№ 760
гр. София, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Анелия Ст. Янева
Яна Борисова
при участието на секретаря Снежана П. Тодорова
като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело
№ 20221100511344 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК и по реда на чл.
274 – чл. 279 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.
С решение № 901/08.2.2022 г., постановено по гражданско дело №
26331/2021 г. на Софийския районен съд, 72 състав, съдът признава за
незаконно и отменя уволнението на К. Г. З., извършено с предизвестие от
05.3.2021 г. и заповед № 2220/05.3.2021 г. на управляващия „С. Г.С.Б.“ ЕООД;
възстановява К. Г. З., на длъжността „старши консултант - инженер
техническа поддръжка, ниво 2“, в отдел 35049 на „С. Г.С.Б.“ ЕООД; осъжда
„С. Г.С.Б.“ ЕООД да заплати на К. Г. З. на основание чл. 225, ал. 1 КТ
обезщетение за оставането му без работа за периода 08.03.2021 г. - 07.9.2021
г. в размер на 12657.87 лева в брутен размер, заедно със законната лихва
върху сумата от 12.05.2021 г. до окончателното изплащане, като отхвърля
иска по чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 12657.87 лева до 29873.40 лева като
погасен чрез съдебно прихващане с насрещно вземане на ответника за сумата
17 215.53 лева, сбор от изплатени на ищеца обезщетение за неспазено
предизвестие, обезщетение за оставане без работа и обезщетение за
1
неизползван отпуск, а за разликата над 29873.40 лева до предявените 31576.02
лева - като неоснователен. Ответникът „С. Г.С.Б.“ ЕООД е осъден на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата 2946.08 лева -
разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – по сметка на Софийски
районен съд държавна такса върху уважените искове в размер на 606.32 лева
и разноски за вещи лица в размер на 686.00 лева. На основание чл. 78, ал. 3
ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото в размер на
122,62 лева.
С определение № 17534/12.7.2022 г., постановено по гражданско дело
№ 26331/2021 г. на Софийския районен съд, 72 състав, е уважено частично
искането на ищеца по чл. 248 ГПК и решението е изменено в частта за
разноските, като вместо постановеното ищецът е осъден да заплати на
ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 64,71 лева – разноски по
делото.
На 30.3.2022 г. срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца К.
Г. З. в частта, с която е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, като е
възстановен на длъжността „старши консултант - инженер техническа
поддръжка, ниво 2“, в отдел 35049, в частта, с която е отхвърлен искът по чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата над 12657,87 лева до пълния
предявен размер от 31576,02 лева, в частта с която не е присъдена законна
лихва върху паричната претенция за периода от подаване на исковата молба –
от 29.4.2021 г. до 11.5.2021 г.
Жалбоподателят-ищец поддържа, че решението на първоинстанционния
съд в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния
закон и е необосновано. Сочи, че съдът неправилно го е възстановил на
длъжността „старши консултант - инженер техническа поддръжка, ниво 2“,
доколкото от представеното по делото допълнително споразумение от
05.12.2019 г. се установява, че заеманата преди уволнението длъжност е
„консултант - инженер техническа поддръжка, ниво 2“, на която счита, че
следва да бъде възстановен. Неправилно районният съд е определил размера
на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, като е приел, че последният пълен
отработен месец преди уволнението е януари 2021 г., а не февруари 2021 г. Не
следвало да кредитира заключението на изготвената съдебно-счетоводна
експертиза, доколкото вещото лице не е взело предвид при определяне на
2
брутното трудово възнаграждение сумите, платени на ищеца за месечен бонус
и ваучерите за храна, като последните имали постоянен характер. Неправилно
съдът е извършил прихващане на вземането по чл. 225, ал. 1 КТ с насрещни
задължения за връщане на изплатени обезщетения, доколкото то е
некомпенсируемо, като не е взел предвид и че обезщетението по чл. 224, ал. 1
КТ не подлежи на връщане дори и при отмяна на уволнението. Исковата
молба била подадена на 29.4.2021 г., поради което именно от тази дата следва
да бъде присъдена и законната лихва върху вземането по чл. 225, ал. 1 КТ, а
не от определената от съда дата – 12.5.2021 г. Предвид изложеното моли
въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в обжалваната от
него част и да постанови друго, с което да го възстанови на заемната преди
уволнението длъжност - „консултант - инженер техническа поддръжка, ниво
2“, в отдел 35049, да уважи изцяло предявения иск по чл. 225, ал. 1 КТ, като
му присъди пълния размер на претендираното обезщетение от 31576,02 лева.
