№ 13931
гр. София, 15.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско
дело № 20241110103729 по описа за 2024 година
Настоящото производство е образувано по искова молба, подадена от Х. Т. Ц., ЕГН
**********, чрез адвокат А.Т., САК със съдебен адрес: гр. София, улица ,,Лавеле‘‘ № 16, ет.
1, кантора 103 против Министерство на отбрана, с адрес: гр. София, ПК 1000, ул. ,,Дякон
Игнатий‘‘ № 3, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл. 225, ал. 1 КТ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 16 000 лева,
представляваща разлика в полагащото му се възнаграждение, което би следвало да получава
след повишаването му във военно звание ,,мл. сержант‘‘ и назначаването му на сержантска
длъжност за времето от 01.07.2019 г. до 01.10.2023 г., ведно с мораторната лихва от момента
на възникване на задължението до момента на подаване на исковата молба и законната лихва
от момента на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
възнаграждението, както и сумата от 6 400 лева, представляваща доплащане в размера на
изплатеното обезщетение при прекратяване на договора за военна служба – чл. 227, вр. с чл.
228, ал. 1 ЗОВСРБ, явяваща се разликата в случай, че ответникът бе изпълнил поетите от
него договорни задължения, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от
50 000 лева неимуществени вреди, причинени в резултат на неизпълнение от страна на
ответника договорни задължения, иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане
сумата от 615 лева, представляваща обезщетение за неизползван годишен платен отпуск в
размер на 5 работни дни.
Ищецът твърди, че от 15.10.1994 г. до 01.10.2023 г. служи като военнослужещ в
състава на Въоръжените сили на Република България, като последната заемана длъжност
била младши радиорелеен механик в пункт ,,Комуникационни системи‘‘ в Защитен
радиорелеен възел във военно формирование 34610- гр. София. Първоначално от 15.10.1994
г. бил назначен на длъжност на кадрова военна служба като свръхсрочнослужещ и
притежаващ военно звание ,,сержант‘‘. През 2004 г. в изпълнение на План за
организационното изграждане на ВС на РБ до 2004 г. били извършени големи съкращения, в
резултат на което бил съкратен от заеманата от него сержантска длъжност, а договорът
прекратен и освободен от ВС. Към посочения момент му е дадена възможност да продължи
да служи, като бъде уволнен/съкратен и веднага/непосредствено след уволнението бъде
приет на КВС като кадрови редник, като съответното предложение е прието от него.
1
Посочва, че промяната на служебното му положение влошило отношенията със съпругата
му и тя напуснала семейството. Посочва, че успешно завършил обучение за придобиване на
военно звание ,,младши сержант‘‘, за да може на основание чл. 17, ал. 3 ППЗОВСРБ да му
бъде присвоено военно звание ,,младши сержант‘‘ и да бъде назначен на длъжност
,,Специалист по електрообзавеждане‘‘ в група ,,Електрообзавеждане‘‘ в сектор
,,Енергетични системи‘‘ във военно формирование 34610 - гр. София с код на длъжността
7333 2248 и ВОС 7652, 7662, 4072, 3712. Посочва, че ответникът не изпълнява поетото от
него задължение по силата на сключено между страните по настоящия спор Допълнително
споразумение № 184/05.10.2018 г., с което след преминаване на горепосоченото обучение е
следвало да бъде повишен в длъжност ,,младши сержант‘‘. Сочи, че вследствие на всичко
гореописано претърпява голям брой неимуществени вреди, изразяващи се в негативни
емоционални преживявания, страх и унижения, безпомощност и уронване на честта и
достойнството му на военнослужещ от състава на ВС на РБ, носещ службата в свързочните
подразделения и части на Българската армия. Навежда твърдения, че случилото се е
оставило трайно негативно отражение в психиката му, като впоследствие след неизпълнение
на задълженията от страна на ответника бил принуден да живее с мисълта за неясно и
несигурно бъдеще и в страх от предстоящото му освобождаване от ВС на РБ и последваща
реализация в цивилния живот. Твърди, че със Заповед № ЛС-27/13.09.2023 г. бил прекратен
договорът му за военна служба, като следвало да му бъдат изплатени: еднократно парично
обезщетение от 20 брутни месечни възнаграждения в общ размер от 40 300 лева за
прослужена действителна военна служба 28 години, 11 месеца и 16 дни, неизползван платен
годишен отпуск за 2022 г. за 21 работни дни в размер на 2015 лева и за 2023 г. за 30 работни
дни , пропорционално на реално прослужено време до 01.10.2023 г., включително в размер
от 2878,57 лева – общо 51 работни дни и в общ размер от 4893,57 лева, от което му е
изплатено обезщетение за неизползван годишен отпуск само в размер на 4 404, 21 лв.
Претендира разноски.
В законоустановения едномесечен срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът подава
писмен отговор на искова молба. Навежда твърдения, че МО не е надлежен ответник по
исковете за присъждане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. На
основание чл. 60д ЗОВСРБ във връзка с чл. 228, ал. 1 ГПК надлежният ответник е
Командването за комуникационно-информационна поддръжка и киберотбрана като
самостоятелно юридическо лице. Посочва, че правоотношението по изпълнение на военната
служба на Х. Т. Ц. се развива между него и началника на военно формирование 34 610 – гр.
София, с всички права и задължения, включително и относно финансовото осигуряване,
които произтичат от това и МО не е надлежен ответник по иска за изплащане на
обезщетенията. В случай, че съдът приеме за легитимен ответник МО, по последният
оспорва исковите претенции като неоснователни и недоказани. Посочва, че ищецът е бил
военнослужещ от 15.10.1994 г. до 01.10.2023 г. и договорът за военна служба на редник – 3-
ти клас Х. Т. Ц. е прекратен на 02.10.2023 г. и считано от тази дата ищецът е отчислен от
списъчния състав на военното формирование и вече не е военнослужещ. Твърди, че със
Заповед №ОХ-672/15.08.2023 г. министърът на отбраната е оправомощил длъжностни лица
да сключват договори за военна служба и допълнителни споразумения към тях, да
назначават, преназначават и освобождават от длъжност, да повишават и понижават в звание
сержанти (старшини) и войници (матроси) на длъжности в подчинените им формирования,
следователно предоставеното от ищеца Допълнително споразумение № 184/05.10.2018 г. към
Договора му за военна служба не е сключено с министъра на отбраната, а с началника на
военно формирование 34610 – гр. София. Заповедта за прекратяване на договора за военна
служба с Х. Т. Ц. отново е издадена от началника на военно формирование 34610 – гр.
София, като в нея изрично са посочени т. 7.1 и т. 7.2 от Заповед №ОХ-672/15.08.2023 г. на
министъра на отбраната относно правомощията на длъжностните лица. Началникът на
военно формирование 34610 – гр. София е поел задължение чрез подписване на
Допълнително споразумение № 184/05.10.2018 г. към Договора за военна служба на ищеца,
че след успешно завършване на обучението за придобиване на военно звание ,,младши
сержант‘‘, редник – 3-ти клас Х. Т. Ц. ще бъде назначен на първа сержантска длъжност и ще
2
му бъде присвоено военно звание ,,младши сержант‘‘, но за да бъде назначен на сержантска
длъжност за военно звание освен нормата на чл. 17, ал. 3 ППЗОВСРБ, следва да се
съблюдава и разпоредбата на чл. 21 ППЗОВСРБ. Ако не е налице някоя от кумулативните
предпоставки на чл. 21 ППЗОВСРБ, военнослужещият не може да бъде повишен във военно
звание. Изпълнението на посоченото е въпрос на преценка от съответния ръководител и
такъв по целесъобразност. Навежда твърдения, че размерът на претендираните от ищеца
обезщетения са е неоснователен, недоказан и прекомерен. Претендира разноски.
