Р Е Ш
Е Н И
Е № 260 145
гр.
Пловдив, 20.05.2021 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито заседание на двадесет и първи април две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА
ВАНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 9/2021
год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260099 от 06.11.2020 година,
постановено по т. дело № 289/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара
Загора, е осъдено „Е.“ ООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.Ж.В., ЕГН **********, с
адрес: *** и на З.Ж.В., ЕГН **********, с
адрес: ***, като наследници на Ж. Т. В. *** и бивш съдружник в „Е.“ ООД, общо сумата 38000 лева, представляваща
разпределен дивидент за 2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва, считано
от депозиране на исковата молба -13.09.2019г. до изплащане на сумата.
Със същото
решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д.Ж.В., ЕГН **********, и З.Ж.В.,
ЕГН **********, иск за присъждане на дължим дивидент на наследодателя им Ж. Т. В.,***
и бивш съдружник в „Е.“ ООД, в общ размер на 100 000лв., представляващ част от разпределената печалба след
приемане на ГФО за 2013г., съобразно решение от 17.09.2014г. на ОСС на „Е.“
ООД.
Осъдено е „Е.“
ООД, ЕИК ..., да заплати на Д.Ж.В., ЕГН **********,
и на З.Ж.В., ЕГН **********, сумата
1588.84лв. разноски по делото, съразмерно на уважената част на исковете.
Осъдени са Д.Ж.В.,
ЕГН **********, и З.Ж.В.,ЕГН **********, да заплатят на Е.“ ООД, ЕИК ..., сумата 5 176.50лв., разноски по
делото, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
Така постановеното
решение е обжалвано с две въззивни жалби.
Ищците в първоинстанционното производство Д.Ж.В. и
З.Ж.В. са обжалвали решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от тях
иск за присъждане на дивидент, дължим на
наследодателя им Ж. Т. В. в общ размер на 100 000 лева, представляващ част
от разпределената печалба след приемане на ГФО за 2013 година, съобразно
решението на ОС на съдружниците в „Е.“ ООД, проведено на 17.09.2014 година,
както и в частта му, с която двамата жалбоподатели са осъдени да заплатят на „Е.“
ООД разноски за първоинстанционното производство в размер на 5176,50 лева.
Оплакванията са за неправилност, необоснованост, съществени нарушения на
процесуалните правила и нарушение на материалния закон. Поддържа се, че
правните изводи на съда не кореспондират със събраните по делото доказателства,
преценени в тяхната съвкупност. Според жалбоподателите извършените плащания от
18.09.2014 година, 02.10.2014 година, 17.10.2014 година и 05.11.2014 година,
всяко за сумата от по 25 000 лева,
са в изпълнение на задължението за изплащане на част от печалбата за
минали години, съгласно решение на ОСС, проведено на 12.11.2012 година, а не за
изплащане на дължимата сума от 100 000 лева като дивидент, полагащ се на
техния наследодател въз основа на
решение от 17.09.2014 година на ОСС, взето след приемане на ГФО за 2013 година. Според жалбоподателите първоинстанционинят съд не бил съобразил при
постановяване на решението си решението на ОС на съдружниците в ответното
дружество, взето на 12.11.2012 година. Този извод следвал от събраните по делото
доказателства, по-конкретно от писмените справките от НАП досежно начислените и изплатени дивиденти от
дружеството през периода 2012 -2017 година и от липсата на отбелязване в
цитираните четири платежни нареждания на основанието за плащане, поради което
не можело да се приеме, че с цитираните четири броя платежни нареждания е
изплатен дивидента на наследодателя на жалбоподателите по решението на ОС от 17.09.2014 година. Поддържа се неправилност на изводите на
първоинстанционния съд, че ищците не са ангажирали доказателства за това, че им
платено, като се твърди, че доказателствената тежест за установяване на
плащането е за ответника съобразно правилата за разпределението й. Изложени са доводи за разлика на дължимото
плащане от дружеството на основание чл. 115, т. 8 от ТЗ във връзка с чл. 19,
ал. 4 от дружествения договор, като се поддържа, че с извършените плащания на
това основание не се погасява задължението на дружеството за заплащане на
дължимия дивидент. Аргумент за това било и подаването на декларация по чл.