Оспорва въззивната жалба на противната страна, като моли съда да я остави
без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния в
обжалваната с нея част. Претендира разноски.
На 07.3.2022 г. срещу решението е подадена въззивна жалба от
ответника „С. Г.С.Б.“ ЕООД в частта, с която са уважени исковете по чл. 344,
ал. 1, т. 1, 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, като счита решението за неправилно
поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че
неправилно съдът е приел, че ищецът се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1,
т. 3 КТ, доколкото не е уведомил работодателя, че страда от диабет – сторил е
това след като му е връчено предизвестието. Нямала правно значение
изпратената медицинска бележка, доколкото не било в установената в
дружеството –работодател форма на комуникация, като представлявала
съдържание на лична кореспонденция, която не обвързва работодателя.
Оспорва въззивната жалба на противната страна, моли съда да я остави без
уважение и да потвърди решението на първоинстанционния в обжалваната с
нея част. Претендира разноски.
На 11.8.2022 г. срещу определение № 17534/12.7.2022 г., постановено по
гражданско дело № 26331/2021 г. на Софийския районен съд, 72 състав, е
подадена и частна жалба от ответника „С. Г.С.Б.“ ЕООД. Счита, че
неправилно първоинстанционният съд е уважил възражението на ищеца по
чл. 78, ал. 5 ГПК, като е намалил възнаграждението, без да е съобразил
3
фактическата и правна сложност на делото и извършените действия по
събиране на доказателства. Ето защо моли съда да отмени определението в
обжалваната част и да му присъди адвокатско възнаграждение в пълен
размер. Претендира разноски.
Ищецът оспорва подадената частна жалба, като счита определението на
първоинстанционния съд за правилно. Моли съда да остави без уважение
жалбата и да потвърди обжалвания акт. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на обжалвания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, достигна до следните фактически и правни изводи:
По въззивните жалби:
Въззивните жалби са подадени в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирани лица и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими. По
основателността на въззивните жалби съдът намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е частично неправилно поради следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с конститутивни искове с
правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 КТ и с осъдителен иск с
правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Ищецът К. Г. З. твърди, че е бил в трудово правоотношение с ответника
„С. Г.С.Б.“ ЕООД, по силата на което и съгласно допълнително споразумение
от 05.12.2019 г. изпълнявал длъжността „консултант - инженер техническа
поддръжка, ниво 2“. Твърди, че трудовото правоотношение е прекратено
считано от 08.3.2021 г. съгласно предизвестие от 05.3.2021 г. и заповед №
2220/05.3.2021 г., връчени му на 08.3.2021 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2
КТ. Поддържа, че уволнението е незаконно, тъй като в заповедта не е
посочено ясно основанието за прекратяване, не е издадена от лице, снабдено с
4
работодателска власт, не е извършен подбор, не е спазена процедурата по чл.
333 КТ относно получаване на предварително разрешение от инспекцията по
труда и на мнение на ТЕЛК. Твърди, че в периода 08.3.2021 г. – 07.9.2021 г. е
останал без работа вследствие на незаконното уволнение. Предвид
изложеното моли съда да отмени уволнението, да го възстанови на заеманата
до уволнението длъжност, както и да осъди ответника да му заплати
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 31576,02 лева за посочения
период, заедно със законната лихва от предявяване на иска до погасяване.
По иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
В частта, с която е уважен искът за отмяна на процесното уволнение,
решението на първоинстанционния съд е правилно, поради което и
настоящият състав споделя изложените в мотивите на обжалваното решение
съображения, отнасящи се до този иск, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите на районния съд в посочената част относно
преценката на доказателства, фактическите констатации на съда и
формираните въз основа на тях правни изводи. Във връзка с доводите по
жалбата на „С. Г.С.Б.“ ЕООД следва да се добави и следното:
Проверката на законността на уволнението, съобразно принципа на
диспозитивното начало в гражданския процес, следва да бъде осъществена в
рамките на твърдените от ищеца основания за незаконност. При оспорване на
уволнение като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца
фактически основания, които /според уволненото лице/ опорочават
волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът не
може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за
незаконно по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или
погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в
исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма
служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на
уволнение или надлежното му упражняване /така решение № 23 от 02.02.2016
г. по гр. д. № 4553/ 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение,
постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Процесното трудово правоотношение е прекратено на основание чл.
328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ поради съкращаване на щата, като в исковата молба
ищецът ясно е посочил, че не е спазено изискването за закрила – към момента
5
на уволнението е страдал от захарен диабет, като преди уволнението
работодателят не е получил разрешение от Инспекцията по труда и мнение на
ТЕЛК. Съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, точки
2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 работодателят може да уволни само с
предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай
работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на
министъра на здравеопазването, а според ал. 2 на посочения законов текст в
случаите по т. 2 и 3 на предходната алинея преди уволнението се взема
мнението и на трудово-експертната лекарска комисия.
Единственият спорен въпрос пред настоящата инстанция е дали
служителят-ищец се ползва от закрилата – дали е уведомил работодателя и
какви са правните последици от това. Пред въззивната инстанция ответникът
не оспорва наличието на заболяване /което се установява и от събраните по
делото писмени доказателства - медицински документи и заключението на
СМЕ/, като последното е сред предвидените в чл. 1, ал. 1, т. 6 от Наредба № 5
от 20.02.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях,
имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда. Трайната
съдебна практика приема, че работникът/служителят губи привилегията на
закрилата по чл. 333 КТ, ако умишлено укрие от работодателя наличие на
основания за закрила. Настоящият състав на въззивения съд споделя тази
практика, но в случая тя е неприложима. За да укрие служителят
заболяването си, той трябва да е запитан от работодателя за наличието на
всяко конкретно обстоятелство, като да е декларирал неистина пред
работодателя/ да е затаил някой факт, обосноваващ закрила. В случая
работодателят, който носи тежестта, не доказва да е запитал служителя за
наличие на заболяване. Поради това е ирелевантно дали и кога служителят го
е уведомил за това. Още повече, в случая работодателят е имал и сведения и
доказателства за наличието на това заболяване. От заключението на съдебно-
техническата експертиза, прието от СРС в откритото съдебно заседание от
10.11.2021 г., се установява по категоричен, несъмнен начин, че в периода
08.12.2020 г. – 18.12.2020 г. между ищеца и Д.Д. е водена електрона
кореспонденция в социалната платформа „Вайбър“, при която ищецът е
изпратил на посоченото лице електронен файл – фотоснимка на медицинска
бележка. Изпратената до Долапчиева медицинска бележка съответства на
представената към исковата молба, като в нея е удостоверено, че ищецът
6
боледува от инсулинозависм захарен диабет. Не се спори между страните, а и
от доказателствата по делото се установява, че лицето Д.Д. е служител на
дружеството-работодател. От представеното от ответника пълномощно от
31.7.2020 г., имащо действие до 31.12.2021 г. /л. 52 от делото на СРС/ се
установява, че към декември 2021 г., когато е разменена посочената
електронна кореспонденция, това лице е било снабдено от работодателя с
представителна власт да представлява дружеството за всякакви цели в
качеството му на работодател. Ето защо и няма как да се приеме за
основателно възражението на ответника-жалбоподател, че станалото известно
на това лице обстоятелство относно заболяването на ищеца не го обвързва.
Следва да се посочи и че КТ не изисква обстоятелствата по чл. 333 КТ да се
съобщават на работодателя в някаква форма. Ето защо и начинът, по който
пълномощникът му е уведомен за наличието на такова, е без значение за
преценката на съда относно факта на узнаване.
