РЕШЕНИЕ
№ 782
гр. Варна , 21.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на двадесет
и втори март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мая Недкова
Членове:Константин Д. Иванов
мл.с. Ивалена О. Димитрова
при участието на секретаря Галина С. Стефанова
като разгледа докладваното от Константин Д. Иванов Въззивно гражданско
дело № 20213100500095 по описа за 2021 година
Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В. П. С., гражданин на РКазахстан,
продължително пребиваващ в РБългария, живущ в гр. Варна, подадена чрез процесуален
представител, срещу Решение № 261373/23.11.2020 год., постановено по гр. дело №
14765/2019 год. по описа на РС-Варна, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявения от
въззивника В.С. против Елизавета Владимировна С., гражданин на Русия, продължително
пребиваваща в РБългария, живуща в гр. Варна, иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за
осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата от 3 804, 00 лева, представляваща
обезщетение за ползването, от което е лишен В.С., на съсобственото жилище, находящо се
на адрес: ***, представляващо самостоятелен обект с идентификатор 10135.2569.181.2.61 по
КК на гр. Варна, за периода от 10.12.2018 г. до 18.08.2019 г. включително, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 19.08.2019 г. (датата на предявяване на иска)
до окончателното и изплащане.
́
В жалбата са наведени оплаквания, че решението в атакуваната от въззивника (ищец)
част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и
при допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилна преценка и
анализ на доказателствата, в резултат на което решението е и необосновано.
Изводът на съда, че по делото не е установено ищецът да е поискал да ползва
съсобствения апартамент посредством писмено отправено поискване до съсобственика,
поради което и ответницата не му дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, е неправилен.
Жалбоподателят сочи, че нормата на чл. 31, ал. 2 от ЗС не изисква неползващият
съсобственик да е направил искане да му се предостави възможност да ползва имота, а
предвижда да е отправил писмено поискване за заплащане на обезщетение. В случая съдът е
приел, че за възникване на задължението за плащане на обезщетение по чл. 31, ал. 21 ЗС от
1
единия бивш съпруг на другия не е нужна покана, респ. писмено поискване за заплащане на
обезщетение. Отделно от това ищецът е отправил такова писмено поискване – функцията на
писмена покана за заплащане на обезщетение изпълняват подадените от жалбоподателя-
ищец писмен отговор и насрещен иск против Е. С. в производството по гр. дело №
12398/2018г. по описа на РС-Варна, внесени в съда на 10.12.2018 год., в които се съдържа
изявление за дължимо обезщетение за ползването на съсобствения имот и искане за плащане
на такова. Поради това и изводите на съда, че липсвало писмено поискване по смисъла на
чл. 31, ал. 2 ЗС са неправилни. Неправилно е прието също, че не е установено по делото
жалбоподателят – ищец да е бил лишен от ползването на процесното съсобствено жилище.
Според ТР № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е
всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите
съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и
граждански плодове. Т. е., в цитирания тълкувателен акт ВКС не е ограничил поведението
на съсобственика само до физическо препятстване или ограничаване. Не е съобразено от
първоинстанционния съд, че поведението на ответницата, изразяващо се в поддържаното от
нея грубо отношение към дъщерята на страните и към бившия и съпруг (ищеца) е довело до
́
психическа нетърпимост между страните, а оттам и до фактическа невъзможност ищецът да
ползва процесното жилище съобразно правата си. Описаното поведение на ответницата
следва да се окачестви като поведение, което възпрепятства или ограничава съсобственика –
ищец да ползва общата вещ съобразно правата му, тъй като психологическата пречка, както
е в случая, също е препятстване на нормалното ползване, при това значително по-трудно
преодолимо от всяко физическо препятстване. При това положение отказ от страна на
ищеца да ползва жилището няма, защото не е налице предоставена от ответницата
възможност ищецът да ползва жилището съобразно правата си в съсобствеността. Навежда,
че именно създаването от страна на ответницата на психическа непоносимост и
невъзможност за възстановяване на нормалните човешки отношения, в съвкупност
съставляват пречка ищецът да ползва бившето семейно жилище съобразно правата си в
съсобствеността.
Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната от въззивника – ищец част
и за постановяване на дргуго, с което искът му по чл. 31, ал. 2 ЗС да бъде уважен.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, насрещната страна
(ответник) – Е. В. С., оспорва жалбата, счита решението в обжалваната от ищеца част за
правилно и настоява да бъде потвърдено в тази част, ведно с присъждане на разноски.
В съдебно заседание въззивникът, чрез процесуален представител поддържа жалбата
си.
В съдебно заседание въззиваемата лично и чрез процесуален представитле, оспорва жалбата,
поддържа писмения подадения писмен отговор.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
В исковата си молба ищецът В. Па. С., гражданин на РКазахстан, продължително
пребиваващ в РБългария, живущ в гр. Варна, навежда следните твърдения: С ответницата Е.
В. С. са бивши съпрузи, сключеният помежду им на 04.08.2001 год. граждански брак е
прекратен с развод с влязло в сила на 12.07.2018 год. решение Сариаркински районен съд,
гр. Астана, РКазахстан. От брака си страните имат родени две деца – А. С., родена на
24.06.2002 год. и Е. С., роден на 07.01.2010 год. През време на брака си, през 2015 год.,
заедно с трето лице, страните са придобили жилище в ***, с площ от 120 кв. м.,
представляващо самостоятелен обект с идентификатор 10135.2569.181.2.61 по КК на гр.
Варна. Ищецът и ответницата са съсобственици на жилището при равни квоти от по 49, 5 %
ид. части всеки един, а майката на ответницата е с квота от 1 % ид. част от собствеността.
2
Описаният имот е бил семейно жилище на бившите съпрузи. От 16.12.2017 год. страните са
във фактическа раздяла, в жилището останала да живее ответницата Е.С., заедно с
непълнолетния син на страните, а ищецът напуснал жилището заедно с дъщеря им. Ищецът
твърди, че от 16.12.2017 год. е бил лишен от възможността за ползва имота съобразно
правата си поради поведението на ответницата – в резултат на грубото и отношение към
́
дъщеря им (към онзи момент все още ненавършила пълнолетие), отношенията между
съпрузите се влошили до степен, че станало невъзможно майка и дъщеря да живеят под
един покрив, при което и ищецът и дъщерята на страните се изнесли от жилището. С
писмена покана, съдържаща се в писмен отговор по гр. дело № 12398/2018 год. на РС-Варна,
подаден от В.С. на дата 10.12.2018 год., същият е поканил ответницата Е.С. да му заплаща
обезщетение за лишаването от ползите от съсобствения апартамент – семейно жилище на
бившите съпрузи.
В съответствие с наведените твърдения е и отправеното искане: за осъждане на
ответницата да му заплати сумата от 3 804, 00 лева, представляваща обезщетение за
лишването му от ползата, сързмерно на квотата му в съобствеността, от съсобственото
жилище, находящо се на адрес: ***, представляващо самостоятелен обект с идентификатор
10135.2569.181.2.61 по КК на гр. Варна, за периода от 10.12.2018 г. до 18.08.2019 г.
включително, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от предявяване
на иска – 19.08.2019 г. до оконтачелното и изплащане.
́
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответницата, чрез процесуален
представител, оспорва иска. Твърди, че е процесуално недопустим, тъй като със съдебна
спогодба по гр. дело № 12398/2018 год. на РС-Варна, сключена между страните, те са се
съгласили, че със сключването на спогодбата няма да имат претенции един спрямо друг по
отношение на съсобствения имот.
В евентуалност излага, че искът е неоснователен. Оспорва към дата 10.12.2018 год. да
е била съсобственик на жилището. Твърди също, че липсва отправена към нея покана
съобразно изискването на чл. 31, ал. 2 ЗС, както и че не е препятствала ищеца да ползва
жилището съборазно правата си, а напротив тя и другият съсобственик – Наиля Горбунова
чнейна майка) многократно са предлагали на ищеца да ползва жилището съобразно правата
му в съсобствеността. Твърди, че ищецът разполага с ключове за апартамента и е могъл да
го ползва когато пожелае. Оспорва и размера на претендиранато обезщетение, като твърди,
че в жилището живее и малолетния син на страните, при което и претендираното
обезщетение следва да се намали с 1 / 2, като се съобразят и правата на детето да обитава
апартамента.
