МОТИВИ по НОХД №3334/2015г. на СГС, НО, 21 състав
В съда е внесен обвинителен акт срещу подсъдимия
М.А.Д. за това, че около 22.20 часа на 15.02.2014г. в гр.С., кв.„****” на ул.„****”
пред №6 е отнел чужди движими вещи - мъжка чантичка за носене през рамо марка „Прада на стойност 14 лв., лична карта на името на С.Г.М.
без стойност и един брой контактен ключ за лек автомобил „БМВ” модел
„520 Д с ДК №******** на стойност 56 лв. - всичко на обща стойност
70 лв. от владението на С.Г.М. без негово съгласие с намерение
противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е
извършено при условията на опасен рецидив - престъпление по чл.199, ал.1, т.4 НК вр. чл.198, ал.1 НК вр. чл.29, ал.1, б.„а” НК.
В хода на съдебните прения представителят на
Софийска градска прокуратура поддържа обвинението така, както е повдигнато и
предявено с обвинителния акт. Прокурорът пледира за постановяването на
осъдителна присъда, с която да бъде ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия
Д. за извършеното от него престъпление и предлага да се наложи наказание „лишаване
от свобода” в размер между минималния и средния, предвиден в закона.
Повереникът на
частния обвинител и граждански ищец С.Г.М. - адв.С.С. пледира за осъждането на подсъдимия по внесеното
обвинение и за уважаване в цялост на предявените граждански искове като доказани.
Алтернативно сочи, че ако съдът прецени за недоказано обвинението за грабеж,
подсъдимият Д. следва да бъде осъден за причинената на частния обвинител лека телесна
повреда, като отново настоява, че според частното обвинение грабежът е доказан.
Частният обвинител и
граждански ищец С.Г.М. подкрепя изцяло становището на своя повереник.
Служебният защитник на
подсъдимия М.А.Д. - адв.А.А.
обосновава наличието на предпоставки за постановяването на оправдателна присъда
по делото поради недоказаност на обвинението.
Подсъдимият М.А.Д. дава
обяснения по обвиненията, не се признава за виновен и иска да бъде оправдан.
Съдът, след като
обсъди събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, и при условията на чл.14 и чл.18 НПК приема за установено следното:
От фактическа
страна:
Подсъдимият М.А.Д. е
роден на ***г***, българин, български гражданин, осъждан,
неженен, със средно образование,
строителен работник, ЕГН **********.
Вечерта на
15.02.2014г. подсъдимият М.А.Д. отишъл в кв.„****” на гости на свои познати -
св.В.В.И., св.К.Г.В. и И.И.П..
Около 22.00 часа на същия ден четиримата решили да купят марихуана за лична
употреба и се отправили към познат на И.И.П..***
започнали да свирят с уста и да викат името „Г.”*** по това време се намирал
св.С.Г.М. заедно със свой приятел - св.Л.М.М..
Като чули свирканията
и виковете, двамата излезли от къщата и през оградата св.М. попитал четиримата
кого търсят. Възникнал спор и св.М. и св.М. излезли през портата на улицата.
При излизането на
двамата свидетели от портата, лицето И.И.П. нападнал
св.М., като започнал да му нанася удари с юмрук по главата, а св.М. се
защитавал с ръце. Двамата започнали да се дърпат и паднали на земята. В същото
време св.М. започнал бой с подсъдимия и двамата също си нанесли удари. В боя се
намесил и св.В., а подсъдимият Д. забелязал, че И.П. и св.М. са на земята и
отишъл към двамата, като се озовал зад гърба на св.М. и с ръце започнал да
стиска врата му и да го рита с крак по краката.
В този момент И.П. се
отскубнал от св.М. и започнал да се отдалечава, след него побягнали и св.В. и
подсъдимия Д., а св.И. също започнал бяга, но в друга посока.
При ставането си от
земята св.М. установил, че при падането и борбата му е взета носената от него мъжка
чантичка за носене през рамо марка „Прада (на стойност 14 лв.), в която
били неговата лична карта и контактен ключ за лек автомобил „БМВ” модел
„520 Д с ДК №****** (на стойност 56 лв.). Чантичката била отнесена от
някой от четиримата нападатели.
По-късно св.М.
потърсил медицинска помощ и при прегледа било установено, че в резултат на
упражненото от И.И.П. и подсъдимия М.А.Д. насилие са
му причинени кръвонасядане в дясната челна област на главата, оток в същата
област, болки в лявата долночелюстна става, охлузване в лявата поясна област,
охлузване на дясното коляно, охлузвания на дясната подбедрица, охлузване на
лявото коляно, охлузване на лявата подбедрица, които са му причинили болка и
страдание.
По делото подсъдимият
М.А.Д. е бил задържан под стража от 19.02.2014г. до 14.08.2014г., след което е
търпял мярка за неотклонение „домашен арест” от 14.08.2014г. до 07.11.2014г.
По доказателствата:
Изложената фактическа
обстановка съдът приема за установена въз основа на обяснения на обяснения на
подсъдимия М.А.Д., показанията на свидетелите Г.С.Б. (дадени в съдебно
заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.4 вр. ал.1, т.2 НПК), Д.П.Д.
(дадени в съдебно заседание и прочетени по реда на чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.2 НПК), В.В.И. (дадени в съдебно заседание и прочетени
по реда на чл.281, ал.5 вр. ал.1, т.1 НПК), К.Г.В., С.Г.М. и Л.М.М., въз основа на приетите по делото заключения на
съдебно-оценителната експертиза (л.131-л.132 от досъдебното производство) и
съдебно-медицинската експертиза (л.150-л.152 от ДП), както и от писмените
доказателства и доказателствени средства - заповед за задържане на св.И. (л.3
от досъдебното производство), свидетелство за регистрация на лек автомобил
(л.11 от досъдебното производство), протокол за оглед (л.16-л.17 от досъдебното
производство), съдебномедицинско удостоверение (л.27 от досъдебното
производство), протокол за разпознаване с фотоалбум (л.36-л.37 от досъдебното
производство), протокол за разпознаване с фотоалбум (л.39-л.40 от досъдебното
производство), заповед за задържане на подсъдимия Д. (л.42 от досъдебното
производство), протокол за разпознаване с фотоалбум (л.48-л.49 от досъдебното
производство), справка за съдимост на подсъдимия Д. (л.63-л.66 от досъдебното
производство), определение на СГС (л.71-л.75 от досъдебното производство),
справка за съдимост на подсъдимия Д. (л.77-л.82 от досъдебното производство),
определение СГС (л.96-л.99 от досъдебното производство), определение САС
(л.100-л.102 от досъдебното производство), определение СГС (л.112-л.116 от досъдебното
производство), определение САС (л.117-л.120 от досъдебното производство),
медицинска документация за И.П. (л.145-л.147 от досъдебното производство),
определение СГС (л.155-л.159 от досъдебното производство), справка за съдимост
на подсъдимия Д. с препис от бюлетините за съдимост (л.13-л.22 от съдебното
производство), писмо №И-12483/09.10.2015г. на ГД „ИН” (л.24-л.25 от
съдебното производство) и писмо №И-34176/01.10.2015г. на НСлС (л.27 от
съдебното производство).
По делото на досъдебното
производство са разпитани още свидетели и са изготвени и други експертизи,
които обаче касаят разследването, свързано с нанесения през нощта на
15.02.2014г. срещу 16.02.2014г. побой над И.И.П.,
което е отделено с Постановление на СГП от 20.05.2015г. (л.7-л.9 от НОХД
№2020/2015г. на СГС, НО, 21 състав) и не са пряко относими към предмета на
доказване, очертан с внесения в съда обвинителен акт. По тази причина съдът
прие, че не следва да допуска и разпитва тези свидетели в настоящето съдебно
производство, а направените за експертизите разноски ще следва да се възложат
върху съответните извършители на побоя над И.И.П.,
когато и ако бъдат открити и осъдени.
В доказателствената
съвкупност като цяло са налице противоречия единствено по отношение на
обстоятелството кое е лицето, което е взело чантичката на св.М..
За останалите
обстоятелства е налице еднопосочност на събраните доказателства, като
възникването на спречкването и последвалия побой се установяват както от показанията
на пострадалия св.М. и неговия приятел - св.М., така и от обясненията на
подсъдимия, показанията на св.В. и св.И., а и от показанията на полицейските
служители св.Б. и св.Д. за задържането на св.И.. Действително подсъдимият
твърди, че началото на побоя е сложено от св.М., който „скочил” на бой на
лицето И.И.П., но обстоятелството, че първи боят е
започнал П. се установява както от св.М. и св.М., така и от св.В. и св.И. (в
показанията от 16.02.2014г., дадени непосредствено след инцидента и приобщени
по реда на чл.281, ал.5 НПК този свидетел изрично заявява „”И. тръгна към брата
на Г. и го удари с юмрук в лицето” - л.13 от ДП). Очевидно е, че в бързо
развилата се ситуация, съпроводена първоначално с размяна на реплики,
подсъдимият Д. е възприел излизането на св.М. от вратата на двора като
„скачане” на бой, но това не променя обстоятелството, че пръв удари е започнал
да нанася лицето И.И.П..
