№ 24111
гр. София, 21.02.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221110137391 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба на Н. Б. Н., с ЕГН:
********** срещу И. Я. К., с ЕГН: **********, с която е предявен иск по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 325 лева –
разноски в заповедното производство, както и законна лихва върху главницата от датата на
депозиране на заявлението до погасяване на задължението.
В исковата молба са изложени твърдения, че след иницииране на заповедното
производство ищецът е получил плащане в размер на сумата, предмет на издадената заповед
за изпълнение, като незаплатени останали разноските в заповедното производство. Поради
това намира, че за него се е породил правен интерес от предявяване на установителен иск за
сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е
оспорил допустимостта на предявения иск. Изложил е доводи, че за ищеца липсва правен
интерес от предявения иск, тъй като в исковия процес отговорността за разноски няма
характер на самостоятелно притезание.
Съдът като съобрази доводите на страните, намира следното:
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10в от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалните предпоставки за
съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато искът е предявен за установяване на
съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното производство. В
мотивите към решението е разяснено, че ако кредиторът е получил изпълнение на
вземането, но не и на разноските по заповедта за изпълнение в периода след подаване на
заявлението и при депозирано възражение от длъжника, интересът от предявяване на иск за
съществуване на вземането е отпаднал. В тази хипотеза кредиторът може да поиска издаване
на изпълнителен лист по заповедта за изпълнение само в частта за разноските, като се
позове на извършеното от длъжника плащане.
Претенцията за законна лихва от датата на депозиране на заявлението до погасяване
на задължението също няма характер на самостоятелен иск по арг. от чл. 214, ал. 2 от ГПК, а
се дължи като законова последица от уважаване на иска за главното вземане.
По тези съображения съдът намира, че исковата молба следва да бъде върната на
1
основание чл.130 от ГПК, като недопустима.
Предвид изложеното, съдът:
РАЗПОРЕДИ:
ВРЪЩА на основание чл. 130 от ГПК искова молба на Н. Б. Н., с ЕГН: **********
срещу И. Я. К., с ЕГН: **********, с която е предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 325 лева – разноски в
заповедното производство, както и законна лихва върху главницата от датата на депозиране
на заявлението до погасяване на задължението.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от
връчването му на ищеца пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2