Настоява за отхвърляне на иска и за присъждане на сторените разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и
доводите на страните, прие за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно по делото, а това се установява и от представените писмени
доказателства, че страните са бивши съпрузи; сключеният помежду им на 04.08.2001 год.
граждански брак е прекратен с развод с влязло в сила на 12.07.2018 год. решение
Сариаркински районен съд, гр. Астана, РКазахстан; от брака си страните имат родени две
деца – А. С., родена на 24.06.2002 год. и Е. С., роден на 07.01.2010 год.
С договор за покупко-продажба, скл. с нот. акт № 7/24.02.2015 год., том ІІ, рег. №
1489, дело № 169/2015 год. на нотариус № 513, В.С. и Наиля Горбунова са придобили
собствеността върху жилище, г***, представляващо самостоятелен обект с идентификатор
10135.2569.181.2.61 по КК на гр. Варна при квоти: 99 % ид. части за В.С. и 1 % ид. части за
Н. Г.. Сделката е сключена през време на брака на страните В. и Е.С., при което 99 % ид.
части от имота са придобити от съпрузите С. в режим на СИО. С прекратяването на брака
помежду им, същите се легитимират като съсобственици при равни права, съответно по 49,
3
5 5 ид. части за всеки един. В същият смисъл е и постигнатата между Н. Г., В.С. и Е.С.
съдебна спогодба от 22.02.2019 год. по гр. дело № 12398/2018 год. по описа на РС-Варна
(образувано по иска за делба на процесния апартамент, предявен от Н. Г. против В.С. и
Е.С.), която спогодба в случая има декларативен, но не и конститутивен ефект, доколкото с
нея не се ликвидира съсобствеността между тримата съсобственици върху съсобствената
нещ – процесния апартамент. От съдебната спогодба е видно още, сключилите я страни са се
съгласили, че имотът (процесният апартамент) до извършването на извънсъдебната му
продажба ще се ползва безвъзмезднно от Н. Го., Е.С. и децата и от брака и с В.С., както и че
́́
с изпълнението на поетите със спогодбата задължения всички техни отношения във връзка с
описания имот, в това число обзавеждане и оборудване в него, ще бъдат напълно уредени и
никоя от страните няма претенции към някоя от другите страни.
Не е спорно също, че през месец декември 2017 год., т. е., още преди развода на
страните, ищецът заедно с дъщеря им, са напуснали апартамента и са се установили да
живеят в друго жилище.
На дата 10.12.2018 год. по гр. дело № 12398/2018 год. по описа на РС-Варна, от В. С. е
депозирана молба, с която са предявени множество претенции, както против Н.Г., по чиято
искова молба е образувано цитираното гражданско дело за делба на процесния апартамент,
така и против другата съделителка – ответнницата в настоящото производство Е.С.. С
молбата е поискано и постановяване на привременна мярка по отношение на делбения
апартамент (чл. 344, ал. 2 ГПК), чрез осъждането на Е.С. да заплаща на В.С. месечна сума в
размер на 450 лева, до окончателното извършване на делбата, поради това, че само
ответницата Е.С. ползва делбения имот. Няма данни тази молба да е връчвана на
ответницата, поради което и следва да се приеме, че същата и е връчена на дата 22.02.2019
́
год. – датата на проведеното открито съдебно заседание по гр. дело № 12398/2018 год. по
описа на Рс-Варна.
От заключението на съдебно-оценителната експертиза, изслушано в първата
инстанция, се установява, се установява, че пазарният наем на процесния апартамент за
периода 10 декември 2018г. – 18 август 2019г. е в размер на 7 685, 00 лева, съответно – за 49,
50 % ид. ч. за същия период е в размер на 3 804, 00 лева. В заключението е посочена и
наемна цена за всеки от месеците за процесния период.
От показанията на свидетеля А. В. М., без родство и дела със страните, ангажиран от
ищеца, се установява следното: От около 2013 година семейството живеело в жилището.
През декември 2017 год. ищецът и дъщерята на страните напуснали апартамента и си наели
квартира, а в жилището останала да живее ответницата с малкия им син. За около месец или
два в годината в апартамента пребивава и майката на ответницата. Установява се още, че
през делничните дни ищецът всеки ден идвал да взима сина на страните и да го води на
училище. Свидетелят споделя за конфилкт между бившите съпрузи, но не знае подробности.
От показанията на свидетелката С.Ц., без родство и дела със страните, ангажирана от
ответницата, се установява следното: В периода 2013 – 2017 год. свидетелката е била съсед
на страните в жилищната сграда в ***, познава и двамата. През есента на 2017 год. ищецът
споделил със свидетелката, че с ответницата били в процес на развод, искал да си тръгне от
жилището и да живее отделно. Преди около две – три години (2017-2018 год.) по повод
развода на страните ищецът се изнесъл от жилището заедно с дъщеря им А.. Установява се
още, че ответницата била строг родител, държала дъщеря им да спазва режим, да се прибира
навреме вечер, да не употребява алкохол, а ищецът допускал по-свободен режим на А..
Ответницата е споделяла със свидетелката, че нееднократно е предлагала на А. да се върнат
двамата – В.и А. в апартамента или ако баща й не иска да се връща, да се върне самичка и че
стаята и е готова за нея постоянно. Според свидетелката ищецът имал ключ от жилището,
никой не го гонил, той по собствено желание го е напуснал и отишъл да живее на друго
място.
4
От показанията на свидетелката А. С., дъщеря на страните, ценени съборазно нормата
на чл. 172 ГПК, се установява следното: Семейството и живее в България от около 5 години,
́
в комплекс „Св. св. Константин и Елена“, в гр. Варна. Всичко било наред до края на 2017 г.,
когато започнали скандали в семейството, породени от лошото отношение на майка й към
нея. През месец декември 2017 год. с баща й се преместили в друго жилище, а в
апартамента в „Св. Св.Константин и Елена“ останали майка и ́и брат и. Свидетелката
́́
заявява, че са се преместили с баща й, защото било много тежко да живеят в апартамента.
Помолила баща си да се преместят, тъй като не искала да живее с майка си в едно жилище.
Зявява, че не желае да се връща в апартамента в „Св. Св. Константин и Елена“ и да живее с
майка си, желае да живее с баща си, тъй като с него се чувства по-спокойно.
С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
По допустимостта на иска:
Искът е процесуално допустим. Наведените от ответницата доводи, че след като със
съдебна спогодба по гр. дело № 12398/2018 год. на РС-Варна, сключена между страните, те
са се съгласили, че със сключването и няма да имат претенции един спрямо друг по
́
отношение на съсобствения имот, то и искът е недопустим, настоящият състав счита за
неоснователни. Неизпълнението на поето със спогодбата задължение от някоя от
сключилите я страни, няма отношение към допустимостта на иска.
По основателността иска съдът намира следното:
Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС, всеки съсобственик може да си служи с общата вещ
съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си
служат с нея според правата им. Според ал. 2 на чл. 31 ЗС когато общата вещ се използува
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата,
от която са лишени, от деня на писменото поискване.
По иск на съсобственик срещу друг съсобственик за обезщетение, за това, че го е
лишил от правото да ползва съсобствената вещ съобразно правата си, ищецът трябва да
установи, че насрещните стани са собственици, своя дял от съсобствената вещ, ползването й
от другия съсобственик по начин, който препятства съсобственикът - ищец да упражнява
фактическа власт според дела си; този начин на ползване да се е осъществявал през исковия
период от време, както и размера на обезщетението, което се равнява на дела на ищеца
според квотата му от средномесечния пазарен наем през исковия период за вещта в
състоянието й през същия период.
