О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№1052 01.02.2018 г. гр.Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, ІX гр. състав, в закрито съдебно заседание на 01.02.2018 г., в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: КРИСТИНА ТАБАКОВА
като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 20680 по описа на
съда за 2017 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 130 ГПК.
В деловодството на съда е постъпила
на 31.01.2018 г. уточняваща молба от ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която не са
отстранени нередовностите на исковата молба, съобразно изрично дадените
указания на съда с Разпореждане № 2124/09.01.2018 г. и с Разпореждане №
5288/17.01.2018 г., поради следното:
Производството по делото е образувано
по искова молба с вх. № *****/29.12.2017 г. от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********,
гр. София, против Т.С.С., ЕГН **********,***, с която са предявени искове с
правна квалификация чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. чл.
240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
сумата от 1 500 лева – частично претендирано вземане от общо дължима сума от
5 072.39 лева, представляваща дължима главница по Договор за потребителски
паричен кредит № PLUS- ********, сключен на 16.09.2015 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 12.08.2016 г. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД; сумата
от 1 500 лева – частично претендирано вземане от общо дължима сума от
4 674.01 лева, представляваща дължима договорна лихва за периода от
08.02.2016 г. до 06.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда - 06.11.2017 г. до
окончателното й погасяване, за която сума, включително, в полза на ищеца е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
10180/24.10.2017 г., издадена по ч.гр.д. № 16797/2017 г. по описа на ПРС.
В депозираната искова молба от „ЕОС
Матрикс“ ЕООД, против Т.С.С., ищецът твърди, че на 16.09.2015 г. е сключен
Договор за потребителски паричен кредит № PLUS- ********, между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Т.С., по силата на който на последния му е предоставен
кредит с общ размер на 5 000 лева, който ответникът се задължил да погаси на 60
месечни анюитетни вноски, всяка в размер на 196.36 лева, с краен срок за
погасяване – 05.10.2020 г., с ГПР 38.64 % и лихвен процент 31.25 %. Твърди, че
след усвояване на кредита, кредитополучателят е платил част от дължимите
вноски, съгласно договора, след което е преустановил плащанията си, като е
изпаднал в забава към 05.03.2016 г. и останало непогасено задължение по кредита
в размер на 9 746.40 лева, от които главница – 5 072.39 лева, от
която се претендира частично 1 500 лева и договорна лихва – 4 674.01
лева, от която се претендира частично 1500 лева, за периода от 08.02.2016 г. до
02.11.2017 г.. Сочи, че поради неплащане на погасителните вноски, кредитът е
станал предсрочно изискуем на основание чл. 5 от Договора. Посочено е още, че
на 12.08.2016 г. е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия), по силата на който е придобил от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
задължението на Т.С., произтичащо от Договор за потребителски паричен кредит № PLUS- ******** от 16.09.2015 г., за
което ответникът бил уведомен.
С уточняваща молба с вх. № 3161/16.01.2018
г., ищецът твърди, че предоставената на кредитополучателя по процесния договор
сума е в размер на 5 000 лева. Сочи също, че тъй като дължимата такса
ангажимент от кредитополучателя към кредитора в размер на 175 лева се
кредитира, същата се включва в размер на главницата. Срещу заплащането й,
кредиторът фиксирал лихвения процент за срока на договора, при съдържащите се в
Договора условия, размери и срокове. Твърди, че след отпускането на кредита,
ответникът е внесъл част от първата си погасителна вноска, след което е преустановил
плащанията си, поради което и непогасената главница е в размер на 5 072.39
лева. По отношение на договорната лихва, ищецът сочи, че дължимата договорна
лихва е в размер на 4 674.01 лева, от която се претендира сумата от 1500
лева за периода от 08.02.2016г. до 02.11.2017г.
С уточняваща молба от 31.01.2018 г.
