Р Е Ш Е Н И Е
№………./……………..
2017 г.
Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на тридесети януари през две хиляди
и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар
Н.И.,
като
разгледа докладваното от съдия Пенева
въззивно гражданско
дело № 2020 по описа за 2016 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по въззивна жалба
на Н.А.А. против решение № 3262 от 25.08.2016
г., постановено по гражданско дело
№ 16617 по описа за 2015 г. на четиринадесети състав на Районен съд
– Варна, с което е отхвърлен предявеният от въззивницата иск
против Х.К.М. за изменение на определен с решение № 229 от 05.06.2015 г.,
постановено по касационно дело № 6912 по описа за 2014 г. на ІV гражданско
отделение на Върховен касационен съд, режим на лични отношения на бащата Х.к.м.
с детето А. Х.М. на основание член 127, алинея 2 във връзка с член 59, алинея 9
от Семейния кодекс /СК/, както и е осъдена въззивницата
да заплати на Х.К.М. разноски в производството пред първата инстанция в размер
на 1 702 лева на основание член 78, алинея 3 от ГПК.
Във въззивната жалба се излага,
че така постановеното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон
и необоснованост. Жалбоподателката намира, че първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства непълно и едностранчиво; не е взел пред вид факта, че детето не
познава г-н М. и няма никаква емоционална връзка с него, а и не може да
контактува с него поради езикова бариера; М. почти не е правил опити да
контактува с детето, изплаща издръжка едва след осъждането му, осъждан е за
шофиране след употреба на алкохол. Излага се, че съдът изобщо не е взел предвид
личностните качества на М., липсата на родителски капацитет и отговорност.
Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с
което да бъде изменен режима на лични отношения между Х.К.М. и А. Х.М., като
бъде съкратен по отношение на броя и времетраенето на срещите между детето и
г-н М., като те се осъществяват само в присъствието на майката или в защитена
среда, както и до фактическо осъществяване на препоръчания от психолога и
социалните работници преходен режим да не бъде допускано оставане на детето с
преспиване в дома на ответника.
В срока по член 263, алинея 1 от ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба, с който същата се оспорва и се
счита, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, като се излагат
подробни съображения за това.
В съдебно заседание и двете страни поддържат становищата
си, като претендират и разноски.
Въззивната жалба е подадена от
лице, легитимирано да обжалва
първоинстанционното решение, като
неизгодно за него. Правото
си на жалба, то е упражнило
в срок. Жалбата отговаря на
изискванията на член 260 и член 261 от ГПК.
За да се произнесе, съдът съобрази
следното:
В исковата молба Н.А. твърди, че определеният към датата
на подаване на молбата режим на лични отношения е по силата на влязло в сила решение
на ВКС от 05.06.2015 г., постановено по к.д. № 6912/14 г. - ІV ГО, като съдът е
определил следният режим: от влизане в сила на решението до 31.12.2015 г.
бащата има право да се среща с детето всяка първа и трета седмица от месеца,
считано от 10 до 16 часа в събота и от 10 часа до 14 часа в неделя, без
преспиване и в присъствието на майката; след 01.01.2016
г. занапред бащата има право да се среща и взема при себе си детето всяка първа
и трета събота и неделя от месеца, считано от 10 часа в събота до 16 часа в
неделя, без присъствието на майката и с преспиване в дома на бащата, както и 20
дни през лятото по време, което не съвпада с годишния платен отпуск на майката,
а също така и по време на Коледните и Новогодишни празници в Република България
- всяка нечетна година, а по време на Великденските празници в Република
България, както и на рождените дни на детето - всяка четна година. Излага се,
че определеният с решението адаптивен период не се е осъществил поради
обстоятелството, че бащата не живее постоянно в България, както и че между
детето и него не е налице емоционална връзка, детето не го разпознава като свой
баща. Също така сочи, че получила призовка за доброволно изпълнение по
изпълнително дело № 20143110401236, като с постановление по изпълнителното дело
държавният съдебен изпълнител /ДСИ/ е възложил на Дирекция „Социално
подпомагане“ – Варна предприемане на мерки по член 23 от Закона за закрила на
детето /ЗЗДт/. Излага, че в периода след
постановяване решението на ВКС не й е известно Х.К.М. да е осъществявал контакт
със социалните работници, като само веднъж – на 03.10.2015 г. – без
предварително уведомяване се появил пред дома й заедно с непозната за нея жена.