По отношение на
посоченото основно противоречие - кой е взел инкриминираните вещи, съдът
намира, че това обстоятелство остава неустановено по изисквания от закона
несъмнен начин, за да може да се приеме, че това отнемане е извършено от
конкретно лице.
Подсъдимият Д. в
дадените обяснения категорично отрича да е вземал чантичката на св.М.. Неговите
обяснения при всички положения следва да се разглеждат в тяхната двойствена
природа - източник на факти и основно средство за защита. Отчитайки изложеното
от подсъдимия Д., който не отрича по никакъв начин участието си в побоя, като
описва по идентичен начин със свидетелите по делото времето, мястото, начина и
своето участие в размяната на удари, включително по св.М., съдът намира, че
подсъдимият възпроизвежда достоверно своите възприятия за станалото. По тази
причина обясненията на подсъдимия не следва да се изключват отнапред като
източник на доказателства и трябва да се съпоставят с останалите
доказателствени източници.
Св.М. пред съда сочи
подсъдимия като лицето, което е издърпало чантичката на св.М., като в тази
насока неговите показания са последователни и на досъдебното производство (с
изключение на първия разпит на този свидетел от 15.02.2014г., когато не е
сигурен относно извършителя и изказва предположения). В същото време в своите
показания пред съда първоначално твърди, че „момчетата дръпнаха чантата и се
разбягаха” - л.198 от делото и едва след това конкретизира, че това е бил
подсъдимия. С оглед на обстоятелствата, положението на подсъдимия, св.М. и
лицето П., както и на обстоятелството, че в същото време св.М. се е биел със
св.В., който последен от групата нападатели е напуснал местопроизшествието, не
може да се изключи, че посоченото уточнение на св.М. е повлияно от последвалите
събития и обвиняването на подсъдимия за извършването на деянието.
В същото време св.М.
по никакъв начин не може да посочи, кой е взел неговата чантичка от рамото му,
като показанията на този свидетел изключително добросъвестно и последователно
възпроизвеждат неговите възприятия, мястото му преди и по време на боя, като
съвпадат с обясненията на подсъдимия за развитието на ситуацията.
Св.В. и св.И. също не
сочат подсъдимия като извършител на престъплението, като св.И. в своите
показания изрично сочи, че не знае кой е взел чантичката и после я е донесъл на
срещата на четиримата.
Съдът по никакъв
начин не може да пренебрегне обстоятелството, че непосредствено след инцидента,
при намесата на полицейските служители св.Б. и св.Д. и задържането на св.И. в
близост до местопроизшествието, и св.М., и св.М., които са отишли до полицаите
с автомобила на св.М., са били напълно категорични, че именно задържания св.И.
е взел чантичката на св.М. (показания на св.Б. - л.4, гърба от ДП - приобщени
по реда на чл.281, ал.4 НПК). Дори в този начален момент след престъплението
двамата свидетели да са били афектирани и неточни, това не отнема значението на
посочването на св.И. като лицето, отнело чантичката, тъй като отново внася
несигурност по отношение на авторството на престъплението.
Като цяло съдът
намира, че в динамичната обстановка на размяна на реплики, размяна на удари
между пет лица в различни конфигурации, относително слабата осветеност от
уличното осветление, наличието на спряла на мястото лека кола, около която св.М.
е бил повален от лицето И.И.П. и подсъдимия Д., почти
еднаквото описание на нападателите (единствено св.И. се е отличавал поради
своята по-слаба физика и по-нисък ръст), не може да се приеме за несъмнено
установено, че действието по издърпване на чантичката от рамото на падналия на
земята св.М. е извършено от подсъдимия, както и не може да приеме, че
издърпването на чантичката е било предварително планирано и е налице общност на
умисъл за грабеж, а не ексцес от страна на някое от лицата, участвали в
размяната на удари.
По отношение на резултата
от нанесения на св.М. побой съдът изцяло се съобразява със заключението на
приетата по делото без възражения от страните съдебно-медицинска експертиза,
която се основава на извършеното освидетелстване на св.М. на следващия ден след
побоя, както и на показанията на св.М. и на св.М., които съвпадат с изводите на
експертизата.
