Присъда по дело №4732/2022 на Районен съд - Пловдив

МОТИВИ към Присъда № 74/21.03.2023г. по НЧХД № 4732/2022г. по описа
на ПРС - ХХІІІн.с.

С тъжба от 26.08.2022г. Я.Х.Б. от гр. Пловдив, ЕГН ********** е повдигнал
обвинение срещу Д.А.Г. ЕГН ********** от гр. Пловдив, за това, че на
26.02.2022г. в гр.Пловдив е разгласил позорно обстоятелство и му е преписал
като го е нарекъл „.....“, като клеветата е нанесена публично и на длъжностно
лице или представител на обществеността при или по повод изпълнение на
службата или функцията му– престъпление по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.1 и т.3
вр.чл.147 ал.1 от НК.
Тъжителят поддържа така повдигнатото обвинение, като моли съда да
наложи на подсъдимия наказание, отговарящи на целите по чл.36 от НК.
Подсъдимият Д.А.Г. не се признава за виновен, не дава обяснения по
случая.
На основание чл.84 и следващите от НПК във връзка с чл.45 и следващите
от ЗЗД са предявени граждански искове от частния тъжител Б. против
подсъдимия Г за сумата от 5000лв., като обезщетение за причинените на
първия неимуществени вреди от деянието, вменено във вина на подсъдимия.
Б. е конституиран и като граждански ищец по делото, като чрез повереника си
адв. Х изцяло поддържа заявената претенция и моли същата да бъде уважена
в пълен размер.
Съдът, въз основа на събраните и приложени по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира и приема за установено
от фактическа и правна страна следното :
Подсъдимият Д.А.Г. е роден на .....г. в село С., общ. Т., обл. Х., живущ в
гр. Пловдив, ....., български гражданин, ЕГН: **********.
Тъжителят работел като водещ в телевизия ПОТВ със седалище гр.
Пловдив, което имало за предмет анализ на актуални политически въпроси.
На 26.02.2022г., след края на неговото авторско предаване „Под сянката на
очевидното“ в посочената телевизия, след предварително получена
информация от почетното консулство на Украйна в Пловдив, Б. се свързал с
посочена му от там представителка на украинската общност в гр. Пловдив.
Разговорът бил свързан с идея на тъжителя да направят интервю, свързано с
инвазията на Руската федерация в Украйна. От украинската гражданка той
получил покана да присъства на митинг, организиран от украинската общност
срещу военните действия, започнали в Украйна на 24.02.2022г. Митингът бил
организиран пред паметника на Гюро Михайлов и неговите загинали другари,
на площад „ Централен“ в гр. Пловдив. Началото на митинга било обявено за
18.00 часа и Б. присъствал там от неговото начало. В качеството си на
журналист, разговарял с много от участниците. На митинга бил дошъл и
свидетелят С.Г. — бивш депутат в Народното събрание, заедно със свидетеля
1

А.Г.А. и подсъдимия Д.Г.. В един момент свид. Г. дал интервю на
присъстващи пловдивски журналисти. Някои от казаните от него неща
направили впечатление на тъжителя, че са в дисонанс на целта на митинга.
След края на разговора с другите журналисти, Б. се опитал да разговаря със
свид. Г. и да го накара да изслуша мнението му за изказаното от него в
интервюто.
След два дни на тъжителят било съобщено, че предаването му в ПОТВ се
снема от екран и че няма повече работа в телевизията.
Гореописаната фактическа обстановка се установява по категоричен начин
на първо място от показанията на разпитаните в хода на съдебното следствие
свидетели А.Г.А., С.Г. Г. и отчасти от тези на свидетелите К.Г.С. и С.И.М.,
както и от приобщените по делото писмени доказателства-писма от
Пловдивска обществена телевизия, свидетелство за съдимост.
Съдът изцяло кредитира и напълно възприема показанията на свидетелите
А. и Г., като счита посочените гласни доказателства за логични,
последователни, вътрешно непротиворечиви, в синхрон помежду си,
отговарящи на приобщените по делото писмени доказателства, а и
незаинтересовани. В така цитираните гласни доказателства се констатира
почти пълно припокриване относно обстоятелствата, предхождащи,
съпътстващи и непосредствено последвали самия инцидент.
От друга страна съдът не възприема заявеното от свидетеля М., доколкото
твърденията му, че на 24.02.2022г. е придружил тъжителят на протест на
украинци, на който възникнал конфликт между тъжителя и подсъдимия, като
последния го нарекъл „руска подлога“ и го заплашил, че ще го унищожи, по
никакъв начин не се подкрепят, а напротив – изцяло се опровергават от
останалите гласни доказателства, изхождащи от очевидци по случая –
горецитираните свидетели Г. и А.. На първо място свид. М. говори за
различна дата на протеклите събития, от тази посочена дори от самия частен
тъжител. Освен това неясно остава в качеството си на какъв същият е бил с Б.
на протеста, а освен това единствено той твърди факти и обстоятелства,
изложени в тъжбата, изцяло опровергани от горепосочените очевидци на
протеклите събития и неподкрепени с други, обективни и убедителни
доказателства по делото.
Предвид гореизложеното и съдът намира, че показанията на свид. М.
относно това какво се случило на инкриминираните в тъжбата дата и място,
за неистински, противоречащи на останалите доказателства по делото и
депозирани не с цел установяване на обективната истина, а изцяло в интерес
тезата на частния тъжител.
Що се отнася до показанията на свидетеля С., то не са налице основания
същите да не бъдат кредитирани, но същите не представляват пряк източник
на информация относно главните факти, подлежащи на доказване по делото.
Това е така предвид обстоятелството, че С. нито е присъствал на митинга на
26.02.2022г., нито има преки впечатления за протеклите там събития.
2