Ищцата обяснява, че тъй като А. ходи на тренировки по балет в събота и неделя,
му казала, че следва да я предупреждава за посещенията си, защото проваля
заниманията на детето и нейните ангажименти, на което М. реагирал със заплаха,
че ще пусне жалба срещу нея до ДСИ и
прокуратурата. Освен изложеното сочи, че детето отказва да вижда М., тъй като
не го познава и се притеснява от срещите с него, отнася се към него като към
страничен човек. Твърди, че освен липсата на биологична връзка между М. и
детето А., липсва и емоционална такава въпреки предприетите мерки от ДСП -
Варна. С оглед на това намира, че се налага определяне на друг режим на лични
отношения между Х. К.М. и А. Х.М., при който да бъде направен опит да се създаде доверие, да
се даде възможност на детето да се запознае с ответника, респективно да не
изпитва страх и притеснение от срещите с него.
Иска се изменение на определения с цитираното по-горе решение на ВКС режим на лични отношения
на Х.К.М. с детето
А. Х.М. по следния начин: първите четири месеца, считано от влизане на
решението в сила, бащата да вижда
детето всяка първа и трета събота
от 13 часа до 15 часа в присъствието на майката и служител от ДСП – Варна;
през следващите четири месеца бащата
да вижда детето всяка първа
и трета събота от 13 часа до
15 часа в присъствието на служител от
ДСП – Варна; след този период бащата
да взима детето всяка първа
и трета събота от месеца от
10 часа до 16 часа,
а също и двадесет дни през лятната
му ваканция, което време не съвпада с платения годишен отпуск на майката.
В срока по член 131 от ГПК ответникът Х.М. чрез
процесуалния си представител е депозирал писмен отговор, с който оспорва
молбата като неоснователна. Сочи, че А. Х.М. е негово единствено дете, което
майката не му позволява да вижда от години, и по тази причина е водил
гражданско дело за определяне на режим на лични отношения с дъщеря му, като
молбата му е уважена с окончателно решение на ВКС. Същевременно ищцата е водила
гражданско дело за лишаването му от родителски права, по което предявеният иск
е отхвърлен изцяло като неоснователен. Въпреки решението на ВКС ищцата
продължава да възпрепятства контактите му с детето и отказва да изпълнява
решението. Излага, че работи като инженер в немската фирма „Турбо
Ман дизел" - ръководител е на обекти
в различни държави, което е свързано с непрестанни отсъствия от
страната. За да има връзка с дъщеря си, същият от повече от 5 години
поддържа жилище под наем в град Варна и
има адресна регистрация в България,
като в жилището е обзавел детска стая за
дъщеря си. Регистрацията му в България е свързана единствено с
детето, тъй като ответникът няма друга причина, която да го свързва с
България. Въпреки служебните му
ангажименти извън страната, той винаги
организира престоя си в страната, съобразявайки се с определения режим на лични
отношения, като никога и по никакъв
начин не е предприемал срещи извън определените с решенията на съда дати. След
постановяване на окончателно решение на ВКС е очаквал съдействие от страна на
майката за спазване на решението, но същата
непрекъснато нарушавала задълженията си и отказвала да спазва
решението, поради което е сезирал прокуратурата, полицията и ДСИ. Чувството, че детето му расте и се
развива далеч от него и че е лишен
целенасочено от ищцата от правото му да се среща и общува пълноценно с дъщеря си съобразно определения от съда
режим, го притеснява изключително много с оглед съществуваща реална
опасност детето му да не го познава
като баща. Пътува от различни държави и континенти единствено, за да види детето си. Осуетяването на срещите му с А.
и невъзможността да отглежда детето си и да упражнява правата си на родител,
така както ги е определил съда, го кара
да се чувства изключително зле. За невъзможността
му да осъществява контакт и срещи с детето, уредени със съдебно решение,
уведомявал съдебния изпълнител и същият е инициирал срещи между него, майката Н.А.
и детето в присъствието на психолог от ДСП - Варна, които на практика не променили
негативното отношение на ищцата. С поведението си последната демонстрирала по
категоричен начин отказ да изпълнява постановеното от съда решение, като по
всякакъв начин осуетява и довежда до невъзможност опитите на ответника да осъществя контакт и среща с детето вече
втора година. Твърди, че майката
Н.А. не оказва необходимото съдействие, нещо повече - тя прави всичко възможно
бащата да не вижда дъщеря си и да възпрепятства срещите му с детето, като именно
това поведение на майката е основната причина дъщеря му да не го възприема като
неин баща. Сочи, че неизпълнението от страна на
ищцата на решението на ВКС продължава и към настоящият момент. Излага, че
с поведението си до този
момент по никакъв начин не
е демонстрирал незаинтересованост,
напротив - опитва се с всички законови средства да се среща
с единственото си дете. Така нареченият „адаптивен период"
не е осъществен само и изключително по вина на
ищцата и това не следва да
бъде основание за промяна на
режима. Въпреки невъзможността му да осъществява контакт с детето си съобразно определения
режим за лични отношения, той заплаща редовно присъдената издръжка в размер на 200 лева.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата, и след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, както и становищата на
страните и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския процесуален
кодекс, счита за установено от фактическа и правна страна следното:
От удостоверение за раждане,
издадено въз основа на акт за раждане №
І-2081 от 16.10.2006 г. от Община Варна, се установява, че родители на детето А. Х.М. са Н.А.А. и Х.К.М..
С решение № 229 от 05.06.2015
г., постановено по к.д.№ 6912/2014 г. на ВКС – ІV ГО, е определен режим на
лични отношения на бащата Х.К.М. с детето А. Х.М., както следва: от влизане на
решението в сила до 31.12.2015 г. бащата има право да се среща с детето всяка
първа и трета седмица от месеца, считано от 10 часа до 16 часа в събота и от 10
часа до 14 часа в неделя, без преспиване и в присъствието на майката; след 01.01.2016 г. занапред бащата има право да се среща и взема
при себе си детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца, считано от 10
часа в събота до 16 часа в неделя, без присъствието на майката и с преспиване в
дома на бащата, както и двадесет дни през лятото по време, което не съвпада с
годишния платен отпуск на майката, а също така и по време на Коледните и Новогодишни
празници в Република България - всяка нечетна година, а по време на
Великденските празници в Република България, както и на рождените дни на детето
- всяка четна година.
Съгласно константната практика
на съдилищата, включително и ВКС, както и Постановление на пленума на ВС № 1 от
12.11.1974 г., основание за изменение на определения режим на лични отношения
между детето и родителя, комуто не са предоставени родителските права, са
настъпили след определяне на режима изменения на обстоятелствата, които
съществено засягат интересите на детето. Като такова изменение се разбират нови
обстоятелства, които влошават положението на детето при контакта му с родителя,
който не е носител на родителските права, така и обстоятелства, с които би се
подобрило положението на детето при ново разрешение. Изменението може да се
дължи на промяна на обстоятелствата, при които е определен първоначален режим,
както и на такива, които са изцяло нови и са настъпили след този момент. В този
смисъл са и решение № 291 от 07.11.2012 г., постановено по к.гр.д.№ 115/2012 на
ВКС; решение № 288 от 15.03.2016 г., постановено по к.гр.д.№ 2640/2015 на ВКС,
ІV ГО. Във всички случаи на обсъждане подлежи дали обстоятелствата се отразяват
на положението на детето.
Според проведеното социално
проучване, отразено в приетия по делото социален доклад и приложените писмени
доказателства, се установява, че ДСП – Варна е издала направление за ползване на
социални услуги за период от 1 месец, но въпреки това майката не се е
възползвала от него. Също така се установява, че майката отказва съдействие на
дирекцията, не отговаря на телефонни обаждания, не може да бъде открита нито у
дома си, нито на работното й място. В социалния доклад е отразено, че детето се
намира в ситуация на конфликтни отношения между неговите родители, като самото
то заявява пред социалния работник, че не познава ответника. По време на
срещите Х.К.М. е демонстрирал заинтересованост и желание да се вижда с дъщеря
си, показал е старание за изграждане на емоционална връзка. Становището на ДСП
– Варна е, че за изграждане на връзка родител - дете е необходимо контактите
между двамата да продължат. Проведени са няколко срещи на детето с бащата със
съдействието на ДСП – Варна и в присъствието на социален работник, като на част
от срещите е присъствала и майката. Установено е от социалния работник, че
момичето няма яснота за това кой е този човек и защо трябва да се среща с него;
че поведението на детето е различно, когато е само, от това, когато е с майка
си; че поведението на детето провокира притеснение у бащата какво поведение да
демонстрира спрямо А. и страх да не бъде отхвърлен. Поради установения дефицит
в родителския капацитет на майката Н.А. становището е, че тя следва да бъде
задължена да посещава консултации с тесен специалист. Г-н М. също следва да
бъде насочен към работа с психолог, за да се подпомогне процеса по
възстановяване на личните му отношения с детето. Мнението на дирекцията,
изразено в съдебно заседание пред въззивната
инстанция, е, че без активното участие на майката, която управлява развитието
на детето, няма как режимът на лични отношения да бъде ефективен.
От заключението на проведената
пред първата инстанция съдебно-психологична експертиза се установява, че А. не
показва наличие на емоционална връзка, а също така и никакво отношение към г-н М..
Детето не го възприема като свой баща. На първо място е необходимо да бъдат
подобрени отношенията между родителите, за което е нужно много голямо
съдействие от страна на майката. Също така трябва детето да свикне постепенно с
баща си, за да не създава проблем отсъствието на майката. Вещото лице сочи, че г-жа
А. е властна натура, която има желание да доминира и да налага волята и
желанията си. От нейна страна има сериозна манипулация към детето по отношение
на нейния биологичен баща.
От изисканата и приобщена към
доказателствата по делото преписка по изпълнително дело № 1236/2014 г. на ДСИ
при РС - Варна се установява, че на 01.08.2014 г. по молба на ответника Х.М. е
образувано изпълнително дело относно режима на лични отношения с детето А. Х.М..
От същото е ведно, че майката на детето - Н.А. - е получавала многократно
покани за доброволно изпълнение, на посочените дати от ДСИ за изпълнение на
решението тя не се е явявала и не е водила детето за среща с неговия баща. С
постановление на ДСИ на същата са налагани глоби за неизпълнение на определения
от съда режим на лични контакти.
От приетата като доказателство
по делото преписка № 15562/2015 г. на Районна прокуратура - Варна се
установява, че срещу ищцата Н.А. е образувано досъдебно производство за
неизпълнение на постановеното съдебно решение.
Разпитаният пред първата
инстанция свидетел Б. Г. заявява, че от шестмесечната възраст на А. живее с
детето и ищцата. Миналата година есента /има се пред вид 2015 г./ М. посетил
дома, в който живеят, придружаван от възрастна жена, и започнали да викат през
оградата на детето: „Ела, ела това е баща ти! Ела да
го видиш!“, а свидетелят извикал майката да излезе. Обяснява, че А. не го е
питала защо не носи неговите имена, не
му е известно дали е питало майката. С майката били говорили при
раждането на детето за имената, но след това не са повдигали тази тема. Също
така казва, че майката го записала с имената на М., защото може би е търсела
сигурност за себе си, тъй като тогава не живеели заедно с майката. Разказва
подробно къде живее и какво работи, като отрича да А. да е търсена от ДСИ,
както и да й е налагана глоба. Явства, че М. започнал
да търси детето, когато навършило 7 годишна възраст, а преди това въобще не се
интересувал от него. Сочи, че това е ставало един-два пъти, а по телефон
никога, иначе би знаел. Определено изказва мнение, че упоритостта на М. да
вижда едно момиче, което не е негово дете, клони към педофилия и, заявявайки
категорично, че е биологичен баща на детето, твърди, че няма да го пусне да се
среща с М. в никакъв случай, освен ако не е с майката или други хора.
Свидетелката Е. Т.-Д. разказва,
че познава Х.М. от 2009 г. и е била негов преводач. От 2009 г. е присъствала на
негови срещи и многократно на срещи със съдебен изпълнител. На тези срещи
ищцата идвала без детето, винаги посочвала някакви причини за това, че не води
детето. Присъствала е на среща в Морската градина, на която майката е вървяла с
детето напред и не позволявала на бащата да контактува с него. От две години М.
посещава курсове по български език, за да може да контактува с дъщеря си.
Свидетелката е присъствала на уговорени между ищцата и М. срещи, за да се види
той с детето, но същите не са се осъществявали по причина на ищцата. А. или
идвала сама, или постоянно променяла по телефона мястото на срещата, или въобще
не идвала на срещата и не вдигала телефона си.
Свидетелката Г. К.-Д. заявява,
че през месец ноември 2015 г. била помолена от ответника да отиде с него до
жилището, в което се отглежда дъщеря му на спирка „Почивка”. Майката била
предупредена, той носел подарък за детето. Чакали пред оградата известно време,
по-късно излезли майката, детето и един мъж. Въобще не обърнали внимание на М.,
майката му се сопнала на испански език, като му казала ”Ти си луд, какво
искаш?”. Излезли от двора, минали покрай тях, без да им обърнат внимание,
хвърлили боклука и тръгнали в някаква посока.
Свидетелката Светлана Кунчева
разказва, че е приятелка на ищцата от 14 години, а М. е видяла на първото дело.
А. възприема Б. за свой баща, казва му „тати”. Не е
ставало въпрос защо имената на детето са Х.М., детето не я е питало. Знае за
срещите на г-н М. с детето, знае, че някои не са се осъществили, но не знае
причината.
Двамата родители са изразявали
становище пред първата инстанция, а пред настоящата са изслушани от съда, като
всеки от тях пространно е обяснил за взаимоотношенията им преди и сега, за
неговото виждане по отношение на споровете помежду им, за отношението им към
детето. Прави впечатление, че бащата е спокоен, балансиран, проявява
толерантност, анализира ситуациите не само от своята гледна точка, а и от тази
на майката и детето, склонен е към компромиси. За разлика от него майката е
самоуверена, не търпи чуждо мнение, открито изразява, че не я интересува какво
ще постанови съда, веднага променя версията си, когато въз основа на зададените
въпроси установи, че това, което е казала вече не я ползва /причината, поради
която М. е припознал детето; защо не е казала на А. кой е баща й/, представя
установени безспорно по делото факти по коренно различен начин, например – че
не отказва срещи на детето с бащата, че е оказвала съдействие за осъществяване
на срещите.
Ищцата обуславя искането си за
промяна режима на лични отношения на бащата с детето с обстоятелството, че
определеният с решението адаптивен период не се е осъществил, тъй като бащата
не живее постоянно в България, както и че между детето и него не е налице
емоционална връзка, детето не го разпознава като свой баща. Тоест, изменение на
обстоятелствата, при които първоначалният режим е определен с цитираното
решение на ВКС, нито се твърдят от ищцата, нито се установяват от събраните по
делото писмени и гласни доказателства. Напротив – безспорно се доказва, че
ищцата е тази, която твърди, че Х.К.М. не е биологичен баща на А.; не е казала на
детето, че той е негов баща; активно, последователно и съзнателно осуетява
срещите на детето с неговия баща; и най-вече изразява категорично нежелание за бъдещи
срещи на детето с бащата с аргумент, че ще доведат до психически срив за А.. С
оглед на това поведение на ищцата определеният в решението на ВКС адаптивен
период от влизане на решението в сила до 31.12.2015 г., през който Х.К.М. и
детето А. да създадат връзка помежду си, не се е състоял. И към настоящият
момент А. не познава М. като неин баща, между тях няма създадена връзка. Ищцата
черпи аргументите си за изменение на решението на първо място от своето
недобросъвестно поведение. Детето няма как да разпознава баща си като такъв,
като майката не му е казала кой е баща му, нито му е дала някакво обяснение
защо носи имената на напълно непознат за него човек. В тази връзка следва да
бъде отбелязано, че ищцата дава напълно различни и некореспондиращи помежду си
отговори на едни и същи въпроси, свързани с бащинството на ответника; времето,
през което са живели заедно; защо се е съгласила детето да бъде припознато от М.
при положение, че твърди, че той не му е биологичен баща; защо не е предприела
никакви действия по оспорване на бащинството; защо не е обяснила на детето каква
връзка има с Х.К.М. и какви са причините за срещите с него. Между Х.М. и А.
няма изградена никаква връзка на близост и това не се дължи само и единствено
на поведение на ответника. Същият с оглед естеството на работата си не пребивава
непрекъснато в България, но когато не пътува живее във Варна. Настоящият състав
споделя становището, че ако единият
от родителите е трайно ангажиран с работа в чужбина,
поради което отсъства от страната
през част от годината, това
не означава неизпълнение на родителския дълг /решение № 162 от
27.07.2015 г., постановено по к.гр.д.№ 7228/2014
г. На ВКС, III ГО/. Също така бе опровергано и
твърдението на ищцата, че ответникът не владее български език, поради което и не
може да контактува с детето. Установено бе, че М. от години посещава частни
уроци по български език и от изслушването му в съдебно заседание пред въззивната инстанция стана ясно, че същият разбира
български език, като му е по-трудно самият той да говори. Отделно от това
владее и английски език /освен родният му испански/, а А. също от първи клас
/понастоящем е в четвърти/ учи английски.
С оглед направеният извод за
липса на изменение на обстоятелствата, които да наложат изменение на режима на
лични отношения между бащата и детето, то съдът следва да прецени дали
изменение се налага с оглед най-добрият интерес на детето, определяйки го в съответствие с легалната
дефиниция по § 1, точка 5 от ДР на ЗЗДт и член 3, алинея 1 от Конвенцията за правата на
детето /КПДт/, което е приоритет при преценката на съда.
Съгласно член 7 от КПДт детето има право, доколкото е възможно, да познава и
да бъде отглеждано от своите родители, като държавите – страни по конвенцията –
осигуряват осъществяването това право в съответствие с националното си
законодателство и със задълженията си, поети по съответните международни
документи. Определението на „родители“ включва генетичните родители и рождените
родители, тоест майката, която е родила детето, и бащата, който е вписан в акта
за раждането. Изразът „доколкото е възможно“ води до извод, че детето има право
да познава своите корени, ако това е възможно, дори ако това се счита, че е
против неговия най-добър интерес. Конвенцията подсказва, че ако едно дете би
било наранено, ако открие самоличността на своите биологични родители, то не
следва да получи подобна информация, но само в най-крайните и недвусмислени
обстоятелства, каквито в настоящия случай не са налице. Член 5 от КПДт /зачитане развитието на способностите на детето/ и
член 12 от КПДт /правото на детето на собствено
мнение/ навеждат на мисълта, че определянето на това кое е и кое не е в
най-добрия интерес на детето, доколкото това засяга произхода, може да се
направи в определен момент от живота на детето. Най-добрият интерес на едно
тригодишно дете по отношение на поставения въпрос за знанието на произхода му
би могъл да бъде доста по-различен от най-добрия интерес на шестнадесетгодишно
дете. Също така следва да се отбележи, че правото детето да познава и да бъде
отглеждано от своите родители налага една по-активна намеса в живота на детето,
а не единствено заплащане на издръжката на детето от страна на другия родител
или наследяване при негова смърт. Твърде трудно е да се определи моментът, в
който непознаването на родителя ще стане проблематично за детето, както и как
би реагирало детето на една нова и много деликатна за него информация. Поради
това настоящият състав намира, че възрастта на А. /10 години/ позволява тя да
бъде информирана кой е нейният баща и да го познава, като това следва да стане
с помощта на специалисти, както ДСП – Варна се е опитала да го направи.
Несъмнено детето вече е в състояние да разбира роднинските връзки, то ходи на
училище и безспорно му прави впечатление на първо място, че бащиното и
фамилното му имена са различи от тези на съучениците му, тъй като не са с
български произход. От друга страна вероятно детето е наясно и с факта, че не
носи имената на декларирания от майката като неин баща, когото то не
идентифицира като такъв според заключението на вещото лице по СПЕ.
Обстоятелството, че майката неглижира този въпрос и
не е обяснила нищо на детето определено не само усложнява ситуацията, но и
задълбочава психологическото състояние на А..
Също така следва да се даде
сметка, че детето има право да запази своята самоличност и семейни връзки –
член 8 от Конвенцията, тъй като самоличността означава нещо повече от това да
знаеш просто кои са родителите ти. Името, гражданството и семейството не са единствените
елементи от самоличността на детето. Също така следва да се включат
персоналната история на детето от раждането му /къде е живяло, кой се е грижил
за него, защо са взети някои критични решения/, култура, религия и език на
детето. Понятието „самоличност на детето“ не се концентрира само върху
непосредственото семейство /родители, братя, сестри/, а се признава, че децата
имат способността да поддържат множество връзки, да говорят свободно много
езици, да се радват на многокултурен свят. От
сигурната основа на една установена семейна среда, каквато в настоящият случай
следва да отбележим, че не е налице, децата могат да изпитват удоволствие на
сложни взаимоотношения с други възрастни и с други култури в много по-голяма
степен, отколкото сме склонни да им се признае. При това най-добрият интерес и
чувство на самоличност могат да се поддържат, без да им се отрича правото да
познават своя произход, респективно семейните връзки.
Настоящият състав на съда
намира, че в разглеждания случай основният фокус е върху детето А. с оглед
защита на интересите му, но следва да бъде отчетено правото на бащата да
осъществява контакт с детето си. Х.К.М. няма шанс да поддържа връзка с А. не
само поради перманентните си пътувания във връзка с характера на работата му,
но най-вече поради ограниченията, наложени от нейната майка, и ожесточените
взаимоотношения на майката с бащата. Общуването на детето с всеки един от
родителите му съдейства за правилното му възпитание и следователно е в негов
интерес, а не във вреда. Създаването на пречки от родителя, комуто е
предоставено упражняването на родителските права върху детето, за осъществяване
на личните отношения с другия родител и ограничаването на контактите на детето
с последния са обстоятелства, които имат негативно значение при определяне на
родителските качества. Подобно поведение на родителя следва да бъде критично
оценено в комплекса от установените по делото факти и обстоятелства в защита на
неговия интерес – решение № 64 от 20.02.2012 г., постановено по к.гр.д.№
1398/2011 г. на ВКС, решение № 267 от 23.09.2015 г., постановено по к.гр.д.№ 7140/2014
г. на ВКС, ІV ГО.
Поддържането
на лични отношения между бащата и детето е жизнено необходимо и за двете страни
с оглед създаване на възможност чрез общуване детето да развива чувства на
обич, привързаност и доверие, което ще съдейства за правилното му развитие,
спокойствие и самочувствие. Безспорна е нуждата на всяко дете от системен
контакт с двамата му родители и в частност с този, на когото не е предоставено
упражняването на родителските права. В съгласие с член 8 от Европейската
конвенция за защита правата на човека и основните свободи и на неговото
тълкуване в практиката, уважението към семейния живот изисква, когато семейният
живот, дори и във формата на съжителство без брак е приключил, контактът между
детето и отсъстващия родител да продължи. Известно е становището на Съда по
правата на човека в Страсбург, че взаимната полза, която родителят и детето
черпят от отношенията помежду си, е основен елемент от семейния живот.
Следователно Конвенцията и нейните органи признават “право на контакт” като
фундаментално човешко право по смисъла на член 8. То принадлежи еднакво, както
на всеки от родителите, така и на детето. Стремежът е да се постигне подходящ
баланс между правата, като основен критерий за това са интересите на детето от
контакта. За тази цел семейният живот следва да бъде разглеждан като двустранен
и съдът да се намесва чрез принудителни мерки само, ако ненамесата би причинила
вреда на детето. В тази връзка следва да се отбележи, че за родителя, комуто са
предоставени родителските права възникват допълнителни задължения – да спазва
коректно поведение спрямо другия, да не настройва детето срещу него и да не
накърнява авторитета му. В конкретният случай и двамата родители са длъжни в
интерес на детето да преработят отношението си към връзката си с другия
родител, да бъдат по-толерантни, по-сговорчиви, за да може и детето да бъде
спокойно и сигурно, когато отива при бащата. Ако майката е показва ясно отрицателното
си отношение към бащата и видимо несъгласието от срещите на детето с него, то А.
ще отива при него притеснена, контактите между двамата няма да могат да бъдат
пълноценни и ефективни, доколкото в характеристиките на бащата няма причини,
които да пречат на този момент да се осъществи подобно нещо. Нищо от неговите
личностни особености не подсказва, че той ще действа в ущърб на А., както и че
ще й навреди. Твърденията на майката и съжителят й свидетелят Б. Г., че
желанието на бащата да вижда А. е продиктувано от недобросъвестни намерения е
голословно и не е подкрепено от никакви доказателства. От своя страна бащата
следва да адаптира силното си желание да се вижда с детето с обективно
съществуващия факт, че А. не го познава. Конфликтът между родителите може да се
тушира чрез разбиране от двете страни, като е налице необходимост от външна
намеса от психолог, която помощ да се ползва и от двете страни, като за това
следва да се обърнат към ДСП – Варна, която е запозната със случая, оказвала е
съдействие и ще подпомогне страните.
С
оглед на изложеното настоящият състав на съда намира, че не се налага изменение
на постановения режим на лични отношения на детето А. Х.М. с бащата Х.К.М.,
поради което и предвид съвпадане на крайните изводи
на въззивния съд с тези на
първоинстанционния обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
И двете страни са претендирали
разноски за въззивната инстанция.
Правилото за присъждане на разноски съобразно
изхода на спора не може
да намери приложение в делата по член 127, алинея 2 от СК. Това разрешение
следва от характера на производството
на спорна съдебна администрация, приложима при спор
относно родителските права
в случаите, когато родителите не могат да
постигнат извънсъдебно споразумение. За разлика от исковото
производство в него не се решава
със сила на пресъдено нещо
спор за съществуването
или несъществуването на едно материално
право, а само се оказва съдействие
относно начина на упражняване на родителските права, признати и гарантирани от закона, така че
липсва типичната за исковото производство
квалификация на страните като ищец
и ответник. Съдебното решение, което следва да изхожда
от правилото за защита по
най-добрия начин на интересите на
малолетното или непълнолетното им дете, ползва и двамата родители и затова в производството всяка страна следва
да понесе разноските, които е направила, независимо от изхода на
спора.
В този смисъл е и определение № 385 от 25.08.2016 г., постановено по ч.гр.д.№
3423/2015 г. по описа на Върховен касационен
По изложените съображения и на
основание член 271, алинея 1 от ГПК, настоящият състав на въззивния
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 3262 от 25.08.2016 г., постановено по гражданско дело № 16617 по описа за 2015 г. на четиринадесети състав на Районен съд – Варна.
Препис от решението да се изпрати на Дирекция «Социално подпомагане» - Варна.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му
на страните с касационна жалба чрез Окръжен съд
– Варна пред Върховен касационен съд по реда
на член 280 и следващи от Гражданския
процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.