Р Е Ш Е Н И Е
№
ІV – 29 28.04.2021 г.
град Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, четвърти въззивен състав
На пети
април, две хиляди двадесет и първа година,
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА МИХОВА
мл.с.
ДЕТЕЛИНА ДИМОВА
Секретар ВАНЯ ДИМИТРОВА
Прокурор
като разгледа
докладваното от съдията ПЕНЕВА
въззивно гражданско
дело номер 333 по описа за 2021 година
Производството
по делото е образувано
по повод въззивна жалба на К.К.Д. *** – ответник по иска, чрез процесуален
представител адв. Димитрова, срещу Решение №260956/30.12.2020г., постановено от
Районен съд Бургас по гр.д.№4672 по описа на съда за 2019г., в частта, с което
е прието за установено по отношение на въззивника, че ищецът Д.Н.Т., е собственик на 850/ 1551 кв.м идеални
части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на село Габър, община
Созопол, област Бургас, с адрес ***, ведно
с изградените в имота сграда с идентификатор *** с площ от 70 кв.м, на два
етажа, с предназначение жилищна сграда - еднофамилна и сграда с идентификатор ***
с площ 109 кв.м, етаж един, с предназначение селскостопанска сграда; въззивникът
е осъден да предаде на Д.Н.Т.
владението на собствените му 850/ 1551 кв.м идеални части от поземлен
имот с идентификатор *** по КККР на село Габър, община Созопол, област Бургас, ведно
с изградените в имота жилищна сграда с идентификатор *** и селскостопанска
сграда с идентификатор ***.
Въззивникът
изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с
постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде отхвърлен. Според
въззивника, претенцията е заявена за установяване на право на собственост и
предаване владението върху реална част от поземлен имот – бивш УПИ VIII-149 в кв.17, с площ 850 кв.м., ведно с изградените в нея сгради, а съдът е
установил права и постановил предаване на владението върху идеална част,
какъвто иск не е бил предявен. За да постанови това, съдът се е основал на
нотариален акт №45/25.03.11г., в който имотът е описан в реални граници, а не в
идеални части. Така съдът не е зачел нормата на чл.200 ЗУТ и забраната за
придобиване на реални части на поземлени имоти в границите на населените места.
Излагат се съображения във връзка с тълкуване на нормата на §6, ал.5 ПРЗУТ,
като се извършва анализ на понятието „приложен план“, правото на обезщетяване
по чл.110 ЗТСУ, за да се изрази несъгласие с извода на съда, че само имащия
право на обезщетение може да се позове на нарушаването му. Съображения се
излагат и досежно изводите на съда, основани на §16, ал.1 ПР ЗУТ, досежно двете
постройки, предмет на иска , като се излагат съображения и досежно техния
статут.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК,
въззиваемият – ищец Д.Н.Т. представя писмен отговор чрез адв. Станева.
В него излага съображения за потвърждаване на обжалваното решение. Оспорват
твърденията на въззивника, досежно заявената претенция – същата е за предаване
на ид.ч. от поземления имот, съгласно документа за собственост. При анализ на
регулационния статут на имота и съдържанието на договора, излагат съображения,
в подкрепа изводите на съда за ясен предмет и воля на страните по него.
Аргументи се развиват и по отношение нормата на §6, ал.5 ПР ЗУТ и съдебна
практика, както и по отношение статута на сградите, с позоваване на съдебна
практика.
Бургаският
окръжен съд, след като обсъди твърденията на страните и събраните за
установяването им писмени и гласни доказателства и доказателствени средства и
извършените съдебно – технически експертизи в първоинстанционното производство
намира, че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и
обстоятелства, досежно правото на собственост на ищеца върху недвижим имот в
с.Габър, Община Созопол, представляващ 850/1551 кв.м
идеални части от УПИ VII – 225, кв.10,
идентичен с пар.VIII-149 в кв.17 по недействащия план на селото, съставляващ поземлен имот с идентификатор *** по КККР на село Габър, ведно с изградените в имота сграда с
идентификатор *** с площ от 70 кв.м, на два етажа, с предназначение жилищна
сграда - еднофамилна и сграда с идентификатор *** с площ 109 кв.м, етаж един, с
предназначение селскостопанска сграда; установена е хронологията при
индивидуализацията на имота съобразно действалите и действащи регулационни и
кадастрални планове; характеристиките на постройките, чиято ревандикация се
претендира, поради което и на осн. чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към
мотивите на първоинстанционното решение в тази им част.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на осн.
чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. След
като взе пред вид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира, че същото е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Мотивите на първоинстанционния съд и в тази им част въззивната инстанция
споделя на осн. чл.272 ГПК.
Въззивната
инстанция намира за неоснователно оплакването на ответника, изложено във
въззивната жалба, че решението е постановено „свръх – петитум“: в исковата
молба се претендира установяване собствеността на ищеца върху 850/1550 кв.м.
ид.ч. от УПИ VII – 225, кв.10, идентичен с пар.VIII-149 в кв.17 по
недействащия план на селото и се претендира предаване на владението. Така имотът
е описан в нотариален акт №45/25.03.2011г., с който ищецът е придобил правото
на собственост. С молба – уточнение от 25.06.2019г. е заявено, че се
претендират 850 кв.м. ид.ч. от дворно място, на площ 1550 кв.м. След
установяване по делото, че за населеното място има действаща кадастрална карта,
имотът е индивидуализиран и съобразно нея – с идентификационен номер, но отново
е направено искане за предаване на 850 кв.м. ид.ч. от имота. Ето защо
въззивната инстанция намира, че искът е предявен за установяване на права и
предаване на владение върху 850/1550 кв.м. ид.ч. от дворното място; със
съдебното решение е дадена защита съобразно поисканото.
Досежно
възраженията на ответника, че планът, с който към процесния имот са придадени
части, за които не е заплатено обезщетение, поради което регулацията на е
приложена, следва да се каже: на първо място, по делото няма данни да е
предвидено заплащане на обезщетение; на второ място, след изтичане на сроковете
по §6, ал.2 и 4 ПР на ЗУТ, отпада отчуждителното действие на регулацията и
собственикът на парцела вече не е собственик на придадените към този парцел
части от съседни имоти. Но в случай разпоредителната сделка е извършена само по
отношение на притежаваните от праводателя на ищеца части от дворното място, а
не по отношение на цялото – 1550 кв.м.; на последно място, въззивната инстанция
споделя изводите на първоинстанционния съд, че правен интерес да възрази че не
е заплатено обезщетението има носителят на правото на обезщетение. Тук за
пълнота следва да се каже, че самият ответник е лицето, което би следвало да
заплати обезщетението, към изтичане на горепосочените срокове той е бил
собственик на имота – придобил го е през 1990г. и се е разпоредил с него през
2011г. Ето защо съдът не споделя възражението, основано на неговото
бездействие.
Възражението за неоснователност на претенцията за ревандикация на
сградите, с аргумент за тяхната незаконност не се споделят от въззивната
инстанция. Съобразно §16 ПЗРЗУТ строежи, изградени до 7 април 1987 г., за
които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни
градоустройствени планове и по правилата и нормативите, действали по време на
извършването им или съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на
премахване и забрана за ползване. Те могат да бъдат предмет на прехвърлителна
сделка след представяне на удостоверение от органите, които са овластени да
одобряват съответните инвестиционни проекти, че строежите са търпими. Тук
следва да се каже, че самият ответник се е разпоредил с правото на собственост
върху тези сгради, поради което не може да се сподели възражението му, че срещу
него не може да се проведе ревандикацията им.
Въз
основа на извършения по-горе анализ, настоящата инстанция намира, че искът е
основателен. Първоинстанционното решение, с което е уважен е правилно и
законосъобразно и следва да потвърдено.
В
полза на въззиваемия следва да се присъдят съдебно деловодни разноски,
съставляващи 600 лева - адвокатско възнаграждение за въззивно производство.
С
оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №260956/30.12.2020г., постановено от Районен съд Бургас по гр.д.№4672
по описа на съда за 2019г.,
ОСЪЖДА
К.К.Д. ЕГН********** ***, ДА ЗАПЛАТИ на Д.Н.Т. ЕГН********** ***, сума, в
размер на 600 лева СЪДЕБНО – ДЕЛОВОДНИ РАЗНОСКИ.
Настоящото
решение подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в едномесечен срок
от връчване на препис от него на всяка от страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.