55 от ЗДДФЛ за изплатените по този ред
суми, а не начисляването на данък върху разпределената печалба, какъвто
според жалбоподателите се дължал на
основание ЗКПО. Твърди се също, че изводите на съда били основани на документи и
справки, съставени от самия ответник, които били изключени като доказателства
по делото с нарочно определение на съда, постановеното в проведеното по делото първо
открито съдебно заседание и без да са съобразени доказателствата за нередовно водено счетоводство в ответното
дружество. Искането е да се отмени първоинстанционното решение в обжалваната
част и в частта, с която в тежест на ищците са възложени разноски и да се
постанови ново решение по същество, с което да се уважи предявения от тях осъдителен иск за сумата от 100 000 лева
– дължим дивидент, представляващ част от разпределената печалба след приемане на ГФО за 2013 година, ведно със законната лихва от датата на
исковата молба до окончателното й изплащане, като се присъдят на ищците
направените разноски пред първата и пред въззивната инстанция съобразно списък
по чл. 80 от ГПК.
Срещу тази въззивна жалба е подаден писмен отговор
от „Е.“ ООД с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за
присъждане на разноски.
Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в
осъдителната му част за сумата от 38000 лева, представляваща разпределен
дивидент за 2014 и 2015 година ведно със законната лихва от датата на исковата
молба 13.09.2019 година до окончателното изплащане на сумата , е подадена от „Е.“ ООД. Първото оплакване е
за недопустимост на решението в тази му част като постановено по иск с
неправилно определено правно основание. Твърди се, че правното основание на
иска не е чл. 133 от ТЗ във връзка с чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН, както е
прието от съда, че първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл по
искове, с които не е сезиран и чиято правна квалификация се основа на факти и
обстоятелства, различни от изложените в исковата молба. Според жалбоподателя
ищците биха могли да предявят иск по чл. 133 от ТЗ само ако са съдружници в ответното дружество, доколкото става дума за иск за защита на
членствени права, а те не притежават такова качество. Според ответника искът е на извъндоговорно
основание и с него се претендира сума, с която ответникът неоснователно се е
обогатил за сметка на ищците. По тези съображения се иска обезсилване на
първоинстанционното решение като постановено по непредявен иск и връщане на
делото на първоинстанционния съд за разглеждане и произнасяне по иска, с който
е сезиран. При условията на евентуалност се поддържа, че решението в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно поради неправилно прилагане
на материалния закон. Твърди се, че решението в тази му част не кореспондира с
приетото по делото заключение на вещото лице, както и със счетоводните документи, предоставени от
счетоводството на ответника, че не е направена съвкупна преценка на събраните
доказателства по делото. Поддържа се, че плащанията с представените по делото и
проверени от вещото лице 19 броя РКО са такива за дивидент, а не на основание
чл. 19, ал. 4 от дружествения договор, като ищците не били оспорили
съдържанието на представените РКО и не
били установили твърденията си. Искането е за потвърждаване на решението в
обжалваната част и за присъждане на направените по делото разноски.
Срещу тази въззивна жалба е подаден писмен отговор
от Д. и З. Вълчеви с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за присъждане на разноски
съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Страните не са направили нови доказателствени
искания пред въззивната инстанция.
Съобразявайки доводите на страните в подадените
въззивни жалби и събраните по делото доказателства, съдът приема
следното:
Въззивните жалби са
процесуално допустими, подадени са от лица, имащи правен интерес да обжалват, а
именно от ищците срещу отхвърлителната
част на решението и от ответника срещу осъдителната му част. При подаването на въззивните жалби е спазен срока по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
Доводите във въззивната жалба на
„Е.“ ООД за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне по
непредявен иск, с неправилна правна квалификация, са неоснователни. Вярно е, че
двамата ищци Д. и З. Вълчеви нямат качеството на съдружници в ответното
дружество. Съгласно чл. 133 ал. 1 изречение второ от ТЗ правото на част от
печалбата съразмерно на дяловете, ако не е уговорено друго, принадлежи на
съдружниците. Доколкото обаче това
право е имуществено и е възникнало преди смъртта на съдружника, няма пречка
след неговата смърт неговите наследници да претендират, включително по исков
ред, полагащата му се част от печалбата
с твърдения, че такова право е възникнало приживе за него, но дължимите суми не
са му изплатени. Точно в такава хипотеза сме изправени по настоящото дело.
Ищците Д.В. и З.В. са наследници
по закон - деца на Ж. Т. В., починал на
23.02.2017 година. До момента на своята смърт Ж. В. е имал качеството на
съдружник в дружеството „Е.“ ООД, притежаващ 20% от капитала. Предмет на
предявения иск е полагащата се на Ж. В. част от печалбата на дружеството
съобразно решения на ОС на съдружниците,
взети приживе на наследодателя на ищците, а именно на 17.09.2014 година и на
15.10.2016 година, 15.11.2016 година и 15.12.2016 година. Имущественото право
за получаване на частта от печалбата на дружеството въз основа на цитираните
решения на ОС на съдружниците е възникнало за наследодателя на ищците и
доколкото те твърдят, че той не е получил исковите суми до своята смърт, те са
го наследили и могат да го претендират на същото основание, на което и техният
наследодател, а именно на основание чл. 133 от ТЗ и на съответните разпоредби от Закона за
наследството. В посочената от
първоинстанционния съд правна квалификация на иска освен разпоредбата на чл. 5
ал. 1 от ЗН, според която децата наследяват по равни части, е включена и разпоредбата
на чл. 9 ал 1 от ЗН. Тази разпоредба касае наследяването от съпруга на част,
равна на частта на всяко дете. Първоинстанционният съд я е посочил, тъй като
първоначално исковете са предявени както от двете деца на Ж. В., така и от
неговата съпруга А. Б. В.. А. В. е починала в хода на процеса – на 05.05.2020
година, преди постановяване на първоинстанционното решение. Нейни наследници по
закон, видно от удостоверението на стр. 353, са останалите двама ищци – Д.В. и З.В.,
с участието на които е продължило производството по делото. Посочването в
съдебното решение и на чл. 9 ал. 1 от ЗН като основание на предявения иск не се
отразява на неговата допустимост.
Точната правна квалификация на предявеният иск е чл. 133 ал. 1 изречение второ от ТЗ във връзка с чл. 5 ал.
1 от ЗН, доколкото ищците са наследници по закон – деца на починалия съдружник
в ответното дружество и в това си
качество претендират негови имуществени права на част от печалбата.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба
на „Е.“ ООД, че ставало дума за иск за неоснователно обогатяване, какъвто не
бил разгледан, поради което първоинстанционното решение било недопустимо.
Първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на
предявените искове и се е произнесъл по тях, а първонстанционното решение е допустимо.
По същество съдът намира за
неоснователни и двете въззивни жалби, с които е сезиран.
Обстоятелствата, на които се
основава отхвърлената претенция на ищците за сумата от 100 000 лева, са следните:
Твърди се в исковата молба, че на
17.09.2014 година, след приемане на ГФО за 2013 година, е проведено ОС на съдружниците в ответното
дружество и е взето решение за разпределение на неразпределената печалба за
предходни години на стойност 526315,79 лева, като правата на наследодателя
на ищците, чийто дялове са 20% от капитала на дружеството, са в размер на
105263,16 лева, от които 5263,16 лева са дължимия данък върху дивидента и
чистата сума за получаване е 100 000 лева. Според изложените в исковата
молба обстоятелства тази сума не е получена от наследодателя на ищците до
момента на неговата смърт на 23.02.2017 година, поради което те я претендират в
качеството си на негови наследници, ведно със законната лихва от датата на
исковата молба до окончателното й изплащане.
