№ 561
гр. Пловдив, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Емил Люб. Митев Въззивно търговско дело №
20225001000420 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
От „К. Т.“ ЛТД е обжалвано Решение № 96/16.03.2022 г., постановено
от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 642/2021 г., с което предявеният от
това дружество осъдителен иск против „Ф. Ф.“ ООД за връщане на заемна
сума от 152 500 евро по Договор за заем от 14.12.2017 г. и Анекс към него от
17.04.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
07.10.2019 г. до окончателното и изплащане, както и за заплащане на сумата
3 301.26 евро – възнаградителна лихва по този договор за периода от
15.12.2017 г. до 31.08.2019 г. и 889.58 лева – мораторна лихва за периода от
03.09.2019 г. до 23.09.2019 г., е бил отхвърлен и в полза на „Ф. Ф.“ ООД са
присъдени разноски в размер на сумата 2 450 лева.
„Ф. Ф.“ ООД е на мнение, че жалбата е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази
становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Искът е по чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, ищецът претендира връщане на
получена от ответника, но невърната заемна сума от 152 500 евро, конкретно
1
по посочения в исковата молба „Договор за заем от 14.12.2017 г. и Анекс към
него от 17.04.2019 г.“, ведно с начислени възнаградителни лихви и
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за забавеното връщане на сумата.
Като приложения на исковата молба ищецът е представил заверени от
адвокат официални преписи (чл. 32 ЗА) от съставените на английски език
оригинали на Договора за заем от 14.12.2017 г. (л. 16 – л. 19) и Анекса от
17.04.2019 г. (л. 22).
В допълнителния отговор по чл. 373 ГПК (л. 92 и сл.) процесуалният
представител на ответника изрично е заявил, че оспорва „истинността на
представените от ищеца договор за заем и анекс към договор за заем“, а с
Определение № 678 от 04.02.2020 г. (л. 98 и сл.) съдът е постановил следното:
„Задължава, на основание чл. 183 ГПК ищецът да представи оригиналите на
договора за заем и анекс най-късно в о. с. з. по делото, като в противен случай
представените по делото препис(и) ще бъдат изключени от доказателствата
по делото“.
В съдебното заседание от 20.07.2020 г. (л. 243 и сл.) процесуалният
представител на ищеца е представил съставен на английски език оригинал на
Договор за договор за заем от 14.12.2017 г. (л. 228 – л. 231), а съдът е
извършил проверката, дали представеният с исковата молба препис от
договора за заем с дата 14.12.2017 г. (л. 16 – л. 19) наистина е бил направен
(снет) от представения в това съдебно заседание оригинален документ.
Констатациите на съда са били, че представеният с исковата молба
препис от договор за заем с дата 14.12.2017 г., на който документ се е
основавала предявената по делото претенция, не е бил направен (снет) от
оригиналния документ, който е бил представен в това съдебно заседания, че
представеният с исковата молба препис е бил направен (снет) от друг
документ (друг оригинален документ или друг негов препис), който друг
документ, макар че е бил с идентично съдържание на преписа, представен с
исковата молба, наистина е друг, различен документ.
Впоследствие, оригиналният документ, от който е бил направен
приложеният към исковата молба препис от процесния договор за заем с дата
14.12.2017 г., не е бил представен от ищеца по делото, нито е заявено
твърдение за неговото загубване или унищожение не по вина на
представилата преписа страна, за да е било възможно да се пристъпи към
2
процедурата по чл. 165, ал. 1 ГПК.
Процесуалната последица от това непредставяне на оригиналния
документ, от който е бил направен (снет) приложения към исковата молба
препис от договор за заем с дата 14.12.2017 г., е посочена в разпоредбата по
чл. 183, ал. 1, изр. 2-ро ГПК: представеният от ищеца, като приложение на
исковата му молба, препис от договор за заем с дата 14.12.2017 г., е трябвало
да бъде изключен от доказателствата по делото. По общото правило на чл.
183, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, когато частен документ е представен в заверен от
страната препис и при поискване по реда на чл. 183, ал. 1, изр. 1-во ГПК, не
бъде представен оригинал или официално заверен препис, частният препис
губи качеството на годно доказателствено средство, такава е и
непротиворечивата постоянна съдебна практика – вж. напр. Решение № 231
от 8.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 325/2010 г., II т. о., ТК.
Вярно е, че представеният с исковата молба препис от договор за заем с
дата 14.12.2017 г. е заверен от адвокат и тази официална заверка покрива
изискването на чл. 183, ал. 1 ГПК Но завереният от адвокат пълномощник, по
реда на чл. 32 от Закона за адвокатурата, препис от документ не може да
замести оригинала и да предотврати изключването му на основание чл. 183
ГПК.
С разпоредбата на чл. 32 ЗА за официално заверен препис от документ е
признат преписът, заверен от адвокат в кръга на работата му по повод
защитата на правата и интересите на негов клиент. Заместването на оригинала
на документа с официално заверен препис по чл. 32 ЗА в хипотезата на чл.
