Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 20.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №15599 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.05.2018 год., постановено
по гр.дело №76493/2017 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, Агенция „П.И.“ е осъдена
да заплати на „Д.з.“ ЕАД по иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./
сумата от 370.20 лв., представляваща
заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по застрахователна полица №BG440114213004839 за настъпило на 02.11.2015 год.
застрахователно събитие, за което била образувана щета №44012131410969, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 26.10.2017 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото за държавна такса в размер на 50
лв., за депозит за призоваване на свидетел в размер на 20 лв., за
възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв. и за възнаграждение за един
адвокат в размер на 360 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Агенция „П.И.”. Жалбоподателят поддържа, че представения по
делото протокол за пътнотранспортно произшествие /ПТП/ не отговарял на
изискванията на чл. 179 вр. с чл. 183 ГПК, тъй като бил непълен, неточен и
противоречив. В същия липсвало пълно описание на механизма на ПТП, на цялата
пътна обстановка и конкретното място. Той бил съставен след посещение на място,
но имал обвързваща материална доказателствена сила само за фактите, осъществени
от или в присъствието на съответното длъжностно лице. Евентуалното препятствие
като причина за ПТП било посочено от водача на автомобила. Липсвали свидетели
на евентуалното застрахователно събитие. Не бил описан размера на препятствието,
като нямало схема на ПТП и не бил изготвен снимков материал. Представените от
ищеца писмени доказателства, които били частни документи, били оспорени от
ответника. Описаното в протокола за ПТП препятствие било „предвидимо“ по
смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и не било ясно как било повлияло за реализирането
на ПТП. Обозначаването на участъка се осъществявало съгласно чл. 165 и чл. 13 ЗДвП. Към датата на процесното ПТП в Областно пътно управление ***, Агенция „П.И.“
не били представени писмени предупреждения, сигнални писма или разпореждания за
процесния участък. Водачът на автомобила се движел с несъобразена скорост, от
значение за т.нар. „опасна зона за спиране“. В заключението на вещото лице по
съдебната автотехническа експертиза се съдържали вероятни изводи. Показанията
на разпитания свидетел противоречали на частните документи, поради което не
следвало да бъдат кредитирани. Самото плащане на определена сума не означавало,
че е настъпило застрахователно събитие. Не било ясно дали имало други превозни
средства, които са възпрепятствали заобикалянето на препятствието от страна на
водача на процесния автомобил. Не бил доказано и осъществяването на покрит от
застрахователния договор риск. Липсвали и доказателства, че водачът не е бил
под въздействието на алкохол или други медикаменти или вещества с наркотично
или упойващо действие, в които случаи застрахователят не покривал щети. Освен
това застрахователят не покривал щети, когато те са в резултат на повреда,
износване, стареене, умора на материала, скрит дефект и др., на агрегат, възел
или детайл на МПС, вследствие на което е настъпило застрахователно събитие. Нямало
доказателства за извършена проверка за умишлени действия от страна на водача. Не
били попълнени задължителни реквизити на ликвидационния акт от 29.10.2014 год.,
не бил положен подпис, нямало становище на юрисконсулт по основанието за
плащане, както и негов подпис. Нямало подпис на гл.счетоводител и на управителя
на ищцовото дружество като част от завършването на процедурата. Следвало да
бъде разграничена отговорността по чл. 49 и по чл. 50 ЗЗД. В случая не бил
налице фактическия състав по чл. 49 ЗЗД. Ето защо моли обжалваното решение да
бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата „Д.з.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
регресното му право., а именно валидно застрахователно правоотношение,
заплащането на застрахователно обезщетение за настъпило застрахователно
събитие, в т.ч. механизма на ПТП, виновно и противоправно поведение на
служители на ответника. Протоколът за ПТП представлявал официален свидетелстващ
документ, който в случая бил съставен след посещение на място от длъжностното
лице. Механизмът на ПТП и причинно-следствената връзка с причинените вреди били
установени от заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническа експертиза. Не било доказано възражението
на ответника за съпричиняване. Според общите условия по застраховка „Автокаско
на МПС“ ищецът покривал всички застрахователни рискове, включително и
попадането в необезопасена и несигнализирана дупка. Т.е., налице бил покрит
застрахователен риск. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1, изр. 1 КЗ /отм./ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е обусловено от установяването на
следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на
валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования
автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди, в т.ч. с неговия
механизъм, както и дали е настъпило покрито от застрахователния договор събитие и съответно ищецът е
бил в риск.