Становището на ответника „Е.“ ООД
по този иск, изразено в писмения отговор на исковата молба е за неговата неоснователност поради извършено
плащане на дивидента от 100 000
лева приживе на наследодателя.
Според ответника приживе на наследодателя на
ищците са взети три решения на ОС на съдружниците за изплащане на дивиденти.
Първото е от 12.11.2012 година и е за разпределение на част от печалбата на
обща стойност 526315,80 лева. Второто решение е от 17.09.2014 година и касае
разпределение като дивидент на част от печалбата на същата стойност – 526315,80
лева. Последните решения са три на брой
от 2016 година – 15.10.2016 година, 15.11.2016 година и 15.12.2016 година и са
за разпределение на дивиденти на обща стойност 200 000 лева.
По отношение на първото
разпределение на част от печалбата, извършено през 2012 година твърдението на ответника е, сумите са реално изплатени, начислен е данък дивидент в общ размер на
26315,79 лева и е внесен по сметка на ТД на НАП в
съответствие с чл. 65 ал. 1 и чл. 66 ал. 1 от ЗДДФЛ в срок. Сумите били
отразени по сметка 122 / неразпределена печалба/ и сметка 425 – задължение за
самоучастие. За изплатените дивиденти по чл. 73 от ЗДДФЛ за 2012 година дружеството декларирало, че е
заплатило на всеки един от съдружниците, включително на Ж. В. такива в размер на по 105263,15 лева. Тези
плащания били отразени в баланса и в ГФО на дружеството, обявени в ТР.
По отношение на процесния
дивидент в размер на 100 000 лева, дължим на Ж. В. въз основа на решението
на ОС от 17.09.2014 година, твърдението
на ответника е, че тази сума му е реално заплатена с четири броя банкови
преводи по сметката му, извършени съответно на 18.09.2014 година, 02.10.2014
година, 17.10.2014 година и 05.11.2014 година на стойност от по 25 000 лева
всеки един, с посочване в банковите бордера, че е за изплащане на
дивидент. Това според ответника се
установявало от справката –извлечение от сметката на дружеството, както и от
справката-извлечение от банковата сметка на Ж. В..
В първоинстанционното дело на
стр. 156-159 се съдържат четири броя преводни нареждания за кредитен
превод от дати 15.11.2012 година, 21.11.2012 година,
30.11.2012 година и 14.12.2012 година с
наредител „Е.“ ООД и получател Ж. Т. В. за по 25 000 лева, които според
твърденията на ответника представляват заплащане на дължимия дивидент въз
основа на решение на ОС от 12.11.2012
година.
От справката, изготвена от ТД на
НАП – П. / стр. 204 от първоинстанционното дело/ е видно, че в
подадена на 18.04.2013
година деклрация по чл. 57 и в справка
по чл. 73 от ЗДДФЛ за платени суми от „Е.“ ООД
е вписано изплащане на дивидент
на всеки един от петимата съдружници в дружеството, включително на Ж. Т. В., в
размер на по 105263,16 лева и удържан данък на всеки един от тях в размер на по
5263,16 лева.
С обсъдените по-горе доказателства се
установяват твърденията на ответника за реалното заплащане на дивидентите и
дължимите данъци върху тях за всеки един от съдружниците, включително за Ж. В.,
въз основа на решението на ОС на съдружниците от 12.11.2012 година.
На стр. 161-164 се съдържат други
четири платежни нареждания от дати 18.09.2014 година, 01.10.2014 година,
17.10.2014 година и 05.11.2014 година. Те отново са за по 25 000 лева с
наредител „Е.“ ООД и получател Ж. В. и като основание за кредитния превод е
посочено, че е за изплащане на дивидент. Първото платежно нареждане е на следващия ден след провеждане на ОС на
съдружниците на 17.09.2014година, на
чието решение за разпределяне на печалба в общ размер на 526315,80 лева се
основава претенцията на ищците за
дивидент в размер на 100 000 лева.
На стр. 222 от
първоинстанционното дело е приложени и платежно нареждане, от което се
установява, че на 30.10.2014 година „Е.“
ООД е превело по сметка на ТД на НАП – С.
З. сумата от 26315,80 лева, представляваща данък
дивидент, задължението за който е възникнало през периода от 01.08.2014 година
до 30.10.2014 година / съвпадащ по размер и период с взетото решение на ОС на
съдружниците в ответното дружество от 17.09.2014 година/.
Наличието на тези четири платежни
нареждания в периода след ОС на съдружниците от 17.09.2014 година / от
18.09.2014 година до 05.11.2014 година/
дава основание да се приеме, че дивидентът от 100 000 лева / след
приспадане на дължимия данък от 5263,16 лева/ е реално заплатен на
наследодателя на ищците, докато е бил жив, поради което искът за тази сума е неоснователен.
Реалното заплащане на суми от по 100 000 лева от ответника на наследодателя на ищците двукратно – през 2012 година и пред
2014 година с по четири платежни нареждания, обсъдени по-горе, се установява и от извлечението от
разплащателната сметка на „Е.“ ООД – стр. 215 и стр. 216 от първоинстанционното
дело, както и от извлечението от банковата сметка на Ж. Т. В. / стр. 224-227/.
Твърденията на ищците в
допълнителната искова молба, че с четирите платежни нареждания от 18.09.2014
година, 01.10.2014 година, 17.10.2014 година и 05.11.2014 година е изплатен
дължимия дивидент въз основа на решението на ОС на съдружниците, взето на
12.11.2012 година се опровергава от обсъдените по-горе доказателства,
по-конкретно от описаните четири броя платежни нареждания от 15.11.2012 година, 21.11.2012 година,
30.11.2012 година и 14.12.2012 година и извършеното деклариране по ЗДДФЛ, от
които се установява, че задължението за изплащане на дивидент въз основа на
решението от 12.11.2012 година е изпълнено от ответното дружество по отношение
на всички съдружници, включително на Ж. В., още през 2012 година и е
декларирано през месец април 2013 година .
Твърденията на ищците, че
плащанията с платежните нареждания от 15.11.2012 година, 21.11.2012 година,
30.11.2012 година и 14.12.2012 година са на задължения, възникнали по основание
и размер във връзка с разпределението на печалбата на дружеството за 2010 година и преди това не са подкрепени с доказателства. Ищците не са оспорили и не са
опровергали изложените в отговора на ответника обстоятелства за
наличие на общо пет решения за разпределение на дивиденти – от
12.11.2012 година, от 17.09.2014 година и трите решения от 2016 година, които
ще бъдат обсъдени от съда по-долу. При това положение и доколкото има платежни
нареждания за изплащане на дивиденти през 2012 година и през 2014 година, чиито
периоди и размери съвпадат с взетите решения на ОС на съдружниците, следва да
се приеме, че ответното дружество е
изпълнило задължението си за заплащане на дивидента от 100 000 лева въз основа на решението от 17.09.2014 година
приживе на наследодателя на ищците и техният иск за тази сума се явява
неоснователен.
Приетата по делото съдебно-икономическа
експертиза не дава основание за други
изводи, различни от изложените по-горе за недължимост на сумата от 100 000 лева
като дивидент въз основа на решението на
ОС на съдружниците от 17.09.2014 година.
По тези съображения съдът намира,
че въззивната жалба на Д.В. и З.В. срещу първоинстанционното решение в частта,
с която е отхвърлен предявеният от тях иск
за дивидент от 100 000 лева, дължим на наследодателя им въз основа на решение на ОС на съдружниците в ответното
дружество от 17.09.2014 година, е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Законосъобразно е
първоинстанционното решение и в осъдителната му част, с която ответникът е
осъден да заплати на двамата ищци сумата от общо 38 000 лева, представляваща дължим дивидент на техния
наследодател въз основа на три решения на ОС на съдружниците, взети съответно
на 15.10.2016 година, на 15.11.2016 година и на 15.12.2016 година, касаещи неразпределена печалба за 2014 и
2015година, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. По първите две решения наследодателят Ж. В.