183 ГПК е възможно единствено тогава, когато между страните в процеса
няма спор относно съществуването на документа в правния мир“, вж.
Решение № 173 от 03.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 668/2012 г., ІV г. о.,
Решение № 225 от 7.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 567/2018 г., III г. о., ГК.
Настоящият случай обаче, както и по-горе бе установено, не е такъв и
заверката по чл. 32 ЗА е трябвало да бъде приета за недостатъчна.
Следва да се отбележи, че самото удостоверяване на верността
(заверяването) на препис от документ доказва само два факта: първо, че към
датата на това удостоверяване първообразът на документа е съществувал и
второ, че първообразът на документа е имал съдържанието на заверения
3
препис.
В тази създадена в процеса обстановка, правните последици са:
- първо, че представеният с исковата молба препис от договор за
заем с дата 14.12.2017 г., на осн. чл. 183, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, не е бил годно
доказателство за установяване не само на твърдяната основателност, но и на
самото съществуване на предявените от ищеца осъдителни претенции,
конкретно възникнали – според него – по посочения в исковата молба
„Договор за заем от 14.12.2017 г.“;
- второ, че представеният далеч след срока по чл. 372, ал. 2 ГПК,
едва в съдебното заседание от 20.07.2020 г., оригинал на нов (друг) Договор
за заем от 14.12.2017 г. не е можело – поради настъпилата преклузия – този
нов документ да бъде приет като доказателство по делото, за да бъде
възможно, само въз основа на него да се преценява основателността на
предявените претенции;
- трето, при а) незабавното оспорване на датата на този нов
документ, направено от процесуалния представител на ответника в същото
съдебно заседание от 20.07.2020 г., б) при липсата на спор, че към датата
представянето на документа 20.07.2020 г. лицето, подписало от името на
заемополучателя „Ф. Ф.“ ООД, вече не е било негов законен представител и
в) при липса на каквито и да било доказателства за съставяне на документа,
което да предхожда датата на представянето му по делото, този нов документ
е бил непротивопоставим на ответника – вж. в този смисъл Решение № 84 от
23.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 681/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 23 от
11.09.2017 г. по т. д. № 2413/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., както и постоянната по
въпроса съдебна практика, посочена в Решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр.
д.№ 4020/2017 г. на ВКС, ІV г. о.;
- четвърто, при фактическата процесуална липса на посочения от
ищеца в исковата му молба „Договор за заем от 14.12.2017 г.“ и след като
искът е бил предявен за осъждането на ответника да изпълни поети от него
задължения като заемополучател, конкретно по този договор за заем, за
уважаването на предявените искове не са били достатъчни нито фактът на
превода на сума от 167 500 евро от „К. Т.“ ЛТД по сметката на „Ф. Ф.“ ООД,
нито превода на сума от 15 000 евро от сметката на „Ф. Ф.“ ООД по сметка на
„К. Т.“ ЛТД, нито съществуването на представения от ищеца „Анекс
4
17.04.2019 г. към Договора за заем от 14.12.2017 г., който документ – като
антидатиран – също е бил изрично оспорен от ответника и за който важи
казаното по-горе, в пункт 3-ти.
Следователно, на конкретно предявеното по делото основание по чл.
240, ал. 1 ЗЗД, осъдителните претенции на „К. Т.“ ЛТД срещу „Ф. Ф.“ ООД –
като недоказано по съответния процесуален ред възникнали – са подлежали
на отхвърляне.
Заключението е, че обжалваното решение е законосъобразен отговор на
поставения пред съда спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК – като правилно – ще
следва да се потвърди, със съответното препращане (чл. 272 ГПК) и към
подробните мотиви на Пловдивския окръжен съд.
На осн. чл. 273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по
жалбата „Ф. Ф.“ ООД ще се присъдят направените пред настоящата
инстанция разноски, в размер на сумата 2 450 лева.
В този смисъл ще се постанови и решението.
Ето защо Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 96 от 16.03.2022 г., постановено от
Пловдивския окръжен съд по т. д. № 642/2021 г.
ОСЪЖДА дружеството „К. Т.“ ЛТД, регистрирано и съществуващо
съгласно законите на К., с регистрационен номер ** ******, със седалище и
адрес на управление: О. А. № **, офис *, пощенски код ****, гр. Л., К.,
представлявано от едноличния управител К. В., дружеството чрез: адвокат С.
Н. Б., член на *АК, с личен номер **********, от Адвокатско дружество „Й.
И. И.“, съдебен адрес: гр. С. ****, ул. К. К. № ***, ет. *, да заплати на
дружеството „Ф. Ф.“ ООД, ЕИК *********, сумата 2 450 (две хиляди
четиристотин и петдесет) лева разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в
едномесечен срок от връчването му.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6