Предвид изложеното въззивният съд намира, че към датата на
уволнението ищецът се е ползвал от предварителната закрила по чл. 333, ал. 1
и 2 КТ, която не е била преодоляна от ответника. Съгласно разпоредбата
на чл. 344, ал. 3 КТ при липса на съгласие на инспекцията по труда, съдът
отменя заповедта за уволнение само на това основание, без да разглежда
спора по същество. Ето защо и не следва да бъдат обсъждани от въззивния
съд останалите възражения за незаконност на уволнението.
Предвид изложеното решението на първоинстанционния съд следва да
бъде потвърдено в частта, с която е уважен искът за отмяна на процесното
уволнение.
По иска по чл. 344, т. 2 КТ:
Основателността на иска се обуславя от незаконността на уволнението,
до какъвто извод достигна съдът. Безспорно е, че процесното трудово
правоотношение е безсрочно. Същевременно не се събраха доказателства, от
които да се направи извод, че до устните състезания пред въззивната
инстанция трудовият договор е прекратен на друго основание. Ето защо искът
е основателен.
В случая първоинстанционният съд е приел, че последното изменение
на трудовото правоотношение между страните е с допълнителното
споразумение от 05.12.2019 г. Погрешно обаче е направил фактически
7
извод, че последната заемана от ищеца длъжност е „старши консултант -
инженер техническа поддръжка, ниво 2“, вместо действително заеманата
по споразумението от 05.12.2019 г. „консултант - инженер техническа
поддръжка, ниво 2“. Доколкото и в мотивите, и в диспозитива на
обжалвания акт е посочена длъжността „старши консултант - инженер
техническа поддръжка, ниво 2“, тази грешка не може да бъде поправена по
реда на чл. 247 ГПК. Не представлява очевидна фактическа грешка, а грешка
във възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка.
Предвид изложеното решението на първоинстанционния съд в
посочената част следва да бъде отменено, като следва да бъде постановено
друго, с което въззивникът-ищец бъде възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност - „консултант - инженер техническа поддръжка, ниво
2“.
По иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ и възражението за
прихващане:
Уважаването на иска предполага установяване незаконността на
прекратяването на трудовото правоотношение и оставането на ищеца без
работа. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
гражданския процес /чл. 154 ГПК/ ищецът следва да докаже размера на
брутното трудово възнаграждение. Такива указания са му дадени от
първоинстанционния съд с определението по чл. 312 ГПК, а с решението е
прието, че общият размер на обезщетението е определеният от вещото лице
по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза – 29873,40 лева.
Съгласно чл. 228 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне
на обезщетението, е полученото за месеца, предхождащ месеца, в който е
прекратен трудовият договор. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, в брутното трудово
възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включва
както основната работна заплата, така и допълнителните трудови
възнаграждения, които имат постоянен характер. Според заключението на
ССчЕ, неоспорено от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, последният
пълен отработен месец преди уволнението е януари 2021 г. На първо място,
ищецът не е оспорил заключението в тази му част. На второ, видно от
представения от самия ищец фиш за заплата за февруари 2021 г., в този месец
8
е ползван отпуск. Следователно и доколкото ищецът не е ангажирал други
доказателства, то обезщетението следва да се определи въз основа на
полученото за януари 2021 г,. възнаграждение. Според заключението на ССчЕ
в него се включва основна заплата от 4905,00 лева и допълнително
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, като
бонусът няма постоянен характер. От заключението на ССчЕ и разпита на
вещото лице не се установява ваучерите за храна и бонусът да имат
постоянен характер. Доколкото ищецът не е оспорил заключението и не е
ангажирал доказателства за оборването на изводите на вещото лице,
въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че размерът на
брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетението възлиза на
4963,86 лева, а размерът на обезщетението - на 29783,40 лева.