съобразно притежаваната от него част от капитала на дружеството има право на
дивиденти в размер на по 9500 лева, а по третото – на 21 000 лева, или
общо на 40 000 лева. Дължимият
данък върху дивидента се дължи от
получателя му по правилата на ЗДДФЛ и се
определя върху брутната сума, посочена в
решението за определяне на дивидент съгласно чл. 38 ал. 2 от ЗДДФЛ. При това
положение чистата сума, която наследодателят на ищците Ж. В. следва да получи
като дивидент въз основа на посочените три решения на ОС на съдружниците, след
приспадане на 5% данък върху дивидента, е в размер на 38 000 лева.
От приетата съдебно-икономическа
експертиза се установява, че така определените дивиденти са осчетоводени при
ответника по дебита на сметка 122 „Неразпределена печалба от минали години“ и
по кредита на сметка 425 „Задължения за
съучастия“. Разминаването между взетите решения на ОС на съдружниците досежно
размера на дивидента / 200 000 лева/
и отразяването в ГФО за 2016 година,
според който размерът на разпределената печалба за 2014 и 2015 година е
199 000 лева, което е установено от вещото лице, няма отношение към спора
по настоящото дело. Във вътрешните отношения между ответното дружество и
неговите съдружници от значение са взетите решения на ОС, включително досежно
размера на дивидентите, на които съдружниците имат право.
От съдебно-икономическата
експертиза се установява също, че по
протоколите от 15.10.2016 година, 15.11.2016 година и 15.12.2016 година е начислен данък дивидент по партидата на Ж. В.,
същият е деклариран и внесен съгласно изискванията на ЗДДФЛ в срок, като е
спазено изискването на чл. 65 от ЗДДФЛ, според което данъкът се дължи в месеца, следващ
тримесечието на начисляване на дохода.
Разпределеният дивидент е деклариран
и в НАП в справката по чл. 73 от
ЗДДФЛ за съответната година.
Обсъдените доказателства дават
основание да се приеме, че въз основа на трите решение, взети през периода от
15.10. до 15.12.2016 година от ОС на съдружниците в ответното дружество,
наследодателят на ищците има право на дивидент в общ размер на 38 000 лева
след приспадане на дължимия данък. Основният според момент по делото е дали
тази сума е реално изплатена на Ж. В. или не е.
Твърденията на ответника са, че
сумата, с изключение на част от нея в размер на 6876 лева, е реално изплатена.
С писмения отговор на исковата молба се твърди
погасяване на това задължение на
ответника с превеждане по банков път с платежно нареждане на сумата от
20 000 лева на 03.02.2017 година по личната сметка на Ж. В..
От представените по делото
писмени доказателства – платежно нареждане, извлечение от банкова сметка, ***кспертиза
се установява, че тази сума действително е преведена на Ж. В. като дивидент. По
делото обаче е установено по категоричен начин връщането на същата сума от 20 000 лева по искане на
ответника, което е извършено от съпругата на вече починалия Ж. В. – А. Б. В. и за което е съставен ПКО от 14.03.2017 година
от „Е.“ ООД. Приходният касов ордер е приложен като доказателство по делото.
Установеният от вещото лице факт, че този ПКО не е представен за осчетоводяване
и не е осчетоводен при ответника, не е
основание да се отрече връщането на тази сума от 20 000 лева на ответника.
Управителят на ответното дружество при изслушването си по реда на чл. 176 от ГПК в открито съдебно заседание на 26.05.2020 година обяснява, че действително е поискал връщане
на сумата от 20 000 лева, преведена по банков път и че същата е върната.
Твърденията му са, че тази сума е получена от Ж. В. авансово с разходни касови
ордери и след връщането й е заприходена с приходен
касов ордер.
Т.е. фактът на връщане на
преведената по банков път сума от 20 000 лева не се оспорва от ответника,
въпреки липсата на счетоводно отразяване.
Твърденията на ответника в писмения отговор на исковата молба,
включително и при изслушването на управителя на дружеството по реда на чл. 176
от ГПК са, че изплащането на дивидента въз основа на решенията от 2016 година е
извършено в полза на Ж. В. авансово с
представените по делото разходни касови ордери. Управителят на дружеството не
отрича факта, че с тях на наследодателя на ищците са изплащани ежемесечно суми
в размер на по шест минимални работни
заплати за страната, но според него тези суми
представляват авансово плащане на дължимия дивидент с РКО и когато се гласува дивидент се приспадат, за да е изрядно
счетоводното отразяване.
Правото на съдружниците да
получават част от печалбата на дружеството съразмерно на дяловете си е уредено
както в закона – чл. 133 ал. 1 от ТЗ, така и в дружествения договор на ответното дружество –
чл. 19 ал. 1 б. „б“. Наред с правото на
част от печалбата, в чл. 19 ал. 4 от дружествения договор е предвидено, че след
навършване на нормативно определената възраст за пенсиониране, всеки съдружник
има право да се оттегли от активна дейност в дружеството, като запази участието
си в него и продължава да получава месечно по шест минимални за страната пенсии
за прослужено време и старост. Никъде в
закона и в дружествения договор не е посочено, че правото на съдружника по чл. 19 ал. 4 е за
сметка и се компенсира със сумите, които той следва да получи като дивидент /
част от печалбата/. Разпоредбите на действащия дружествен договор и изрично предвидената в
чл. 115 т. 8 от ТЗ възможност с дружествения договор да се уреждат други права
и задължения на съдружниците, което в случая е сторено с чл. 19 ал. 4, налагат
извода за съществуващи права на
съдружниците в ответното дружество, в частност на наследодателя на ищците,
както на част от печалбата, така и на шест минимални работни заплати ежемесечно при навършване на пенсионна
възраст.
Този анализ на правната уредба на
правата на съдружниците в дружеството е достатъчен за уважаване на
предявения иск за дивидент в размер на
38 000 лева, при признанията на управителя на дружеството, че заплащането
на дивидента е станало с авансово превежданите ежемесечни суми на основание чл.
19 ал. 4 от дружествения договор.
Сам по себе си фактът, че в РКО,
приложени по делото е посочено, че сумите по тях се изплащат като дивидент, не
е достатъчен да се приеме изпълнение на задължението за дивидент. На първо
място, не е вярно твърдението на ответника, че ищците не са оспорили
съдържанието на тези РКО. В допълнителната искова молба те изрично са посочили,
че сумите по тези РКО са дължимите
плащания по чл. 19 ал. 4 от дружествения договор, а не изплащане на дивидент, което
по същество представлява оспорване на съдържанието им. Освен това казаното от управителя, че плащанията на дължимите суми по
чл. 19 ал. 4 от дружествения договор представляват авансови плащания на
дивидент и се приспадат след гласуването на такъв, обяснява начина, по който са
оформяни РКО, по-конкретно посочването, че става дума за дивидент. Доколкото
обаче този начин не е в съответствие с
разпоредбите на закона и на дружествения договор, които съдът е длъжен да
приложи, следва да се приеме, че с изплащаните суми с РКО не са погасявани
задължения на ответното дружество за дивидент.
Твърденията на ответника, че със
сумите по представените РКО са погасявани задължения за дивидент съгласно
решенията на ОС от 2016 година не се подкрепят и от счетоводните отразявания, данни за които се
съдържат в приетата по делото съдебно-икономическа експертиза.
