Р Е Ш
Е Н И Е
№
3651
17.12.2019 г. гр. Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД - БУРГАС
ХХХІІ граждански състав
На двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година
в публично заседание в следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СТОЯН МУТАФЧИЕВ
при секретаря Милена Манолова, като разгледа докладваното
от съдия Мутафчиев гражданско дело № 5425 по описа за 2016 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по повод искова молба от З. Д. С., ЕГН – **********,
против Главна дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ” към МВР.
Ищцата иска да бъде прието за установено по отношение на ответника, че в
периода й на работа при него от 10.07.1995 г. до 28.12.2014 г. на различни
длъжности, свързани с извършване на граничен контрол е подложена на пряка и
непряка дискриминация, извършена чрез описаните в иска действия, основана на
половата й принадлежност като жена и семейното й положение на самотна майка, и
по тези признаци е била по-неблагоприятно третирана и поставяна в
по-неблагоприятно положение.
Ищцата иска също да бъде осъден ответникът да и заплати обезщетение за
причинените й имуществени и неимуществени вреди за установеното
дискриминационно отношение, както следва:
Сумата от 19 196,18 лева, представляваща разликата между
възнаграждението й по служебно правоотношение и получавания размер на пенсията
й за периода от датата на прекратяване на служебното й правоотношение поради
пенсионирането й на 28.12.2014 г. до 30.06.2017 г., като част от сумата от
78 000 лева за периода от 28.12.2014 г. до 19.09.2016 г. – датата, на която
е била пенсионирана, ако не е било гореописаното дискриминационно отношение,
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до
заплащането.
Сумата от 20 000 лева, представляваща главница на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от гореописаното дискриминационно отношение, в
периода 10.09.2011 г. до 10.09.2016 г., изразяващи се в мъка, емоционално и
физическо страдание и болка, неудобство и срам, притеснение и стрес, нарушено
психическо спокойствие и равновесие, ведно със законната лихва от предявяване
на иска до заплащането му.
Сумата от 713 лева, дължими за служебното облекло и обувки, които е
закупила със собствени средства през 2011 г. и 2012 г., за да бъда облечена в
задължителното за нея униформено облекло, ведно със законната лихва, считано от
датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
С определение на съда от 17.10.2016 г. е прекратено производството по делото в частта, с която З. Д. С. иска да бъде
осъдена Главна дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ” към МВР да й заплати сумата от
19 196,18 лева, представляваща разликата между възнаграждението й по
служебно правоотношение и получавания размер на пенсията й за периода от датата
на прекратяване на служебното й правоотношение поради пенсионирането й на
28.12.2014 г. до 30.06.2017 г., като част от сумата от 78 000 лева за
периода от 28.12.2014 г. до 19.09.2016 г. – датата, на която е била
пенсионирана, ако не е било гореописаното дискриминационно отношение, ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до заплащането. Със
същото определение производството по делото в останалата му част е оставено без
движение и са дадени указания на ищцата да отстрани нередовностите на исковата
молба досежно претенцията за неимуществени вреди. Същите са отстранени с молба
уточнение от 28.10.2016 г.
В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от
ответника, в която на първо място се посочва, че претенциите са подсъдни на
административен, а не на районен съд.
С
определение от 15.12.2016 г. съдът е прекратил производството по делото и го е
изпратил по подсъдност на Административен съд – Бургас, който от своя страна е
повдигал спор за подсъдност и с определение № 65/02.08.2019 г. на смесен
петчленен състав на съдии от ВКС и ВАС по адм. дело № 9/2017 г. делото е
изпратено за разглеждане от БРС.
В съдебно заседание, проведено на 16.10.2019 г., съдът прекрати
производството по делото в частта, с която З. Д. С. предявява против Главна
дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ” към МВР осъдителен иск за сумата от 713 лева,
дължими за служебното облекло и обувки, които е закупила със собствени средства
през 2011 г. и 2012 г., за да бъде облечена в задължителното за нея униформено
облекло, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане. Това определение не е атакувано от ищцата и влязло в
сила. В същото съдебно заседание съдът направи доклад по делото, от който е
видно, че дължи произнасяне по следните искове:
Да се приеме за установено по отношение на ответника, че
в периода й на работа при него от 10.07.1995 г. до 28.12.2014 г. на различни
длъжности, свързани с извършване на граничен контрол, е подложена на пряка и
непряка дискриминация, извършена чрез описаните в иска действия, основана на
половата й принадлежност като жена и семейното й положение на самотна майка и
служебно положение, и по тези признаци е била по-неблагоприятно третирана и
поставяна в по-неблагоприятно положение;
Да бъде осъден ответникът да й заплати сумата от
20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
от гореописаното дискриминационно отношение, в периода 26.09.2011 г. до
26.09.2016 г., изразяващи се в мъка, емоционално и физическо страдание и болка,
неудобство и срам, притеснение и стрес, нарушено психическо спокойствие и
равновесие, ведно със законната лихва от предявяване на иска до заплащането му.
В
съдебно заседание, в което бе даден
ход на устните състезания, процесуалният
представител на ищцата
поддържа исковете и моли съда да ги
уважи, като присъди на страната разноски.
В същото съдебно заседание процесуалният представител на
ответника моли съда да отхвърли исковете и да присъди на страната разноски.
Районен съд - Бургас,
след като анализира събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Ищцата е назначена на работа в МВР на длъжност „***“ в
ГКПП – Бургас, считано от 10.07.1995 г. До прекратяване на служебното й
правоотношение на основание чл.226, ал.1, т.13 от ЗМВР, считано от 29.12.2014
г. тя е изпълнявала длъжности по извършване на гранични проверки (както на
документи, така и на личен багаж на пътници), а именно: *** на ГКПП – Бургас от
10.07.1995 г. до 31.03.1997 г.; *** в под. 56340 – МВР – Бургас от 31.03.1997
г. до 30.09.1998 г.; *** в ГКПП – Бургас от 30.09.1998 г. до 23.09.1999 г.; ***
в „Граничен контрол“ на ГКПП – Бургас от ГКПД от 23.09.1999 г. до 01.10.2000 г.,
а впоследствие в ГКПП – Аерогара Бургас. Към момента на пенсионирането й тя е „***“.
През 1998 г. тя ражда дете А. З. С., към настоящия момент пълнолетен, като бащата на детето
е неизвестен. Докато работи в системата на МВР, на С. не са налагани дисциплинарния
наказания.
През месец октомври 1995 г. ищцата е изпратена на
6-седмичен курс за начална подготовка на служители на граничен и
паспортно-визов контрол в „Център за специализация“ към МВР. Наградена е за
постигнати високи резултати в усвояване на учебния материал с „обявяване на
благодарност“.
През 2003 г. С. е наградена с „писмена похвала“. В
периода септември – октомври 2003 г. тя завършва успешно обучение по
„Първоначална професионална подготовка на сержанти от НСГП – допълващо
обучение“ в Център за специализация и професионална подготовка – Пазарджик към
Национална служба „Гранична полиция“.
Служителите от ГПУ – София и РДГП – Аерогари, разположени
на територията на гр. София, ежегодно преминават периодични медицински прегледи
на работниците. Медицинските прегледи се извършват в МИ-МВР. За служителите от
териториалните звена на РДГП – Аерогари (ГПУ-Летище Бургас, ГПУ-Летище Варна и
ГПУ-Летище Пловдив) поради отдалечеността им от гр. София и поради необходимост
от осигуряване на финансови средства за командироване на служителите за
извършване на медицински прегледи в МИ-МВР до края на 2016 г. няма осигурени
такива.
Като държавен служител в МВР при прекратяване на
служебното правоотношение на госпожа С. е издадено удостоверение за класиране и
пенсия Образец В. Същото се издава като официален документ за прослужени години
в МВР, които се признават за I категория труд. На ищцата е издадено и удостоверение УП-2
за осигурителен доход. На ищцата не е издавана служебна книжка, тъй като не е
назначена на служебно правоотношение по ЗДСл. През 2010 г. тя не е участвала в
тримесечен курс по немски език, като няма доказателства да е искала да участва
в такъв курс, но да не й е било разрешено.