Всъщност същият само преразказва това, което му е заявил тъжителят Б. и
изцяло депозира по делото неговата гледна точка относно случилото се.
Въз основа на гореизложените гласни доказателства следва безспорният
извод, че събитията на инкриминираните дата и място са се развили именно
по описания в настоящите мотиви начин. В тази връзка свидетелите Г. и А.
подробно и еднопосочно описват случилото се. По отношение на тях не
съществуват никакви разлики относно това кой какви действия е извършил.
Във връзка с тези обстоятелства съдът намира, че следва да се довери на тези
показания като доказателствено средство. Основание за това схващане на
състава е преди всичко както вътрешната непротиворечивост,
последователност и логичност на заявеното от посочените свидетели, така и
преди всичко факта, че изложеното от него се подкрепя по един категоричен
начин от горепосочените писмени доказателства по делото. Така във връзка с
най-съществените елементи на повдигнатото обвинение, описаното от
двамата свидетели относно събитията, произтекли на инкриминираната дата,
категорично се подкрепят от една страна помежду си, а от друга от напълно
безпристрастните и кредитирани от съда писмени доказателства – писма от
Пловдивска обществена телевизия. Цитираните свидетели подробно описват
лично възприетите от тях действия и на Г. като са категорични в твърдението
си, че подсъдимият изобщо не е контактувал с тъжителя, който дори не са
сигурни, че е присъствал на митинга. Още повече, че въпреки предоставената
за това надлежна възможност, частният тъжител не ангажира обективни,
убедителни и безпристрастни доказателства в подкрепа на твърденията си.
На следващо място основен момент на доказване е и факта доколко
инкриминираните по делото изявления на подсъдимия осъществяват от
обективна и субективна страна съставите на вмененото му във вина
престъпление по чл.148 ал.1 т.1 и т.3 вр. чл.147 ал.1 от НК, тоест дали те
представляват казване на нещи унизително за честта и достойнството на К. в
негово присъствие, респективно разгласяване на позорно обстоятелство от
страна на подсъдимия.
На първо място разграничителният критерий между съставите по чл. 146 и
чл. 147 НК е характерът на информацията, отнасяща се до пострадалия. В
първия случай деецът дава своя негативна оценка за личността на
пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които
по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата
информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава
личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни
обстоятелства за честта му, които не са истински или му се преписва
престъпление, което не е извършил. В разглеждания случай характерът на
казаната информация по адрес на тъжителката сочи на негативна оценка на
нейната личност, а не на позорни обстоятелства, които не са истински. В
Преамбюла на Конституцията достойнството на личността е издигнато във
върховен принцип. То според конституционните разпоредби - чл. 4, ал. 2 и чл.
32, ал. 1 , се гарантира от държавата и всеки има право на защита срещу
3

