РЕШЕНИЕ
№ 830
гр. София, 14.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20211100507806 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 19.04.2021г., постановено по гр.д. № 57015/2020г.
Софийски районен съд, ГО, 173 състав, е отхвърлен предявеният от В. Н. Б.
срещу “Т.С.” ЕАД иск справно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за
установяване несъществуването на вземане за сумата 5 014, 62 лева,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от
м.01.2003г. до м.04.2012г., ведно със законната лихва от 09.01.2013г.; за
сумата 1 834, 49 лева – лихва за забава за периода от 03.03.2003г. до
12.12.2020г., както и за сумата от 482, 45 лева – разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 31.05.2013г. по ч.гр.д. № 524/2013г. по описа на
СРС, ГО, 90 състав, за събирането на които е било образувано изп. дело №
20138560401575 на ЧСИ Б.Б., с район на действие – СГС.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от В. Н. Б., в която са
изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
1
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.
Конкретно се оспорва правилността на приетото от СРС, че наложените през
2013г. по образуваното изпълнително производство запори са породили
действие до вдигането им през 2020г., съответно, че през този период не е
текла давност. Напротив, твърди, се че кредиторът е бездействал и в периода
от 23.01.2017г. до 23.01.2019г. не е предприел никакви действия, които да са
изпълнителни по своя характер и с които да е прекъснал течението на
давността. По тези съображения поддържа, че като начална дата, от която
тече погасителната давност, е 23.01.2017г., когато взискателят е подал молба
до ЧСИ за налагане на запор. Към 23.01.2019г. изпълнителното производство
било перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като на се били
извършвани изпълнителни действия в продължение на две години. С оглед
изложеното счита, че на 23.02.2020г. вземането по процесния изпълнителен
лист е било погасено по давност, при съобразяване на обстоятелството, че в
случая била приложима кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111
от ЗЗД. На следващо място, оспорват се изводите на първоинстанционния съд,
че по силата на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. “ж” от ЗЗД давност не е текла
по време на изпълнителния процес за периода до 26.06.2015г., когато е прието
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят счита, че дадените в цитираното
тълкувателно решение задължителни разяснения, включително и относно
течението на давността в изпълнителното производство, следва да се
прилагат за всички висящи правоотношения, възникали преди приемането
му. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна “Т.С.” ЕАД не е
подала отговор на въззивната жалба. В хода на висящото производство е
заявено становище за неоснователност на жалбата.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество е основателна.
2
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за
установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден
изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение, по доводи за погасяването му по давност поради
непредприемане на действия за принудителното му събиране в продължение
на повече от три години от датата на последното валидно изпълнително
действие.
В исковата молба са изложени твърдения за издаден изпълнителен лист
в полза на ответника срещу ищеца по влязла в сила заповед за изпълнение на
парично задължение. Ищецът се позовава на изтекла погасителна давност,
тъй като образуваното за събиране на това вземане изпълнително
производство било прекратено по силата на закона още на 23.01.2019г., а
кредиторът е бездействал в продължение на повече от три години от датата на
последното валидно изпълнително действие, т.е. считано от 23.01.2017г. до
датата на подаване на исковата молба. Поради бездействието на кредитора,
който не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение
на повече от две години, счита, че изпълнителното производство било
прекратено по силата на закона още на 23.01.2019г., като без значение е
обстоятелството, че съдебният изпълнител не е постановил изричен акт за
прекратяване по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Сочи, че предприетите по
прекратеното изпълнително дело действия по налагане на запор върху
вземанията на длъжника след посочената дата не са годни да прекъснат
погасителната давност. Предвид изложеното прави искане за установяване в
отношенията между страните, че вземането не съществува. Не е спорно, че
към момента на предявяванена исковата молба – 19.11.2020г., образуваното
срещу ищеца изпълнително производство било прекратено с постановление
на съдебния изпълнител от 03.11.2020г.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че предявеният иск е допустим. Изложил е съображения, че длъжникът
има интерес да установи погасяването на вземането по давност, независимо
дали за събирането на вземането е било образувано изпълнително
3
производство и висящо ли е то, като се е позовал на определение №
410/20.09.2018г. по ч.гр.д.№3172/2018г. по описа на IV ГО на ВКС, както и на
формираната практика в определение № 513/24.11.2016 г. по ч.гр.д.№
1660/2016 г. по описа на I ГО на ВКС. Посочил, е, че доколкото взискателят
не е удовлетворен и разполага с изпълнителен лист за процесните вземания,
то за ищеца е налице интерес от провеждане на исковете. Правната сфера на
ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на
кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който материализира
вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след
приключване на производството, в което е издадено изпълнителното
основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен се явява и
безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на
ново изпълнително производство.
По същество на предявените искове е прието, че процесните вземания
се погасяват с изтичане на тригодишна давност, тъй като се касае до
периодично вземане. Според първоинстанционния съд в случая не намира
приложение нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, тъй като вземането е установено
не с влязло в сила съдебно решение, а с влязла в сила заповед за изпълнение.
Посочено е още, че от датата на образуване на изпълнителното производство
за принудително събиране на вземането до 26.06.2015г. погасителна давност
за вземанията по изпълнителния лист не е текла, при позоваване на
разрешенията, дадени в ППВС № 3/18.11.1980г. Първоинстанционния съд е
развил съображения, че са били наложени запори върху вземания, които са
били вдигнати едва след прекратяване на изпълнителното производство и
правните последици от същите следва да се зачитат до изричната им отмяна.
В мотивите на решението е прието още, че давността за процесните вземания
е започнала да тече от датата на вдигане на наложените запори /от
03.11.2020г./ и до приключване на устните състезания, не са изминали повече
от три години, в които кредиторът да е бездействал, поради което
предявените искове са отхвърлени. Допълнителен аргумент е и
обстоятелството, че част от процесните суми са били събрани в полза на
взискателя още преди 2015г. въз основа на извършено доброволно плащане от
длъжника.
По въпроса дали длъжникът има правен интерес от водене на
4
отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по издаден срещу
него изпълнителен лист, ако не е налице висящо изпълнително дело за
вземането по изпълнителния лист и длъжникът твърди, че вземането по
изпълнителния лист е погасено по давност, изтекла по време на висящия
изпълнителен процес и допустимо ли е предявяване на отрицателен
установителен иск за установяване на недължимост на вземане, като погасено
по давност, изтекла след снабдяването на кредитора – ответник с
изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, при
липса на висящо изпълнително производство за събиране на вземането, е
формирана съдебна практика в определение № 410 от 20.09.2018г. по ч.грд. №
3172/2018г. по описа на ВКС, Четвърто ГО и определение № 513 от
24.11.2016г. по ч.т.д. № 1660/2016г. по описа на ВКС, Първо ТО, която
настоящият съдебен състав споделя изцяло. В същите е прието, че
предявяването на установителен иск за погасяване на вземането по давност,
за което е издаден изпълнителен лист, е допустимо, независимо дали за
събирането на това вземане е било образувано изпълнително производство и
висящо ли е то. Посочено е, че правната сфера на ищеца се явява накърнена и
само въз основа на съществуващия в полза на кредитора изпълнителен титул,
който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти,
настъпили след приключване на производството, в което е издадено
изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи. Достатъчен е
безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на
ново изпълнително производство въз основа на същия изпълнителен лист.
Обстоятелството, че в конкретния случай изпълнителното производство
е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК с постановление на
съдебния изпълнител от 03.11.2020г. поради настъпила перемпция, не
обуславя извод за недопустимост на предявения отрицателен установителен
иск. И това е така, тъй като перемпцията е без правно значение за давността.
Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат
значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни
правни институти с различни правни последици: давността изключва
принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът не
може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете/, а
перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда
от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е
5
длъжен да я зачете /в този смисъл - решение от 24.02.2021г. по гр.д. №
1747/2020г. по описа на ВКС, Четвърто ГО/. С оглед изложеното се налага
извод, че прекратяването на изпълнителното производство по право на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не води до погасяване на материалното
право, предмет на издадения в полза на кредитора изпълнителен лист.
Наличието на неудовлетворена нужда от принудително изпълнение е
достатъчно за да се приеме, че за ищеца е налице правен интерес да установи
несъществуването на вземането поради настъпили след влизане в сила на
изпълнителното основание факти – в случая се твърди изтекла погасителна
давност за принудително събиране на вземането.
С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че предявеният
отрицателен установителен иск е допустим, което обосновава извод, че и
обжалваното първоинстанционното решение е допустимо.
От представения изпълнителен лист от 31.05.2013г., издаден по ч.гр.д.
№ 524/2013г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, се установява, че вземанията,
предмет на първоинстанционното решение, представляват непогасена
главница за топлинна енергия за периода от м.01.2003г. до м.04.2012г.,
мораторна лихва и съдебни разноски. Изпълнителният лист е издаден срещу
В. Н. Б. в качеството му на потребител на топлинна енергия за посочения
период.
На 19.07.2013г. по молба на кредитора било образувано изпълнително
дело № 20138560401575 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856 на КЧСИ, с
предмет – принудително събиране на присъдените с издадения по ч.гр.д. №
524/2013г. по описа на СРС изпълнителен лист.
На 31.07.2013г. длъжникът В.Б. е получил лично покана за доброволно
изпълнение по посоченото изпълнителното дело. Не се спори относно
обстоятелството, че в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът не е подал
възражение срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ, поради което и на основание чл. 416 от ГПК следва
да се приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила най-късно на датата
на издаване на изпълнителен лист /при съобразяване на обстоятелството, че
заповедта за изпълнение на парично задължение е издадена на основание чл.
410 от ГПК/. От посочената дата се счита, че давността е прекъсната
/правилото е, че давността се прекъсва с изтичането на срока за възражение
6
по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова 5-годишна давност за
вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква в
момента на изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С
влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава
ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на
чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет
години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл.
116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия,
доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да
потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл
са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т.д. № 194/2010г., II ТО, решение
№ 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. № 5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за
противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се
развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма
възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение,
доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода
на производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е
осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се
пренебрегне. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3
ГПК определение № 214 от 15.05.2018г. на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV
ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че
вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
7
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове
на ВКС – решение № 37 от 24.02.2021г., на ВКС по гр.д. № 1747/2020г., IV
ГО; определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV
ГО, определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В
решение № 3 от 04.02.2022г., постановено по гр.д. № 1722/2021г. по описа на
ВКС също е застъпено становище, че нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се
прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила
решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила
заповед за изпълнение. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
считано от влизане в сила на процесната заповед за изпълнение на посочената
по-горе дата /най-късна дата с оглед липсата на данни за датата на връчване
на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК/ по отношение на длъжника
В.Б. е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания.
В молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е
възложил на основание чл. 18 от ЗЧСИ на органа по принудително
изпълнение да проучи имущественото състояние на длъжника и да определи
начина на изпълнение.
Съдебният изпълнител е наложил на 24.07.2013г. запор върху
вземанията на длъжника по банкови сметки, като запорните съобщения са
получени от третите задължени лица на 25.07.2013г. В изпълнение на
частично реализиран запор върху вземанията по банкови сметки в
“УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД по изпълнителното дело е постъпила на
29.07.2013г. сума в размер на 447, 08 лева, с която са погасени част от
задълженията на длъжника по изпълнителния лист. Наложен е на 24.07.2013г.
запор върху вземания на длъжника за трудово възнаграждение. С писмо от
01.08.2013г., получено по изпълнителното дело на 05.08.2013г., органът по
принудително изпълнение е уведомен, че нетното трудово възнагражедение
на работника не позволява изпълнение върху несеквестируема част от
същото.
С молба от 03.09.2013г. В.Б. е направил искане пред съдебния
изпълнител за вдигане на наложения запор, тъй като предлага да погасява
8
дълга по изпълнителното дело на равни месечни вноски в размер на по 200
лева. Наложеният в “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД запор е бил вдигнат с
разпореждане на съдебния изпълнителе от 12.09.2013г.
На 24.02.2014г. е наложен запор върху вземанията на длъжника по
банкови сметки /като изпълнителното действие е предприето при условията
на чл. 18 от ЗЧСИ/. В отговор третото задължено лице е посочило с молба от
11.03.2014г., че не може да изпълни наложения запор поради липса на авоари.
На 27.05.2014г. е изготвен протокол за извършено погасяване на част от
вземанията на взискателя с постъпила чрез превод от длъжника по сметка на
съдебния изпълнител сума в размер на 100 лева. Впоследствие са изготвени
на 27.09.2014г., на 29.08.2014г., на 30.09.2014г., на 05.11.2014г., на
03.12.2014г. протоколи за извършени погасявания на част от вземанията на
взискателя с изплащаните от длъжника по сметка на съдебния изпълнител
месечни задължения в размер на по 100 лева в изпълнение на молбата за
разсрочване на изпълнението, подадена пред съдебния изпълнител на
27.05.2014г. Видно от изготвените протоколи за извършени погасявания и
отбелязванията върху изпълнителния лист, в периода от образуване на
изпълнителното производство до м.12.2014г. са платени в полза на взискателя
следните суми, предмет на изпълнителния лист: изцяло вземането за съдебни
разноски в общ размер на 482, 45 лева и сумата от 190, 86 лева,
представляваща част от мораторната лихва за периода от 03.03.2003г. до
12.12.2012г., като е останала непогасена част от вземането по чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД в размер на 1 643, 63 лева. С останалите получени плащания в периода до
м.12.2014г. са погасени задължения на длъжника за такси и разноски по
изпълнителното производство, т.е. погасени са задължения, които не са
предмет на издадения изпълнителен лист, съответно не са предмет и на
предявените отрицателни установителни искове.
По изпълнителното производство е депозирана молба от взискателя на
03.02.2016г., с която е направено искане за изискване на справка в НАП с
оглед налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, както
и насрочване на опис на движими вещи, собственост на длъжника. По делото
няма данни съдебният изпълнител да е наложил запор върху вземанията на
длъжника.
На 23.01.2017г. е подадена нова молба от взискателя, с която е
9
направено искане за налагане на запор на банковите сметка на длъжника,
както и налагане на запор върху трудовото възнаграждение и/или запор на
пенсията. По делото липсват данни за налагане на запор върху вземания на
длъжника съобразно искането в молбата от 23.01.2017г.
След 23.01.2017г. взискателят не е искал извършването на
изпълнителни действия. С постановление от 03.11.2020г. изпълнителното
производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013
год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18
ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има
задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния
процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може
да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все
още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни
способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не
конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от
датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство,
а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по
време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила
10
Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд. Според даденото
с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно
решение е дадено противоположно разрешение като е прието, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С решение № 170 от 17.09.2018 год. на ВКС
по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от 21.02.2019 год. на
ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО, е прието, че прилагането на
даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период преди
постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не
са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на
постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него
тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този
момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и
Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери
приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до
последиците от нормата, които са били реализирани за период преди
отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се
прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013
год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от
датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от
Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и
за тези, които са приключили преди това.
По въпросите от кой момент поражда действие отмяната на ППВС
№3/18.11.1980г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно
дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания
по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му, е образувано
Тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия
момент не е постановено решение. Настоящият съдебен състав споделя
11
разрешението на тези въпроси, дадени в решение № 170 от 17.09.2018г. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО, решение № 252/2020г. по гр.д. №
1609/2019г. на ВКС, Трето ГО, решение № 37/2021г. по гр.д. № 7047/2020г.
по описа на ВКС, Четвърто ГО, решение № 51 от 21.02.2019г. на ВКС по гр.
дело № 2917/2018 год., IV ГО. По тези съображения се налага извод, че за
периода до 26.06.2015г. /към която дата процесното изпълнително дело е
било висящо – не е изтекъл срок по-дълъг от две години, в които взискателят
да е бездействал/, давност за вземанията не е текла.
От събраните по делото доказателства се установява, че от образуване
на процесното изпълнително производство до м.06.2015г., не е налице
бездействие на взискателя между отделните изпълнителни действия за
период, надвишаващ две години. По изпълнителното действие е наложен на
24.02.2014г. запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки и до
м.06.2015г. не е изтекъл установения двугодишен срок за прекратяване на
производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Следва да се има
предвид и обстоятелството, че в периода до 03.12.2014г. по изпълнителното
дело са постъпвали суми, внесени доброволно от длъжника. Следователно
новата петгодишна давност за процесните вземания е започнала да тече от
26.06.2015г. Без значение за настъпване на правните последици на давността
е перемцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, тъй като перемцията не изключва
правото на принудително изпълнение. Извършването на изпълнителни
действия по прекратено поради перемпция, но фактически висящо
изпълнително дело, се приравнява на искане за образуване на ново
изпълнително дело и предприемане на действия по това дело, имащи за
последици прекъсване на давността. В този смисъл е и даденото разрешение
по този въпрос в решение № 37/2021г. по гр.д. № 7047/2020г. по описа на
ВКС, Четвърто ГО.
Настоящият съдебен състав счита, че от 26.06.2015г. давността по
отношение на процесното вземане е била прекъсната с молбата от
03.02.2016г., с която взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото
възнаграждение и/пенсия на длъжника, както и с молбата от 23.01.2017г., в
която е обективирано искане за налагане на запор върху банковите сметки на
длъжника и върху трудовото му възнаграждение и/пенсия. Във връзка с
искането от 23.01.2017г. съдебният изпълнител е направил справка в НОИ и е
установил, че длъжникът получава пенсия за инвалидност поради общо
12
заболяване по чл. 74 от КСО в размер на 121, 04 лева, т.е. в несеквестируем
размер /по аргумент от чл. 446, ал. 1 от ГПК/, поради което не е наложен
запор. Установено е също, че към м.01.2017г. трудовото възнаграждение на
лицето е в размер на 460 лева, което също е несеквестируем доход по смисъла
на чл. 446, ал. 1 от ГПК. По тези съображения с разпореждане от 13.07.2017г.
съдебният изпълнител е дал указание до „ОБЩИНСКА БАНКА“ АД във
връзка с наложения запор върху вземанията на В.Б., че сумите, постъпващи
по запорираната сметка с основание трудово възнаграждение/заплата/аванс
или др. в този смисъл, от работодателя ОП „Гробищни паркове“ са доход от
несеквестируем характер по смисъла на чл. 446 от ГПК и следва да бъдат
освободени за теглене и разпореждане от длъжника. Посочено е още, че
всички останали суми следва да бъдат незабавно превеждани в изпълнение на
наложения запор по изпълнителното производство. От посочената дата –
23.01.2017г. до датата на прекратяване на изпълнителното производство на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от – 03.11.2020г., не са предприемани други
изпълнителни действия. По делото липсват твърдения и данни такива да са
предприемани от страна на кредитора въз основа на издадения в негова полза
изпълнителен лист и до датата на приключване на съдебното дирене в
настоящата съдебна инстанция – 21.02.2022г., поради което се налага извод,
че предявените отрицателни установителни искове са основателни.
Мнозинството от настоящия съдебен състав приема практиката на ВКС по
приложението на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, съобразно която погасителната давност
се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане
– кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск)
или респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство.
Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица
предвиденото в чл.116, б. „б“ ЗЗД и чл.115 б. „ж“ ЗЗД действие - ищецът,
който оспорва вземанията, които се изпълняват принудително, не може сам
да прекъсне погасителната давност, на която се позовава (решение № 235 от
21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; решение №
57/27.06.2018 г.по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение №
99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, решение по т.д. №
1248/2013г. на ВКС, І ТО.). Ето защо, в случая давността не се прекъсва с
13
депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с реализиране
на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна
давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. Давността за
вземането, която е била прекъсната на 23.01.2017г. и от тази дата е започнала
да тече нова давност, е изтекла на 23.01.2022г. – в хода на висящия процес
пред въззивната инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК,
съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на
иска, които са от значение за спорното право и да зачете изтеклата
погасителна давност в хода на висящия процес по предявения отрицателен
установителен иск на длъжника. Въззивният съд следва да зачете изтеклата
погасителна давност в хода на процеса, тъй като същата не е била прекъсната
с депозиране на исковата молба, с която са предявени отрицателните
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1
ГПК.
Следва да се посочи, че реализираните плащания от длъжника в
рамките на изпълнителното производство в периода до м.12.2014г., са
извършени преди изтичане на погасителната давност за тях, поради което
предявените искове в тази част са неоснователни. Плащанията на сумата в
размер на 482, 45 лева за съдебни разноски по изпълнителния лист и на
сумата от 190, 86 лева - част от дължимата мораторна лихва по
изпълнителния лист, са извършени на валидно правно основание.
Като е достигнал до други крайни изводи първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение макар и по съображения, че релевантният
срок е изтекъл в хода на висящото въззивно производство, поради което това
обстоятелство обективно не е могло да бъде съобразено от
първоинстанционния съд. Ето защо решението следва да бъде отменено в
частта относно главницата в пълен размер от 5 014, 62 лева и в частта за
мораторната лихва до размер на сумата от 1 643, 63 лева и вместо него да се
постанови друго, с което предявеният отрицателен установителен иск да се
уважи за посочените вземания. Обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в останалата част, в която предявеният иск е отхвърлен за сумата
от общо 482, 45 лева – присъдени съдебни разноски по изпълнителния лист и
за мораторна лихва – в частта за разликата над 1 643, 63 лева до пълния
предявен размер от 1 834, 49 лева.
14
По отношение на разноските:
При този изход на спора и с оглед изричното искане в полза на
въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна
такса съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на
сумата от 147, 12 лева.
При този изход на спора в полза на адвокат М.И. П. – процесуален
представител на въззивника следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, определени според чл. 7, ал. 2,
т. 3 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които
възлизат на сумата от 663 лева.
Предвид изхода на спора в полза на ищеца следва да се присъдят
сторените в първоинстанционното производство разноски съразмерно на
уважената част от исковете, които възлизат на сумата от общо 839, 11 лева за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в
която ищецът е осъден да заплати на ответното дружество съдебни разноски
за сумата над 9, 18 лева.
В полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят разноски за
въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от въззивната
жалба, които възлизат на сумата от 9, 18 лева за юрисконсултско
възнаграждение /определена съразмерно при пълен размер на
юрисконсултското възнаграждение от 100 лева/.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20098777 от 19.04.2021г., постановено по гр.д.
№ 57015/2020г. по описа на СРС, ГО, 173 състав, в частта, в която са
отхвърлени предявените от В. Н. Б. искове с правно основание чл. 124, ал. 1
от ГПК за установяване несъществуване на вземания в полза на „Т.С.“ ЕАД
поради погасяването им по давност на следните суми, предмет на издадения
изпълнителен лист от 31.05.2013г. по ч.гр.д. № 524/2013г. по описа на СРС,
ГО, 90 състав: за сумата от 5 014, 62 лева - главница за доставена топлинна
15
енергия за периода от м.01.2003г. до м.04.2012г., ведно със законната лихва
от 09.01.2013г. и за сумата от 1 643, 63 лева – лихва за забава за периода от
03.03.2003г. до 12.12.2020г., както и в частта, в която ищецът е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД съдебни разноски за сумата над 9, 18 лева и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. Н. Б., ЕГН
**********, със съдебен адрес гр. София, ул. “****, офис № 1 срещу “Т.С.”
ЕАД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, ул. “**** иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи на ответното
дружество поради погасяването им по давност следните вземания: сумата 5
014, 62 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за
периода от м.01.2003г. до м.04.2012г., ведно със законната лихва от
09.01.2013г. и сумата 1 643, 63 лева – лихва за забава за периода от
03.03.2003г. до 12.12.2012г., за които суми е издаден изпълнителен лист от
31.05.2013г. по ч.гр.д. № 524/2013г. по описа на СРС, ГО, 90 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20098777 от 19.04.2021г., постановено
по гр.д. № 57015/2020г. по описа на СРС, ГО, 173 състав, в останалата му
част.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление
гр. София, ул. “**** да заплати на
В. Н. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. София, ул. “****, офис № 1
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 839, 11 /осемстотин тридесет и
девет лева и 11 ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното
производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от
ГПК сумата от 147, 12 /сто четиридесет и седем лева и 12 ст./ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, ул. “**** да заплати на адвокат М.И. П., ЕГН **********, с адрес на
упражняване на дейността – гр. София, ул. ****, офис 1, на основание чл. 38,
ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 663 /шестстотин шестдесет и три/
лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие за осъщественото процесуално представителство на В. Н. Б. по
в.гр.д. № 7806/2021г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
16
ОСЪЖДА В. Н. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. София, ул.
“****, офис № 1 да заплати на “Т.С.” ЕАД, с ЕИК ****, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. “****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК
сумата от 9, 18 /девет лева и 18 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ
Не споделям становището на мнозинството от състава, че при преценката за
основателност на отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, като
погасено по давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение следва да се
зачита и периода след предявяване на иска.
При предявен отрицателен установителен иск за вземане основанието на иска е
изтеклата вече давност като период от време. Чл. 439 ГПК изисква фактите на които е
основан искът за оспорване на изпълнението да са настъпили. Давността като факт е
изтекъл период от време. Употребеното в закона минало неопределено време на
глагола „настъпя“ (настъпили) показва изискване да е налице резултат-фактът да се е
осъществил, защото основното значение на миналото неопределено време е да
обозначи действие, което е приключило в някакъв минал момент и чийто резултат е
налице. Ако фактът не се е осъществил към деня на исковата молба би липсвало в нея
посочено основание на иска. В Решение № 252 от 17.02.2020 г. на ВКС по гр. д. №
1609/2019 г., III г. о., ГК също е прието, че предвид липсата на изтекла към
предявяване на исковата молба давност, то искът по чл. 439 ГПК е неоснователен.
Освен това искът е оспорен като неоснователен, а оспорване на иск основан на давност
като неоснователен означава възражение, че давността не е изтекла, каквато хипотеза е
разгледана в Решение № 257 30.04.2020 година на ВКС, по гражданско дело №
694/2019 година в което е прието, че в такава хипотеза давността се прекъсва. Тоест е
необходимо към предявяване на иска давността да е изтекла, а в случая не е така. Ето
защо предявеният иск считам за неоснователен..
С-я:
Председател: _______________________
Членове:
17
1._______________________
2._______________________
18