№ 236
гр. Асеновград, 19.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АСЕНОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Ат. Терзиева
при участието на секретаря Йорданка Ст. Тянева
като разгледа докладваното от Мария Ат. Терзиева Гражданско дело №
20215310102728 по описа за 2021 година
Предявен е установителен иск по реда на чл. 422 вр.чл.415 ГПК.
Ищецът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД твърди, че между него, в качеството му на
„кредитодател“ и ответника Т. К. Т., в качеството й на „кредитополучател“ е сключен
договор за кредит „Гет Кеш“ № 236575/20.08.2020г., по силата на който на същия е
предоставена сумата от 1 000 лева, ведно с договорна лихва - а той се е задължил да я върне
на 12 /дванадесет/ равни 30 дневни вноски, като общият срок за погасяване на кредита е от
21.08.2020 г. до 15.08.2021 г. Заемателят не е изпълнил задължението си по договора за:
главницата в размер на 786.43 лева, 132.04 лева възнаградителна лихва за периода от
18.12.2020 г. до 24.06.2021 г., дължими по договор за кредит „Гет Кеш“ № 236575 от
20.08.2020 г., поради което заявителят е подал заявление по реда на чл.410 ГПК пред РС
Асеновград. За събирането им е издадена заповед за изпълнение № 875/20.10.2021 г. по
ч.гр.д. № 2207/2021 г. по описа на РС Асеновград, същата е връчена на длъжника, в
предвидения по ГПК срок длъжника е подал възражения, поради което е указано на
заявителя в срок да предяви иск за установяване на вземането. Ето защо моли да се
постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му дължи
горните суми. Ангажира доказателства, претендира направените по делото разноски, както
и тези, извършени в заповедното производство. Няма доказателствени искания.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответника Т. К. Т., чрез
пълномощника адвокат Е.И., която оспорва иска като неоснователен и недоказан в
претендирания размер, като моли същия да бъде отхвърлен. Заявява, че Договор за кредит е
нищожен поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради това,
че е сключен при спазване нормите на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, а именно
– потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи
лихва и други разходи по заема. Заявява, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК – нарушаване изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС №
426/2014 г. Възразява, че са нищожни като противоречащи на добрите нрави и като
1
неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК клаузите от договора за заем, в който е
посочено, че годишният процент на разходите е в размер на 49.66 %, а действителният ГПР
е в различен размер от посочения, с което потребителят е бил въведен в заблуждение,
относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема. Ако съда
уважи иска, прави възражение за прихващане със сумата общо 409.29 лева, от които: 287.04
лв. неустойка и 122.24 лв. възнаградителна лихва, получена от ищцовото дружество – без
правно основание, въз основа на нищожни договорни клаузи по договора. Ангажира
доказателства, претендира за разноски.
От събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната
съвкупност, при спазване разпоредбите на чл.235 ГПК, Асеновградския районен съд, ІІ
гр.състав прие за установено следното:
От приложеното ч.гр.д.№ 2207/21 г., по описа на Асновградския РС се установява, че в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
срещу Т. К. Т., за следните суми: 786.43 лв. главница; 132.04 лв. възнаградителна лихва за
периода от 18.12.2020 г. до 24.06.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 19.10.2021 г. до окончателното погасяване на задължението, както и 502 лева
направени разноски по производството.
Срещу заповедта е подадено възражение от Т. К. Т., в срока по чл.414 ГПК. Горното
установява правния интерес на ищеца от предявения установителен иск по чл.422 ГПК.
Настоящият иск е предявен от ищеца в предвидения в ГПК едномесечен срок, поради
което същият е допустим.
Не е спорно между страните, че на 20.08.2020 г. между тях е сключен договор за
потребителски кредит № 236575, по силата на който на Т.Т. е предоставена сумата от 1000
лева, а тя се е задължила да я върне в срок до 15.08.2021 г., на 12 месечни вноски по 102.98
лева. Уговорената лихва е 41 % годишно, а ГПР – 49.66 %. В клаузите на договора е
предвидено също така, че кредитополучателят следва да учреди обезпечение чрез
поръчителство на две физически лица или предоставяне на банкова гаранция, а при
неизпълнение на това задължение – да заплати неустойка в размер на 463.92 лева.
Безспорно е, че този договор е потребителски и следва да отговаря на изискванията
на ЗПК.