С протоколно определение от 22.05.2024 г. по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК е
допуснато изменение на предявения от ищеца осъдителен иск с правно основание чл. 222,
ал. 1 КТ, вр. с чл. 86 ЗЗД чрез намаляване на неговия размер от първоначално заявения от
16 000 лева на 6071,80 лева, на иска за сумата от 6 400 лева на 1820 лева и на иска с
правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 615 лева на 198,90 лева. Претенцията по
реда на чл. 49 ЗЗД в размер от 50 000 лева остава непроменена.
Относно допустимостта на настоящото производство:
С оглед предмета на настоящия спор, а именно договорно неизпълнение по служебно
правоотношение следва да се има предвид, че относно подведомствеността на висящия спор,
както и относно родовата подсъдност на същия настоящият съдебен състав следи служебно.
На основание чл. 118, ал. 1 ГПК всеки съд служебно преценява дали заведеното пред него
дело му е родово подсъдно. От значение е обстоятелството, че както подведомствеността,
така и родовата подсъдност са абсолютни положителни процесуални предпоставки за
допустимостта на гражданския исков процес, поради което съдът следи служебно до
приключване на производството на втората инстанция по спора – чл. 119, ал. 1 ГПК.
От съществено значение за настоящото производство е задължителната съдебна
практика по смисъла на чл. 130, ал. 2 ЗСВ, а именно т. 6 от Тълкувателно постановление
№ 2/2014 г. от 19.05.2015 г. на Общо събрание на съдиите от Гражданска колегия на
Върховен касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен
съд. В цитираното постановление е възприето, че делата по искове за вреди при служебни
правоотношения (в разглеждания от върховните съдии случай недопускане на възстановен
държавен служител да изпълнява съответната длъжност) са подсъдни на административните
съдилища, изхождайки от същността на самото правоотношение, въз основа на което се
претендира обезщетение за имуществени вреди – правоотношение във връзка с
изпълнението на държавна служба, основано на принципа на власт и подчинение между
страните по него.
В настоящия случай, макар правоотношението да е възникнало въз основа на договор
за кадрова военна служба, същият създава служебно правоотношение между
военнослужещия /ищецът по делото/ и орган на държавна власт /министъра на отбраната/ за
изпълнение на държавна служба, каквато е военната служба, съгласно чл. 133, ал. 1 ЗОВСРБ.
Аргумент е тази насока е и § 3, ал. 1 и § 15, т. 4 от ПРЗ на сега действащия ЗОВСРБ,
съгласно които офицерите, сержантите /старшините/ и войниците /матросите/, заварени на
кадрова военна служба към датата на влизане в сила на закона, се смятат за военнослужещи
по този закон и съответно правоотношението им е служебно по изпълнение на военна
служба. Макар формално правоотношението по изпълнение на военна служба да се урежда с
договор за военна служба, със същия се създава служебно правоотношение, основано на
принципа на власт и подчинение на страните по него, а не равнопоставени субекти.
Общото събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховен касационен съд и
Първа и Втора колегия на Върховния административен съд стига за извода, че другите
имуществени спорове, извън гл. Шеста от ЗДсл, включително и други имуществени спорове
по чл. 173 и други разпоредби от ЗОВСРБ, но които не се основават на незаконосъобразни
актове, действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица, се
предявяват по общия исков ред пред гражданските съдилища – в този смисъл и
Определение № 52 от 31.08.2015 г. на ВКС и ВАС по № 17/2015 г., 5-членен с-в, ГК,
докладчик съдията Албена Бонева.
3
В разглежданата хипотеза макар да се касае за служебно правоотношение
претендираните от ищеца вреди произтичат не от конкретно незаконосъобразно действие
или бездействие на административен орган, включително издаден от него индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, а за договорно неизпълнение, поради което
по така заведените искови претенции компетентен е настоящият съдебен състав. На
основание чл. 128, ал. 1 АПК подсъдни на административните съдилища са именно спорове
във връзка с административни актове или незаконосъобразни действия и бездействия на
административни органи и длъжностни лица.
Разпоредбите от ЗОВСРБ, уреждащи право на обезщетения като например чл. 173
ЗОВСРБ, чл. 228 ЗОВСРБ и други касаят гражданскоправни последици от прекратяването,
респ. неизпълнението на договора за кадрова военна служба или извъндоговорна деликтна
отговорност и споровете по същите следва да бъдат разрешени в производство по общия
исков ред, пред граждански съд и по реда на ГПК. По отношение на процесното
допълнително споразумение не са налице характеристиките на индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, тъй като се касае за неизпълнение и
последиците на съществувало между страните договорно правоотношение – в този смисъл
Определение № 16659 от 6.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10287/2019 г., V о., докладчик
съдията Е.М..
МО е надлежен ответник в настоящото производство, тъй като е разпоредител с
бюджет съгласно ЗПФ и е страна по сключеното между страните Допълнително
споразумение № 184/05.10.2018 г. Съображенията, че представените по делото различни
актове, издадени от различни от министъра на отбраната длъжностни лица се обяснява с
изричното упълномощаване от страна на министъра на отбраната със Заповед № ОХ-
672/15.08.2023 г. посочените длъжностни лица да издават процесните заповеди и да
сключват съответните договори и споразумения.
Съдът, след като прецени доводите и доказателствата на страните поотделно и в
съвкупност по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
По делото на основание чл. 153 ГПК е безспорно между страните, а и се установява
от представените по делото писмени доказателства, че същите са били обвързани от
служебно правоотношение, по което ответникът – работодател възлага, а ищецът – работник
или служител приема да заема длъжността младши радиорелеен механик в пункт
,,Комуникационни системи‘‘ в Защитен радиорелеен възел във военно формирование 34610 -
гр. София – последно заемана от ищеца длъжност преди прекратяване на служебното
правоотношение.
Страните не спорят, а и се установява от проверения по делото писмен
доказателствен материал се установява, че със Заповед № ЛС-27/13.09.2023 г. на Началника
на военно формирование 34610 – гр. София е прекратено служебното правоотношение
между ищеца и МО. В тази връзка не е спорно обстоятелство между страните, че вследствие
на прекратяване на служебното правоотношение с ищеца му е изплатено еднократно
парично обезщетение от 20 брутни месечни възнаграждения в общ размер от 40 300 лева за
прослужена действителна военна служба 28 години, 11 месеца и 16 дни, неизползван платен
годишен отпуск за 2022 г. за 21 работни дни в размер на 2015 лева и за 2023 г. за 30 работни
дни , пропорционално на реално прослужено време до 01.10.2023 г., включително в размер
от 2878,57 лева – общо 51 работни дни и в общ размер от 4893,57 лева, като е спорен между
страните единствено изплатеният размер на последното от посочените обезщетения за
неизползван платен годишен отпуск, тъй като ищецът твърди, че е получил частично
плащане в размер на 4 404, 21 лв.
По делото се установи при условията на пълно и главно доказване, че ищецът Х. Т. Ц.
е завършил успешно курс за обучение на военнослужещи за придобиване на звание ,,младши
сержант‘‘ в учебен център във военно формирование 46390 – гр. София за периода от
15.10.2018 г. до 09.11.2018 г. , видно от приложена по делото Заповед на командира на
4
стационарната комуникационна и информационна система № РД-01-400 от 09.11.2018 г. и
Удостоверение за завършен курс за придобиване на военно отчетна специалност №
41/09/11.2018 г. с Приложението към него.
С Определение № 11150 от 13.03.2024 г. настоящият съдебен състав допуска
събирането на гласни доказателствени средства чрез разпит на двама свидетели при режим
на довеждане от ищеца за установяване на посочените от него в исковата молба
обстоятелства. Допуснатият свидетел С.Н. твърди, че познава ищеца от 2000 г. Научил е по-
късно за проблеми на работното място на ищеца, след 2004 г., когато ищецът е понижен в
длъжност свидетелят се е прибирал през месец, тъй като е работил в гр. Банско и е виждал,
че ищецът не е в настроение с оглед понижаването му в длъжност. Забелязва, че оттогава
ищецът е вече притеснен и има промяна в характера. Свидетелят твърди, че посоченото
изменение в характера се свързва с това, че ищецът вследствие на преживяното е тъжен и
намусен.
С протоколно Определение от 17.04.2024 г. настоящият съдебен състав допуска
събирането на гласни доказателствени средства чрез разпит на един свидетел относно
установяване на обстоятелството, че на ищеца са предлагани сержантски длъжности.
Свидетелят О.Г.П. твърди, че е направено всичко възможно ищецът да посещава завършения
от него курс. Твърди, че ищецът е отказал да бъде назначен на сержантска длъжност след
успешното завършване на курса. Излага твърдение, че на самия отказ той лично не е
присъствал. Относно отказа е разговарял с полковник Варадинов, като последният е заявил,
че ищецът е отказал поради лични причини с оглед негово намерение да живее в гр. Москва,
Руска Федерация при децата си. Свидетелят твърди, че няма информация, достигнала до
него, ищецът да е подавал документи и да е кандидатствал за заемане на сержантска
длъжност впоследствие.
С Определение № 11150 от 13.03.2024 г. настоящият съдебен състав допуска п реда на
чл. 195, ал. 1 ГПК изслушването на съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на
задачите, формулирани в исковата молба. Съгласно заключението на вещото лице по така
изготвената съдебно-счетоводна експертиза брутното възнаграждение на ищеца към
момента на завършване на образованието в учебния център като военнослужещ,
притежаващ военно звание ,,редник‘‘ е общ размер от 1222,60 лева, която сума се формира,
както следва:
749 лева – заплата за длъжност;
110 лева – заплата за звание;
343,60 лева - % за прослужено време;
20 лева – класна специалност.
Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза размерът на брутното възнаграждение на ищеца в хипотезата на изпълнено
задължение по Допълнителното споразумение № 184/05.10.2018 г. към Договора за военна
служба за притежавано военно звание ,,младши сержант‘‘ и заемането на сержантска
длъжност би било в общ размер от 1331,80 лева, която сума се формира, както следва:
797 лева – заплата за длъжност;
140 лева – заплата за звание;
374,80 лева - % прослужено време;
20 лева – класа специалност.
С оглед на представеното заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза се установява и размерът на разликата в брутното възнаграждение на ищеца като
,,редник 3-ти клас‘‘ и заемащ длъжност на войник и заплащането, което би получавал, ако
беше назначен на сержантска длъжност и повишен във военно звание ,,младши сержант‘‘ за
времето от годишното разместване през 2019 г. до момента на освобождаването му от
военна служба.
Съгласно приложена по заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната
5
експертиза в к. 12 таблица се установява, че размерът на разликата за времето от 01.07.2019
г. до 01.10.2023 г. би била 6071,80 лева.
Вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза изследва и въпроса
какъв би бил размерът на полученото по чл. 227 ЗОВСРБ, вр. с чл. 228 ЗОВСРБ като
,,редник 3-ти клас‘‘ и заемащ длъжност на войник и заплащането, което би получавал, ако
беше назначен на сержантска длъжност и повишен във военно звание ,,младши сержант‘‘.
Съгласно представеното заключение по експертизата се установява, че размерът на
разликата би бил 1820 лева, която сума се формира, както следва: общият сбор на 20 брутни
заплати в размер на 2106,00 лв. всяка към момента на прекратяване на служебното му
правоотношение на 01.01.2023 г., от която се формира сумата от 42 120 лева, като от нея се
извади сумата от 40 300 лева, представляваща заплатената на ищеца сума, формирана от 20
брутни заплати в размер на 2015 лева към момента на прекратяване на служебното му
правоотношение на 01.01.2023 г. (42 120 – 40 300 = 1820).
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че
неизползваният платен годишен отпуск от страна на ищеца е 51 дни. Разликата в
изплатеното обезщетение по чл. 199 ЗОВСРБ за неизползван платен годишен отпуск в
размер на 51 дни като ,,редник 3-ти клас‘‘ и заемащ длъжност на войник и заплащането,
което би получавал, ако беше назначен на сержантска длъжност и повишен във военно
звание ,,младши сержант‘‘ при уволнението му на 01.10.2023 г. би била 198,90 лева, която
сума се формира при изваждането от сумата в общ размер от 4603,11 лева, която би била
получена при повишаването на ищеца на сумата от 4404,21 лева, която сума действително е
получил при прекратяване на служебното му правоотношение (4603,11 – 4404,21 = 198,90).
Заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза съдът
кредитира като обосновано, компетентно, всестранно изследващо поставените му въпроси и
добросъвестно дадено. Същото не е оспорено по същество от страните в преклузивните за
това срокове по чл. 200, ал. 3, изр. последно ГПК. Ищцовата страна единствено излага
съображения относно неприемането от нейна страна на изводите на вещото лице по
отношение на кандидатстване от страна на ищеца за вакантни позиции, което обаче не е
оспорване по същество.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
По иска по чл. 225, ал. 1 КТ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
С доклада по делото по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК по отношение на иска с правно
основание чл. 225, ал. 1 КТ е разпределено в тежест на ищеца да докаже наличието на
валидно и обвързващо страните служебно правоотношение, по което е престирал труд, при
основно месечно възнаграждение в посочения в исковата молба размер, че процесните суми
са изискуеми и че ответникът е в забава относно тях. В тежест на ответника е разпределено
да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е заплатил на ищеца
претендираните суми.
Съдът счита, че обстоятелството, че страните са били обвързани от служебно
правоотношение в периода от 15.10.1994 г. до 01.10.2023 г. е безспорно обстоятелство, с
оглед на което първият елемент от фактическия състав на ангажирането на договорната
отговорност на ответника е реализиран.
Страните по настоящия спор в процесните периоди са били валидно обвързани и от
договорно правоотношение с правопораждащ юридически факт сключеното между тях
Допълнително споразумение № 184/05.10.2018 г. към Договор за военна служба. По силата
на посоченото споразумение работникът или служител и ищец по настоящото производство
Х. Т. Ц. се задължава да започне и завърши обучение за придобиване на военно звание
,,младши сержант‘‘, като ответникът се задължава насрещно след успешното завършване на
обучението ищецът да бъде назначен на сержантска длъжност в съответствие със
сключеното Допълнително споразумение. По силата на чл. 17, ал. 1 ППЗОВСРБ на
6
войниците (матросите), завършили дневна форма на обучение в професионален сержантски
(старшински) колеж или приравнено по чл. 115, ал. 2 обучение в чужбина, се присвоява
първо сержантско звание "младши сержант" ("старшина II степен") и те се назначават на
сержантска/старшинска длъжност в съответствие със сключеното допълнително
споразумение. С оглед на посочената разпоредба ищецът в настоящото производство е
изправна страна и е изпълнил договорното си задължение да започне дневна форма на
обучение и е завършил същото.
На основание чл. 20а ЗЗД сключеният между страните валиден договор има силата на
закон за същите. С оглед цитираната разпоредба на чл. 17, ал. 1 ППЗОВСРБ настоящият
съдебен състав счита, че са били налице изискуемите предпоставки ищецът да бъде назначен
на сержантска длъжност. Ответникът в законоустановения срок за писмен отговор на искова
молба по чл. 131, ал. 1 ГПК прави възражение, че уговореното между страните в
Допълнително споразумение № 184/05.10.2018 г. е единствено правна възможност за ищеца
и че преценката на назначаващия орган дали да назначи войник на сержантско или друго по-
висше военно звание е по целесъобразност. Посочва, че на основание чл. 19 ППЗОВСРБ, вр.
с чл. 21 ППЗОВСРБ е необходимо назначаваният войник да отговаря на посочените в тях
предпоставки, чието наличие е при условията на кумулативност относно последващо
повишаване във военно звание.
С оглед установените по делото факти и обстоятелства при условията на пълно и
главно доказване е доказано, че ищецът е отговарял на изискванията по чл. 19 ППЗОВСРБ,
вр. с чл. 21 ППЗОВСРБ. Ищецът е имал изискуемият минимален срок за престояване на
военно звание от 1 година, изискван от чл. 19, т. 1 ППЗОВСРБ, вр. с чл. 21, т. 1 ППЗОВСРБ.