посегателствата, които го накърняват.
Достойнството като присъщо на човешката личност, от което произтичат
равните и неотменими права на всички членове на човешкото общество, е
признато и в Преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека и на
международни договори, по които България е страна - Международния пакт
за икономическите, социалните и културните права и Международния пакт за
гражданските и политическите права . Тези международни договори
задължават държавите - страни по пакта (чл. 2 ), да гарантират и да
осигуряват упражняването на съответно признатите права.
Наказателната отговорност за обида и клевета е една от юридическите
гаранции, които осигуряват закрилата на достойнството на личността.
Нейното установяване в чл. 146, 147 и 148 НК отговаря на отбелязаното
изискване, съдържащо се в Конституцията и в двата международни договора,
за задължението на държавата да гарантира личното достойнство. Освен това
предвиждането й не е в противоречие с чл. 39 - 41 от Конституцията и не е в
несъответствие с чл. 10 от конвенцията .
В чл. 39 - 41 от Конституцията и чл. 10 от конвенцията е прогласено
правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и
разпространява информация. В неговия обсег се включва свободата на всеки
да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи
или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от
основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси,
представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко
демократично общество, и е условие за неговия напредък и за развитието на
всеки човек. Изключителното му значение е подчертано в Решение № 7 от 4
юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г.
Посоченото право не е абсолютно. Основания за ограничаването му се
съдържат в Конституцията - в чл. 39, 40 и 41 , които не позволяват то да бъде
използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и
интереси, а също и в общия за всички права чл. 57, ал. 2 , който не допуска
злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или
законни интереси на другия. Такова ограничително основание се съдържа и в
текста на чл. 10, т. 2 от конвенцията , допускащ ползването на свободата на
изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения
или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно
демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели.
Когато конкретизират ценностите, чиято закрила е основание за
ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, Конституцията
освен останалите посочва правата и доброто име на другите граждани, а
конвенцията - репутацията и правата на другите. Така посочените ценности
обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име. Те
именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото
унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с
4

него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни
обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму).
Поради това отговорността (наказателна и гражданска) за обида и клевета
като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име
представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на
мнения, което е допустимо и от Конституцията , и от конвенцията .
Ограничителната мярка трябва да бъде пропорционална (съразмерна) с
характера на защитавания интерес. Извод за съществуването на това
изискване съдът е направил при тълкуване на чл. 39 - 41 от Конституцията ,
като е приел, че "степента, в която е допустимо ограничаването на правото
свободно да се изразява мнение, е в зависимост от значимостта на интереса,
преценен като също подлежащ на конституционна закрила" - Решение № 7 от
4 юни 1996 г. по к. д. № 1 от 1996 г. Извод за наличие на същото изискване
следва и от чл. 10, т. 2 от конвенцията , според който ограничението трябва да
е необходимо в едно демократично общество.
Конституционният съд може да преценява пропорционалността
(съразмерността), свързана с определяне на границите, в които могат да се
упражняват правата, и на пределите, в които се допуска ограничаването им.
Упражнявайки такъв контрол, счита, че наказателната отговорност за обида и
клевета не е в противоречие с изтъкнатото изискване за пропорционалност
(съразмерност).
Отношението на съразмерност между защитаваната цел и прилаганото
средство може да се установи при съпоставянето им. В случая защитаваната
цел е достойнството на личността, което е издигнато във върховен
конституционен принцип, както и произтичащи от достойнството права на
човешката личност, на които Конституцията отдава приоритет. Прилаганото
средство е наказателна отговорност за обида и клевета с алтернативно
предвидени наказания лишаване от свобода и глоба, които по вид са от
установените в Наказателния кодекс санкции, а по размер са към най-ниските
от тези за престъпления против личността. Съпоставянето на посочените
обстоятелства не обосновава наличие на непропорционалност
(несъразмерност). Защитаваната цел е толкова значима, че закрилата й от
накърняване според цитираното решение на съда е основание за най-голяма
възможност да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява
мнение. На значимостта на защитавания интерес отговаря тежестта на
наказателната отговорност и тя не надхвърля степента на допустимо
ограничение.
В чл. 148 НК са посочени обстоятелствата, които правят както обидата,
така и клеветата по-тежко наказуеми. Общите за двете престъпления
обстоятелства са свързани с мястото на деянието (т. 1), начина на неговото
извършване (т. 2), определени качества на засегнатия (т. 3) и определени
качества на субекта (т. 4). Качествата на засегнатия и на субекта,
представляващи квалифициращи признаци, са идентични - длъжностно лице
5

