщетението, което ще се
присъди, да произтича от размера на заплатеното адвокатско възнаграждение,
касае се до присъждане на обезщетение за имуществени вреди, а не за присъждане
на разноски по производство, в което те са направени, поради което и допустимо
е присъждането на законната лихва върху основната искова претенция за
обезщетение. Не се възприемат като основателни възраженията, че така се
поставят в неравно положение лицата и се създава привилегия в полза на тези,
които са обжалвали наказателно постановление, когато въпросът с разноските в
тези производства не е бил уреден. Съдът пак ще посочи тук, че не се касае в
случая до производство за присъждане на адвокатско възнаграждение, а до такова
за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, сиреч, вземане, произтичащо
от непозволено увреждане по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Не е налице и неравно
третиране, доколкото при сегашната законова регламентация страните в съдебни
производства биха могли в рамките на едно и също производство да претендират и
да получат осъждане и за направените в него разноски, докато лицата, осъществили
обжалване на наказателно постановление преди измененията в ЗАНН са нямали
такава законова възможност, поради което и единственият път за тях остава
присъждането на обезщетение за направения вече от тях разход по реда на ЗОДОВ,
сиреч, те следва да водят още едно исково по характера му производство. Тоест,
с оглед характера на исковата претенция, а именно обезщетение за вреди от
незаконосъобразен административен акт, не е недопустимо присъждането на лихва
за забава върху размера на същата.
Що
се касае до другите възражения, свързани с разсъжденията кога длъжникът изпада
в забава и поради това и от кога се дължи лихва, подкрепени с посочената в
отговора по исковата молба съдебна практика на ВАС, то съдът намира същите за
неоснователни. Известна е действително противоречива съдебна практика на
висшата съдебна инстанция по въпроса, като част от съдебните състави на ВАС
действително възприемат становището, че в случая следва да се изхожда от
разпоредбата на чл.84 от ЗЗД при определяне на момента, от който длъжникът
изпада в забава / напр. Решение № 1636/2019
г. по дело № 10814/2017 г. и Решение № 2370/2019 г. по адм. дело № 114/2018 г./ Настоящият съдебен състав обаче не
възприема посоченото в тези съдебни решения становище, като застъпва изложеното
в особеното мнение към второто от посочените съдебни решения на ВАС, според
което следва да се приеме именно разрешението, дадено в т.4 на ТР № 3/2005 г.
по т.д .№ 3/2004 г., което е задължително за съблюдаване от съдилищата съгласно
чл.130 от ЗСВ. Отделно от това, следва да се има предвид, че нормата на чл.84,
ал.2 от ЗЗД, която се коментира и изисква покана на длъжника, за да изпадне той
в забава, се отнася до общата договорна отговорност, а в настоящия случай се
касае до отговорност за вреди от незаконосъобразен административен акт, сиреч
вреди от непозволено увреждане, при което положение, съобразно чл.84, ал.3 от ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава
и без покана. Именно с този
характер на исковата претенция, като такава произтичаща от непозволено увреждане,
е съобразено и посоченото вече ТР № 3/2005 г. Следователно и неоснователни са
доводите на ответника относно това, че лихва не се дължала понеже длъжникът в
лицето на ответния административен орган, не можело да се счита в забава,
защото не бил поканен да плати. Ето защо и съдът счете, че следва да уважи
претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата, както се посочи
по-горе. На основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца ще следва да бъдат присъдени и сторените в настоящото
производство разноски, съразмерно с уважената част от иска му. По възражението
на представителя на ответната страна за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, съгласно договора за правна защита и
съдействие, който се съдържа в кориците на делото, следва да се посочи, че
възнаграждението, посочено там от 360 лева, не е прекомерно,
като не са налице основания за присъждането на по-нисък размер на разноските в
тази им част по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, приложим съгласно препращането
на чл.144 от АПК. Съгласно чл.8, ал.1, т.2 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита
и съдействие по административни дела с определен материален интерес
възнаграждението е: при интерес от 1000 лв. до 5000 лева- - 300 лв. плюс 7
процента за горницата над 1000 лева. Минималният размер на адвокатските
възнаграждения, както се посочи, е нормативно определен само като долна
граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната
от тях правна помощ. В конкретния случай, оказаната от адвокат Д. по настоящото
дело правна помощ се изразява в
изготвяне и депозиране на исковата молба с доказателства, както и
участие в съдебното заседание и депозиране на писмени доказателства в същото,
както и излагане на пространно становище по същество. Поради това и в процесния
случай уговореният и видно от договора за правна защита и съдействие, приложен
по настоящото дело, заплатен действително от ищеца размер на адвокатското
възнаграждение, който надвишава незначително минималния предвидения такъв по
специалната Наредба /възлизащ на 335 лева/, не е несъразмерен или
несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, нито може да бъде определен
като прекомерен. Поради това и не следва да се уважава искането за намаляването
му. С оглед на изложеното и размерът на направените разноски от страна на ищеца
възлиза общо на сумата от 385 лева и предвид изискването на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, ответникът следва да бъде съден да му заплати изцяло внесената държавна
такса от 25 лева, както и разноски за адвокат от 282,37 лева, изчислени
съразмерно на уважената част от иска.
Предвид
датата на предявяване на исковата молба, а именно след настъпилите изменения на
ЗОДОВ с ДВ бр.94/2019 г., то на основание чл.10, ал.4 от ЗОДОВ, вр. с §6, ал.1 от ПЗР към ЗИДЗОДОВ, следва да се уважи и
претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. Същата е определяема съгласно чл.37 от ЗПП и Наредбата за
заплащане на правната помощ от съда. В случая, съобразно с предвидените размери
на възнагражденията по чл.25 от НЗПП, както и съобразно с обема на осъщественото
представителство от юрисконсулт, съдът намери, че следва да се определи
възнаграждение от 180 лева.
С оглед така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите гр. София, да заплати
на „ДД“ ЕООД с ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул.“В.“
№ 44, сумата в размер на 1176,50 лв.
/хиляда сто седемдесет и шест лева и петдесет
стотинки/, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени
вреди в резултат на незаконосъобразно издаденото Наказателно постановление № № 394902-F459994 от 07.01.2019 г., издадено от Директор
на ТД на НАП Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.02.2020
г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска на “ДД“ ЕООД с ЕИК **** срещу Национална агенция за приходите гр. София за
сумата над 1176,50 лева, до пълния
предявен размер на иска от 1500 лева, като недоказан.
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите гр. София, да заплати на „ДД“ ЕООД с
ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул.“В.“ № 44, сумата в
размер на 25, 00 лв. /двадесет и пет
лева/, представляваща платена от ищеца държавна такса за образуване на делото,
както и сумата от 282,37 лв./двеста осемдесет и два лева и тридесет и седем
стотинки/, представляваща заплатено от ищеца в настоящото производство
адвокатско възнаграждение за един адвокат съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „ДД“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.
Пловдив, ул. В.“ № 44 да заплати в полза на Национална агенция за приходите гр.
София сумата от 180 лв. /сто и осемдесет
лева/, съставляващи размер на юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: