Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 11.12.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III
„Б” състав,
в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при
участието на секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Кристиян Трендафилов въззивно гражданско дело № 7133 по описа на СГС за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 358162 от 12.03.2018 г., постановено по гр.дело № 39080/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 113 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от З.
„Б.В.И.Г.“ срещу З. „А.“ АД обективно съединени искове с правно основание чл.
213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е прието за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 213.00 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по
застрахователна преписка, образувана при З. „Б.В.И.Г.“ по щета №
470413131325616, ведно със законната лихва върху сумата от 28.02.2017 г. до
окончателното й изплащане, както и сумата от 62.60 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
10.04.2014 г. до 28.02.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 12750/2017 г. по описа на СРС, 113 състав. С
цитираното решение е отхвърлен искът с правно основание чл. 86 ЗЗД за разликата
над уважения размер от 62.60 лв. до пълния предявен размер от 65.01 лв. и за
периода от 28.02.2014 г. до 10.04.2014 г. и ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 272.62 лв. - разноски за
първоинстанционното производство и сумата от 381.66 лв. – разноски за
заповедното производство, а ищецът е осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2.17 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника З. „А.”
АД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не извършил правилна
преценка на събраните по делото доказателства. Спорът по делото бил единствено
относно размера на обещетението, като заплатеният от ищцовото дружество ремонт
на стойност 1882.39 лв. бил завишен и не бил съобразен със средните пазарни
цени към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие. Вещото лице
по назначената авто-техническа експертиза отбелязало, че не може да каже какви
части са използвани за конкретния ремонт. По делото нямало доказателства от
какви доставчици били използваните части при изършения ремонт, поради което не
могло да се възприеме, че искът е доказан по размер. Съдът е следвало да
приложи най – справедливия критерий за определяне на обезщетението - по средни
пазарни цени от алтернативни доставчици, като в този случай дължимата сума
следвало да възлиза в размер на 1557.13 лв. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение
за двете инстанции.
Ответникът
по жалбата З. „Б.В.И.Г.“ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на другата страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно. Встъпването в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане З.ължения, срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента /чл. 213, ал. 1, изр. 3 вр. с изр. 2, пр. 2 КЗ /отм.// се обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три Г.и факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД – т.е., че вредите са причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/ наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника. Спорният въпрос по същество във въззивното производство е свързан единствено с размера на дължимото обезщетение, т.е. дали е дължима разликата между заплатеното от ищеца застрахователно обезщетение от 1907.39 лв. /в това число и ликвидационни разходи на стойност 25 лв./ и възстановените от ответното дружество 1 694.89 лв., т.е. сумата от 213 лв. Съгласно чл. 267, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ застрахователят по З.ължителна застраховка „Гражданска отговорност” отговаря за вредите, причинени на чуждо имущество, като обезщетението не може да надхвърля застрахователната сума по договора /чл. 267, ал. 3 КЗ/. Според чл. 273, ал. 2, изр. 1 КЗ /отм./ при вреди на имущество обезщетението не следва да надвишава действителната стойност на причинената вреда, а чл. 273, ал. 2, изр. 2 КЗ /отм./ препраща към Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, приета от Комисията за финансов надзор, когато се касае за вреди на МПС. Методиката е въведена с чл. 1, ал. 3 от Наредба № 24 от 08.03.2006 год. за З.ължителното застраховане по чл. 249, т. 1 и т. 2 КЗ /отм./ и за методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, издадена от КФН. Определяне на размера на обезщетенията за вреди на МПС съгласно Методиката и приложения №1-6 на Наредбата е въведено и с чл. 15, ал. 4 от Наредбата. Методиката, представляваща приложение № 1 към чл. 15, ал. 4 на Наредба № 24/08.03.2006г., съгласно чл. 2 от Методиката, се прилага от застрахователите и от Гаранционния фонд. Тя урежда взаимоотношенията между трети лица, претърпели имуществени вреди, и застрахователя, който дължи застрахователно обезщетение по З.ължителната застраховка по чл. 249, т. 1 КЗ /чл. 3, ал. 1, т. 1 от Методиката/, както и в случаите, когато друг застраховател е встъпил в правата на третото увредено лице на основание чл. 213 КЗ /чл. 3, ал. 2 от Методиката/. Изрично в Методиката /чл. 4/ е предвидено, че тя се прилага само като минимална долна граница в случаите, когато не са представени надлежни доказателства /фактури/ за извършен ремонт на МПС в сервиз /каквато е представена в случая/ и за случаите, когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. Т.е. в останалите случаи остойностяването на вредата съобразно Методиката не е задължително. При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката. При настъпване на покрито от договора застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение, съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./, да заплати на застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по правилото на чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./. Разпоредбата на чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./ предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като доказването на вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество – чл. 203, ал. 2 КЗ /отм./, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка - чл. 203, ал. 3 КЗ /В този смисъл Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 109 от 14.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 870/2010 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., ТК/. В настоящия случай е безспорно по делото, че преди образуване на исковото производство ответникът е заплатил на ищеца сумата от 1 694.89 лв., а въз основа на заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, което при преценката по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано в посочената част /отговор на поставената от ответника задача/, се установява, че стойността на ремонта, необходим за отстраняване повредите на процесния лек автомобил по средни пазарни цени към датата на настъпване на процесното ПТП с влагане на алтернативни части при ремонта възлиза на 1557.13 лв./която сума е в по-нисък размер от платеното от ответника застрахователно обезщетение/. Следователно дължимото обезщетение за причинените имуществени вреди на собственика на процесния увреден автомобил се равнява на сумата от 1 557.13 лв. – стойността на необходимите средства за отстраняване на вредите по л.а. „Сузуки Лиана“, с рег. № ***** по средни пазарни цени към датата на настъпване на процесното ПТП, а с включени ликвидационни разходи от 15 лв. възлиза в размер на 1572.13 лв. Въззивният съд приема, че заплатената от ответника сума в размер на 1 694.89 лв. е адекватна на стойността, необходима за ефективното отстраняване на вредите по л.а. „Сузуки Лиана“, с рег. № *****, причинени на увредения в резултат на настъпилото ПТП и в този смисъл представлява действителната възстановителна стойност. По делото не се твърди, а и липсват доказателства, че процесният автомобил е бил предмет на гаранционно споразумение – уговорен срок на гаранционното поддържане по-дълъг от обичайния от три години, доколкото процесният автомобил е бил на около 9 години и 3 месеца от производство към датата на ПТП, респ. че той следва да се отремонтира само с оригинални авточасти, а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца. Недопустимо е деликвентът или правният субект, който носи обезпечетилно-гаранционна отговорност за причинените от него вреди, да заплати по-високо обезщетение от действително причинения вредоносен резултат – арг. чл. 208, ал. 3 КЗ. В този смисъл и доколкото ответникът е заплатил доброволно на ищеца преди процеса сума /1 694.89 лв./, която е в по-голям размер от средната пазарна стойност на ремонта /1572.13 лв./, въззивният съд счита, че предявените претенции се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не
съвпадат, решението на първоинстанционния съд следва да се отмени, а
предявените искове – да бъдат отхвърлени.
По отношение на разноските:При този изход на спора ответникът по жалбата няма право на разноски, а на жалбоподателя следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 273 от ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, своевременно поисканите разноски за производството пред двете инстанции в общ размер на сумата от 372.83 лв., от които 125 лв. за въззивното производство /25 лв. заплатена държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение/, а за първоинстанционното производство в размер на 247.83 лв. съразмерно на отхвърлената част на исковете /150 лв. юрисконсултско възнаграждение и 100 лв. депозит за експертиза/.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и с оглед на цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран Софийският градски съд, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 358162 от 12.03.2018 г., постановено по гр.дело № 39080/2017 г. по описа на СРС, ГО, 113 състав, в частта, с която са уважени предявените искове, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от ЗАД „Б.В.И.Г.“, ЕИК *****, срещу ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, обективно съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 213 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско на МПС“ по образуваната при ищеца преписка по щета № 470413131325616 за настъпило на 13.10.2013 г. в гр. София, на каръстовището на ул. „Бяла черква“ и бул. „П.Тодоров“ пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.02.2014 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 62.60 лв., представляваща обезщетение за забава от 28.02.2014 г. до 28.02.2017 г. ОСЪЖДА ЗАД „Б.В.И.Г.“, ЕИК *****, да заплати на ЗАД „А.“ АД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, сумата в общ размер на 372.83 лв., от които 125 лв. за въззивното производство и 247.83 лв. за първоинстанционното производство. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/