През 2008 г. тя взема участие в двудневен курс на тема
„Документен контрол“, за което й е издаден сертификат.
През 2009 г. и 2011 г. е наградена с отличие „писмена
похвала“.
През 2009 г. е изготвена оценка за служебната дейност на С.,
като й е поставена оценка „3“ за изпълнение на служебните задължения, утвърдена
от началник ГКПП Аерогара – Бургас. Тази оценка е изготвена на основание Наредба
№ Iз-1013 от 4.07.2006 г. за определяне
на условията и реда за израстване в категория, степен на категория, заемане на
длъжности и временно назначаване на държавните служители в МВР (отменена през 2013 г.). Според Приложение № 1 от
Наредбата „Оценка 3 се дава на служители, които във
всички аспекти на своята дейност отговарят и
покриват изискванията на заеманата длъжност“, като цифровата оценка
напълно съвпада с изводите за качествата на ищцата.
През 2012 г. тя преминава обучение на тема
„Законосъобразно използване на оръжие, физическа сила и помощни средства в
полицейската дейност“. През 2014 г. С. получава отлична оценка на проведена
годишна проверка за установяване нивото на специална подготовка за служители от
ГПУ – Летище Бургас.
С решение № ***/21.10.2015 г. по гр. дело № ***/2015 г. по описа на БРС Главна дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ е осъдена да заплати на ищцата сумата от 19 624 лева-сборна главница, представляваща обезщетение по чл.234, ал.1 от ЗМВР в размер на 20 брутни
заплати при прекратяване на служебното правоотношение, сумата от 463,81 лева, мораторна
лихва за периода от 01.02.2015 г. до 26.04.2015 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 27.04.2015 г. до окончателното плащане. По това
дело ответникът не оспорва вземанията на ищцата, но твърди, че не е изплатил
по-рано обезщетението поради недостиг на бюджетни средства за МВР за 2015 г.
В заявление до директора на Главна дирекция
„Гранична полиция“ от януари 2015 г. ищцата „признава“, че й е известно
обстоятелството, че в МВР през месец декември 2014 г. е констатирано, че
неосигуреното униформено облекло в МВР е в размер на 9,5 милиона лева и се
обмисля начин за компенсиране на служителите. По заявление от ищцата от април
2016 г. през месец май 2016 г. й е издадена карта на лице с прекратено служебно
правоотношение.
През 2013 г. и 2014 г. ищцата участва в
множество занятия по специализирана подготовка, включително такава по
законосъобразно използване на огнестрелно оръжие, физическа сила и помощни
средства.
Госпожа С. дава дежурства в ОДЧ за периода
03.11.2011 г. – 17.11.2011 г. и от 17.12.2011 г. до 25.12.2011 г., като това се
налага заради ползване на платен годишен отпуск от множество служители. Това
обстоятелство не се оспорва от ищцата в исковата молба и тя не твърди, че само
тя е трябвало да дава такива дежурства, напротив това е разпоредено и на „други
колеги“, като й е проведено обучение, макар и само за „12 часа“.
Така
изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото писмени и гласни доказателства – показанията на свидетеля Ф. А. (частично) и А.А..
По отношение
на показанията на свидетеля А.:
От показанията на този свидетел се установява, че от 2010
г. „рентген, скенер и палка“ ги „поемат“ „Охрана и сигурност“ на Летище Бургас.
Според показанията на свидетеля А.А., който е ръководител на полицейското
управление „Летище Бургас“ и е работил с ищцата от 2008 г. до 2014 г., в този
период тя не е работила с рентген, защото е осъществявала граничен контрол за
проверка на първа линия на документи, които пътниците предоставят за проверка.
От показанията на А. следва, че ищцата не винаги е извършвала „проверка общо
опасни средства“ (за краткост ПООС). В едни и същи смени с ищцата свидетелят е
бил за периода 1995 г. - 1999 г., а за периода 1995 г. – 1998 г., тя е работила
„на рентген“.