Видно е от заключението на вещото
лице, че РКО – 22 на брой / стр. 165-186/ са на обща стойност 22086 лева и са
издадени през периода от 30.03.2014 година до 31.01.2017 година, като всеки от
тях е на стойност 900 -927 лева / приблизително шест минимални работни заплати
за страната според вещото лице/. Само
първият РКО от 30.03.2014 година е на стойност 2700 лева. От всички ордери са осчетоводени само три –
тези от 28.10.2016 година, 30.11.2016 година и 30.12.2016 година на стойност от
по 927 лева / или общо 2781 лева/, а останалите 19 РКО на обща стойност 19305
лева не са осчетоводени. Вещото лице е
установило, че на 15.10.2016 година е осчетоводен мемориален ордер за сумата от
8343 лева по дебита на сметка „Подотчетни
лица“ и кредита на сметка 501 „Каса“.
Тези счетоводни данни, съпоставени с останалите доказателства и с разпоредбите
на закона и дружествения договор, обсъдени по-горе, не дават основание да се
приеме извършено от ответника плащане за дивидент. Дори сумата от 2781 година
по трите РКО от октомври, ноември и декември 2016 година не може да се приеме
като погасяване на задължение за дивидент, макар да е посочено и счетоводно да
е отразено така. Платените суми съвпадат по размер със задължението по чл. 19
ал. 4 от дружествения договор и начинът на
оформянето им не се различава от
този на останалите РКО, за които по
изложените подробни съображения съдът приема, че не става дума за дивидент, а
за плащане на уговорената в чл. 19 ал. 4
от дружествения договор сума. Що се
отнася за сумата по мемориалния ордер, липсват каквито и да е доказателства,
въз основа на които да се приеме, че е за плащане на дивидент. Вещото лице в
заключението си е посочило, че такива липсват.
При липса на доказателства за
реално заплащане на сумата от 38 000 лева дължим дивидент на наследодателя
на ищците, искът се явява основателен.
По тези съображения съдът намира,
че следва да потвърди решението на първоинстанционния съд и в частта, с която
ответното дружество е осъдено да заплати на ищците сумата от 38 000 лева
ведно със законната лихва от датата на исковата молба.
По искането на страните за присъждане на
разноски, съдът намира следното:
Първоинстанционното решение по
изложените по-горе съображения се потвърждава изцяло, поради което разноските
за първоинстанционното производство остават такива, каквито са присъдени с това
решение.
Жалбоподателите –ищци са претендирали разноски за въззивното производство в размер на заплатената държавна такса по
подадената от тях въззивна жалба. В
приложения списък по чл. 80 от ГПК е посочена само държавната такса. Друг
списък и данни за други разноски, направени пред въззивната инстанция,
включително за адвокатско възнаграждение
липсват. С оглед на това и на
изхода на спора не следва да се
присъждат разноски на Д.В. и З.В. за
въззивното производство.
Основателно е и следва да бъде
уважено искането на жалбоподателя ответник „Е.“ ООД за заплащане на сумата от 3530 лева
уговорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение. Видно от съдържащия се
на стр. 33 от въззивното дело договор за правна защита и съдействие, това
възнаграждение касае изготвянето на отговор и представителството по делото във
връзка с въззивната жалба на жалбоподателите –ищци. По въззивната жалба на
жалбоподателя – ответник има уговорено и реално заплатено друго адвокатско
възнаграждение / договора за правна защита и съдействие на стр. 8/. С оглед на това и на изхода на спора
ищците в първоинстанционното производство следва да бъдат осъдени да заплатят
на „Е.“ ООД разноски за въззивното производство в размер на 3530 лева,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за защита по подадената от
тях въззивна жалба. Направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение е неоснователно. При обжалваем интерес от 100 000 лева,
минималният размер, определен съгласно чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 3530 лева.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260099 от 06.11.2020 година, постановено по т. дело № 289/2019
година по описа на Окръжен съд – Стара Загора.
ОСЪЖДА Д.Ж.В., ЕГН **********, с адрес: *** и З.Ж.В., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят „Е.“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление:***,
направените пред въззивната инстанция
разноски в размер на 3530 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.