По правило управлението и ползването на общата вещ трябва да се извършва по
споразумение между съпритежателите й, взето от тези, които притежават повече от
половината, на което съответства задължението на малцинството да се съобрази с това
решение и да не може да го променя /извън хипотезата на чл. 32, ал. 2 ЗС/.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е специална хипотеза на основен принцип в
позитивното ни гражданско право – забраната за неоснователно обогатяване. Право да
ползва общата вещ има всеки един от съсобствениците. Фактът, че само един от тях, ползва
сам цялата вещ или част, която е в повече от дела му, води до обогатяването му за сметка
патримониума на ощетения съсобственик.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с
ТР № 7/2012г. на ОСГК на ВКС на РБългария задължението за заплащане на обезщетение от
страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения
от възможността да ползва общата вещ съсобственик. От този момент той дължи
обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна
давност. При разглеждане на претенцията по чл.31 ал.2 от ЗС, следва да се съобразят и
обстоятелствата дали съсобствениците са уговорили, или е налице решение на
5
мнозинството, или установено от съда разпределение на ползването и способа на това
разпределение, съгласно чл. 32 от ЗС. Правото на обезщетение се дължи само за времето,
през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно
своя дял. То не възниква когато съсобственик отказва да приеме предоставената от
ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена
възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от
ползване, а нежеление да се ползва.
Установено е по делото, че страните са бивши съпрузи. Апартаментът е придобит през време
на брака им. С прекратяване на брака с развод, с влязлото в сила на 12.07.2018 год. решение
на РС в гр. А., РКазахстан, бездяловата съсобственост върху 99 % ид. части от апартамента
се е трансформирала в обикновена дялова съсобственост при равни квоти от по 49, 5 % ид.
части. Установено е също, че апартаментът е бил семейно жилище на бившите съпрузи,
както и че през месец декември 2017 год. ищецът заедно с дъщерята на страните е напуснал
жилището. Няма данни с решението за прекратяване на брака с развод процесният
апартамент да е бил предоставен за ползване на някой от бившите съпрузи.
Установено е също, че със сключената на 22.02.2019 год. спогодба, ищецът и
ответницата са се съгласили процесният апартамент да се ползва безвъзмездно от
ответницата и двете деца на страните.
При това положение, след като страните – съсобственици са се уговорили, че
съсобствената вещ ще се ползва безвъзмездно от ответницата, тя не дължи на ищеца –
съсобственик обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода от сключване на спогодбата на
22.02.2019 год. до 18.08.2019 г.
За периода 10.12.2018 г. до 21.02.2019 год. обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС също не се
дължи, тъй като, съобразно приетото по – горе, писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е
достигнало до ответницата на 22.02.2019 год.
По изложените съборажения искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователен и подлежи на
отхвърляне.
В обобщение първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно и следва
да бъде потвърдено.
При този изход от делото разноски на въззивника не се присъждат.
С оглед изхода от спора, отправеното искане и представените доказателства в полза
на въззиваемата следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 300
лева, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261373/23.11.2020 год., постановено по гр. дело №
14765/2019 год. по описа на РС-Варна, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявения от
В. П. С., гражданин на РКазахстан, роден на 31.05.1969 год., продължително пребиваващ в
РБългария, с ЛНЧ **********, с адрес: ***, против Е. В. С., гражданин на Русия, родена на
13.07.1977 год., продължително пребиваваща в РБългария,с ЛНЧ **********, с адрес: ***,
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за осъждането на ответницата да заплати на ищеца
сумата от 3 804, 00 лева, представляваща обезщетение за ползването, от което е лишен В.С.,
на съсобственото жилище, находящо се на адрес: ****, представляващо самостоятелен обект
6
с идентификатор 10135.2569.181.2.61 по КК на гр. Варна, за периода от 10.12.2018 г. до
18.08.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
19.08.2019 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното и изплащане;
́
ОСЪЖДА В. П. С., гражданин на РКазахстан, роден на 31.05.1969 год.,
продължително пребиваващ в РБългария, с ЛНЧ **********, с адрес: *** да заплати на Е.
В. С., гражданин на Русия, родена на 13.07.1977 год., продължително пребиваваща в
РБългария,с ЛНЧ **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300
лева (триста лева) – разноски за настоящата инстанция, съставляващи заплатено адвокатско
възнаграждение за един адвокат.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7