Свидетелят не посочи в какво се изразява „личното
отношение“ на колеги към С.. Нещо повече, той заяви, че не знае „дали се е
случвало с г-жа С.“. Липсва и конкретика за какво „едно и също нарушение“ на С.
се прави забележка с остър тон, а на друг служител не се прави, и какъв е този
„друг“ служител – мъж, жена, току що назначен или с дълъг стаж.
Ето защо съдът кредитира показанията на този свидетел
само в частта, с която заявява, че ищцата е работила и с технически средства
(рентген, палка) в периода 1995 г. – 1998 г.
Съдът кредитира показанията на свидетеля А., като
„разминаванията“ между изложеното от него и част от документацията по делото е
незначително.
При така установените
факти съдът намира от правна страна следното:
Предявени
са два иска по чл.71, ал.1, т.1 и т.3 от Закон за защита от дискриминация (за краткост Закона).
С разпоредбата на чл. 9 на Закона е създадена изрична
уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита
срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на
доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена
тежест е възложена на ищеца. Той е длъжен да докаже фактите, въз основа на
които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация. Само в
този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи
обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай
не е нарушено – в този смисъл и Решение № 511 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д.
№ 587/2009 г., III г. о.
Следователно в тежест на ищцата е да докаже фактите, въз основа на които да
се направи основателно предположение, че е налице дискриминация, основана на
пол, семейно положение като самотна майка и служебно положение. Ответникът може
да проведе насрещно доказване, че равното третиране не е нарушено.
По отношение на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в
тежест на ищцата е да докаже вредите, които претендира, и че те са пряка и
непосредствена последица от дискриманционното отношение спрямо нея и се
проявяват в процесния период 26.09.2011 г. до 26.09.2016 г.
По първия иск:
Според чл.4, ал.2 от Закона пряка
дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на
признаците по ал. 1 (пол,
раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход,
религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или
обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно
положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в
закон или в международен договор, по който Република България е страна), отколкото се третира,
било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства. Според чл.4, ал.3 от Закона непряка
дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал.
1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите
търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено
неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба,
критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са
обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта
са подходящи и необходими.
По твърденията
на ищцата:
Не се доказа по делото заявлението за прекратяване на
служебното правоотношение, подадено от ищцата, да е вследствие на „критична за
нея и за здравето й ситуация“ на работното място. Свидетелят А. заяви, че е „изненадан“ от желанието на С. да напусне по собствено желание
структурата на МВР. Посочва, че е водил индивидуален разговор с нея месец преди
тя да напусне, в който тя го уверява, че „няма проблем“ и че „брои всеки ден и
месец да придобие правото на първа категория пенсия“.
Свидетелят А. е категоричен, че не е имало нейни
оплаквания към него или към други колеги. Той не е имал конфликт с нея, нито му
е известно да е имало негативно отношение към С..
Не се доказа ищцата да е искала да посети конкретен курс
на обучение, но това да не й разрешено и отказът да реферира с това, че е жена,
че е самотна майка или заради служебното й положение. Както свидетелят А.
посочи, ищцата никога не е работила на „втора линия“, което означава специфична
дейност по гранични проверки, защото не е била командир на отделение, с което
се опровергава твърдението й, че е била определена да работи на „втора линия“,
че е отказала да стори това и заради отказа си е била „заплашвана с
дисциплинарни наказания“.
Както се установи, ищцата дава дежурства в
ОДЧ за периода 03.11.2011 г. – 17.11.2011 г. и от 17.12.2011 г. до 25.12.2011
г., като това се налага заради ползване на платен годишен отпуск от множество
служители. С. не твърди, че само тя е трябвало да дава такива дежурства,
напротив това е разпоредено и на „други колеги“, включително и жени, като й е
проведено обучение, макар и само за „12 часа“. В този смисъл по отношение на
тези действия на работодателя липсва каквото и да е дискриминационно отношение.