При преценката дали договорената между страните лихва е в съответствие или в
противоречие с добрите нрави следва да се отчетат естеството и размера на задължението, за
изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи –
поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и
възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари или други вещи,
изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални ценности /златото и
недвижимите имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент
на БНБ. В настоящия случай заемът не е обезпечен, поради което съгласно възприетото в
практиката на Върховния касационен съд /решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005
г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва. Основният лихвен процент на БНБ за лева към този
момент от 0,0 %, съответно размерът на законната лихва е +10 пункта или 10%, а
уговореният – 41 %. Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се
приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност,
присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по
договора. В този смисъл клаузата за договорната лихва противоречи на добрите нарави, тъй
като надхвърля трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Поради
това клаузата, с която е уговорен този размер, е нищожна.
От заключението на вещото лице М. А. по съдебно-счетоводната експертиза се
2
установява, че съгл. Договора за потребителски кредит „Гет Кеш“ № 236575 по транш с №
293211/20.08.2020 г., сключен между страните е отпуснат потребителски кредит на
кредитополучателя в размер на 1000 лв., а общи размер на договорените плащания по
договора е 1235.76 лв.: главница 1000 лв. и възнаградителна лихва 235.76 лева. С
постъпилите плащания от ответника към ищеца „Ай Ти Еф груп“ АД в размер на 317.29 лв.,
описаните по дати и размер в раздел ІІІ на заключението са извършени погашения по
договора за кредит за: възнаградителна лихва 103.72 лв. от 19.09.2020 г. до 18.12.2020 г. и
главница 213.57 лв. Съгласно чл.2 от ЗПК, ГПР изчислен съгласно формулата определена по
силата на Приложение № 1 към чл.19 ал.2 от ЗПК в Договора за потребителски кредит „Гет
Кеш“ № 236575 по транш с № 293211/20.08.2020 г. е 49.66 %. Договора е сключен при ГЛП
41 % и ГПР 49.66 %. Установено е, че ГПР е включена единствено като разход
възнаградителна лихва в размер на 235.76 лв., при изчисляване на ГПР са взети предвид
единствено срокът и финансовия лихвен процент. Ответникът не е представил данни на
експертизата за начислена и съответно платена неустойка за непредоставено обезпечение по
договора за кредит. Или неустойката за неизпълнение на задължението за учредяване на
обезпечение не е включена в годишния процент на разходите, както и че ако това бъде
направено, същият ще надхвърли 50% - максимално допустимият размер съгласно чл. 19,
ал.4 от ЗПК. От договора се установява също така, че размерът й е равен на предоставената
главница и уговорената лихва. По своето естество тази клауза не е предвидена като
неустойка за причинени вреди на заемодателя доколкото непредставянето на обезпечение не
може да обуслови настъпването на такива. Макар и да е уговорена като санкционна тя води
до скрито оскъпяване на кредита. По съществото тя е добавък към възнаградителната лихва
и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Така формулирана, тя е начин за заобикаляне на
законовото изискване за максимален годишен процент на разходите при потребителски
кредити, което иначе важи включително и за напълно необезпечените кредити, но е
приложимо само за разходите, пораждащи се при точно изпълнение на договора. Разбира се,
нормално и икономически оправдано е лихвеният процент по един необезпечен кредит да
бъде по-висок от този по обезпечен кредит, но и в двата случая ГПР не може да надхвърля
ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в сила от м. юли 2014 г. Като формално въвежда
задължение да се предостави обезпечение и "санкция" за неговото неизпълнение,
заемодателят се опитва да избегне това ограничение. Подобна неустойка фактически
представлява увеличение на възнаградителната лихва заради това, че кредитът е
необезпечен, а не санкция за неизпълнение. Ако тя, подобно на всяка възнаградителна
лихва, бъде включена в годишния процент на разходите по кредита, той би надхвърлил
значително ограничението от пет пъти законната лихва. Заобикалянето на императивна
норма от закона е достатъчно основание за нищожността и не е нужно да се разглеждат и
другите възражения на ответника. Скритото оскъпяване на кредита води до неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на потребителя, а това е противоречие с добрите нрави.
Освен това поради невключването на неустойката, съставляваща скрита лихва, в ГПР води
до несъответствие между действително прилагания от кредитора ГПР и посочени в
договора, а от това от своя страна представлява заблуждаваща търговска практика и води до
неравноправност на договора. Скритото оскъпяване на кредита води и е в противоречие с
добрите нрави.
Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
След като посочените клаузи на договора са нищожни, то следва, че договорът от
20.08.2020 г., не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това и
съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК той е недействителен и това възражение на
ответника е основателно. А съгласно чл.23 от ЗПК в този случай потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихви и други разходи по
3
заема. Получената от ответника сума по кредита е в размер на 1000 лева, а платена от нея по
същия е 317.29 лева. От ответника не се доказа, че е платила неустойка за непредоставяне
обезпечение по договора, поради което направеното от нея възражение за прихващане е
неоснователно. Ето защо следва да бъде осъдена ответницата да заплати на ищеца сумата
682.71 лева главница, като до пълния предявен размер от 786.43 лв., както и претенцията за
възнаградитална лихва за сумата 132.04 лв. ще следва да се отхвърлят като неоснователни.
От представения от ищцата договор за правна защита и съдействие е видно, че е
уговорено същата да бъде оказана безплатно на основание чл. 38, ал.1 от ЗА. В случаите,
когато адвокатската защита се предоставя на лица от кръга на тези по чл.38, ал.1,т.1 - т.3 ЗА
и има основание за присъждане на деловодни разноски в полза на безплатно
представляваната страна, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се
определя от съда съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от същата определя минималния
размер за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията. Тъй като цената на иска е стойността на договора, то минималният
размер на адвокатското възнаграждение е 300 лева.
На основание чл.78,ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцовото дружество сумата в общ размер от 665.26 лева разноски в производството,
съразмерно на уважената част от иска – за което по делото са представени доказателства.
Съгласно т.10 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГК – ВКС, съдът
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422 респ. чл.415 ал.1 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство. Ето защо в настоящото производство ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца и разноските, направени по ч.гр.д.№ 2207/21 г. на АРС, в
размер на 373.14 лева.
На основание чл.78,ал.3 от ГПК ищцовото дружество следва да бъде осъдено да
заплати на ответника сумата 38.50 лева разноски в производството, съразмерно на
отхвърлената част от иска – за което по делото са представени доказателства.
По изложените съображения Асеновградския районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т. К. Т., ЕГН **********, с
адрес: ***, че същата дължи на “Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление: гр. София, район „Възраждане“, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86,
представлявано от Ф.Д. и Светослав Ангелов, сумата 682.71 лева (шестотин осемдесет и два
лева и седемдесет и една стотинки) главница, по Договор за потребителски кредит №
236575/20.08.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2021 г.
до окончателното погасяване на задължението, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение № 875/20.10.2021 г. с основание чл. 410 от ГПК, постановена по ч. гр.
дело № 2207/2021 г. по описа на Асеновградския РС, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за
сумата 132.04 лева (сто тридесет и два лева и четири стотинки) представляваща
възнаградителна лихва по договора за периода от 18.12.2020 г. до 24.06.2021 г., както и за
главницата до пълния предявен размер от 786.43 лева.
ОСЪЖДА Т. К. Т., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на “Ай Ти Еф Груп”
АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане“, бул. „Александър
Стамболийски“ № 84-86, представлявано от Ф.Д. и С.А., сумата 665.26 лева (шестотин
4
шестдесет и пет лева и двадесет и шест стотинки) направени разноски по производството и
сумата 373.14 лева (триста седемдесет и три лева и четиринадесет стотинки) разноски по
ч.гр.д.№ 227/21 г. по описа на РС Асеновград.
ОСЪЖДА “Ай Ти Еф Груп” АД, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Възраждане“, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, представлявано от Ф.Д. и
С.А., да заплати на адвокат Е.Г. И., личен №********** с адрес гр. Пловдив, ул.“Хан
Кубрат“ № 2, сумата от 300 лева (триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение
за оказана правна защита и съдействие на Т. К. Т., ЕГН **********, с адрес: ***, по гр.д.№
2728/2021 г. по описа на Асеновградския РС.
ОСЪЖДА “Ай Ти Еф Груп” АД, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район „Възраждане“, бул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, представлявано от Ф.Д. и
С.А., да заплати на Т. К. Т., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 38.50 лева (тридесет и
осем лева и петдесет стотинки) разноски в производството.
Решението може да се обжалва пред Пловдивския окръжен съд, в двуседмичен срок
от връчването му на страните с препис.
Съдия при Районен съд – Асеновград: _______________________
5