или представител на обществеността. С особената разпоредба на чл. 161 НК
по-тежко наказуемите състави, съдържащи тези признаци, не са включени в
престъпленията, за които наказателното преследване се възбужда по тъжба на
пострадалия. Длъжностното лице и представителят на обществеността могат
да бъдат обект и субект на обида и клевета по т. 3 и 4 на чл. 148, ал. 1 НК само
ако при извършване на деянието са действали при или по повод изпълнение
на службата, респективно на функцията си. Наличието на това изискване
означава, че наказателноправната норма освен личността защитава и
престижа на съответната институция. Тази защита не осуетява възможността
за критика на лицата, които са държавни служители или общественици. Тя не
надхвърля конституционно допустимите ограничения на правата по чл. 39 –
41
По отношение на тези факти по делото е необходимо да бъде
изследвано съдържанието на употребените от подсъдимия думи и изрази,
отговаря ли изложеното на твърденията в частната тъжба и накърняват ли те
доброто име и чест на пострадалия. Изпълнителното деяние, като основен
елемент от състава на квалифицираната с оглед особеностите на обекта и
особеностите на обективната страна обида по делото е деецът от свое име
умишлено да е казал нещо унизително за честта и достойнството на
пострадалия в негово присъствие, а в конкретния случай това да е сторено
публично и чрез профила на подсъдимия във „Фейсбук“. Обидният израз е
твърдение за съществуване на конкретен факт, свързан от дееца с личността
на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в
обществото. Престъплението винаги и без изключение е деяние, чрез което се
твърди нещо, укоримо от гледна точка на господстващия морал, което винаги
характеризира отрицателно личността на пострадалия. Поради това
отправените изрази следва да са от такъв характер, че винаги да се отразяват
отрицателно на доброто име, честта и достойнството на този, за когото се
твърди, че притежава или не притежава определени характеристики. На
следващо място обидата е резултатно престъпление, тоест тя е довършена
когато поне едно трето лице е узнало твърдението на дееца за казаното по
адрес на пострадалия, когато това твърдение е възприето от адресата му. Не е
необходимо обаче последният да е повярвал на дееца или да са настъпили
каквито и да било други вредни последици. Не на последно място е
необходимо обидата да е отправена в присъствието на пострадалия, защото
съответните твърдения се отправят пред него и той следва да е в състояние да
ги възприеме.
От субективна страна престъплението е възможно да бъде осъществено
под две форми на вината – пряк и евентуален умисъл. При първата деецът е
сигурен, че твърдението му е невярно, като целта е твърдението му да стигне
до съзнанието на пострадалия или на поне едно трето лице. При косвения
умисъл за извършване на обидата деецът може да не е сигурен в
действителното положение, но въпреки това прави съответното твърдение.
При така очертаната фактическа обстановка и съвкупния анализ на
6

доказателствената маса, съдът намира от правна страна, че подсъдимият
Д.А.Г. нито от обективна, нито от субективна страна е осъществил
съставомерните признаци на вмененото му във вина деяние по чл.148 ал.1 т.1
и т.3 вр. чл.147 ал.1 от НК. Гореизложените мотиви относно приобщените по
делото гласни и писмени доказателства налагат извода, че липсват преки
доказателства, както и не се очертава система от косвени такива, които по
категоричен и несъмнен начин, така както изисква нормата на чл.303, ал.2 от
НПК, да обосноват обвинителната теза спрямо него, особено в насока
деянието да е извършено в присъствието на тъжителя Б., а по отношение на
употребените изрази същите да са възприети и от други очевидци, с оглед
невъзпиремането на заявеното от свид. М. от настоящия състав. Изводът на
съда в горния смисъл е съобразен поотделно и в съвкупност с показанията на
свидетелите по делото, като на посочените такива – А. и Г., съдът се доверява
напълно, както и с приложените по делото писмени доказателства- писма от
Пловдивнска обществена телевизия. Логически се налага изводът, че не може
по категоричен и безспорен начин да се приеме за доказано подсъдимият на
26.02.2022г. в гр.Пловдив да е разгласил позорно обстоятелство или да е
преписал престъпление на Я.Х.Б. ЕГН: ********** като да го е нарекъл „.....“,
като клеветата да е нанесена публично и на длъжностно лице или
представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата
или функцията му. Подобни твърдения се съдържат само в депозираната до
съда частна тъжба, както и в показанията на свид. М., но не и в някое от
останалите приобщени по делото доказателства. В тази връзка тук е
необходимо единствено да се допълни, че дори в последната няма твърдение,
а още по-малко по делото се събраха доказателства за това, на
инкриминираните дата и място тъжителят да е присъствал на качеството си на
длъжностно лице или представител на обществеността и в това качеството да
е изпълнявал нарочна служба или функция. А именно това е един от
основните елементи на повдигнатото обвинение – позорните обстоятелства и
преписаното престъпление да са отправени в това качество на пострадалия.
Длъжностното лице и представителят на обществеността могат да бъдат
обект и субект на обида и клевета по т. 3 и 4 на чл. 148, ал. 1 НК само ако при
извършване на деянието са действали при или по повод изпълнение на
службата, респективно на функцията си. Наличието на това изискване
означава, че наказателноправната норма освен личността защитава и
престижа на съответната институция. Тази защита не осуетява възможността
за критика на лицата, които са държавни служители или общественици. Тя не
надхвърля конституционно допустимите ограничения на правата по чл. 39 -
41. Ето защо осигуряването й е въпрос на законодателна преценка, а не на
конституционносъобразност. По отношение на това обвинение, настоящият
състав намира, че не е ангажирано нито едно доказателство за това на
инкриминираните дата и място тъжителят Б. да е присъствал на митинг в
подкрепа на украинските граждани в някакво служебно качество или подобен
ангажимент да му е бил възложен във връзка със службата му тогава в
7

Пловдивска обществена телевизия. В подкрепа на това е и писмо от
посочената телевизия, в което се уведомява съдът, че в архивите на същата
липсват следи от отразяване на такова събитие, дори и писмени.
Предвид горното и деянието на подс. Д.Г. се явява несъставомерно и от
субективна страна. Като не е отправял обидни реплики спрямо тъжителя в
негово присъствие, нито е разгласявал за него позорно обстоятелство, нито
му е преписвал престъпление, подсъдимият и не е имал за цел да увреди
неговите чест и достойнство, като го наклевети. По мнение на съда до такъв
резултат са налице доказателства, че се е стигнало, но недоказано остана
твърдението те да са пряка и непосредствена последица от действия на Г.
Обстоятелството, че тъжителят се е почувствал засегнат от свободното
прекратяване на предаването му, осъществено в рамките на допустимото от
закона, не означава, че е налице осъществено противоправно деяние по
смисъла на Наказателния кодекс.
Поради всичко изложено и съдът намира подсъдимият Д.А.Г. следва да
бъде признат за НЕВИНЕН в това на 26.02.2022г. в гр.Пловдив да е разгласил
позорно обстоятелство или да е преписал престъпление на Я.Х.Б. ЕГН:
********** като да го е нарекъл .....“, като клеветата да е нанесена публично
и на длъжностно лице или представител на обществеността при или по повод
изпълнение на службата или функцията му. Поради това и на основание
чл.304 от НПК същият следва да бъде ОПРАВДАН по така повдигнатото му
обвинение по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.1 и т.3 вр.чл.147 ал.1 от НК.
По гражданския иск:
При така изложената и приета за установена по категоричен и безспорен
начин фактическа обстановка, съдът намира, че предявеният за съвместно
разглеждане в наказателния процес граждански иск от тъжителя Б. против
подсъдимия Георгиев за сумата от 5000лв., като обезщетение за причинените
на първия неимуществени вреди от деянието, вменено във вина на
подсъдимия, се явява недоказан по основание. Основна причина за това е
обстоятелството, че подсъдимият не е осъществил от обективна и субективна
страна състава на престъпление против честта и достойнството на тъжителя,
което да има за пряка и непосредствена последица причиняването на болки и
страдания у пострадалия, какъвто е и характера на предявения иск – за
причинени неимуществени вреди. Поради това и предявеният от Я.Х.Б.
против подсъдимия Д.А.Г. граждански иск за сумата 5000 лева, като
обезщетение за причинените на първия неимуществени вреди от
престъплението по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.1 и т.3 вр.чл.147 ал.1 от НК, като
обезщетение за причинените на първия неимуществени вреди от
престъплението, следва да бъде ОТХВЪРЛЕН като НЕОСНОВАТЕЛЕН и
НЕДОКАЗАН.
По делото няма приложени веществени доказателства.
Предвид признаването на подсъдимия за невинен по повдигнатото му
обвинение по чл. 148 ал.2 вр. ал.1 т.1 и т.3 вр.чл.147 ал.1 от НК, то на
8

основание чл.190 ал.1 от НПК тъжителят Я.Х.Б. следва да бъде ОСЪДЕН ДА
ЗАПЛАТИ на подсъдимия Д. А. Г. сумата от 800лв., представляваща
направените от последния разноски по делото.
По изложените мотиви съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :
9

Номер на акта:	74
Дата:	21 март 2023 г.
Съдия:	Теофана Божидарова Спасова

Дело:	20225330204732
Тип на делото:	Наказателно от частен характер дело
Дата на образуване:	26 август 2022 г.

Присъда по дело №4732/2022 на Районен съд - Пловдив

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите