№ 3304
гр. София, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Диана К. Ангелова
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от Диана К. Ангелова Гражданско дело №
20231110125801 по описа за 2023 година
и за да се произнесе съобрази следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от А. Г. А. с ЕГН **********
с постоянен адрес гр.С срещу „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46.
Ищецът твърди, че на 13.01.2023г. е сключил договор за паричен заем № 4695672 с
„Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, като страните са се договорили за отпуснатия заем да
бъде в размер на 600.00 лева, видът на вноската да е седмична, а размерът на месечния
лихвен процент не бил посочен. Посочва, че в чл. 4 от процесния договор било уговорено,
че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка
от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото
възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор,
да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството. На датата на сключване на договора, между „Изи Асет
Мениджмънт" АД, ищецът и ответното дружество са сключили договор за предоставяне на
гаранция № 4695672, по силата на който „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД е поело
задълженията да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт" АД задълженията на ищеца.
Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на
задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство,
ищецът се е задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което било
разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Посочва, че
съгласно договора за поръчителство е следвало да предоставя дължимите парични думи на
„Изи Асет Мениджмънт" АД, което пък от своя страна, съгласно договора, е било
упълномощено от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД да събира в тяхна полза сумите по
процесния договор. Посочва, че изцяло е погасил процесния кредит. Сочи, че кредиторът
„Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“
1
ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица. Твърди, че сключения
договор за заем е недействителен. Твърди, че с оглед разпоредбата на чл. 4 от договора
единствената реална възможност за обезпечаване на кредита била с одобрено от заемодателя
лице. Твърди, че кредиторът не включвал възнаграждението по договора за поръчителство
към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Посочва, че от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, а доколкото
възнаграждението за поръчителство било сигурен договор същото следвало да бъде
включено към ГПР. Твърди, че самият Договор за предоставяне на поръчителство № 4695672
е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза
на потребителя не се предоставя услуга. Твърди, че съгласно разпоредбите на ЗЗД договорът
за поръчителство не следва да бъде сключван между поръчителя и главния длъжник, както е
в случая, а между кредитора и поръчителя. Твърди, че договорът за предоставяне на
поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която е
уговорена като възнаграждение, е в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия
заем.
Иска се от съда да бъде признато за установено в отношенията между страните А. Г.
А. с ЕГН ********** и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от ......., че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство
№ 4695672 е нищожен, както и да бъде осъден ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от ....... да заплати на А. Г. А. с
ЕГН ********** сума в размер на 185,52 лв., представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за поръчителство № 4695672, сключен между страните, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба -15.5.2023 година до
окончателното изплащане на вземането, както и претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявените
искове като недопустими и неоснователни. Счита, че предявения установителен иск е
недопустим, доколкото липсвал правен интерес от неговото предявяване. Твърди, че
сключеният договор за поръчителство е действителен, доколкото отговаря на изискванията
на закона. Твърди, че действителността на договора за поръчителство не е обусловена от
действителността на главното вземане. Твърди, че действителността на договора не се
регулира от разпоредбите на ЗПК, доколкото е различен вид договор. Оспорва твърдението
за липса на предмет, като сочи, че предметът на договора е обезпечаване изпълнението по
договори за кредит срещу възнаграждение. Оспорва договорът да противоречи на добрите
нрави и да е налице нееквивалентност на престациите. Моли за отхвърлянето на
предявените искове и присъждане на разноски.
На чл. 219, ал. 1 ГПК, „Изи Асет Мениджмънт“ АД е допуснато до участие и
конституирано като трето лице-помагач на страната на ищеца.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства, като е допуснато и
прието заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, като въз
основа на събраните по делото доказателства и след техния анализ поотделно и в
съвкупност, от една страна и при съобразяване на чл. 12 от ГПК, съдът е мотивиран до стори
следните изводи от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 и ал. 2, предл. 4, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността
на договор за предоставяне на гаранция № 4695672, сключен между страните, както и за
осъждане на ответника да плати сума в размер на 185,52 лв. , представляваща недължимо
2
платена сума по нищожен договор за поръчителство № 4695672, сключен между страните,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 15.05.2023 г. до
окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 и ал. 2, предл. 4, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК:
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже: 1/ че на 13.01.2023 г. между
ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е бил сключен договор за предоставяне на гаранция
№ 4695672; 2/ че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба
основания - че със същия договор, като сключен за обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя по договор за заем от 13.01.2023 г. се заобикаля изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, че същият накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на
справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както
и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
По обусловения кумулативно съединен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД:
В тежест на ищцата е да докаже, че е платила процесната сума от 185,52 лв., че същата
е получена от ответника, в който случай в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание да задържи процесните суми, в конкретния случай с оглед твърденията – че са
дължими по договор за предоставяне на гаранция № 4695672.
Съдът е обявил на страните, че служебно следи за недействителност на договори и
отделни клаузи, от значение за решаване на правния спор и е обявил на страните, че може да
не зачете правните последици на нищожна сделка, поради което с оглед принципа на
състезателното начало е дал възможност на страните да изразят становище по този въпрос и
евентуално да посочат доказателства. Така и съгласно съдебната практика – настоящият
съдебен състав разполага с възможността да се произнесе по основания за нищожност, които
не са заявени от ответника, като се има предвид постоянната съдебна практика – така
Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA
срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon
Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по
правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните
клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С-
244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-
618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/. В този
смисъл следва да се има предвид, че облигационното правоотношение очертава ответникът
като краен клиент, който има качеството на потребител и съответно в казуса е приложим
Закона за защита на потребители, заради и което съдът дължи да извърши проверка по
смисъла на чл. 143 – 147а от Закона за защита на потребителите.
Заявените искови претенции съдът приема за допустими, като счита за неоснователно
възражението на ответника за недопустимост на установителния иск с правна квалификация
чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 и ал. 2, предл. 4, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като:
Възражението на ответника за недопустимост на тези искове е неоснователно, тъй като
отношенията по оспорените договори, въпреки, че са приключили – с плащане на сумата по
договора за кредит и сумата по договора за поръчителство - ищецът твърди, че е плащал въз
основа на тях и платеното следва да му се върне, а съгласно практиката на Съда на
Европейския съюз - т. 2 от Решение от 23 ноември 2023 г. по дело С-321/22, за предявяване
на иск за установяване на недействителност на договор поради неравноправни клаузи не се
3
изисква установяване на специфичен интерес, включително и когато ищецът разполага с
друг иск или възражение, поради което исковете са допустими.
По същество
От фактическа страна не се спори и се доказа, че ищецът е сключил процесния договор
за поръчителство.
Установява се, че на 13.01.2023г. е сключил договор за паричен заем № 4695672 с „Изи
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, като страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в
размер на 600.00 лева, видът на вноската да е седмична, а размерът на месечния лихвен
процент не бил посочен.
От съдържанието на кредитния договор е видно, че в чл. 4 от него е било уговорено, че
страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Посочено е,
че поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка
от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото
възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор,
да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството.
Доказва се, че на датата на сключване на договора, между „Изи Асет Мениджмънт"
АД, ищецът и ответното дружество са сключили договор за предоставяне на гаранция №
4695672/13.1.2023 година, по силата на който „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД е поело
задълженията да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на ищеца.
Видно е, че е уговорено между страните, че обезпечението се изразява в наличие на
парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя.
Доказва се, че въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се е
задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, което било разсрочено за
изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит и е платено в общ размер на
185,52 лева – така видно от приетата като писмено доказателство справка за плащания и
заключението по съдебно – счетоводната експертиза.
Установява се и на се спори, че съгласно договора за поръчителство е следвало
ответникът да предоставя дължимите парични думи на „Изи Асет Мениджмънт" АД, което
пък от своя страна, съгласно договора, е било упълномощено от „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор.
Не се спори и се доказва, че вземанията по договора за кредит и тези по договора за
поръчителство са изцяло платени.
От вписаните обстоятелства в Търговския регистър е видно, че кредиторът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в
тази връзка кредиторът и поръчителят не може да са спори, че са свързани лица.
От заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза съдът
приема за доказано, че ГПР на договора за кредит с третото лице помагач на ищеца е в
размер на 1118.33%, като съдът приема изводите на вещото лице за правилни и съответни на
изчисленията при съобразяване и изчисляване на ГПР при параметри главница 600,00 лв..
лихви 30,48 лв. и такса „Поръчителство“ 185,52 лв.