В производството по чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ – виж Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д.
№ 667/2009 год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, че на 29.01.2014 год. между
ищеца, като застраховател и Л.Г.Т., като застрахован, бил сключен договор за имуществено застраховане, клауза „Пълно каско“, с обект лек автомобил „Опел Корса“ с рег.№********/собственост
на застрахования – видно от свидетелство за регистрация – част ІІ/ и със срок
на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 30.01.2014 год. до 24.00 ч. на
29.01.2015 год. – за този договор е предвидена писмена форма за
действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във
формата на застрахователна полица, същата съдържа всички необходими
задължителни реквизити по чл. 184, ал. 3 КЗ /отм./. Несъмнено е също така, че
съществувалия между страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване
при настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно
произшествие – виж т. 2 от раздел ІІ на Общите условия на ответника за
автомобилна застраховка „Каско +“.
Доказано е, че на 04.11.2014 год. застрахователят е
изплатил на сервиз „А.2003“ ООД /извършил по възлагане ремонта на процесния
автомобил/ застрахователно обезщетение в размер на 355.22 лв. /фактът на
осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение не е бил спорен
между страните/.
На следващо място въззивният съд намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство,
който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само
имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от
произшествието. Когато между участниците в произшествието има съгласие относно
обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен
констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за
контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123,
ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде
постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба
за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е
настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т.
3, б. ”в” от закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да
посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато
между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата,
свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се
придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и
когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в
състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от
произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294,
ал. 7 КЗ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год.
за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за
финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8
от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен акт
са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а
именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с
материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети, които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и
между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата,
свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за
ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е
указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се
съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС.
Следователно доколкото по делото няма нито твърдения, нито данни, че след
настъпването на ПТП процесният автомобил не е можел да се движи на собствен
ход, то настоящият съдебен състав приема, че не е била налице някоя от
хипотезите, установени в разпоредбата чл. 125 ЗДвП, при които службите за
контрол на МВР задължително посещават мястото на ПТП, респективно застрахованият
не е имал задължение да изисква изготвянето на документ за щетите по
автомобила.
В случаите, в които не се изисква задължително посещаване
на мястото на пътнотранспортното произшествие от страна на службите за контрол
на Министерството на вътрешните работи, а това са случаите извън предвидените в
чл. 125 ЗДвП, може да бъде съставен протокол на ПТП при условията на чл. 9 от
Наредба № І-167 от 24.10.2002 год. за условията и реда за взаимодействие между
контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за
застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с
моторни превозни средства /обн., ДВ, бр. 103 от 05.11.2002 год., в сила от
06.02.2003 год., отм., бр. 69 от 19.08.2014 год./. В цитираната норма е предвидена
възможност за издаване на протокол за ПТП в случаите, когато водачът е уведомил
съответната служба на МВР в срок от 24 часа и е подадено писмено заявление в
едноседмичен срок за настъпване на събитието, което се разследва от контролните
органи, въз основа на което е издава протокол. Съставеният по този ред протокол
за ПТП – само по данни на водача на МПС и без посещение на мястото на инцидента
от служители на КАТ, съставлява доказателство единствено на авторството на
направените пред длъжностното лице изявления на водача, но не и за тяхната
вярност, тъй като удостоверените факти относно механизма на произшествието не
са възприети лично от съставителя – в този смисъл Решение № 98 от 25.06.2012 г.
на ВКС по т. д. № 750/2011 г., II т. о., ТК, постановено
по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика.
Същевременно протоколът за ПТП е официален свидетелстващ
документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила
относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице
факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява волеизявление,
направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно
съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от
съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди,
твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на
доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други
доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за
механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални знания,
които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС
по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85
от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 423/2011
год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение №
15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013 год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол
за ПТП от 07.06.2014 год., че същият е съставен от служител на ОПП-СДВР при посещение на място и съдържа преки
възприятия на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени в схема, относно
състоянието на пътя, разположението на лек автомобил „Опел Корса“, както и
видимите щети по него. В случая не е оспорена автентичността на протокола за
ПТП или удостоверителната компетентност на неговия съставител или реда, по който
е съставен протоколът. Ответникът е оспорил единствено механизма на ПТП.
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема,
че заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по
реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, и събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля С.Ч.Т., които трябва да бъдат ценени
като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по
делото, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с
вредите – вещото лицеЙ.е посочил, че от техническа гледна точка щетите
съответстват на твърдения от ищеца механизъм на произшествието. Т.е.
констатациите на вещото лице нямат хипотетичен характер. В този смисъл следва
да се приеме, че на 07.06.2014 год., около 18.00 ч., при движение по
ул.“Пернишко шосе“, в гр.София, застрахованият автомобил, управляван от водача С.Т.,
е попаднал в дупка, която не е била съответно обозначена и обезопасена, което
обективно и неизбежно е довело до увреждането му като движима вещ.
Следователно предвид приетото по-горе неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя, че увреждането на автомобила в резултат на
процесното ПТП не представлява застрахователно събитие, обуславящо изплащането
на застрахователно обезщетение. А в подкрепа на твърденията си, че е налице
изключен от застрахователния договор риск жалбоподателят не е ангажирал каквито
и да е данни, а доказателствената тежест в тази насока е била негова /чл. 154,
ал. 1 ГПК/.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се приеме, че
задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Агенция „П.И.”. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП
чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В
конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и
поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на установената дупка на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
/собственикът на застрахованото МПС – Л.Г.Т./ има
срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи,
че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна
стойност към момента на настъпването им – чл. 208, ал. 3 КЗ /отм./, а това
обстоятелство е доказано с цененото от съда заключение по съдебната автотехническа експертиза. Щом вещото лице сочи, че
детайлите на лек автомобил „Опел Корса“ са увредени и се нуждаят от подмяна, то заплащането
на стойността им е дължимо. Обезщетението
трябва да съответства на това, което увреденият следва да разходва, за да
възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно меродавни са
средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се извърши,
включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От заключението по съдебната автотехническа експертиза се установява, че
стойността на ремонта на увредения автомобил по средни пазарни цени – с нови
части, без отчитане на овехтяване, възлиза на 363.71 лв. /която сума е в
по-висок размер от заплатената и претендирана от ищеца – 355.22 лв./, а от
събраните писмени доказателства – че ищецът е направил разноски по определянето
на застрахователното обезщетение по процесната преписка по щета в размер на 15
лв. – виж чл. 213, ал. 1, изр. 2 КЗ /отм./. Следователно релевираната претенция
законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Останалите оплаквания във въззивната жалба /свързани с
реквизити на изготвени от застрахователя актове по образуваната преписка по
щета/ са ирелевантни за осъществяването на фактическия състав на претендираното
регресно вземане, поради което не следва да бъдат обсъждани.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява
неоснователно. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в
пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е
тяхно следствие/. В частност по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, а доказателствената тежест е била на ответника, че водачът на
увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата, свързани със скоростта /както и на други правила, установени в
нормативен акт/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме,
че няма съпричиняване на вредоносния резултат.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 360 лв. /виж договор за правна защита и съдействие от 25.09.2018 год., фактури
и кредитен превод/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.05.2018 год., постановено по гр.дело №76493/2017
год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.”, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на „Д.З.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 360 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/