На основание чл. 138 ЗОВСРБ заеманата от ищеца длъжност към момента на прекратяване
на служебното му правоотношение ,,редник - 3-ти клас‘‘ е военно звание в Сухопътните и
Военновъздушните сили. С оглед на посоченото, тъй като не е посочено отделно в
изброяването по чл. 19 ППЗОВСРБ, то попада в чл. 19, т. 1 ППЗОВСРБ с оглед обобщаваща
формулировка ,,всички войнишки звания‘‘. Видно от представените по делото доказателства
за завършване на обучението за заемане на сержантска длъжност, както и за цялостната
квалификация на ищеца, настоящият съдебен състав счита, че ищецът е отговарял на
изискванията на чл. 21, т. 2 ППЗОВСРБ, засягащи квалификацията и образованието на
повишавания във военно звание. Не са представени доказателства и ищецът да не отговаря
на кумулативните предпоставки по чл. 21, т. 3 и 4 ППЗОВСРБ, тъй като не е реализирана
дисциплинарната юридическа отговорност на ищеца в процесните периоди. С оглед на
посоченото настоящият съдебен състав счита, че ищецът е отговарял на кумулативните
изисквания на чл. 19, вр. с чл. 21 ППЗОВСРБ и по силата на сключеното допълнително
споразумение е следвало по реда на чл. 17, ал. 1 ППЗОВСРБ да бъде повишен в сержантска
длъжност, поради което е налице насрещно неизпълнение на договорните задължения на
ответника по спора.
Спорен въпрос в рамките на настоящото производство е относно правната
квалификация на иска, както и относно обстоятелството дали ответникът – работодател е
задължен да изплати обезщетение на ищеца – работник или служител по този ред с оглед
неизпълнението на допълнителното споразумение, обвързващо страните по настоящия спор
предвид специалната уредба на разглежданото служебно правоотношение.
Дадената от съда правна квалификация на иска касае обезщетение за незаконно
уволнение след като ищецът е започнал вследствие на него работа на по-нископлатена
длъжност, поради което на основание посочената разпоредба той има право на разликата. В
разглежданата хипотеза всъщност не се касае за незаконосъобразно уволнение, а за
незаконосъобразно повишаване в длъжност при наличието на изискуемите за назначаване на
по-висше военно звание кумулативни предпоставки. Настоящият съдебен състав установява
празнота в законодателството по отношение на поставения по настоящото производство
правен въпрос. Дадената от съда правна квалификация на иска в доклада по делото е
наложена вследствие на липсата на подобна разпоредба в приложимия специален закон
ЗОВСРБ и с оглед на субсидиарното приложение на КТ и ЗДсЛ, предвидено в множество
7
разпоредби на посочения специален закон.
Поставя се въпросът възможно ли е по аналогия на закона правилата, касаещи
отговорността на работодателя при незаконосъобразно уволнение да бъдат приложени и при
незаконосъобразно повишаване в длъжност, на която работникът или служителят би
получавал и по-високо брутно възнаграждение. От своя страна брутното възнаграждение
служи за основа на изчисляването на множество обезщетения, дължими на работника или
служителя при прекратяване на служебното, респ. трудовото му правоотношение –
например чл. 168 ЗОВСРБ, чл. 227 ЗОВСРБ, чл. 233 ЗОВСРБ, както и чл. 224 КТ, чл. 225 КТ
и други. С оглед на изведеното различно правно положение, което би имал работникът или
служителят при своевременно повишаване в длъжност, същият има правен интерес от
завеждане на искова претенция за разлика при незаконосъобразното му повишаване във
военно звание. Констатира се липса на правна норма, която да бъде приложена в настоящия
спор. Съдът е длъжен въпреки това да разгледа всяка подадена до него молба за защита и
съдействие на лични и имуществени права, като не може да откаже да разгледа спора под
предлог, че липсва приложима правна норма – чл. 2 ГПК и задължението на съда,
произтичащо от правото на ЕС за съответно тълкуване.
Способ за попълване на празноти в правото е аналогията, която като институт на
правото се разделя на два вида, а именно: аналогия на закона (analogia legis) и аналогия на
правото (analogia iuris). Нормативната уредба на аналогията се съдържа в чл. 46 ал. 2 ЗНА и
чл. 5 изр. последно ГПК. Съгласно чл. 46 ал. 2 от ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за
неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи,
ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат
съобразно основните начала на правото на Република България. Съгласно чл. 5 изр. последно
ГПК, при липса на закон съдът основава решението си на основните начала на правото,
обичая и морала. Сложността и комплексността на разглежданото дело налага да се използва
както аналогията на закона, така и аналогията на правото, за да се разреши спора съобразно
закона, основните начала на правото и справедливостта.
За да се приложи аналогията на закона е необходимо да са налице следните
предпоставки: 1) да е налице празнота/ непълнота в закона 2) да е налице подобно уреден
случай в разпоредба на закона 3) прилагането на разпоредбата на нормата към неуредения
случай трябва да съответства на целта на закона 4) правоприлагането по аналогия не трябва
да противоречи на морала.
В действащата норматива уредба съществува изрична норма, която да урежда случай
подобен на разглеждания. Това е нормата на чл. 225 ал. 1 КТ във вр. с чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ.
Съгласно чл. 225 ал. 1 КТ, при незаконно уволнение работникът или служителят има право
на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца.
В разглежданата хипотеза КТ изрично е ограничил размера на отговорността на
работодателя при незаконно уволнение до 6 месеца, независимо от това колко дълго време
незаконно уволненият служител е останал без работа след шестият месец. Разумът на закона
е ясен - да не се налага прекомерна финансова и икономическа тежест на работодателя,
дотолкова доколкото това дали служителят ще си намери нова работа стои извън неговата
воля и възможности. Ако разумът на закона беше различен, то нямаше да има ограничение
за периода на обезщетението.
По разглежданото дело случаят е сходен. При регламентирането на различните
видове обезщетения по ЗОВСРБ, ЗДсЛ, ЗМВР, ЗДАНС, ЗСВ и КТ, законодателят се е водел
от намирането на баланс между обезщетяването на работника или служителя при
неправомерно поведение на работодателя спрямо него и неналагането на прекомерна
финансова и икономическа тежест върху работодателя. Следователно такава е и целта на
закона, от която настоящия състав трябва да се ръководи при правоприлагането по аналогия
на закона.
Както вече се посочи, коплексността на разглежданото дела налага да се използва и
8
аналогията на правото. В доктрината и практиката е изяснено, че при аналогията на правото,
съда извежда от действащите разпоредби, основно начало, правен принцип и го прилага към
неуредения случай. Този подход се налага, доколкото е необходимо да се изведе общо
правило относно обхвата на отговорността на работодателя и формата му на вина.
Съгласно чл. 203, ал. 2 КТ за вреда, която е причинена умишлено или в резултат на
престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения,
отговорността се определя от гражданския закон т.е отговорността на служителя е пълна в 3
хипотези: 1) когато е действал умишлено; 2) когато осъщественото от него деяния съставлява
престъпление; и 3) когато отговаря по реда на гражданския закон (за вреда, причинена не
при или по повод изпълнението на трудовите/служебните задължения).
Съгласно чл. 82 ЗЗД, обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата
полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да
бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил
недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Под
,,недобросъвестност‘‘ в гражданското право се разбира умисъл т.е длъжникът е съзнавал, че
поведението му не отговаря на грижата на добрия стопанин, предвиждал е че от
поведението му за кредиторът ще настъпят вреди и независимо от това е целял (пряк
умисъл) или допускал (било му е безразлично – евентуален умисъл) настъпването на тези
вреди. Преобладаващата част от доктрината приравнява грубата небрежност на умисъла.
От цитираните разпоредби и посочената задължителна практиката може да се изведе
следният общ принцип, известен още от римското право - този който действа умишлено (със
злоумисъл, със „зла воля“), отговаря по-тежко от този, който е действал небрежно.
