Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 28.04.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№15202 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№3857 от 07.01.2019г., постановено по гр.дело №30993/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 58-ми
състав, са отхвърлени предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу Н.Б.С. искове с правно
основание чл.138, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.99 от ЗЗД във вр. с договор за
поръчителство от 14.12.2007г. и договор за цесия от 12.07.2012г. за следните
суми: сумата от 5142.98 лв., представляваща главница по договор за кредит от
14.12.2007г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и Р.И.Г.и договор за поръчителство
от 14.12.2007г., сключен „Банка ДСК” ЕАД и ответницата, ведно със законната
лихва, считано от 06.04.2012г.; за сумата от 95 лв., заемна такса; за сумата от
280.21 лв., договорна лихва за периода от 25.11.2011г. до 05.04.2012г.; за сумата
от 52.91 лв., наказателна лихва за периода от 29.02.2012г. до 05.04.2012г.; за
сумата от 844.30 лв., представляваща претенция за разноски на основание чл.78,
ал.1 от ГПК. С решението е осъден „О.Ф.Б.“ ЕАД да заплати на Н.Б.С. на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1150 лв., направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „О.Ф.Б.“ ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт
П.П., с която се обжалва изцяло решение №3857 от 07.01.2019г., постановено по
гр.дело №30993/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
58-ми състав, като са инвокирани доводи
за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното
решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при неправилен
анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е обосновал погрешен правен извод, че с подписано
споразумение от 10.06.2013г. между „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на кредитор въз
основа на сключен договор за цесия от 12.07.2012г. и Р.И.Г.в качеството на
кредитополучател се новира съществуващото договорно правоотношение с банката,
придобито от ищеца с договор за цесия от 12.07.2012г., поради което на
основание чл.107, ал.1 от ЗЗД се погасява отговорността на поръчителя по
сключения договор за поръчителство от 14.12.2007г. между „Банка ДСК” ЕАД и
ответницата и липсва основание в закона за ангажиране на нейната договорна
отговорност за заплащане на исковите суми. Твърди се, че подписаното
споразумение от 10.06.2013г. между „О.Ф.Б.“ ЕАД и Р.И.Г.не представлява
обективна новация на цедираното вземане по договор за кредит от 14.12.2007г.,
сключен между „Банка ДСК” ЕАД и Р.И.Г.и договор за поръчителство от
14.12.2007г., сключен „Банка ДСК” ЕАД и ответницата, тъй като с него се
разсрочва задължението на длъжника по договора за банков кредит в рамките на
общия размер на дълга, без да се изменят съществените елементи на
съществуващото задължение. В тази връзка се поддържа, че отговорността на
поръчителя относно задълженията по сключения договор за кредит, обезпечени с
договор за поръчителство, не е отпаднала и неправилно СРС е отхвърлил
предявените искове. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно и
незаконосъобразно и постанови друго решение, с което да уважи предявените искове.
Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност досежно
претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Въззиваемата страна - Н.Б.С., чрез процесуален представител адв.Б.К.,
депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Поддържа се, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че
не са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на поръчителя
по договор за поръчителство от 14.12.2007г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и
ответницата, с който се обезпечава сключен договор за кредит за текущо
потребление от 14.12.2007г. между „Банка ДСК” ЕАД и Р.И.Г.. В писмена защита са
изложени подробни аргументи в подкрепа на заявеното становище за правилност и
законосъобразност на обжалваното решение. Оспорва се
обстоятелството да е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по
процесния договор, тъй като волеизявлението на банката за обявяване на предсрочна изискуемост на целия
дълг не е връчено по надлежния ред на кредитополучателя, както и се сочи че
ответницата като поръчител също не е надлежно уведомена за настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита. Наведени са съображения, че след
като не е обявена предсрочна изискуемост на кредита спрямо кредитополучателя - Р.И.Г.,
не е настъпила предсрочна изискуемост на дълга и спрямо поръчителя. В тази
връзка се твърди се, че от поръчителя не може да се претендира изпълнение преди
задълженията на кредитополучателя да станат изискуеми, тъй като отговорността
на поръчителя е функционално обусловена от съществуването и отговорността на
главния длъжник – кредитополучател. Моли съда да постанови съдебен акт, с който
да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Представя списък по чл.80 от ГПК. Моли с оглед изхода на спора в случай на
присъждане на разноски в полза на въззивника-ищец, да се определи юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер.
Предявени
са от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу Н.Б.С. при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1, ал.2 ТЗ вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. с
чл.138, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
нови доказателства
по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени и преценени и от тях се
установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от събраните доказателства се установява, че на 14.12.2007г. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление между
„Банка ДСК” ЕАД,
в качеството на кредитор, и Р.И.Г., в качеството на кредитополучател, за сумата
от 7000.00 лв., със срок за издължаване на кредита от 120 месеца, т.е. кР.падежна
дата 14.12.2017г.. За обезпечаване на вземанията на кредитора, произтичащи от
договора за кредит за текущо потребление, е бил сключен и договор за
поръчителство на 14.12.2007г. с Н.Б.С. в качеството на поръчител. Не се спори
още между страните и относно обстоятелството, че на 12.07.2012г. е сключен
договор за цесия, с който „Банка ДСК”
ЕАД в качеството на цедент е прехвърила, вземанията си, произтичащи от
процесния договор за кредит за текущо потребление, ведно
с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, на „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на
цесионер. Безспорно е между страните и обстоятелството, че на 10.06.2013г. е
сключено споразумение между „О.Ф.Б.“ ЕАД и Р.И.Г., с което към датата на
подписването му е уточнен размера на задължението на кредитополучателя, което
възлиза на сумата от 5609.16 лв., от които 5142.98 лв. – главница и 466.18 лв.,
лихви за забава, като е постигната между страните договорка задължението да
бъде изплатено на 33 месечни вноски, с краен срок на погасяване – 10.02.2016г..
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но по
същество е частично неправилно. За да
постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове,
първостепенният съд е приел, че с
подписаното споразумение от 10.06.2013г. между „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на
кредитор въз основа на сключен договор за цесия от 12.07.2012г. и Р.И.Г.в
качеството на кредитополучател е новирано съществуващото договорно
правоотношение с банката, придобито от ищеца с договор за цесия от
12.07.2012г., в който случай намира приложение нормата на чл.107, ал.1 от ЗЗД,
съгласно която обезпеченията на старото задължение се запазват за новото, ако
лицата, които са ги дали, се съгласят с това. Прието е, че доколкото в случая не
са представени доказателства, че поръчителят е дал съгласие да обезпечи
новираното задължение, се погасява неговата отговорност по сключения договор за
поръчителство от 14.12.2007г. и липсва основание в закона за ангажиране на
договорната отговорност на ответницата за заплащане на исковите суми. Крайният извод
на СРС е обоснован при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон.
Във връзка с доводите на
жалбоподателя досежно незаконосъобразността на съдебното решение, съдът намира
следното:
В конкретния случай
от съвкупния анализ на събраните доказателства се установява по несъмнен начин
обстоятелството, че ответницата - Н.Б.С. се е задължила да отговаря солидарно като
поръчител за паричните задължения, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 14.12.2007г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД, в качеството на
кредитор, и Р.И.Г., в качеството на кредитополучател, за сумата от 7000 лв.. По
силата на сключения на 12.07.2012г. договор за цесия „Банка ДСК” ЕАД в
качеството на цедент е прехвърлил на „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на цесионер вземанията си, произтичащи от
процесния договор за кредит за текущо потребление,
ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности. Договорът за цесия е валидно
сключен и е породил уговорените в него правни последици, предвид на което „О.Ф.Б.“
ЕАД се легитимира като титуляр на процесното вземане. На основание чл.99, ал.2 ЗЗД обемът на
прехвърлените права включва както дългът на кредитополучателя, така и
обслужващите го обезпечения. Съответно въз основа на цесията новият кредитор - „О.Ф.Б.“ ЕАД може да
търси изпълнение и спрямо поръчителя, след като цесията му бъде
противопоставена. В случая от ангажираните по делото доказателства се установява, че цесията е породила действие по отношение
на ответницата-поръчител с оглед установеното в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД императивно
изискване за съобщаването й на последната, за да има обвързващ и за нея ефект.
В договора за цесия страните са предвидили упълномощаване на цесионера от
цедента за уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Съдът намира да
посочи, че с оглед принципа на свободата на
договарянето (чл.9 ЗЗД) няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за
цесията, като такова упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. С оглед установената тР.съдебна
практика въззивният съд приема, че няма пречка уведомяването на длъжника за
извършената цесия да се реализира с връчването на препис от исковата молба –
какъвто е процесният случай. Ответницата с получаване на препис от исковата
молба е получила и приложено съобщение за цесия, поради
което на основание чл.99, ал.3 ЗЗД следва да се счита за осъществено уведомлението
за извършената цесия, респективно прехвърлянето на вземането е породило действие и за
поръчителя по аргумент на чл.99, ал.4 ЗЗД. Съгласно чл.138, ал.1 от ЗЗД, с
договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго
лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Предвид акцесорния
характер на договора, възникването на задължение за поръчителя е предпоставено
от наличието на действителен главен дълг, като предметът и обемът на
отговорността на поръчителя са обусловени от предмета и размера на главното
задължение. В случая от
събраните по делото доказателства
се установява наличието на валидна облигационна връзка между кредитополучателя и „Банка ДСК” ЕАД по договор
за кредит за текущо потребление от 14.12.2007г. по смисъла на чл.430, ал.1 ТЗ, както и
усвояване на кредитните средства от страна на кредитополучателя Р.И.Г.- в каквато насока са
констатации на вещо лице-счетоводител в прието по делото като неоспорено
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно изготвено.
Следователно
въззиваемата страна – ответник - Н.Б.С. в качеството й на поръчител, следва да отговаря за всички задължения на кредитополучателя по процесния договор за кредит за текущо
потребление от 14.12.2007г.
и допълнителното
споразумение от 10.06.2013г., сключено между кредитополучателя и новия
кредитор - „О.Ф.Б.“
ЕАД, с което е уточнен размера на задължението
на кредитополучателя, възлизащо на сумата от 5609.16 лв., от които 5142.98 лв.
– главница и 466.18 лв., лихви за забава, като е постигната между страните
договорка задължението да бъде изплатено на 33 месечни вноски, с краен срок на
погасяване – 10.02.2016г.. Изцяло неправилен, обоснован в противоречие на материалния
закон и установената съдебна практика, е изводът на СРС, че с подписаното допълнителното споразумение от 10.06.2013г.
между кредитополучателя и новия
кредитор - „О.Ф.Б.“
ЕАД се новира съществуващото задължение по процесния договор за кредит, което
води до погасяване на договора за поръчителство. Според формирана по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика /решение №130 по т.дело №650/2008г. на ІІ Т.О., Т.К., ВКС, решение №138 по т.дело №27/2012г. на ІІ Т.О., Т.К., ВКС, решение №210 по т.дело №4090/2013г. на І Т.О., Т.К., ВКС, решение №110 по т.дело №1568/2014г. на І Т.О., Т.К., ВКС, решение №136 по т.дело №2483/2014 г. на ІІ Т.О., Т.К., ВКС, и решение №118 по т.дело №729/2015г. на І Т.О., Т.К., ВКС/ преструктурирането на
дълга, с разсрочване изпълнението
на длъжника, въз основа на нов погасителен план, вкл. при променен размер на
погасителните вноски, не съставлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, т.е. не го освобождава от задължението да изпълни,
съгласно останалите клаузи на първоначално уговореното, но в новите срокове или
размери на погасителни вноски. Така формираната практика е приложима в
отношенията между страните по сделката и не коментира последиците за
поръчителя. Формалното приложение на чл.107, пр.2 ЗЗД, съобразно така формираната практика, би обусловило и
формалния извод, че такива промени, като несъставляващи обективна новация /промяна
в предмета и основанието/, са обвързващи и за поръчителя. Такъв е именно
конкретният случай със сключеното допълнително споразумение от 10.06.2013г. между кредитополучателя и новия
кредитор - „О.Ф.Б.“
ЕАД, с което единствено се разсрочва изпълнението на съществуващото вземане,
без да се променят съществените елементи на облигационното правоотношение,
валидно възникнало на основание сключен договор за кредит за текущо потребление от 14.12.2007г.,
без да е заявена изрична воля на подписалите го страни за подновяване на
задължението по смисъла на чл.107 от ЗЗД. Следователно се налага извода, че
отговорността на поръчителя за процесното вземане не е отпаднала и са налице
основанията в закона за ангажирането й. На следващо място съдът намира да
посочи, че всички наведени аргументи в постъпилия писмен отговор за липсата на
предсрочна изискуемост на неплатения остатък от кредита по процесния договор за кредит за текущо
потребление от 14.12.2007г. са изцяло неотносими в настоящото производство и
като такива не следва да се обсъждат доколкото уговореният в сключеното
допълнително споразумение от 10.06.2013г. краен срок на погасяване на всички задължения по кредита –
10.02.2016г. е настъпил преди подаване на исковата молба в съда – 06.06.2016г..
Следователно се налага извода, че с настъпването
на крайния уговорен срок за
погасяване на
задълженията по сключения договор за кредит, всички неплатени задължения по
сключения договор за кредит са станали изискуеми. По тези съображения, въпреки липсата
на установена настъпила предсрочна изискуемост на вземането, претенцията следва
да се уважи за всички неплатени вноски за главница, които са с настъпил падеж към момента на подаване
на исковата молба в съда /в този смисъл е ТР №8 от 02.04.2019г.
по тълк. дело №8/2017г., ОСГТК на ВКС/. При така установеното и като
съобрази приетото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза съдът приема, че незаплатения остатък от
дължимите и претендирани от ищеца суми към 06.06.2016г. /дата на подаване на
исковата молба в съда/ са в размер на сумата от 4883.92 лв., представляваща непогасена
главница. Останалите претендирани от ищеца суми за заемни такси и договорни и
наказателни лихви са изцяло погасени и като такива не се дължат.
С оглед на
изложените аргументи съдът приема, че обжалваното решение следва да се отмени в
частта, в която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. с чл.138, ал.1 от ЗЗД за
сумата от 4883.92 лв., представляваща непогасена
главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.12.2007г. и
допълнително споразумение от 10.06.2013г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 06.06.2016г. до окончателното й изплащане и вместо него да се
постанови друго решение, с което да се уважи така предявения иск за посочената
сума. Обжалваният съдебен акт в частта, в която са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.2 ТЗ вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. с
чл.138, ал.1 от ЗЗД, следва да бъде потвърден на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение в
частта, в която е отхвърлена претенцията на ищеца за присъждане на разноски, следва
да се отмени. На основание чл.78, ал.1 от ГПК ответницата следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца сумата от 740.16 лв., сторени пред СРС разноски, чийто
размер е изчислен съобразно уважената част на предявените искове. Първоинстанционното
решение следва да се отмени частично и относно присъдените в полза на
ответницата разноски над сумата от 141.85 лв. до уважения размер от 1150 лв.
/размерът на дължимите на ответницата разноски е изчислен съобразно
отхвърлената част на предявените искове с оглед правилото на чл.78, ал.3 от ГПК/.
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски, направени във въззивното производство, имат и двете страни. На основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК в полза на въззивника-ищец следва да бъде присъдена
сумата от 418.91 лв., сторени разноски, чийто размер е изчислен
съобразно уважената част на предявените искове. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.3 от ГПК в полза на въззиваемата страна-ответник следва да бъде присъдена
сумата от 80.18 лв., сторени разноски, чийто размер е изчислен
съобразно отхвърлената част на предявените искове.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№3857 от 07.01.2019г., постановено по гр.дело №30993/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 58-ми
състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявения от „О.Ф.Б.“ ЕАД, с
ЕИК ********, срещу Н.Б.С., с ЕГН **********, иск с правно основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. с чл.138, ал.1 от ЗЗД за
сумата от 4883.92 лв., представляваща непогасена
главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.12.2007г. и
допълнително споразумение от 10.06.2013г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда - 06.06.2016г. до окончателното й изплащане; В ЧАСТТА, в
която е отхвърлена претенция с
правно основание чл.78, ал.1 от ГПК за присъждане на разноски в размер на
сумата от 844.30 лв. както и В ЧАСТТА, в която е осъден „О.Ф.Б.“ ЕАД,
с ЕИК ********, да заплати на Н.Б.С., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 от ГПК над сумата от 141.85
лв. до уважения размер от 1150 лв., направени по делото разноски,
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Н.Б.С., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***;
на основание чл.99 от ЗЗД вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. с чл.138, ал.1 от ЗЗД сумата
от 4883.92
лв. /четири хиляди осемстотин
осемдесет и три лева и 92 ст./, представляваща непогасена главница по договор
за кредит за
текущо потребление от 14.12.2007г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и Р.И.Г.-кредитополучател, договор
за поръчителство от 14.12.2007г., сключен „Банка ДСК” ЕАД и ответницата, и
допълнително споразумение от 10.06.2013г., сключено между Р.И.Г.-кредитополучател и кредитора „О.Ф.Б.“ ЕАД на основание договор
за цесия от 12.07.2012г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 06.06.2016г. до окончателното й изплащане; на основание чл.78, ал.1 от ГПК
сумата от 740.16 лв. /седемстотин и четиридесет лева и 16 ст./, сторени
пред СРС разноски, както и сумата от 418.91 лв. /четиристотин и осемнадесет лева
и 91 ст./, сторени разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“
ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***; да заплати на Н.Б.С., с ЕГН **********, с
адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 80.18 лв. /осемдесет лева
и 18 ст./, направени разноски пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение №3857 от 07.01.2019г., постановено по гр.дело №30993/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 58-ми състав, в останалите обжалвани части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./