Възраженията на жалбоподателя – ищец, отнасящи се до факта, че в
заключението на ССчЕ са посочени и размери на обезщетенията в нетен
размер са ирелевантни към изводите на вещото лице относно горните факти,
поради което и не следва да бъдат обсъждани, предвид че прихващането е
извършено между активните и пасивните задълженията в брутен размер.
С оглед формираните правни изводи за частична основателност на иска
по чл. 225, ал. 1 КТ се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за
произнасяне по възражението за прихващане.
Страните не спорят, а и от писмените доказателства по делото и
заключението по ССчЕ се установява, че на ищеца са изплатени следните
обезщетения в брутен размер: по чл. 220, ал. 1 КТ – 9025,20 лева и по чл. 222,
ал. 1 КТ - 4963,86 лева – общо 13989,06 лева. Последните включват във
фактическия си състав законно уволнение. Само при законно прекратяване на
трудовия договор служителят има право да бъде обезщетен за неспазване на
срока на отправеното предизвестие и за оставане без работа по чл. 222, ал. 1
КТ. Когато уволнението бъде признато за незаконно, отпада основанието за
изплащане на тези обезщетения. Ето защо получените от ищеца обезщетения
по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ в общ размер на 13989,06 лева подлежат на
връщане. Възражението за прихващане за сумата 13989,06 лева е
основателно. Противно на възраженията на жалбоподателя-ищец забраната на
чл. 272, ал. 1 КТ се отнася само за трудовото възнаграждение и същата не
следва да се прилага по аналогия, което е безспорно в съдебната практика
9
вкл. на ВКС.
Обезщетението за неизползван отпуск се дължи независимо от
основанието за прекратяване, като плащането му към момента на
прекратяването е било с основание. Признаването на незаконността на
уволнението не се отразява върху дължимостта му /то се дължи при всяко
прекратяване – законно и незаконно/ и съответно не се явява платено на
отпаднало основание, а в случай на завръщане на незаконно уволнения
работник, за него няма да възникне правото да ползва отпуска, за който е
получил обезщетение. Възражението за съдебно прихващане с активното
вземане за сумата 3226,47лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, е неоснователно.
Предвид изложеното съдът намира, че решението на
първоинстанционния съд е частично неправилно и следва да бъде отменено в
частта, с която искът по чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за сумата над 12657,87
лева до 15884,34 лева като погасен чрез съдебно прихващане с активно
вземане в размер на 3226,47 лева, представляваща платено на ищеца
обезщетение по чл. 224 КТ, като с въззивното решение искът по чл. 225, ал. 1
КТ следва да бъде уважен за сумата над 12657,87 лева до 15884,34 лева.
Според мотивите към т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г.
по тълк. д. № 2 / 2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК съдът не се
произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на
решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу
предявения иск. Ето защо въззивният съд не следва да се произнася с
диспозитив по неоснователната претенция за връщане на платеното
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ, предмет на възражението за прихващане.
В останалата част, с която искът за сумата над 15884,34 до 29873,40
лева е отхвърлен като погасен чрез съдебно прихващане с подлежащите на
връщане обезщетения по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 КТ в общ размер на
13989,06 лева, както и с която за сумата над 29873,40 лева до 31576,02 лева
искът е отхвърлен като неоснователен, обжалваното решение е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По искането за присъждане на законна лихва:
Исковата молба е подадена по пощата на 29.4.2021 г., от която дата
искът следва да се счита предявен, тъй като разпоредбата на чл. 62, ал.
10
2 ГПК се отнася за предявяването на иска като процесуално действие, като не
е налице конкуренция, нито обвързаност между нормите на чл.125 ГПК
/отнасяща се до приложението на чл. 126 ГПК/ и чл. 62, ал.2 ГПК. Ето защо в
случая законната лихва върху уважената част от паричната претенция се
дължи от 29.4.2021 г.
С настоящото решение следва да бъде присъдена законната лихва върху
сумата над 15884,34 до 29873,40 лева от 29.4.2021 г. до погасяване на
задължението, както и законната лихва върху присъдената с решението на
СРС сума от 12675,87 лева за периода 29.4.2021 г. - 11.5.2021 г. От 12.5.2021
г, законна лихва върху тази сума в присъдена с решението на СРС.
По частната жалба:
Частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за
обжалване по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е частично основателна.
Видно от представените пред първоинстанционния съд фактура и
платежно нареждане, платеното от ответника адвокатско възнаграждение е в
размер на 6102,16 с ДДС /5085,16 без ДДС/ и е за защита и представителство
по делото. Поради липсата на друга уговорка между страните въззивният съд
приема, че възнаграждението се дължи поравно за всяка претенция – за всеки
предявен иск, като ответникът не твърди /вкл. и в частната жалба/ част от
хонорара да е платен по насрещните претенции – във връзка с релевираното
възражение за прихващане. Следователно за защита по всеки иск уговореното
и платено възнаграждение възлиза на 2034,06 лева с ДДС /6102,19:3/.
Прекомерността на възнаграждението обаче следва да се прецени за всеки иск
поотделно, а не общо /както е сторил първоинстанционният съд/. В случая по
исковете по чл. 344, т. 1 и 2 КТ на ответника не се следват разноски предвид
изхода на спора. Разноски за адвокатско възнаграждение му се следват само
съобразно неоснователната част от иска по чл. 225, ал. 1 КТ /чл. 78, ал. 3
ГПК/. Този иск е с цена 31576,02 лева, поради което минималният размер на
възнаграждението, определено по реда чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на
ВАдвС е 1891,84 лева без ДДС или 2270,21 лева с вкл. ДДС. Ето защо и
уговореното и платено по този иск възнаграждение не само не е прекомерно, а
дори е под минималния размер, поради което и възражението по чл. 78, ал. 5 е
11
неоснователно. Намалено съобразно основателната част от иска по чл. 225, ал.
1 КТ, на ответника се следват разноски за адвокат в размер на 109,68 лева.
Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено
и вместо това да бъде постановено друго, с което решението на
първоинстанционния съд да бъде изменено, като бъде отменено в частта, с
която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника са присъдени разноски за
адвокат за сумата над 109,68 лева. В останалата част, с която на практика
решението е отменено в частта за присъдените на ответника разноски за
сумата над 109,68 до присъдените 122,62 лева, определението по чл. 248 ГПК
е правилно и частната жалба в тази част следва да бъде оставена без
уважение.
По разноските:
Макар решението на първоинстанционния съд да е отменено частично,
не следва да бъде отменяно и в частта за разноските, доколкото са присъдени
на ищеца съобразно отхвърлената поради неоснователност част от иска за
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ.
Доколкото обаче по сметка на СРС са присъдени разноски за държавна
такса съобразно уважената част от иска по чл. 225 ал. 1 КТ, на основание чл.
78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати за държавна такса
пред СРС още 129,06 лева /4% от 3226,42/.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на жалбоподателя-ищец следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски за въззивно обжалване на
решението. Платеното адвокатско възнаграждение е 3000 лева, Доколкото
друго не е уговорено, съдът приема, че се дължи поравно – по 1500 лева за
жалба по всеки от исковете. Жалбата е уважена в частта по иска по чл. 344 т.
2 КТ изцяло, а частично по иска за обезщетение за оставане без работа.
Намалени съобразно неоснователната част от жалбата по претенцията по чл.
225, ал. 1 ГПК, на жалбоподателя се следват разноски за адвокат в общ
размер на 1755,82 лева /1500 по жалбата срещу решението по иска по т. 2 и
255,/82 лева съобразно уважената част от жалбата срещу решението по иска
по т. 3/.
Предвид изхода на въззивното дело жалбоподателят-ответник няма
право на разноски пред възиивната инстанция. Съдът взема предвид факта, че
12
възнаграждение за адвокат е платено за въззивно обжалване на решението и
доказателството за това е представено с въззивната жалба на ответника. Т.е.
разноските не са за защита по подадената от противна страна въззивна жалба,
поради което не се следват съобразно неоснователната част от жалбата.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Софийски градски съд
следва да бъдат присъдени разноски за въззивно обжалване в общ размер на
89,53 лева /25 лева по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и 64,53 лева – по иска по
чл. 225, ал. 1 КТ/.
По разноските по частната жалба.
Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради
което в него не се носи отговорност за разноски. В него само се изменя или
допълва решението /определението/ в частта за разноските при направено от
страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови
разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор.
Изложеното е валидно и за производството по чл. 248, ал. 3 ГПК /в този
смисъл определение № 552 от 25.11.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4894/2016 г.,
IV г. о., ГК, определение № 393 от 17.09.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2845/2018 г., IV г. о., ГК, определение № 489 от 17.10.2017 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 3926/2017 г., IV г. о., ГК, определение №205 от 19.12.2018 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 4518/2018 г., І г.о , ГК/, като е изоставено разбирането, изразено в
определение № 769 от 15.12.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2696/2017 г., II т. о.,
ТК и определение № 78 от 27.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1521/2018 г., I г.
о., ГК. Ето защо на нито една от страните не се следват разноски по частната
жалба.
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от 16.2.2023 г. /съгласно чл. 315, ал.
2 вр. чл. 317 ГПК/.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 901/08.2.2022 г., постановено по гражданско
дело № 26331/2021 г. на Софийския районен съд, 72 състав, В ЧАСТТА, с
13
която възстановява К. Г. З. на длъжността „старши консултант - инженер
техническа поддръжка, ниво 2“, в отдел 35049 на „С. Г.С.Б.“ ЕООД, и В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от К. Г. З. срещу „С. Г.С.Б.“
ЕООД иск за заплащане на обезщетение за оставане без работа по чл. 225, ал.
1 КТ за периода 08.03.2021 г. - 07.9.2021 г. за сумата над 12657,87 лева до
15884,34 лева като погасен чрез съдебно прихващане с активно вземане в
размер на сумата 3226,47 лева, представляваща платено на ищеца
обезщетение по чл. 224 КТ, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ К. Г. З. , ЕГН
**********, на длъжността „консултант - инженер техническа поддръжка,
ниво 2“, в отдел 35049 на „С. Г.С.Б.“ ЕООД, ЕИК *******.
ОСЪЖДА „С. Г.С.Б.“ ЕООД , ЕИК ******* заплати на основание чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ на К. Г. З. , ЕГН ********** сумата над 12657,87 лева до
15884,34 лева, представляваща брутен размер на обезщетение по чл. 225, ал.
1 КТ за оставане без работа вследствие незаконното уволнение за периода
08.3.2021 г. – 07.9.2021 г., заедно със законната лихва от 29.4.2021 г. до
погасяване на задължението, както и законната лихва върху сумата
12657,87 лева, представляваща брутен размер на обезщетение по чл. 225, ал.
1 КТ за оставане без работа вследствие незаконното уволнение за периода
08.3.2021 г. – 07.9.2021 г., за периода 29.4.2021 г. – 11.5.2021 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 901/8.2.2022 г., постановено по
гражданско дело № 26331/2021 г. на Софийския районен съд, 72 състав, в
останалата част.
ОТМЕНЯ определение № 17534/12.7.2022 г. постановено по
гражданско дело № 26331/2021 г. на Софийския районен съд, 72 състав, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 901/08.2.2022 г.,
постановено по гражданско дело № 26331/2021 г. на Софийския районен съд,
72 състав, като го ОТМЕНЯ в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
К. Г. З. е осъден да заплати на „С. Г.С.Б.“ ЕООД сумата над 109,68 лева до
122,62 лева, представляваща разноски по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от „С. Г.С.Б.“ ЕООД частна
жалба в останалата част.
14
ОСЪЖДА „С. Г.С.Б.“ ЕООД , ЕИК ******* да заплати на К. Г. З. ,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1755,82 лева,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „С. Г.С.Б.“ ЕООД , ЕИК
******* да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 129,06 лева,
представляваща разноски за държавна такса пред първата инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „С. Г.С.Б.“ ЕООД , ЕИК
******* да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 89,53 лева,
представляваща разноски за държавна такса за въззивно обжалване.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
16.2.2023 г.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15