Решение по дело №810/2015 на Районен съд - Силистра

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№  475

гр. С., 21 октомври 2016 г.

 

.

                                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. ЧЕРНЕВА

. гр. д. № 810 по описа на съда за 2015 г.,  за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Постъпила  е искова молба от  „П. П.– С.” ЕООД, ЕИК, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. Д. № , представлявано от управителите З. Й. Р. и Д. И. Д., против ЕТ Х. Х. Х. с фирма „Х. 3- Х. Х.”, ЕИК, със седалище и адрес на управление: с. К., общ. С., ул. В.№ , в която ищецът твърди, че е собственик на Автогара в гр. С., както и че отношенията между страните във връзка с ползването на автогарата от ответника в качеството му на превозвач били регулирани в договор от 04. 12. 2000 г., който е бил прекратен от 07. 09. 2014 г. от  ищеца с едномесечно предизвестие. След прекратяването на договора ответникът е продължил ползването на автогарата, без обаче да заплаща за това. Ищецът счита, че за месеците февруари и март 2015 г. ответникът се е обогатил неоснователно за негова сметка, използвайки автогарови услуги на стойност 6541. 00 лева. Акцентира, че формирането на стойността на задължението е извършено на база изготвени справки за ползвани услуги от ответника въз основа на водения автогаров дневник, в който са отбелязани броя на ползваните сектори – влизане, престой и напускане, като въз основа на справките са издадени и два броя фактури, които са предоставени на ответната страна посредством нотариална покана. Поради изложените съображения ищецът моли  съда да осъди ответника да му заплати сумата от 6541. 00 лева, представляваща стойността на ползваните от ответника автогарови услуги за периода февруари – март 2015 г. съгласно издадените фактури № ********** / 31. 03. 2015 г. и № ********** / 31. 03. 2015 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й плащане.

Ответникът ЕТ Х. Х. Х. с фирма “Х.-3 – Х. Х.” с ЕИК  и адрес на управление: с. К., общ. С., ул. “В.” № , чрез процесуалния си представител адв. И.А. със съдебен адрес:***, офис № 2, е подал писмен отговор, с който изцяло оспорва претенциите на ищеца. Не оспорва фактите, че ищецът е собственик на Автогара – С. и в това си качество има право да сключва договори с превозвачите, че помежду им е налице сключен договор, за който няма доказателства че е прекратен, както и не оспорва броя на изпълнените курсове, но счита, че не дължи претендираната от ищеца сума, тъй като не е ясно каква е системата на ценообразуване, като цените са завишавани, без да са подлагани на обсъждане и договаряне с превозвачите. Ответникът твърди още, че  Автогара С.не отговаря на повечето от законовите изисквания за  функционирането си като такава, а именно тези, въведени в чл. 54 – 57 от Наредба № 33 от 1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България. Излага доводи в насока липсата на възможност за договаряне и корекция в клаузите на договора по инициатива на ползвателите и в частност на чл. 9, т. 2 от Договора поради което счита тази клауза за нищожна. Счита, че издадените от ищеца заповеди за промяна в цените на автогаровото обслужване не го обвързват, тъй като страните в правоотношението са равнопоставени, а ищецът не е конкретизирал и обсъдил мотивите си, послужили като основание за едностранното повишаване на цените. Излага съмнения относно наличието на уведомяване за промяната в цените.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените  искове са с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

Между страните не се спори, че ищцовото дружество е собственик на Автогара – гр. С., като това му качество го определя като адресат на  нормата на чл. 22, ал. 2 ЗАП, който гласи, че собствениците на автогари са длъжни да допускат срещу заплащане всички превозвачи, извършващи превози по автобусните линии. В качеството си на превозвач ответникът също е задължен на основание чл. 22, ал. 1 ЗАП да използва автогарите и автоспирките по изпълняваните маршрути, поради което за да  регулират отношенията си във връзка с вменените им по нормативен път задължения страните сключили договор от 04.12.2000 г. за ползването на автогаровите услуги на Автогара – С. и заплащането на възнаграждение за тяхното предоставяне. Чрез този договор ищецът се ангажирал да осигури в Автогара – С. сектор за пристигане  и отпътуване на автобусите на възложителя, в замяна на което последният поел задължението да му заплаща възнаграждение за предоставените му автогарови услуги по цени, предварително определени от ищеца в заповед № 5 от 21.02.2000 г. На основание чл. 9.2 от договора, който гласи, че цената на автогаровите услуги се променя по решение на изпълнителя (собственика на автогарата), ищецът издал последващи заповеди за актуализиране на първоначално фиксираните цени, последните от които – заповед № 30 от 20.12.2013 г. относно цената на автогаровите услуги за линиите от републиканската и областната транспортни схеми, и заповед № 31 от 21. 12. 2013 г. – относно цената на автогаровата услуга за линиите от общинската транспортна схема.

От началните месеци на 2014 г. ответникът преустановил изпълнението на задълженията си по договора от 04.12.2000 г. с аргумента, че насрещната страна по него няма право едностранно да завишава таксите за автогаровите услуги, тъй като клаузата на  чл. 9.2 от този договор, която предоставя на собственика на автогарата такова правомощие,   е нищожна. Допуснатото неизпълнение дало  повод на ищеца да се възползва от предвидената в чл. 11, т. 1, пр. 2 от договора възможност да го прекрати с едномесечно предизвестие, което той сторил с уведомление  от 06.08.2014 г., връчено на ответника на следващия ден. Междувременно неоснователността на възражението за нищожност на клаузата на чл. 9. 2 от договора е установена със сила на присъдено нещо с приключилото към момента между страните гр. д. № 1427 / 2014 г. на СРС. 

Същевременно ответникът не оспорва, че през месеците февруари и март 2015 г. ищцовото дружество е допускало престоя и преминаването на автобусите на ответника на територията на Автогара – С., като за общата стойност на предоставените през месеците услуги издало фактури № 3005067 от 28. 02. 2015 г. и № 4004912 от 31. 03. 2015 г. за общата сума от 6541. 00 лв. с включен ДДС, които според назначената по делото експертиза  правилно отразяват стойността на услугите съобразно броя на осъществените за месеца курсове, съотнесени по регламентираните в заповед № 30 от 20.12.2013 г. единични цени.

При липсата на договор, който да регулира отношенията между страните, произтичащи от нормативното задължение на собствениците на автогари да допускат срещу заплащане всички превозвачи, извършващи превози по автобусните линии, респективно задължението на превозвачите да използват автогарите и автоспирките по изпълняваните маршрути, тези  отношения следва да се развият на плоскостта на института на неоснователното обогатяване и по - конкретно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който гласи, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Съгласно чл. 22, ал. 4 ЗАП начинът на формиране на цените се определя съгласно методика, утвърдена от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията на база на категоризиране на автогарите, но страните не спорят, че до този момент визираната в тази разпоредба методика не е приета, което е наложило необходимостта за определяне на таксите за автогаровите услуги едностранно от собствениците на автогарите. При тази ситуация съдът счита, че размерът на обогатяването на ответника в резултат на ползването на автогаровите услуги в Автогара – С., респективно обедняването на ищеца от неполучаването на възнаграждение за същите, следва да се  съотнесе към цените, определени в заповеди № 30 от 20.12.2013 г. и № 31 от 21. 12. 2013 г., които се явяват база за определяне на общата стойност на неоснователно разместените в имуществената сфера на страните материални блага. Чл. 22, ал. 3 ЗАП гласи, че собствениците на автогари задължително прилагат еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, за престой, за предоставяне на право за продажба на билети и за извършване на други услуги. От назначената по делото експертиза става ясно, че в процесния период по отношение на всички превозвачи, използвали услугите на Автогара – С., са прилагани едни и същи критерии за определянето на цените, т. е ответникът не е третиран неравноправно.  Цитираната разпоредба от ЗАП и извода на вещото лице по назначената експертиза обуславят извода, че посочените в процесните фактури суми съставляват неизменната величина на обогатяването на ответника, респективно обедняването на ищеца, поради което искането за тяхното присъждане се явява основателно и като такова следва да се уважи. Възражението на ответника, че Автогарата в С. не отговаря на повечето от законовите изисквания за  функционирането си като такава, а именно тези, въведени в чл. 54 – 57 от Наредба № 33 от 1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България, е неоснователно, тъй като в гр. д. № 1427 / 2014 г. са представени като доказателства констативни протоколи от 01.10.2013 г., 18.02.2014 г. и 27.06.2014 г. за извършени проверки от ИА “АА”, от които става ясно, че към момента на проверките изискванията по наредбата са били удовлетворени.

Поради изложените причини предявеният иск следва да се уважи, като на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД  търсената сума се присъди заедно със законната лихва от датата на  подаване на исковата молба в съда – 02. 06. 2015 г., до окончателното й плащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски по делото, които съобразно приложените доказателства за извършването им и списъка по чл. 80 от ГПК възлизат на 1121. 64 лева.

 Воден от горното и на основание чл. 235 ГПК, С. районен съд

 

Р Е Ш И :

 

ОСЪЖДА ЕТ Х. Х. Х. с фирма “Х.-3 – Х. Х.” с ЕИК  и адрес на управление: с. К., общ. С., ул. “В.” №  да заплати на “П. п. – С.” ЕООД с ЕИК  и адрес на управление: гр. С., ул. “Д.” № , представлявано от З.Й. Р.и Д. И. Д., сумата от 6541. 00  (шест хиляди петстотин четиридесет и един) лева, представляваща стойността на ползваните от ответника автогарови услуги за периода февруари – март 2015 г. съгласно издадените фактури № ********** / 31. 03. 2015 г. и № ********** / 31. 03. 2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02. 06. 2015 г. до окончателното изплащане, и разноските по делото в размер на 1121. 64 (хиляда сто двадесет и един лв. и шестдесет и четири ст.) лева.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от връчването.

 

 

 

                                                                              РАЙОНЕН СЪДИЯ: ……………...