№ 58
гр. Пазарджик, 09.02.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Мариана Ил. Димитрова
при участието на секретаря Лилия Г. Кирякова
Сложи за разглеждане докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно
гражданско дело № 20215200500865 по описа за 2021 година.
На именното повикване в 09:45 часа се явиха:
На второ повикване в 09:52 ч.:
Не се явяват страните, редовно призовани. Постъпило е по делото
писмено становище от упълномощения от жалбоподателя адвокат – Д. Ф., по
хода на делото и по съществото на спора. Към него е приложен списък на
разноски.
Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение на Районен съд Велинград , постановено по гр. д.№ 8 от 2021
година е отхвърлен иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от гр.***, срещу
“Сити Кеш” ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. *** - за
прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ №
***г., сключен със “Сити Кеш” ООД, като противоречащ на императивни
изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо
платена сумата от 180,0лв., като неоснователни.
1
Прогласена е за нищожна по иска на ИВ. ИЛ. П., ЕГН ********** от
гр.***, срещу “Сити Кеш" ООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление:
гр. ***, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
клаузата по чл.6.2 от Договор за паричен заем КРЕДИРЕКТ № ***г., сключен
със “Сити Кеш" ООД,, сключен между ИВ. ИЛ. П. и “Сити Кеш" ООД, като
отхвърля иска за прогласяване нищожност и на клаузата по чл.6.1 от същия
договор, като неоснователен.
Присъдени са разноски.
В срок така постановеното решение е обжалвано от И.П. ,
представляван от адв. Д.Ф.. Решението е обжалвано в частта, в която е
отхвърлен предявения главен иск за прогласяване на нищожността на договор
за паричен заем КРЕДИРЕКТ № 267364 от 31.01.2019г. и кумулативно
съединения главен осъдителен иск за връщане на недължимо платената сума
от 180 лв., както и евентуалният иск за прогласяване на нищожността на
клаузата на чл. 6.1 от същия договор.
Решението било постановено при допуснато от съда съществено
нарушение на процесуалните правила:
В първото заседание по делото с молба с вх. № 263775 от 06.10.2021г,
на ВРС било направено доказателствено искане за допускане на експертиза по
допълнителна задача - какво е движението на паричните потоци по
кредитната сделка и какви плащания е извършвал ищеца и на кои дати. Съдът
не допуснал експертизата , тъй като приел, че чрез констатациите на вещото
лице ,че плащания не за извършвани въпросът е изяснен.
Този въпрос не бил поставен с нарочно определение на съда като задача
на вещото лице, поради което и съдът не можел да основе решението си
върху приети от него за установени обстоятелства без да изясняването им да е
включено в задачата на експерт .Съдебната практика , на която се позовава
жалбоподателя по този въпрос не е в смисъла , който и придава
жалбоподателя.
В нарушение на принципите на състезателност, равенство и
непосредственост и на установените процесуални правила за назначаване и за
изслушване на експертните заключения, първостепенният съд лишил
жалбоподателя от процесуалното му право да изслуша изводите на вещото
лице по поставената задача и при необоснованост и необективност на дадения
2
отговор да оспори заключението и да поиска изслушването на повторна
експертиза, респ. на допълнителни задачи — водено ли е редовно
счетоводството на ответното дружество, постъпили ли са в патримониума на
ответника по банков път чрез Easy pay плащания, извършвани от ищеца.
Представят доказателства за извършени плащания,като мотивират
бездействието си в тази насока пред първата инстанция.
Изводът на съда, че ищецът не е погасявал задълженията си по договора
бил неправилен.
Решението било постановено в нарушение на материалния закон:
Неправилен бил изводът на съда, че не е нарушена нормата на чл.11,
ал.1, т. 10 от ЗПК.
Неправилно съдът приел, че уговорената с договора неустойка не
съставлява скрита лихва и че като такава не следва да се включи в обхвата на
приложимия в правоотношението ГПР. Това вземане няма характера на
неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало е
уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я
като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е
именувал „неустойка“, злоупотребявайки с правото си по чл.19, ал. 3, т. 1
ЗПК, съгласно който такива разходи за обезщетения не се вземат предвид при
изчисляване на ГПР и по този начин е целял да преодолее формално
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Като насрещна престация на
предоставените в заем средства търговецът си е гарантирал чрез създадените
от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му
изисквания, че ще получи вземането, именувано „неустойка“. Налице са и
други елементи, въз основа на които се формира изводът, че вземането не е
неустойка, а допълнителна икономическа облага за кредитора. Същата се
дължи при неизпълнение на акцесорно задължение, като плащането й е
разсрочено заедно с погасителните вноски. Съгласно чл. 71 от Закона за
задълженията и договорите „Изпълнението на срочното задължение може да
бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал
неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
Т.е. непредоставянето на обещани обезпечения (когато страните са
имали реално очакване/намерение такива да се дадат) дава основание да се
3
иска незабавно цялото задължение. В случая обаче кредитора променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да го санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка и удобно разсрочва
заплащането й заедно с периодичните вноски. Това е категорична индикация,
че нито една от страните не е имала реално намерение по договора да се
предоставя обезпечение, нито да се ползват правата на кредитора при
непредоставено обезпечение (чл. 71 ЗЗД). Съдът е длъжен да търси
действителната обща воля на страните (чл. 20 от ЗЗД). При извършване на
анализ по правилата на чл. 20 от ЗЗД се формира изводът, че тази воля е била
обезпечение да не се предоставя, а да се заплати допълнителна сума
некоректно наречена „неустойка“. За намерението на страните може да се
съди и от други обстоятелства. Ако кредиторът наистина държеше да получи
обезпечение, то той би могъл да отложи даването на кредит до получаването
на обезпечението, каквато е обичайната практика при предоставянето на
обезпечени кредити. На следващо място- ако заемателят можеше да
предостави обещаните обезпечения, то той очевидно би могъл да получи
кредитиране при многократно по-изгодни условия и не би сключил
процесния договор, нито би се обърнал към дружество за „бързи кредити“.
Предвид изложеното, волята на страните не е била да се предостави
обезпечение, а да се заплати т.нар. „неустойка“, която в случая има чисто
възнаградителна функция, но заблуждаващо е наречена „неустойка“ за да се
оправдае изключването й от годишния процент на разходите.
Дори и хипотетично да се приеме, че страните са допускали и
възможността исканите обезпечения да се предоставят и тогава „неустойката“
да не се дължи, то това плащане отново не е неустойка по смисъла на закона,
а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда
(предсрочна изискуемост по чл. 71 от Закона за задълженията и договорите,
което е вид преустановяване на действието на договора), а напротив-
договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложения
погасителен план, но при по- висока цена, „наименувана“ като неустойка.
С оглед на изложеното, това вземане е допълнителна и гарантирана за
него икономическа облага, поради което то съставлява печалба за търговеца -
скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл е и съдебната
4
практика, която приема, че когато търговецът създава предпоставки да
получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс,
независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка“ тази
облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на
потребителя като елемент на договорната лихва .
Подобно договаряне на възнаграждението на кредитора е нищожно на
още едно основание. Съгласно чл. 21 от ЗПК, нищожна е клауза от договор за
потребителски кредит, която има за цел или за резултат заобикаляне на
изискванията на този закон. С уговорката за заплащане на допълнителна
лихва под формата на неустойка, доставчикът на кредитен ресурс е
заобиколил изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да
разпише ясно и точно размера на дължимото му възнаграждение.
По аргумент от чл. 22 ЗПК възнаградителната лихва е съществен
елемент от договорното съдържание на договорите за потребителски кредит,
на което основание недействителността на клаузата за възнаграждението на
кредитора има за правна последица нищожност на цялата кредитна сделка.
Договорната лихва е общ разход по кредита, който служи за
приложимият в кредитното правоотношение ГПР. Невярното разписване в
процесният договор на кредиторовото възнаграждение е довело до неточно и
подвеждащо обявяване на действителният размер на ГПР, с което кредиторът
е нарушил императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал. 2, т.
10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Неправилно съдът приел, че косвен нормативен регулатор на
възнаградителната лихва е нормативно установеният максимум на ГПР,
разписан в нормата иа чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогира изискванията за спазване на
добрите нрави и не следва нормативно установеният лимит на ГПР да се
счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй
като по аргумент от nap. 1, т. 1 на ДР на ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, тя
се явява само един от елементите, включени в общите разходи по кредита. С
решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС е изведено
разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи не е изключена договорна клауза, която съобразява
законово правило за максимален размер на разходите по кредита и че такава
5
договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност. Съдът е
мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че следва да се
гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с оглед на целта й
да осигури ефективна защита на потребителите трябва да се тълкува
ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи че са изключени от
нейния обхват договорни условия, които отразяват задължителни законови
или подзаконови разпоредби. От това решение е видно, че според СЕС
нормативно установеният максимум на ГПР, регламентиран в национално
законодателство на държава членка не е равнозначно на a priori гарантирана
защита на потребителя от неравноправни клаузи. Това разрешение следва да
се приложи по аналогия и при извършване на преценка за съответствието на
клаузата за договорната лихва с принципите на добросъвестността и
справедливостта при участие в облигационните отношения.
Един от основните аргументи на първоинстанционния съд е, че не е
налице нарушение на добрите нрави е, че кредиторът за разлика от банките не
набира средства от влогове, поради което вземането му е рисково. Този извод
на първостепенният съд противоречи на целите на Директива 2008/48. В
съображение 9 от Директивата е разписано, че тя има двойна цел- да осигури
високо и равностойно равнище на потребителите и да способства за развитие
на вътрешния на Съюза пазар. В съображение 26 от Директивата е
предвидено, че „Държавите-членки следва да предприемат подходягци мерки
за насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното
правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя
кредитен пазар. Тези мерки могат да включват например предоставяне на
информация и образоване на потребителите, включително предупреждения
относно рисковете от просрочените плащания и свръхзадължеността, В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредита без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин. “ Член 8 от Директивата,
транспониран в чл. 16 от ЗЗП изискват кредитодателите да оценят
кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те
установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то
6
те следва да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават
драстично цената на кредита, тъй като това повишава опасността от изпадане
на потребителите в неплатежоспособност и дори в свръхзадълженост. Да се
приеме разбиране, основано на риска, който носят кредиторите от
безотговорното си кредитиране, означава да се постановява
незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.
Критерият за „добри нрави“ следва да се определя не спрямо конкретен
субект или група от субекти, а от изискванията на справедливостта и морала.
При определяне на справедливия размер на възнаградителната лихва следва
да се отчетат срока за предоставяне на заемния капитал, поетият риск от
невъзстановяването му в патримониума на кредитора и оттук дали кредитът е
обезпечен или не е и добросъвестната ставка на печалба, т.е. да се прецени
каква е нормата на печалба, която да не води до неоснователното обогатяване
на заемодателя. Толкова висока лихва като процесната не е типична дори за
дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, когато рискът на
кредитодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси.
Следвало да се има предвид, че противно на становището на
първоинстанционният съд, рискът при банковите институции е по -висок, тъй
като те предоставят в собственост чужди средства, привлечени чрез
влогонабиране от техните депозанти и за тях са предвидени тежки санкции
при невъзстановяване на привличените средства, докато фирмите по чл. 3 а
ЗКИ рискуват собствени средства, поради което при тях рискът е в по-ниска
степен.
С оглед на всичко изложено, уговорената в процесният договор
възнаградителна лихва нарушавала добрите нрави, тъй като с нея се създава
явна нееквивалентност на насрещните престации и с нея кредиторът е
злоупотребил с по-слабата в правоотношението страна, възползвайки се от
нуждата й от материални средства. Практиката на ВКС, на която сме се
позовали в исковата молба, съгласно която е налице противоречие с добрите
нрави, когато възнаградителната лихва надвишава два пъти размера на
законната лихва при обезпечените кредити и три пъти размера на законната
лихва — при необезпечените кредити е приложима и в настоящият случай,
тъй като нормата на чл. 19, ал. 3 ЗПК регламентира максимум на ГПР, в който
лихвата е само един от елементите и правилото за ГПР не следва да се
прилага спрямо лихвата, тъй като прагът на ГПР не е равнозначен на
7
гарантирана защита на потребителите. Неприложимо е правилото на чл. 46
ЗНА, тъй като възнаградителната лихва се различава съществено от ГПР,
който е с много по-широк обхват, поради което правилата за формиране на
ГПР са неприложими по аналогия.ЗПК и ЗЗД регламентират различни
обществени отношения, на което основание ЗЗД се прилага субсидиарно за
неуредените в ЗПК случаи.
Неправилен бил и изводът на първостепенният съд, че не е нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Първостепенният съд е мотивирал извода си за законосъобразност на
уговорките относно дължимата лихва с аргумента, че възнаградителната
лихва е уговорена във фиксиран размер, поради което законът не поставя
изискване на потребителя да бъде предоставян погасителен план. С исковата
молба ние сме въвели съвсем различен довод - че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9
от ЗПК изисква в договора за кредит да се разпишат условията за прилагане
на дължимата лихва и че макар да няма легална дефиниция на понятието
„условия за прилагане“ на лихвения процент по кредита, от граматическото и
логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба
на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по
чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени
договорът за потребителски кредит е недействителен, се налага изводът, че
под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително
разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора
предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става
ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за
възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху
остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от
длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните
начин. Нормата на т. 4 § 1 от ДР на ЗПК дефинира единствено какво означава
по смисъла на ЗПК "лихвен процент по кредита", но не и условията за
неговото прилагане, защото тези условия несъмнено могат да бъдат различни
според волята на страните, съгл. чл. 9 от ЗЗД,
В конкретният случай била налице неяснота при какви условия се
прилага уговорения лихвен процент — дали дължимите вноски са анюитетни
или е договорена намаляваща главница - т.е. вноски тип „рата“, т.е. липсва
8
уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент. По този
начин не става ясно как се разпределя лихвеният процент във времето - върху
цялата дължима главница или върху остатъчната главница. Също така в
договора не е отбелязано какъв е общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита,
за да може да се прецени при какви условия е приложен лихвеният процент и
дали същият отговаря на посочения от кредитора фиксиран размер. Това
нарушение на закона съгласно изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК води до
нищожност на договора за кредит.
Незаконосъобразен бил и правният извод на съда, че кредиторът не е
допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 20 от ЗПК
След въвеждането през 2014г. на новелата на ал. 4 на чл. 19 ЗПК, която
регламентира, че ГПР по кредитите не следва да надхвърлят пет пъти размера
на законната лихва, повечето състави на Окръжни съдилища приемат, че са
недействителни кредитни правоотношения, възникнали след измененията от
2014г. на основание на противоречието на договорената лихва с изискванията
на справедливостта и морала. Неправилно съдът приема, че е ноторен фактът,
че всички фирми за бързи кредити уговарят в общите си условия правото на
отказ на потребителите. Без общите условия да са събрани като доказателство
по делото, в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът
необосновано е приел, че кредиторът е разписал в съответствие с нормата на
чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК императивно изискуемото съдържание на правото
на отказ на ищеца от сключения договор. Поддържаме и всички изложени с
исковата молба аргументи:
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК поставя изискване потребителят
да бъде информиран не по какъвто и да е начин, а правото му на отказ от
договора и условията, при които то може да се случи, да бъдат задължителна
част от договорното съдържание. Законодателят е подчертал важността на
тази защита посредством уреждането на тежки последици, които кредиторът
ще понесе при нарушаването й - съгласно чл. 22 ЗПК, нарушаване изисквания
на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК води до недействителност на договора. Поради
това, уредбата в несъбраните като доказателство по делото Общи условия на
правото на потребителя да извърши отказ не съставлява изпълнение на
предвиденото в чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК изискване за задължителното
9
съдържание на договора.
Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на
чл. 22 от ЗПК са въведени с оглед засилена защита на потребителя по
договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в
неравностойно положение, предвид характера на договора като едностранен
търговски и специфичната специализирана и сложно организирана финансова
материя. Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създават висок риск за средния
потребител да претърпи вреди поради липсата на достатъчна финансова
грамотност на потребителя да осмисли предоставената му информация, ако тя
не е предоставена на разбираем език и подходящ аналитичен вид.
Информацията относно абсолютната дневна стойност на лихвата е от
съществено значение за потребителя, тъй като той следва да има нужните
данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на
отказ. При липса на тази информация, той е изправен пред опасността да не
изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има
за него тежки негативни последици - поради неизпълнение да се погаси
правото му на отказ. Поради значимостта на тази информация за защита на
интересите на потребителя, законодателят е предвидил за неспазването на
изискването по чл. 11, ал. 1 т. 20 ЗПК с тежките правни последици по чл. 22
ЗПК — нищожност на цялата кредитна сделка.
Моли решението в обжалваните части да бъде отменено.
Претендира разноски. Направено е и доказателствено искане във
връзка с доводите за доказателствената стойност на заключението на експерта
, дал становище извън поставената му задача.
В срок е постъпил писмен отговор от ответника,който намира жалбата
за неоснователна.
В първоинстанционното производство била допусната съдебно-
счетоводна експертиза по искане на ищеца , като експерта извърши проверка
в счетоводството на дружеството. При тази проверка експерта е установил, че
няма данни за извършени плащания от ищеца по процесният договор за заем.
При твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва да го
установи, което включва и елементите, определящи изпълнението като точно.
Заключението, дадено от вещото лице било обективно и кореспондира
със събраните по делото доказателства.
10
С определение № 260416 от 12.08.2021г., постановено по делото, PC
Велинград изготвил проект за доклад по делото със съдържанието по чл. 146
ГПК, като изрично е указал на ищеца, че не е ангажирал доказателства за
твърденията си, че е заплатил сумите по процесният договор за кредит. В
законоустановения срок, ищецът не е представил приложените към жалбата
разписки от „Изипей“ ЕАД, въпреки че са му били дадени точни указания в
тази насока, поради което счита ,че възможността за приемане на тези
доказателства е преклудирана.
Правилно първоинстанционният съд приел, че атакувания договор за
потребителски кредит отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Несъстоятелни са доводите, че кредиторът е прилагал ГПР, различен от
посочения в договора, като въззивника се аргументира с тезата, че
неустойката е следвало да бъде включена в ГПР. Посоченото противоречи
пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Уговорената, в чл. 8 от договора,
неустойка се явява обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а
именно уговореното, в чл. 6 от договора, задължение на потребителя, в
тридневен срок от подписването на същия, да учреди обезпечение на
задълженията си измежду банкова гаранция или поръчител. Обезщетението
по дефиниция не попада в общите разходи и не може да се взема предвид при
изчисляване на ГПР. От тук следва, че неустойката по чл. 8 от договора, не
влиза в посочения размер на ГПР и не може да се приравнява на
възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между страните,
тя няма такава функция. Съгласно Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО
общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални такси.
Съгласно чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за
кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи
ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В чл.
1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4,
11
буква „а“ от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите
относно общият разход по кредита под формата на процент, изчислен
съгласно единната математическа формула, има съществено значение /в този
смисъл Определение от 16 ноември 2010 година Pohotovost С-76/10, EU:
С:2010:685, ш. 69 и 70/. В случая към момента, в който договорът е сключен,
предвидената в договора неустойка не се дължи, тъй като нейната
изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора
задължения в тридневен срок от сключване на договора.
Неоснователни били и доводите за заобикаляне на разпоредбата на чл.
19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в
действителност се явявало „калкулиране на допълнителна печалба“. В тази
връзка следва да се съобрази, че твърдението на въззивника за заобикаляне на
закона противоречат на твърденията му за нищожност на неустойката поради
противоречие с добрите нрави. Това е така, защото съгласно трайната
практика на ВКС фактическият състав на заобикаляне на закона инкорпорира
един обективен елемент - две или повече действителни съглашения, като
всяко от тях само по себе си противоречи на повелителните правила,
съдържащи се в нормативните актове, и един субективен елемент - обща
съзнавана и от двете страни по съглашенията цел за постигане на забранен от
правото резултат посредством сключването на сделките. За да е налице
заобикаляне на закона, е необходимо правно недопустимият резултат да е
постигнат с няколко действителни съглашения. Т.е. заобикаляне на закона не
може да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока са
изложените от ищцата твърдения.
Несъстоятелни били оплакванията на въззивника, че в процесният
договор кредиторът е направил подвеждащо обявяване на ГПР. С приетата по
делото експертиза било установено, че ГПР, приложим към процесния
договор за кредит, е този посочен в чл. 3.5 на договора, т.е. не е налице
твърдяното от въззивника подвеждане на потребителя при посочване на ГПР
по договора за кредит. Същевременно видно от съдържанието на
представения договор за потребителски кредит, в същия са посочени всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния
процент на разходите е дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните
12
по договора не разполагат с правна възможност за неговото определяне по
различен начин. В конкретния случай ГПР в размер на 48,4 %, изчислен по
формула, съгласно Приложение № 1, като видно от съдържанието на
процесния договор единственият разход е посоченият в договора годишен
лихвен процент.
Правилно първоинстанционният съд приел, че клаузата на
възнаградителната лихва по процесния договор за кредит е действителна:
Излагали се твърдения, че с уговорения ГЛП в размер от 40, 05 % се
нарушават добрите нрави, тъй като размерът на възнаградителна лихва,
надвишава трикратния размер на законната лихва. Соченото ограничение, а
именно трикратният размер на законната лихва, надхвърлянето на което,
според него, има за последица противоречие с добрите нрави, почива на
отменени нормативни актове, които не са приложими към дата на сключване
на договора 25.05.2020г. - Законите против лихвоимството от 31.03.1931 г., от
30.07.1933 г. и от 14.08.1946 г., както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за
лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите -
арг. от Решение Ле 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. Ле 1106/2003 г., 11 г.
а
Действително била налице съдебна практика в този смисъл, но тя била
неотносима за конкретния случай.
Несъстоятелни били твърденията на въззивника, че възнаградителната
лихва е нищожна на основание чл. 21 ЗПК. Неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение от страна на заемополучателя водело до
задължение, същият да заплати определена сума за неустойка по договора. В
случай че потребителят предостави посочените, то същият няма да заплаща
неустойка, което е изрично уговорено в чл. 6 от договора. Договорната лихва
по същността си е възнаграждението, което кредиторът получава от
отпускането на кредита на потребителя. Възнаграждението не зависи от
осъществяването на някакво условие, каквото е заплащането по неустоечната
клауза. Функцията на неустойката не е възнаграждение, което кредиторът ще
получи при усвояване на сумата по кредита от потребителя, а цели да
обезпечи вземането на кредитора при съблюдаване на икономическото
състояние на длъжника.
Несъстоятелно било твърдението на въззивника, че в договора за кредит
13
не са посочени условията за прилагане на размера на лихвения процент.
Същото е неправилно, доколкото в договора е уговорен фиксиран годишен
лихвен процент .
Нямало нарушение и на чл. 11, ал. 1, т.20 ЗПК.
Ответникът намира доказателствените искания за неоснователни ,
поради настъпила преклузия. Прави възражение за прекомерност по чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендиралото от въззивника адвокатско възнаграждение.
Съдът намира, че исканията са неоснователни, тъй като са
преклудирани. Съдът е дал изрични указания кои обстоятелства следва да
бъдат доказани и ищецът не е предприел никакви действия и не е направил
никакви искания в хода на цялото първоинстанционно производството. Не е
оспорил и заключението на експерта като без значение, че не е участвал в
производството, тъй като е редовно призован, затова
ОПРЕДЕЛИ:
Оставя без уважение доказателствените искания за приемане на
доказателствата и за назначаване на експертиза.
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
Съдът счете делото за разяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИКЛЮЧВА устните състезания.
СЪОБЩАВА на страните, че ще обяви решението си в срок до
09.03.2022 год.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 09:53
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
14