От всичко изложено до тук може да се направят следните изводи: 1) законодателната
философия на ЗОВСРБ, ЗДсЛ и КТ налага да се търси баланс между претърпените от
служителя вреди и икономическите интереси на работодателя; 2) ЗОВСРБ, ЗДсЛ, КТ и
общото гражданско законодателство предвиждат пълно репариране на претърпените вреди
само при наличие на умисъл у деликвента, респ. Работодателя; 3) отговорността на
работодателя следва да се ограничава, когато вредите е причинил по небрежност вреди на
служителя; 4) за да се ангажира пълна отговорност на работодателя е необходимо ищеца да
докаже умисъл в поведението му.
В тази връзка като база за изчисление на посочените имуществени вреди под формата
на пропуснати ползи ЗОВСРБ и всички останали разглеждани закони използват брутното
възнаграждение. Съгласно специалната уредба на чл. 218 ЗОВСРБ брутното месечно
възнаграждение на военнослужещите се състои от основно месечно възнаграждение и
допълнителни възнаграждения с постоянен и непостоянен характер. Съгласно допуснатата
по настоящото производство съдебно-счетоводна експертиза към момента на завършване на
обучението брутното възнаграждение на ищеца е било в общ размер от 1222,60 лева, който
се формира съгласно подробно изложеното в настоящото решение и в представеното от
вещото лице експертно заключение. Към същия разглеждан момент брутното
възнаграждение за ,,младши сержант‘‘ се е равнявало на сума в общ 1331,80 лева,
формирана съобразно изложеното по настоящото дело. Месечната разлика в посоченото
възнаграждение възлиза на 109,20 лева. Съобразно изложеното настоящият съдебен състав
счита, че по аналогия на закона и аналогия на правото следва да бъдат приложени правилата
на чл. 225, ал. 1 КТ, които предвиждат обезщетение за разликата между получаваното
възнаграждение, но не за повече от период от 6 месеца. Прилагането по аналогия на правото
се обосновава освен от разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ, така и още на чл. 172, ал. 1
ЗОВСРБ, чл. 237 ЗМВР, чл. 104 ЗДсЛ, чл. 119 ЗДАНС и чл. 226 ЗСВ всички уреждащи,
обезщетение за разликата между получаваните възнаграждения, но с императивен
ограничител, а именно за максимален период от 6 месеца. Подобна правна конструкция
съществува и при разпоредбата на чл. 222, ал. 1 КТ, където периодът се ограничава в
рамките на 1 месец.
Допустимостта на търсене на обезщетение по този ред се обосновава и с оглед
9
наличието на разпоредбата на чл. 173 ЗОВСРБ, съгласно която военнослужещ може да търси
обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди.
Възможността да се прилагат по аналогия при служебни правоотношения правни
норми, касаещи подобни случаи при липса на изрична норма, уреждаща съответно
претендирано обезщетение е известен и на практиката – например Решение № 172 от
27.02.2008 г. на ВКС по гр. д. № 925/2007 г., III г. о., докладчик съдията Мария Иванова.
Макар да се формира извод за прилагане по аналогия на закона и аналогия на правото
на правила, касаещи сходни хипотези, уредени изрично в българското законодателство, при
което би се стигнало до уважаване на така заявената претенция в частичен размер,
настоящият съдебен състав счита, че по отношение на така претендираните пропуснати
ползи са налице множество обстоятелства, прекъсващи причинната връзка между доказаното
неизпълнение на поетото от страна на ответника задължение и конкретното настъпване на
посочените вреди, както и по отношение на техния размер.
На първо място, от представения и проверен по делото доказателствен материал,
преценен поотделно и в съвкупност не се установи до м. 09.2023 г. няма никакви данни
ищецът да е изразил изрично или конклудентно волята си да бъде назначен на по-висока
длъжност в съответствие с така сключеното споразумение. Безспорно се установи, че
ищецът отговаря на кумулативните изисквания на чл. 19 и чл. 21 ППЗОВСРБ и е налице
валидно обвързващо го с ответника споразумение, по силата на което същият е следвало да
бъде назначен на сержантска длъжност. За относително продължителния период от момента,
в който споразумението е сключено и ищецът е завършил курса си на обучение, а именно
видно от представеното удостоверение 09.11.2018 г., респ. моментът, в който повишаване за
първи път е било възможно – 01.07.2019 г. до месец 09.2023 г., когато е налице първият
рапорт от страна на ищеца да бъде повишен са изминали повече от 4 години, в които не е
налице каквото и да е поведение от страна на ищеца, което да е в състояние да изключи или
намали претърпените от него вреди вследствие на неизпълнението, поради което е налице
заключението, че за процесния период ищецът се е дезинтересирал от евентуално изменение
в неговата правна сфера.
В тази връзка аргумент за неуважаване на така предявената претенция е релевираното
в срока за писмен отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК възражение за съпричиняване на вредите по
чл. 83, ал. 1 ЗЗД. При преценка на доказателствения материал, проведен поотделно и в
съвкупност се установи както от представените писмени доказателства, така и от
свидетелските показания на свидетеля О.Г.П., че е обявена конкурсна бройка (м. 04.2023 г.)
за желаната от ищеца длъжност, на която той не се е явил, поради което съдът счита, че е
била налице обективна възможност вредите да бъдат намалени при необходимото
съдействие от страна на самия ищец. Поради което е налице бездействие от страна на
ищеца, без наличието на което е било възможно избягване на част от вредите. Съгласно чл.
83, ал. 1 ЗЗД ако неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е
отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
Това правило е израз на принципа в облигационното право за сътрудничество между
страните при осъществяване на дължимото по едно валидно учредено облигационно
отношение. В разглежданата хипотеза с оглед на особеностите на разглежданата материя,
касаеща обществените отношения, свързани с отбраната на страната е налице необходимост
от сътрудничество от страна на кредитора – ищец с оглед участието му при обявяване на
свободни бройки и подаване на изискуемите за това документи, както и възможността да
изрази волеизявление за назначаване на по-висша военна длъжност по съответния ред.
Съдът счита, че твърде закъснялото волеизявление от страна на ищеца да бъде назначен и
бездействието му през целия процесен период, кореспондиращо с установеното от
свидетелските показания по спора следва да се квалифицира като виновно (небрежно)
поведение от негова страна, поради което виновно е съпричинил претърпените от него
вреди,. Настоящият съдебен състав счита, че дори и при липсата на подобно възражение
следва да изследва този въпрос служебно. За намаляване на обезщетението е достатъчно
установяването на фактите относно това при условията на пълно и главно доказване – в този
10
смисъл Русчев, И. ,,По някои въпроси на съпричиняването на вреди от кредитора при
договорна отговорност, Търговско право, Брой № 4/ 2022 г., с. 10.
Както в правната доктрина, така и в константната съдебната практика пропуснатата
полза (lucrum cessans) се дефинира като неосъществено увеличаване на имуществото на
едно лице, което би настъпило, ако не е било осуетено от поведението на друго лице. Тъй
като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение
трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на
имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на
увеличаването. Според ВКС пропуснатите ползи, за които се претендира обезщетение,
трябва да имат качество на реалност и сигурност – в този смисъл мотивите на
Тълкувателно решение № 3/ 2012 г. по тълк. дело № 3/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС . В
разглеждания случай се касае за брутно възнаграждение, което би било получавано, ако
ответникът бе изпълнил поетото със сключеното между страните по делото Допълнително
споразумение № 184/05.10.2018 г. към Договора за военна служба, поради което тяхното
настъпване би било реално и сигурно, но в разглежданата хипотеза причинна връзка между
неизпълнението и претърпените пропуснати ползи се прекъсва поради гореизложените
съборажения, поради което не е налице изискването на задължителната съдебна практика за
сигурност и реалност на вредите.