ищецът уточнява, че сумата, предоставена на кредитополучателя по процесния
договор, е в размер на 5000 лева – чиста стойност на кредита, 1680 лева –
застрахователна премия и 175 лева – такса ангажимент. Ответникът е направил
вноски, но е изпаднал в забава на 05.03.2016 г., като след тази дата оставащото
задължение е 5 000 лева – главница, 72.39 лева – такса ангажимент и
4 674.01 лева – договорна лихва за периода от 05.03.2016 г. до 05.10.2020
г. Заявява, че оттегля иска си за главница за разликата над сумата от
5 000 лева до първоначално претендираните 5 072.39 лева, т.е. не
поддържа искането си такса ангажимент в размер на 72.39 лева. По отношение на
договорната лихва поддържа, че същата е в размер на 4 674.01 лева, от
която се претендира сумата от 1500 лева за периода от 08.02.2016г. до 02.11.2017г.
Видно от изисканото за послужване
ч.гр.д. № 17578/2017 г. по описа на ПРС, е депозирано Заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 62259/06.11.2017 г., депозирано от
„ЕОС Матрикс“ ЕООД, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и
изпълнителен лист, против длъжника Т.С.С., за следните суми: 1 500 лева –
частично претендирано вземане от общо дължима сума от 5 072.39 лева,
представляваща дължима главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS- ********, сключен на 16.09.2015
г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД; сумата от 1 500 лева –
частично претендирано вземане от общо дължима сума от 4 674.01 лева,
представляваща дължима договорна лихва за периода от 08.02.2016 г. до 06.11.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението в съда - 06.11.2017 г. до окончателното й погасяване, както и разноски по
делото.
Съдът е издал Заповед № 10963 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.11.2017 г., за процесните
суми.
В двуседмичния срок по чл. 414, ал.
2 ГПК е подадено възражение за недължимост от Т.С.С..
В едномесечния срок по чл. 415, ал.
1 ГПК ищцовото дружество е предявило искова молба против Т.С.С., по която е
образувано настоящото производство.
Съдът, след преценка на доводите на
ищеца, включително и тези изложени в допълнителни молби от ищеца, счита, че в
конкретния случай, предявените установителни искове за главница и за неустойка
са недопустими, поради следното:
За
допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК е необходимо да е налице пълен
идентитет на претенциите, заявени в двете производства – по основание, размер и период, доколкото в исковото производство се установява
дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и
за които е издадена заповед за изпълнение.
Производството
по чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 415, ал.
1 ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното такова по чл. 410 и сл. ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът
по чл. 422 ГПК
се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на
ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и
съответно в издадената заповед за изпълнение. Изложеното е основание да се
приеме, че искът по чл. 422 ГПК
трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично
със заявения в заповедното производство дълг. Сочената идентичност е изискване,
процесуална предпоставка, както за редовността на иска, респективно за
надлежното сезиране на съда, така и за допустимостта на предявената претенция.
Това е така, тъй като с решението по този иск ще бъде признато или отречено
същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението за
издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които са
от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който
разглежда предявения по реда на по чл.422 ГПК иск, следва да съобрази, че с
него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на
длъжника в заповедното производство, поради което не може да променя
материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо
различно от предявеното в заповедното производство. Съдът извършва преценка за
идентичност на претендираното материално субективно право съобразно неговата
индивидуализация, въведена от кредитора, съответно – ищеца по иска за
съществуване на вземането. Тази преценка се извършва въз основа на заявените
основание и петитум.
В настоящия случай, подобен идентитет не е налице, дори напротив. При липса
на идентичност в произнасянето на съда по заповедното и исковото производство,
би се стигнало до недопустимо разминаване в претенциите. Отделен е въпросът, че
правото на защита на длъжника би било сериозно накърнено.
В конкретния случай, не е налице
идентитет на претенциите, заявени в двете производства по основание, по размер и по
период.
На първо място, не е налице
идентитет на претенциите, заявени в двете производства по основание и размер,
доколкото в заповедното производство, ищцовото дружество изрично претендира
частично вземане от 1 500 лева от дължима главница в размер на 5 072.39
лева. Докато в настоящото исково производство претендира вземания, които не са били
предмет на заповедното производство – 72.39 лева – такса ангажимент. Въпреки, че с
уточняваща исковата молба от 31.01.2018 г., ищецът „оттегля“ иска си за
главница за разликата над сумата от 5 000 лева до първоначално
претендираните 5 072.39 лева, т.е. не поддържа искането си такса
ангажимент в размер на 72.39 лева, съдът намира, че безспорно, в
случая се установява, че в исковата молба и в издадената заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, са посочени различни обстоятелства, от
които се твърди да произтичат вземанията на ищцовото дружество, т.е. не е налице
идентитет на претенциите, заявени в двете производства по основание и размер.
На следващо място, не е налице
идентитет на претенциите, заявени в двете производства по размер и период,
доколкото в заповедното производство, ищцовото дружество изрично претендира
частично вземане от 1 500 лева
от дължима договорна лихва в размер
на 4 674.04 лева, за периода от
08.02.2016 г. до 06.11.2017 г.. Докато
в настоящото исково производство претендира договорна лихва частично в размер
на 1 500 лева, за периода от 08.02.2016 г. до 02.11.2017 г. С уточняваща молба ищцовото дружество заявява, че
договорната лихва в размер на 4 674.04 лева е за периода от 05.12.2015 г.
до 05.10.2020 г., от която се претендира частично сумата от 1 500 лева за
периода от 08.02.2016 г. до 02.11.2017 г..
Съдът намира, че въпреки направеното
от ищеца с молбата уточнения, първо в исковата молба и в издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, са посочени
различни обстоятелства, т.е. не е налице идентитет на
претенциите, заявени в двете производства по
основание, размер и период. Освен това, съдът намира, че така заявеният
петитум за присъждане на договорна лихва (1500 лева за периода от 08.02.2016 г.
до 02.11.2017 г.) не съставлява частичен иск, а представлява самостоятелен иск
за претендирана договорна лихва за конкретно визиран частичен период.
Съдът не споделя и изложеното от
ищцовото дружество в уточняваща молба, че е налице пълен идентитет между
заявлението и исковата молба. Това е така, защото искът по чл. 422 ГПК
се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на
ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и
съответно в издадената заповед за изпълнение. Индивидуализацията на
претендираните вземания по основание, размер и период са съществени, тъй като в
случай, че бяха посочени в правилните им размери и периоди, длъжникът можеше да
не възрази срещу издадената Заповед.
Въпреки дадените указания, ищецът
не мотивира правен интерес от установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК за дължимост на процесните вземания, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 10693/07.11.2017 г. по
ч.гр.д. № 17578/2017 г. по описа на ПРС, против Т.С.С..
Ето защо и, на основание чл. 130 ГПК, производството по делото следва да се прекрати, тъй като така предявените
искове са недопустими.
Съгласно т.13
от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, издадената
заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване при
прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ.
чл. 415, ал. 1 ГПК, с изключение на случая на прекратяване на производството по
делото при сключена съдебна спогодба или ако исковият съд приеме, че заповедта
за изпълнение е влязла в сила. Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение,
издадена по чл. 410, съответно по чл. 417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист
по чл. 418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на
чл. 415, ал.1, вр. с чл. 422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е
постановил определението за прекратяване.
Ето защо следва да бъдат обезсилена издадената по ч.гр.д .№ 17578/2017
г. на ПРС, Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 10693/07.11.2017 г.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРЕКРАТЯВА производството
по гр.д. № 20680/2017 г. по описа на ПРС, ІХ-ти състав.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 10693/07.11.2017 г., издадена
по ч.гр.д .№ 17578/2017 г. на ПРС, в
полза на „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК: *********, против длъжника Т.С.С., ЕГН **********.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в
1-седмичен срок от връчването му на страните с частна жалба пред Пловдивския
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала: П.П.