Категорично няма доказателства ищцата да се е
„молила“ да бъде изпратена на различни курсове за допълнителна подготовка, но
да й е било отказано. Свидетелят А. е категоричен, че до него не е отправено
искане от ищцата да посещава езиков курс по немски език, а именно той следва да
определи по конкретни критерии кои служители ще посетят курса.
Свидетелят А. потвърди, че физическа и стрелкова подготовка не се провежда. От 2016
г. служителите имат задължение да направят индивидуален план за своята
самоподготовка. Всеки служител, от 2016 г., е задължен самостоятелно да се
подготви и по време на годишните изпити полага изпит по физическа и стрелкова
подготовка. Очевидно е, че не се касае за различно отношение към ищцата като
жена, самотна майка или с оглед служебното й положение.
Установи се, че за служителите от териториалните звена на
РДГП – Аерогари (ГПУ-Летище Бургас, ГПУ-Летище Варна и ГПУ-Летище Пловдив)
поради отдалечеността им от гр. София и поради необходимост от осигуряване на
финансови средства за командироване на служители за извършване на медицински
прегледи в МИ-МВР, до края на 2016 г. няма осигурени такива прегледи. Очевидно
е обаче, че за всички служители не са осигурени такива прегледи, а не конкретно
за ищцата. Ако въобще може да се отчете „различно отношение“, то е по
„териториален признак“, а не по признак – пол, семейно положение (самотна
майка) и служебно положение.
Ищцата сама признава в исковата молба, че причината,
която й е обяснена, за неосигуряване на задължителни медицински прегледи,
включително и очни прегледи, е „липсата на средства“, а не „лично“ отношение
към нея. Неосигуряването на стая за лична хигиена на жените е неизпълнение на
конкретно задължение от работодателя, а не дискриминационно отношение към
ищцата.
По делото са налице доказателства, че тя е работила с
„рентген“ само за периода 1995 г. – 1998 г. (показания на свидетеля А.) и се
установи, че не й бил зачислен индивидуален дозиметър. Такъв обаче не е
зачислен и на свидетеля А., т.е. няма доказателства ищцата да е различно
третирана по признак пол, семейно или служебно положение. Ищцата не твърди в
исковата молба, че е дискриминирана поради това, че не е обучавана с работа с
рентген. Такова твърдение се съдържа едва в писмената й защита, но въпреки това
няма доказателства да е била неблагоприятно третирана по признак пол, семейно
или служебно положение в тази насока.
На следващо място, както вече се посочи, ищцата е наясно,
че в МВР има финансов проблем във връзка с неосигуряване на униформено облекло,
поради което неизплащането й на суми за дрехи не може да се квалифицира като
дискриминационно. Според пар.7 от ПЗР на Наредба №
8121з-1010 от 24.08.2015 г. за униформеното
облекло и работното облекло за служебно ползване в Министерството на
вътрешните работи, предоставянето
на лично вещево доволствие за 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. се
осъществява до 31 декември 2017 г.,
т.е. очевидно проблемът е всеобщ.
Същите следва да са мотивите и за неизплащане на суми за
храна и транспорт. Що се касае до разпределяне на средства от фонд СБКО, това
става със заповед на министър на МВР, а не с такава на директор на Главна дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ”, т.е. ответникът не може да бъде
отговорен защо за едни служители има столово хранене, а за други – не.
Неизпълнението на задължението на работодателя за
оформяне на документи във връзка с прекратяване на служебното правоотношение, непопълване
на трудовата книжка, включително неиздаване на „документ, удостоверяващ работа
с рентген“, само по себе си не може да се квалифицира като дискриминационно. Ищцата
сама признава, че са й издадени удостоверение за пенсиониране и карта по чл.233
от ЗМВР за здравно обслужване в МИ на МВР.
Категорично няма доказателства (нито писмени, нито
гласни) ищцата да е подложена на психически тормоз през 2004 г. заради това, че
е била свидетел по дело за корупция срещу тогавашния й началник на смяна.
Сам по себе си фактът на
неизплащане на обезщетение по
чл.234, ал.1 от ЗМВР в определен срок не е достатъчен,
за да се приеме че е налице вероятност за дискриминация – аргумент от Решение № 85 от
13.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4328/2015 г., IV г. о. Видно от материалите по гр. дело № ***/2015 г. по описа
на БРС ответникът не оспорва вземанията на ищцата, но
твърди, че не е изплатил по-рано обезщетението поради недостиг на бюджетни
средства за МВР за 2015 г.
Както вече се посочи, свидетелят А. не конкретизира в
какво се изразява личното отношение към С., а твърдението, че е имало такова,
бе опровергано от свидетеля А..
На последно място, изготвената през 2009 г. оценка за служебната
дейност на С. за изпълнение на служебните задължения, утвърдена от началник
ГКПП Аерогара – Бургас, е ясно и точно мотивирана, поради което не може да се
твърди, че засяга авторитета на ищцата или по какъвто и да било негативен начин
е повлияла на бъдещото й кариерно израстване.
Предвид изложеното, съдът намира иска за установяване на дискриминация
за неоснователен. При този извод неоснователен се явява и искът за изплащане на
обезщетение за неимуществени вреди, а и такива обективно не се доказаха. Ищцата
представи медицинска документация, че страда от заболявания, но категорично
връзката на тези заболявания с дискриминационно отношение спрямо нея, не беше
доказана.
По разноските:
При този изход на делото ищцата няма право на разноски.
На такива има право ответникът – в този смисъл Решение
№ 192 от 25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5663/2013 г., IV г. о., които се изчерпват с претендирано юрисконсултско
възнаграждение. Доколкото свидетелят А. заяви, че не желае да му бъде изплащано
възнаграждение за явяване пред съда и такова реално не бе изплатено, то
внесеният предварително от ответника депозит в размер на 20 лева за събиране на
тези гласни доказателства, следва да му бъде върнат, ако той поиска това с
нарочна молба, поради което тази сума не следва да се възлага в тежест на
ищцата.
Съдът, с оглед фактическата и
правна сложност на делото, големият обем материали по същото и проведените три
съдебни заседания, намира за справедлив размер на юрисконсултско възнаграждение
от 300 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, поради което тази сума следва да се присъди на
ответника.
Мотивиран
от горното Районен съд – Бургас
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от З. Д. С., ЕГН –
**********, против Главна дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ” към МВР искове, както
следва: да се приеме за установено по отношение на ответника, че
в периода й на работа при него от 10.07.1995 г. до 28.12.2014 г. на различни
длъжности, свързани с извършване на граничен контрол, чрез неизпълнение на
задължения по повишаване на квалификацията й, чрез неизпълнение на задължение
за предоставяне на здравословни и безопасни условия на труд, чрез неизпълнение
на задължение за осигуряване условия за изпълнение на възложената работа – работно
облекло и разходите за него, лично оръжие, разходи за храна и транспорт, чрез
неизпълнение на задължение за предоставяне на документация, свързана с
развитието и прекратяването на служебното правоотношение, и чрез осъществяване
на психически тормоз С. е подложена на пряка и непряка дискриминация, основана
на половата й принадлежност като жена, на семейното й положение на самотна
майка и на служебно положение, и по тези признаци е била по-неблагоприятно
третирана и поставяна в по-неблагоприятно положение; да бъде осъден ответникът
да й заплати сумата от 20 000 (двадесет хиляди) лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от дискриминационно отношение, в
периода 26.09.2011 г. до 26.09.2016 г., изразяващи се в мъка, емоционално и
физическо страдание и болка, неудобство и срам, притеснение и стрес, нарушено
психическо спокойствие и равновесие, ведно със законната лихва от предявяване
на иска на 26.09.2016 г. до заплащането на сумата.
ОСЪЖДА
З. Д. С., ЕГН – **********, да заплати на Главна дирекция „ГРАНИЧНА
ПОЛИЦИЯ” към МВР сумата от 300 (триста) лева разноски по делото.
Решението
може да се обжалва пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: (П)
Вярно с оригинала!
ММ