От правна страна съдът съобразява, че уреденият в чл. 138 и сл. от ЗЗД договор за
поръчителство представлява съглашение за учредяване на обезпечение, поради което има
акцесорен характер спрямо правоотношението, за вземанията по което се поема
поръчителството, но въпреки това представлява самостоятелно съглашение, чиято правна
валидност следва да се преценява отделно. Макар законът да го урежда като едностранен
безвъзмезден договор, няма правна пречка в рамките на свободата на договаряне,
4
поръчителството да бъде уговорено като двустранно възмездно правоотношение. Съгласно
чл. 138, ал. 2, изр. 1 ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително
задължение и щом договорът, за който се поръчителства /в случая договор за потребителски
кредит/ е недействителен, то същият не може да породи действително задължение, за което
да носи отговорност поръчителят. Доколкото се касае за отделна правна сделка,
недействителността на договора за потребителски кредит сама по себе си не води
автоматично до недействителност и на договора за поръчителство, но поръчителят не би
могъл да отговаря за изпълнение на несъществуващо задължение, основано на нищожно
правоотношение.
Различно, обаче, е положението в случаите, в които договорът за поръчителство само
формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на
сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен
резултат чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на
закона/, то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не
може да доведе до неговото саниране.
Настоящата хипотеза, съдът приема, че е именно такава. От една страна ответникът и
третото лице помагач на ищеца са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
Същевременно от клаузата на чл. 4, т. 3 от договора за предоставяне на паричен заем /с
характер на договор за потребителски кредит/ се установява, че в хипотезата на обезпечение
на заема чрез дружество-гарант, то следва да бъде одобрено от кредитора, т.е. кредиторът
едностранно определя кое дружество да бъде поръчител по кредита. На следващо място от
съдържанието договора за предоставяне на гаранция се установява, че възнаграждението на
гаранта е разсрочено на погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с
падежите на погасителните вноски по договора за потребителски кредит. Пак от договора,
както вече се посочи, е видно, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо
гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този
договор и всички други вземания на гаранта по този договор. Доказва се от съдържанието на
договора, че е уговорено право на гаранта да прехвърли по всяко време своите права по този
договор /включително суброгационните права срещу потребителя/ на всяко трето лице по
своя преценка.
Не може да спори, че в казуса е е налице договор за гаранция, сключен с
предварително определено от кредитора по договора за потребителски кредит юридическо
лице-гарант, представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/
заедно с погасителните вноски по кредита, и е уговорена изрично възможността
суброгационните права на гаранта да бъдат придобити възмездно чрез цесия от конкретно
посоченото в двата договора трето лице. В този смисъл е очевидно, че при това гарантът –
ответникът нито носи риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното
възнаграждение, нито упражнява суброгационните си права при плащане. Единственият
правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на „Изи Асет Мениджмънт“
АД на допълнителен финансов приход от 185,52 лева, представляващ престацията на
потребителя по гаранционната сделка.
При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на
договора за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява такъв
договор, а по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване му е било известно при
5
сключването на договора. Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар.
1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент
на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът
за кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен поради
заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по изложените по-горе
съображения.
Доколкото действителността на договора за кредит съгласно чл. 22 ЗПК е
предварителен въпрос по този иск, настоящият състав намира, че следва да разгледа и
обсъди и дали липсата на правилно посочване на ГПР в договора за кредит е основание за
нищожността му. ГПР не е величина, която страните са напълно свободни да определят, а
същият е императивно установен в приложение към ЗПКр, който в тази си част транспонира
Директива 2008/48/ЕО за потребителските кредити, като начинът на определянето му е
изцяло определен в Директивата и не се допуска никакво отклонение от хармонизираните
правила в нея - вж. така и практиката на Съда на Европейския съюз - напр. т. 55 - 56 от
Решение от 09.11.2016 г. по дело С- 42/15 Ноте СгедИ 81оуакга а.8. В този смисъл не може
да са спори, че съгласно практиката на СЕС за изчисляване на ГПР - т. 84 - 88 от Решение от
21.04.2016 г. по дело С- 377/14, същият отразява разпределеното по години глобално
съотношение между две величини - „общият размер на кредита“, дефиниран в българското
право от § 1, т. 3 ЗПК като предоставената на потребителя (т.е. изхарчена в негова полза и по
негово желание) парична сума, и „общия разход по кредита за потребителя“, който съгласно
§ 1, т. 1 ЗПКр представлява сбор от всичко онова, което потребителят следва да плати, за да
получи финансирането по кредита и изправно да го върне. С оглед на изложеното
неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1
ЗПКр представляват такива, винаги и всякога води до определяне на неправилен размер на
ГПР, а оттам - и до нищожност на договора съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил
по договора съгласно чл. 23 ЗПК – чистата стойност на договора за кредит, сключен с
третото лице – помагач на ищеца.
В конкретния случай уговорката за дължимост на възнаграждение е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се
нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно,
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
На следващо място съдът съобразява и уговореното в договора за предоставяне на
поръчителство възможност длъжника да заплаща възнаграждението, дължимо на
поръчителя, на заемодателя, а при заплащане на суми, недостатъчни да погасят изискуеми
задължения на потребителя по договора за заем, с приоритет се погасяват вземанията на
поръчителя. По този начин на длъжника се налага заплащането на възнаграждението, за да
се стигне до погасяване на заема, тъй като внасяне на сума, по малка от дължимата по двата
договора, винаги ще води до наличие на неизпълнен остатък от главницата по заема.
Поради това тези уговорки съдът преценява като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2,
т. 19 и т. 20 ЗЗП. Същите са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните. Посочените уговорки на чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство от
друга страна подкрепят и затвърждават убеждението на съда, че сумите, сочени като
възнаграждение за поръчителя на практика са оскъпяване на кредита и съставляват
невключени в договора за същия разходи.
Всичко изложено мотивира съда да извърши преценка за нищожност на уговорката за
6
дължимост от страна на длъжника на възнаграждение в полза на заявителя по договор за
предоставяне на поръчителство на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне
на императивните норми на чл. 19, ал. 4 ЗПК, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради
накърняване на добрите нрави и на основание чл. 146, ал. 1 вр чл. 143, ал. 2, т. 19 и т. 20 ЗЗП
като неравноправна.
С оглед на изложеното съдът приема, че договорът за поръчителство е нищожен и
претенцията като основателна следва да се уважи.
По осъдителния иск за плащане на недължимо платеното - за връщане на платеното
възнаграждение за осигуряване на поръчителство, съдът приема, че искът с правна
квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, следва да бъде уважен като доказан.
Ответникът не установи в условията на пълно главно доказване годно и валидно основание
за получаване на сумата от 185,82 лева, която следва да върне на ищеца, като платена по
нищожен договор за поръчителство.
По разноските
С оглед изхода на спора и по аргумент от чл.78, ал.1 от гПК се дължат разноски само
на ищеца. Претендира се заплащане на разноски в полза на ищеца за държавна такса и
възнаграждение на вещото лице – общо 400,00 лева.
По претендираното адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ за всеки от исковете се иска присъждане на възнаграждение по 480,00 лева с ДДС за
всеки иск отделно. Ответникът в срок е заявил възражение за прекомерност, което съдът
приема за основателно. На адвоката следва да се присъди едно възнаграждение, доколкото
исковите претенции са обусловени и положения труд и процесуална активност за защита на
ищеца не се различа с фактическа и правна сложност. В този смисъл съдът следва да
присъди общо 480,00 лева с ДДС за предоставената безплатна правна помощ общо за двата
иска.
Мотивиран от горното и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 и ал. 2, предл. 4,
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, и на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, и на основание чл.78, ал.1 от
ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр.С
срещу „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46 - иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 и ал. 2, предл. 4, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК
нищожността на сключения между страните Договор за предоставяне на гаранция №
4695672/13.1.2023 година.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46 да заплати като върне
на А. Г. А. с ЕГН ********** с постоянен адрес гр.С - сума в размер на 185,52 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство №
4695672/13.1.2023 година, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба -15.5.2023 година до окончателното изплащане на вземането,
както да заплати сторените по гр.дело № 25801/2023 година по описа на Софийски районен
съд разноски в размер на общо 400,00 лева , съобразно уважения размер на исковите
претенции.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на Д. М. М., САК, с адрес: гр.
7
София, бул. „А. Стамболийски“ № 125-2, ет. 2, оф. 5.3, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата сумата от общо 480 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за
предоставената безплатна правна помощ на ищеца А. Г. А. с ЕГН ********** по гр.дело №
25801/2023 година по описа на Софийски районен съд.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца - „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8