От съществено значение е обстоятелството, че сержантската длъжност е по-висше
военно звание съгласно чл. 138 ЗОВСРБ, което е свързано с по-голям обем от задължения по
служебното правоотношение в сравнение със заеманата от ищеца дължност ,,редник 3-ти
клас‘‘, поради което присъждането на разликата с по-голямото брутно възнаграждение би
било в хипотеза, при която ищецът не е престирал труд и не е изпълнявал присъщите на по-
високото военно звание задължения и отговорности.
С оглед на посоченото и във връзка с прилагането по аналогия на закона и аналогия
на правото следва претенцията в размер от размер от 6071,80 лева да се отхвърли в нейната
цялост като неоснователен и недоказан.
По иска по чл. 224, ал. 1 КТ:
С доклада по делото по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК е разпределено в тежест на ищеца да
докаже колко дни неизползван платен отпуск е имал. В тежест на ответника е разпределено
да докаже заплащане на обезщетението в пълен размер.
Воден от изложените съображения по иска по чл. 225, ал. 1 КТ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
настоящият състав приема, че по аналогия от чл. 225, ал. 1 КТ поради установеното
договорно неизпълнение, вследствие на което ищецът не е повишен в по-висше военно
звание за процесния период, следва да се определи дали ищецът с оглед неизползвания от
него платен годишен отпуск има право на разлика в обезщетението, което е получил при
прекратяване на правоотношението си. Съгласно гореизложеното допустимостта на търсене
на обезщетение по този ред се обосновава и с оглед наличието на разпоредбата на чл. 173
ЗОВСРБ, съгласно която военнослужещ може да търси обезщетение за причинените му
имуществени и неимуществени вреди.
От съществено значение за така предявения иск е, че елемент от фактическия състав
на гражданската отговорност за вреди било тя договорна или деликтна включва
непрекъснатата причинна връзка между твърдяното неизпълнение и настъпилите вреди. С
оглед на заявената искова претенция, основаваща се нереализирано повишаване в по-висше
военно звание, респ. получаването на по-висок месечен доход вследствие на същото следва
да се приеме, че при своевременно изпълнение на поетото задължение от страна на
ответника правното положение на ищеца би било значително променено, поради което
търсенето обезщетение в по-висок размер спрямо присъдения в разглежданата хипотеза
визира вреди, чието настъпване не е сигурно. Настоящият съдебен състав счита, че
посочените претърпени имуществени вреди са косвени и тяхното настъпване в обективната
действителност не е сигурно, поради което не може да бъде определен и техният размер.
На следващо място изключителната правна норма на чл. 199 ЗОВСРБ предвижда
11
заплащане на обезщетение единствено в хипотезата на прекратяване на служебното
правоотношение, като е прието в правната доктрина и съдебната практика, че изключителни
правни норми не следва да се прилагат по аналогия на закона и аналогия на правото и да се
тълкуват разширително, а единствено стриктно и ограничително.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че така предявеният иск се
явява неоснователен и недоказан по отношение на неговото основание и размер.
По иска по чл. 227 ЗОВСРБ, вр. с чл. 228 ЗОВСРБ:
Вследствие на неизпълнение на поетото с Допълнително споразумение №
184/05.10.2018 г. към Договора за военна служба между страните от страна на ответника,
ищецът за процесния период е получавал брутно възнаграждение в по-нисък размер на
длъжността ,,редник 3-ти клас‘‘ спрямо хипотезата, при която при изпълнение на
насрещното задължение бе назначен на по-висше военно звание ,,младши сержант‘‘. С оглед
на посоченото ищецът търпи имуществени вреди под формата на пропуснати ползи и с
оглед на обстоятелството, че при изплатеното му по реда на чл. 227 ЗОВСРБ, вр. с чл. 228
ЗОВСРБ обезщетение като негова база се взима именно брутното възнаграждение и
посоченото обезщетение се формира именно от сбора на 20 брутни възнаграждения.
Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза по реда на чл. 195, ал. 1 ГПК разликата между двете обезщетения се равнява на
1820 лева (42 120 – 40 300). Посочената разлика се формира като се съпостави общият сбор
между 20 брутни възнаграждения, които ищецът е получил, като заемащ длъжността
,,редник 3-ти клас‘‘ и което обезщетение е получил при прекратяване на правоотношението
му и общият размер на 20 брутни възнаграждения, които ищецът би получил, ако беше
назначен на по-висше военно звание ,,младши сержант‘‘. Съгласно гореизложеното
допустимостта на търсене на обезщетение по този ред се обосновава и с оглед наличието на
разпоредбата на чл. 173 ЗОВСРБ, съгласно която военнослужещ може да търси обезщетение
за причинените му имуществени и неимуществени вреди.
С оглед изложеното по исковете по чл. 225, ал. 1 КТ, вр. с чл. 86 ЗЗД и чл. 224, ал. 1
КТ настоящият съдебен състав счита, че така заявената претенция е недоказано в своето
основание и в своя размер, тъй като сигурността на нейното настъпване в посочения размер
не е доказана при условията на пълно и главно доказване, както и наличието на посочените
вреди би било избегнато при своевременно действие от страна на ищеца, поради което
претенцията следва да бъде отхвърлена в пълния предявен размер от 1820 лева.
По иска по чл. 49 ЗЗД:
С доклада по делото по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК е разпределено в тежест на ищеца да
докаже при условията на пълно и главно доказване, че увреждането е настъпило вследствие
на виновно и противоправно поведение на ответник, който не е изпълнил задължението си
по договора.
Според разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа (в разглежданата хипотеза дейност по държавно управление в определен ресор),
отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.
Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди,
причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни
действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД, е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на дейност по
държавно управление в разглежданата хипотеза; 2) осъществен фактически състав по чл. 45
ЗЗД от страна на юридическото лице – държавно учреждение – ответник по настоящия спор
– пряк изпълнител на дейността с необходимите елементи, а именно: а) деяние – действие
или бездействие, б) вреда – имуществена и/или неимуществена, в) причинна връзка между
деянието и вредата, г) противоправност и д) вина – умишлена или небрежна; 3) вредите да
12
са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му дейност –
чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената дейност, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други
правила или характера на дейността, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата дейност, но са пряко свързани с него – в този смисъл ППВС № 9/1966 г. Във всички
случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45,
ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки
по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи
на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат
от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест.
Съобразно константната съдебна практика – например ППВС № 7/1959 г. и др.
юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, както и по
чл. 50 ЗЗД, но не и на основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите,
причинени от техни работници, служители или други физически лица, на които са
възложили работа по силата на договорно или друго правоотношение и тогава когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени
данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица /в този смисъл и т. 7 от ППВС
№ 7/1959 г., както е в разглеждания случай.
Настоящият състав на съда намира, че в случая са налице предпоставките за по чл. 49
ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника.
На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна
връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на
психичните увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за
размера на предявения иск – продължителността, капацитета и интензитета на душевните
болки и страдания.
Ако незаконосъобразно неповишеният в по-висше военно звание служител е
претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, срещу прекия извършител на
деликта, като в този случай няма ограничение за вида на вредите, за които може да се
претендира обезщетение. Приложим е общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за обезвреда на
всички вреди, пряка последица от увреждащото действие – в този смисъл по аналогия
спрямо незаконосъобразното прекратяване на служебното правоотношение в най-актуалната
практика на ВКС - Решение № 425 от 28.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1517/2023 г., IV г. о.,
ГК, докладчик съдията Мария Х.ва, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Тези принципни постановки са в съответствие и с постановените решения на СЕС по
съединени дела С‑46/93 и С‑48/93 от 5 март 1996 г. и по дело Francovich и др. от 19 ноември
1991 г. (C‑6/90 и C‑9/90, Recueil, стр. I‑5357, точка 37), в които е прието, че общностното
право установява принципа, съгласно който държавите членки са длъжни да поправят
вредите, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушения на общностното
право, за които държавите носят отговорност. Той е приложим във всеки случай, когато
държава членка наруши правото на Общността, независимо от това кой е държавният орган,
чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението, при
наличие на пряка причинно-следствена връзка с вредите. Прието е още, че обезщетението в
тежест на държавите членки за вреди от нарушението на общностното право, трябва да бъде
равностойно на претърпяната вреда. При липса на общностни разпоредби, вътрешният
правов ред на всяка държава членка трябва да установи критериите, които позволяват да се
определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не могат да бъдат по-малко
благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове, и не могат да са
13
уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно получаването
на обезщетението (Решение от 9 ноември 1983 г. по дело San Giorgio, 199/82, Recueil, стр.
3595).
Според обстоятелствата по делото съдът може да определи размера на
обезщетението към момента на извършването на увреждащото въздействие, но може да го
определи и към по-късен момент, когато уврежданията вече са се проявили. Най-късния
момент, към който съдът може да определи обезщетението е моментът на преодоляването на
страданията или окончателното стабилизиране на състоянието на пострадалия. В
разглежданата хипотеза съдът взема предвид и новонастъпилите факти в хода на
производството по делото – в този смисъл Решение № 196/12.07.2011 по гр. д. № 1724/2009
г. ВКС, IV ГО и Решение № 526/03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. ВКС, IV ГО,
постановени по реда на чл. 290 ГПК и може да определи размера на обезщетението към
по-късен момент до приключването на устните състезания. Когато определя обезщетението
към по-късен момент, съдът неизбежно отчита инфлацията, тъй като обезщетението трябва
да е справедливо към момента, в който е определено. Деецът дължи справедливо
обезщетение, опредЕ. парична сума той дължи при липса на споразумение, едва след
определянето на размера от съда. В този смисъл са: Решение № 676 от 18.01.2011 г. на ВКС
по гр. д. № 1707/2009 г., III г. о., Решение № 390 от 8.01.2013 г. на ВКС по гр. д. №
920/2011 г., IV г. о., Решение № 9/7.03.2011 г. по гр. д. № 406/2010 г., ВКС, І т. о., и
Решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г., ВКС, ІІІ г. о. и Решение по гр. д. №
3041/2013 г., ВКС, ІІІ г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Становището, че вредата се обезщетява към момента на нейното настъпване, е
погрешно и ощетява увреденото лице. То е в противоречие с принципа, че съдът отчита
всички факти, настъпили до приключване на съдебно дирене в съответната инстанция. Това
становище е в противоречие и с материалния закон, който предвижда пълно обезщетение на
претърпяната вреда. Следва това становище да бъде изоставено и да бъде възприето
правилното становище, което отчита процесуалния и материалния закон и защитава в пълна
степен интересите на увредените лица, което е цел на правосъдието, защо постига
справедлив резултат.
Настоящият съдебен състав счита за правилно становището, което определя размера
на вредите към момента на приключване на съдебното дирене пред съответната инстанция,
съобразявайки всички нови обстоятелства, релевантни за размера на обезщетението. Същото
становище съответства и на тълкуването на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. В този
смисъл и К., А. Облигационно право. Обща част. Осмо издание, изд. ,,Сиби‘‘, 2020 г.,
стр. 410.
Настоящият съдебен състав споделя становището, че икономическите условия към
правно релевантния момент следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението.
Но определените от съда обезщетения, следва да бъдат съобразени с действително
претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД. При прилагането на
критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливост на обезщетение за неимуществени
вреди. Съдът следва да даде реална и мотивирана оценка на всички конкретните факти, от
значение за обезщетението, което е водещото при определяне размера на обезщетенията.
С оглед гореизложеното необходимо е да се вземат предвид и измененията на
икономическите условия в страната в процесния период. Икономическата обстановка в
страната от 2019 г. до 2024 г. се е променяла значително предвид настъпването на глобалната
пандемия от COVID-19, нестабилната политическа обстановка в страната и избухналите
военни конфликти на територията на Украйна, както и в Израел и Палестина. Следва да се
вземе предвид и изменението на размерите на минималната работна заплата за процесния
период, която в рамките на последния е била, както следва: 610 лева от 01.01.2020 г. до
31.12.2020 г.; 650 лева от 01.01.2021 г. до 01.04.2022 г.; 710 лева от 01.04.2022 г. до 31.12.2022
г.; 780 лева от 01.01.2023 г. до 31.12.2023 г. и 933 лева от 01.01.2024 г.
Изводът е, че от момента на неизпълнението на Допълнителното споразумение от
14
01.07.2019 г. до настоящия момент икономическата обстановка в страната се подобрява и
приходите на населението нарастват, като следва да се вземе предвид и обстоятелството, че
ръстът на инфлацията в периода след 2020 г. е значително по-висок от този до 2019 г. По
тази логика и размера на обезщетения поетапно и логично следва да се увеличават, за да
отговарят адекватно на нуждите на пострадалите. Ръстът в минималната работна заплата
като процентно съотношение, съпоставен с средногодишната инфлация за последните
няколко години, изпреварва последната. От значение е обстоятелството, че се наблюдава
спад в процента на средногодишната инфлация като например през м. ноември 2022 г. тя е
16,9% спрямо м. ноември 2021 г., а средногодишната инфлация за периода януари –
декември 2023 г. спрямо периода януари – декември 2022 г. е 9,5% по данни на Националния
статистически институт (НСИ).
С оглед гореизложеното съдът счита, че при преценка на доказателствения материал,
проведен поотделно и в неговата съвкупност така заведената претенция следва да бъде
уважена частично. В действителност в резултат на неизпълнението на сключеното между
страните Допълнително споразумение ищецът е претърпял вреди, които се изразяват в болки
и страдания, спад в самочувствието и оценката за себе си, включително и обществената
такава, както и загубена възможност за кариерно развитие, което неминуемо влече със себе
си и удовлетвореност, която ищецът поради противоправното поведение на ответното
дружество не е изпитал.
Настоящият съдебен състав счита, че при определяне на неимуществените вреди по
справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД следва да се отчете обстоятелството, че за някои сочени
от ищеца неприятни обстоятелства от неговия живот, за които претендира, че са вследствие
на осъщественото неизпълнение от страна на ответника не е налице белегът
непосредственост, изискуем съгласно чл. 51 ЗЗД, за да може деликвентът да бъде държан
отговорен за тях. В тази връзка съдът счита за основателно възражението на ответника, че
по отношение на последвалия развод между ищеца и неговата бивша съпруга ответното
дружество не следва да отговаря. Стабилността, свързана от голяма част от българското
общество със сигурни и високи доходи е обстоятелство, което може да повлияе върху избора
на едно лице дали да остане брачно или извънбрачно с другиго. Въпреки това релевираното
от ищеца обстоятелство е косвена или случайна вреда, тъй като не е типичен и устойчив
резултат на неизпълнението, съответно на поведението – в този смисъл К., А.
Облигационно право. Обща част. Осмо издание, изд. ,,Сиби‘‘, 2020 г., стр. 378.
Принципът за носене на отговорност единствено по отношение на преките вреди е
формулиран още от френския юрист Потие.
Вредата е косвена (непряка), когато, макар и причинена от действието на отговорния,
тя е настъпила само като резултат на едно толкова необичайно стечение на обстоятелства, че
изглежда, от житейско гледище, като случайна. Вредите, съпричинени и от необичайни
стечения на обстоятелствата, трябва да се носят от лицата, в житейската сфера на които тези
обстоятелства са настъпили: тази е основната законодателна преценка, която определя
максималната граница на гражданската отговорност – в този смисъл Апостолов, И.
Облигационно право. Част 1: Общо учение за облигационното отношение. Фототипно
издание, Изд. на Българска академия на науките, 1990 г., стр. 111.
На следващо място, както бе изложено относно иска по чл. 225, ал. 1 КТ, вр. с чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, съдът счита, че е налице съпричиняване от страна на ищеца – кредитор. При
преценка на доказателствения материал, проведен поотделно и в съвкупност се установи
както от представените писмени доказателства, така и от свидетелските показания на
свидетеля О.Г.П., че е обявена конкурсна бройка за желаната от ищеца длъжност, на която
той не се е явил, поради което съдът счита, че е била налице обективна възможност вредите
да бъдат намалени при необходимото съдействие от страна на самия ищец. В този смисъл
съдът приема, че съпричиняване, по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, е налице когато с
действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на
вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т.е. когато
приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му
15
като цяло е било противоправно. Възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е направено в срока за
писмен отговор от страна на ответника, но настоящият съдебен състав споделя становището,
че съдът служебно следи за съпричиняване. Виждането на по-старата практика на ВС следва
да се сподели като правилно и с оглед на новите изменения в процеса да се прилага в
смисъл, че няма преклузия за възраженията за съпричиняване, тъй като съдът е длъжен да
приложи служебно императивната материална норма и щом са събрани доказателства, да ги
обсъди при определяне на размера на дължимото обезщетение, тъй като съпричиняването
обективно прекъсва част от причинната връзка между деянието и вредите, поради което води
винаги до намаляване на обезщетението, тъй като подлежат на обезщетение само вреди,
които са в пряка и непосредствена връзка с деянието, а когато тази връзка е прекъсната, част
от тези вреди не се обезщетяват. Следва да се има предвид, че за разлика от изложеното по
отношение на възражението за съпричиняване при договорната отговорност при деликтната
отговорност при наличие на елементите от фактическия й състав съдът не може да освободи
деликвента от неговата гражданска отговорност, а единствено да намали съответно размера
на обезщетението.
Във връзка с претендиране на вреди едновременно на договорно и на деликтно
основание, настоящият съдебен състав споделя възгледите на по-старата практика на ВС
относно необходимостта от интегрално и пълно обезщетение на претърпените вреди, поради
което е допустимо известно кумулиране на двата вида гражданска отговорност – в този
смисъл К., Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова
редакция и допълнения проф. П. Попов., Изд. ,,Университетско издателство Св.
Климент Охридски‘‘, 2002 г., 323-325 с., както и М., М. Облигационно право. Десето
преработено и допълнено издание. Изд. ,,Сиби‘‘, 2018 г., с. 168-169. Договорната
отговорност не отменя общото законно задължение, установено в чл. 45 ЗЗД, че всеки е
длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Правилото да не се вреди
никому е установено в общата част на облигационното право и не се дерогира от
наличността на договорна връзка – в този смисъл Тълкувателно решение № 54 от
23.VI.1986 г. на ВС по гр. д. № 21/86 г., ОСГК.
Съгласно гореизложеното и по другите искове допустимостта на търсеното на
обезщетение за причинени неимуществени вреди по този ред се обосновава и с наличието на
разпоредбата на чл. 173 ЗОВСРБ, съгласно която военнослужещият може да предявява
искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, които са му причинени при
или по повод изпълнение на военната служба.
С оглед на гореизложеното и при преценка на проверения доказателствен материал
по делото, включително свидетелските показания на свидетеля С.Н., при анализ на
икономическата обстановка в страната от неизпълнението от страна на ответника до
днешния момент, изложено по-горе, настоящият съдебен състав счита, че претендираното
обезщетение по чл. 49 ЗЗД следва да бъде уважено частично за сумата от 3 000 лева, като за
останалия размер над посочената сума до претендираната сума от 50 000 лева се явява
неоснователен и недоказан.
По разноските:
Искане за присъждане на разноски са направили и двете страни по делото. Ищецът
претендира обезщетение на основание непозволено увреждане и обезщетения, за които по
аналогия са приложими правилата за обезщетения по реда на КТ, поради което същият е
освободен от държавна такса. Дължимата такса би била в общ размер от 2323,60 лева,
поради което съобразно уважената част от исковете ответникът дължи заплащане по сметка
на СРС сумата от 299,05 лева. Ищецът представя списък на разноски по реда на чл. 80 ГПК
в общ размер от 7400 лева, която сума се формира, както следва: 300 лева заплатен депозит
по съдебно-счетоводна експертиза и 7100 лева заплатен адвокатски хонорар по реда на чл.
36, ал. 2 ЗАдв.
От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Предвид правната и фактическата
16
сложност на разглежданото дело настоящият съдебен състав счита, че посоченото
възражение е основателно и размерът действително е прекомерен. От друга страна,
необходимо е да се съобрази обстоятелството, че е налице обективно и кумулативно
съединяване на множество искови претенции, проведените няколко открити съдебни
заседания, както и необходимостта от правоприлагане по аналогия на закона и аналогия на
правото за разрешаване на настоящия спор. Поради тези съображения настоящият съдебен
състав счита, че справедлив размер на адвокатския хонорар би бил в размер от 2500 лева,
който размер обаче следва да се присъди на ищеца съобразно с уважената част от исковите
претенции, а именно в размер от 215,25 лева. По отношение на заплатения депозит за вещо
лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза в размер от 300 лева, съобразно
уважената част от претенциите дължим на ищеца е частично посочения размер от 25,83
лева. Останалите извършени от ищеца разноски остават за негова сметка.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД, предявен
от ищеца Х. Т. Ц., ЕГН **********, чрез адвокат А.Т., САК със съдебен адрес: гр. София,
улица ,,Лавеле‘‘ № 16, ет. 1, кантора 103 срещу МО, с адрес: гр. София, ПК 1000, ул. ,,Дякон
Игнатий‘‘ № 3 за сумата от 6071,80 лева, представляваща разлика в полагащото му се
възнаграждение, което би следвало да получава след повишаването му във военно звание
,,мл. сержант‘‘ и назначаването му на сержантска длъжност за времето от 01.07.2019 г. до
31.12.2019 г., ведно с мораторната лихва от момента на възникване на задължението до
момента на подаване на исковата молба и законната лихва от момента на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на възнаграждението.
ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, предявен от ищеца Х. Т.
Ц., ЕГН **********, чрез адвокат А.Т., САК със съдебен адрес: гр. София, улица ,,Лавеле‘‘
№ 16, ет. 1, кантора 103 срещу МО, с адрес: гр. София, ПК 1000, ул. ,,Дякон Игнатий‘‘ № 3
за сумата от 198,90 лева, представляваща обезщетение за неизползван годишен платен
отпуск в размер на 51 работни дни като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск с правно основание чл. 227 ЗОВСРБ, вр. с чл. 228 ЗОВСРБ,
предявен от ищеца Х. Т. Ц., ЕГН **********, чрез адвокат А.Т., САК със съдебен адрес: гр.
София, улица ,,Лавеле‘‘ № 16, ет. 1, кантора 103 срещу МО, с адрес: гр. София, ПК 1000, ул.
,,Дякон Игнатий‘‘ № 3 за сумата от 1820 лева, явяваща се разликата в случай, че ответникът
бе изпълнил поетите от него договорни задължения.
ОСЪЖДА МО, с адрес: гр. София, ПК 1000, ул. ,,Дякон Игнатий‘‘ № 3 да заплати на Х. Т.
Ц., ЕГН **********, чрез адвокат А.Т., САК със съдебен адрес: гр. София, улица ,,Лавеле‘‘
№ 16, ет. 1, кантора 103 на основание чл. 49, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на неизпълнение от страна на
17
ответника договорни задължения.
ОСЪЖДА МО, с адрес: гр. София, ПК 1000, ул. ,,Дякон Игнатий‘‘ № 3 да заплати на Х. Т.
Ц., ЕГН **********, чрез адвокат А.Т., САК със съдебен адрес: гр. София, улица ,,Лавеле‘‘
№ 16, ет. 1, кантора 103 на основание чл. 36, ал. 2 ЗАдв. сумата от 215,25 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част от
претенцията.
ОСЪЖДА МО, с адрес: гр. София, ПК 1000, ул. ,,Дякон Игнатий‘‘ № 3 да заплати по
сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 200,06 лева,
представляваща държавна такса и 25,83 лева, представляваща възнаграждение на вещо
лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, двете суми съобразно уважената част
от исковата претенция.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД в
ДВУСЕДМИЧЕН СРОК, считано от датата на връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
18