По посочените
съображения съдът приема изложената фактическа обстановка и намира, че на тази
фактическа основа трябва да прави изводите относно приложимото право.
От правна
страна:
При изложената по-горе фактическа обстановка
съдът намира, че подсъдимият М.А.Д. е осъществил от обективна и от субективна
страна състава на престъплението по чл.130, ал.2 НК, като на основание
чл.304 НПК следва да бъде оправдан по внесеното в съда обвинение за извършено
престъпление по чл.199, ал.1, т.4 НК вр. чл.198, ал.1 НК вр. чл.29, ал.1, б.„а“ НК.
От обективна страна - около
22.00 часа на 15.02.2014г. в гр.С., кв.“****, ул.“****“ пред №6
подсъдимият М.А.Д. е нанесъл лека телесна повреда на С.Г.М., изразяваща се в
болка и страдание без разстройство на здравето, като го хванал с ръце за врата
и му нанесъл удари по тялото и по краката.
Причинените
на св.С.Г.М. телесни увреждания, изразяващи се в кръвонасядане в дясната челна област на главата, оток в същата област,
болки в лявата долночелюстна става, охлузване в лявата поясна област, охлузване
на дясното коляно, охлузвания на дясната подбедрица, охлузване на лявото
коляно, охлузване на лявата подбедрица са му причинили болка и страдание, което
следва да се квалифицира като лека телесна повреда по смисъла на чл.130, ал.2 НК. Част от телесните увреждания са нанесени на св.М. в резултат на действия на
трето лице - И.И.П., но в случая, тъй като не може да
се разграничат ударите, нанесени от това лице и от подсъдимия М. и съобразно
принципите, изведени в т.6, ал.2 от ППВС №2/1957г. (изм. и доп. с ППВС
№7/1987г.) и в т.17 и т.18 от ППВС №3/1979г. подсъдимият Д. следва да носи
отговорност за цялостното увреждане на телесния интегритет на св.М..
От субективна страна
подсъдимият М.А.Д. е действал виновно, с пряк умисъл, като е съзнавал
общественоопасния характер на своето деяние, предвиждал е общественоопасните му
последици и е искал настъпването на тези последици, като в конкретната ситуация
подсъдимият е имал възможността добре да прецени, че като нанася удари и държи
с ръце за врата св.М., ще му причини болка и страдание, като съзнанието на
подсъдимия не е включвало единствено точния вид на причинената телесна повреда,
поради което умисълът се явява неопределен пряк умисъл.
Съдът намери, че
съгласно разпоредбата на чл.303, ал.2 НПК обвинението срещу подсъдимия Д. да е
извършил грабеж на чантичката на св.М. с намиращите се в нея вещи, при
съответните квалифициращи обстоятелства, не е доказано по несъмнен начин и на
основание чл.304 НПК подсъдимият Д. трябва да бъде оправдан по това обвинение.
В тази насока са изложени подробни съждения при обсъждането на фактическата
обстановка и доказателствата.
При това положение
съдът прие, че следва да измени с присъдата обвинението срещу подсъдимия М.А.Д.
в съответствие с правомощието, установено в чл.287, ал.5 НПК и изявлението на
повереника на частния обвинител, който действа от името на пострадалия частен
обвинител М., доколкото не е самостоятелна страна в наказателния процес.
Обстоятелствената
част на обвинителния акт съдържа в себе си описание на действията на подсъдимия
Д. и на телесното увреждане на пострадалия М., като това описание съставлява
елемент от твърденията за наличие на състав на престъплението грабеж в
изпълнителната форма употреба на сила по отношение личността на пострадалия С.Г.М..
Наказателното
производство е образувано на следващия ден след нанасянето на побой над св.М. -
преди изтичането на срока по чл.81, ал.3 НПК.
Св.С.Г.М. е
конституиран като частен обвинител в процеса и неговия повереник, макар и да
поддържа основното обвинение срещу подсъдимия за извършен грабеж, алтернативно
прави и искане по смисъла на чл.287, ал.5 НПК, като по този начин, независимо
от обстоятелството, че според чл.161, ал.2 НПК леката телесна повреда по
чл.130, ал.2 НПК е престъпление от частен характер и се преследва по тъжба на
пострадалия, съдът има установена от закона възможност да се произнесе и да
осъди подсъдимия за това по-леко престъпление, преследвано по тъжба на
пострадалия.
В случая не може да
намери приложение институтът на реторсията, установен в чл.130, ал.3 НК,
доколкото подсъдимият е участвал в нападението срещу пострадалия М.,
осъществено от лицето И.И.П. и съпротивата на св.М.,
вкл. чрез нанасяне на удари върху подсъдимия, осъществява признаците на
неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 НК, което изключва прилагането на
института на реторсията.
По вида и размера на наказанието:
За престъплението по чл.130, ал.2 НК законодателят
предвижда наказание „лишаване от свобода” за срок до шест месеца, или пробация,
или глоба от 100 лв. до 300 лв.
При определяне на наложеното наказание съдът
намери, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства и като наказание
следва да определи предвиденото наказание глоба в неговия максимален размер.
При определяне на наказанието съдът съобрази обстоятелството, че подсъдимият е
бил осъждан преди датата на деянието, което отегчава отговорността му, но
отчете и времето, изминало от предишните осъждания и от изтърпяването на наказанията,
през което няма данни подсъдимият да е извършвал други общественоопасни прояви.
Съдът отчете и настъпилите положителни социални промени в поведението на
подсъдимия след освобождаването му от затвора, трудовата му ангажираност,
грижата за негови близки, относително ниския интензитет на причинените телесни
увреди на пострадалия и младата възраст на подсъдимия към момента на
престъплението, като намери, че целите на наказанието, установени в чл.36 НК,
ще бъдат постигнати с наказание, което не е свързано с лишаване от свобода или
с ограничаване на правата на подсъдимия чрез пробационни мерки. По този начин
ще бъде посочено на подсъдимия укоримостта на неговата проява и ще бъде насочен
към въздържане от подобни засягания на трети лица, като в същото време ще бъде
даден на подсъдимия един последен шанс да продължи своята социална интеграция и
да живее нормален живот.
По гражданския иск:
Съдът намери, че са налице кумулативните
предпоставки, визирани в разпоредбата на чл.45 ЗЗД, за ангажиране на
гражданската отговорност на подсъдимия М.А.Д. по предявения срещу него от
страна на конституирания в качеството на граждански ищец С.Г.М. граждански иск
за обезщетение за претърпени от деянието неимуществени вреди за причинената на
пострадалия телесна повреда, за която подсъдимият е признат за виновен.
Категорично се установяват противоправното и
виновно поведение от страна на подсъдимия Д., причинените на гражданския ищец
болки и страдания и пряката причинна връзка между неимуществените вреди и
извършеното от подсъдимия деяние.
Що се касае до
размера, в който следва да бъде уважен предявеният за съвместно разглеждане в
наказателното производство граждански иск и предвид разпоредбата на чл.52 ЗЗД, установяваща
принципа на справедливост, съдът намира, че на конституирания в качеството на
граждански ищец С.Г.М. следва да бъде присъдено обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от престъплението, в размер на 2 000 лв., при
което съдът отчита времето на извършване на деянието и характера на причинените
неимуществени вреди, изразили се в създадените физически болки и страдания за
един сравнително кратък период от време. При определяне на размера на
обезщетението съдът отчете и резултатите от извършените по делото съдебномедицински
експертни изследвания на пострадалия, обективирани в заключението на приетата
съдебно-медицинска експертиза.
До пълния предявен
размер на гражданския иск от 7 000 лв. съдът прецени, че същият се
явява недоказан, поради което и гражданският иск беше отхвърлен до този размер.
Поради оправдаването
на подсъдимия М.А.Д. по обвинението да е извършил грабеж на вещи на св.М.,
предявения иск за репариране на имуществените вреди от този грабеж в размер на
70 лв. беше отхвърлен от съда като неоснователен. Не е налице една от
предпоставките на състава на чл.45 ЗЗД за ангажиране на гражданската
отговорност - подсъдимият не е автор на непозволеното увреждане и не носи
отговорност за вредите от това увреждане.
По разноските:
Съдът осъди
подсъдимия М.А.Д. на основание чл.189, ал.3 НПК да заплати направените по
делото разноски в размер на 50 лв., държавна такса в размер на 80 лв.
върху уважената част на гражданския иск на основание чл.2 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и държавна такса
в размер на 5 лв. на основание чл.11 от Тарифата за държавните такси,
които се събират от съдилищата по ГПК за служебно издаване на изпълнителен
лист.
Останалите разноски -
за сторената съдебно-оценителна експертиза се отнасят за обвинение, за което
подсъдимият Д. беше признат за невиновен и съгласно чл.189, ал.4 НПК същите
остават за сметка на държавата.
По изложените
съображения съдът постанови присъдата си.
СЪДИЯ-ДОКЛАДЧИК: